Анархизмът в България и по света в началотo на XXI век

печат

Доклад пред X-тия конгрес на ФАБ

Основната цел на настоящият
доклад е да представи от
гледната  точка на авторите,
състоянието на анархистическото движение в България и света, непосредствените
проблеми и задачи, които стоят пред него. Констатациите и оценките, които
правим са субективни и подлежат на  дискусии.

В началото на доклада ще се спрем на състоянието на
анархистките движения по света. Информацията с която разполагаме за съжаление
не е изчерпателна, но с достъпните ни източници сме се постарали да ви запознаем
с анархистите в отделните страни и континенти, техните организаци и борбите
които водят,положението в
Анархистическия Интернационал и Международната работническа асоциация.
Специално място сме отделили на Балканите защото за  нас това е най-важният регион и тук са
организациите с които непосредствено ще контактувамеи работим.

 
В условията на 21 век, анархистическото движение е изправено пред изпитанието

да издържи на натиска на развиващият се глобален
капитализъм, който не жали средства, за да установи по целия свят
социално-икономически монопол над човечеството. Глобализацията на капитала
срещна своя покровител в лицето на Държавата. Налагайски свои пионки по целия
управленски апарат и поддържайки неофициални връзки с организираната
престъпност, капиталът се бори да изцеди всичко възможно, което може от долните
слоеве на социалната стратификация, а именно хората, които са лишени от редица жизнено
необходими блага. Наред с експлоатацията, човечеството е безмилостно манипулирано
по всякакви всевъзможни начини, така, че да бъде подчинено на пазарната
икономика и държавния апарат.
Анархистическото движение е силен фактор в началото на 20
век, но постепенно губи своите позиции поради различни  причини. От една страна това са тоталитарните
режими в Европа, а от друга промяната в социално-класовата структура на
обществата (изчезването на селячеството и обуржоазяването  и лумпензирането на работническата класа). Тази
тежка обстановка доведе до загубване влиянието на анархисткото движение, или
поне сега не е такова, каквото сме свикнали да го виждаме от края на 19-ти до
средата на 20-ти век.

    В търсене на изход
от ситуацията едни от анархистите капитулират, други се опитват да изменят
идеологията и част от принципите на революционния анархизъм, а трети
продължават с всички сили и енергия борбата срещу държавата и капитала. Положителното
в днешно време е, че след падането на болшевишките режими , в по-голяма или
по-малка степен, анархизмът в бившите социалистически страни  успя да се възроди. Освен това, проявления на
анархизма можем да видим на най-неочаквани и отдалечени от нас места по света,
където досега идеята не е била застъпена.

   Мексико,
Латинска  Америка

Анархисткото движение е най-силно там където хората са
най-бедни, но образовани, доколкото е възможно. Това са райони, където
държавният апарат се самоизяжда от политически борби и управленчески интереси,
а капиталистическата експлоатация е отнела всичко каквото може. В доказателство
на горепосочената теза ще посочим пример с място където анархизмът в момента
пуска дълбоки корени и е приложен на практика.
На 1 януари 1994 година в
Мексико, Сапатистката националноосвободителна армия въстава срещу корумпираното
правителство, имащо намерение да даде на големи чужди корпорации природните
ресурси в шест  големи района. В
станалите сражения сапатистите отвоюват автономията на най-бедният щат, Чиапас.
Сапатистката армия наброява тогава 18 хиляди души, въоръжени със стрелково
оръжие, минохвъргачки, ракети „Стингър” и няколко леки оръдия. Днес в постоянна
бойна готовност са няколкостотин бойци, чиято издръжка е поета от общността.
При външна опастност се организира обществена отбрана от целия въоръжен народ.  През изминалите почти 13 години в обособената
територия, обществото е организирано почти изцяло на основата на анархистки
принцпипи – взимане на решения чрез общи събрания, свободно коопериране на
обработваемата земя, безплатно и достъпно здравеопазване и свободно
образование. Местните хора са въвлечени във всички структури и сами определят
бъдещето си. Сапатисткото движение придобива влияние из цяло Мексико и получава
широка международна подкрепа от анархистки, анти-глобалистки и други
опозиционни организации. Почти навсякъде се води организирана революционна
дейност, за да могат още щати да последват примера на Чиапас. Вече половин
година във втория по-бедност мексикански щат Уахака продължават бунтовете за
отстраняването на административното ръководство на щата, активно подкрепяни от
изградените местни анархистски комуни, изразяващи човешката воля за
самоорганизация.
В Латинска Америка ситуацията също предразполага към
революционна обстановка. Властта там е обвързана със значителни привилегии, а
народите живеят крайно бедно и в мизерия.

  В Колумбия борбата е
за пазара на наркотици. За съжаление, като контра на мафиотския капитал се
обявяват бунтовници, които макар и да парадират със социални искания пред
масите, всъщност искат пазара на наркотици в свои ръце. Чисто анархисистки
организации там няма, а и да има то те са незначителни и нямат позиции.
В Бразилия, Чили, Парагвай, Уругвай безвластнически
организации се явяват в синдикалните среди. Част от анархистките синдикати (в
Бразилия и Чили) са членове на анархо-синдикалисткия интернационал (IWA/AIT) и
печелят привърженици сред работническата класа.
В Аржентина след икономическата криза и срутването на
валутния борд редица предприятия изпаднаха в несъстоятелност. Собствениците
имаха големи парични задължения към трудещите се, които не искаха да изпълнят.
За работническата класа единственият изход бе да отнеме предприятията,
насилствено или не, от довчерашните им собственици и да се поднови
производството, за да може да изхранва семействата си. Освен не малка част от
производството, работниците поеха в свои ръце и редица местни общински
управления, като са сформирани свободни съвети, където се обсъжда бъдещето на
населеното място или район. Идеите на анархизма биват широко достъпни,
благодарение на обстановката в Аржентина и на това, че дефакто на места той се
превръща в практика практика.

    Африка, Азия
Доста лоши са позициите на анархизма в най-бедния континент
Африка, където е пълно с диктаторски режими. Страните, където има
анархистически организации са ЮАР и Нигерия. В Сомалия някои хора смятат, че
има т.нар. анархо-капитализъм, където без закони и установена власт почти по
цялата територия на страната, се изпозлват парите като разменно средство. За
съжаление, в тази най-бедна страна на света мизерията е толкова голяма, че
всеки гледа да спаси само себе си и близките си и да може да спести, колкото се
може повече.
В Азия пречките за развитието на анархизма са няколко. В
ислямските страни това е религията, като за всички хора , с нищожни изключения,
тя е свята. Оттам идва разбирането, че властта в тези райони трябва да е
авторитарна и затова в повечето арабски страни има диктаторски режими или
абсолютни монархии.

   Източна Азия е най-бурно
развиващият се от икономическа гледна точка район . Там е съсредоточена по-голямата
част от производството в света и капиталът има изключителен интерес, поради
евтината работна ръка, лиспата на трудово законодателство, безмилостната
експлоатация, включително на детски труд. Най-големият производител в света,
Китай е пример за това, че за капиталът между диктаторската и демократична
власт няма съществена разлика. Анархизмът има история и традици в Китай. Днес
мегаполисите Пекин, Шанхай, Хонг-Конг и някои други, представлят острови на
благоденствието в океан от мизерия. Можем само да догаждаме, какви переспективи
пред световната социална революция и освободителната борба на народите ще се
открият, ако китайските работници и селяни свалят диктатурата на ККП.

За анархизмът е изключително трудно да си пробие път между
мрежата на строго централизирани държави и капиталистически интереси. Затова
позициите са му слаби, но се наблюдават и положителни тенденции, като например
ориентирането на някои бивши марксически профсъюзи към анархизма и
Международната работническа асоциация (Пакистан, Индонезия).

В Япония и Южна Корея съществуват анархистки групи и
организации, но за съжаление нямаме достатъчно информация за тях.

    Европа и
интернационалите

Традиционно най-широко е застъпено анархисткото движение  в Европа, където има редица организации на
анархистите, върху които ще се спрем.
Нека, първо да насочим вниманието си към работата Интернационала
на анархистките федерации (IAF),
където ФАБ членува от възстановяването му през 1968 г. В края на месец юни ФАБ
изпрати свой представител, който да продължи преустановените връзки, като завари
интернационала в незадоволително състояние. Въпреки това IAF продължава своята
дейност, като най-активни в него са Френската, Английската, Немската и
Испанската федерации. Целта пред IAF за напред е да установи солидни връзки
между всички федерации, като за начало в Европа, а след това и по света.
В началото на месец март тази година представител на ФАБ
присъства като гост-наблюдател на работна среща на анархо-синдикалистката Международна
работническа асоциация в Прага. В нея  от
българска страна членува анархо-синдалистката, Българска конфедерация на труда
(БКТ), която практически вече не съществува. На срещата беше разгледан статута
на БКТ, като се реши организацията да продължи да бъде, макар и формален член
на интернационала, докато не се възроди или на нейно място не бъде приета друга
анархо-синдикалистка организация от България. Прави впечатление сериозната
работа на интернационала, както и големите й финансови въможности. В него
членуват едни от силните синдикати в Европа като испанското и френското CNT,
немското FAU, италианското USI, като и португалсакта, шведската, норвежката,
чешката, словашката, сръбската и английската конфедерации. Това неминуемо
довежда до членуването на нови и нови синдикалистки организации от цял свят
(Южна Америка, Азия, САЩ).

  Освен в двата
анархистки Интернационала, съществуват в отделните страни мноожество по-малки
автономни анархистки групи, субкулутрни движения повлияни от анархизма и др.

   В Русия и страните
от бившия СССР след продължилата повече от 70 години диктатура на болшевишката
партия, анархизмът макар и трудно се възражда там където винаги е имал толкова
големи традиции. В Русия съществува организацията „Автономно действие”. Тя включва
малобройни по численост групи в Москва и няколко други града на страната.
Сибирската конфедерация на труда е анархо-синдикалистка организация, защитаваща
интересите на трудещите се. Има още анархистки групи и други малки субкултурни
формирования пръснати по цяла Русия. Както и в България, зад фасадата на
промените реалната власт продължава да се държи старата върхушка. Затова има
много случаи на арести, процеси и други репресии срещу неукрепналото още
анархистическо движение в Русия. В Беларус съществува федерация на анархистите,
анархо-синдикалистка организация, които също са притеснявани от решима на
Лукашенко. В Украйна съществува Революционната конфедерация на
анархо-синдикалистите „Нестор Махно”.

  По всеобща преценка
най-силно е анархисткото движение е в Испания, Италия и Гърция. На Гърция ще се
спрем по-нататък в нашия анализ. В Испания и Италия организациите са повлияни
от своята героична история, многобройни са като влияние и участват активно в опозиционото
движение.

  Тук е мястото да
споменем, че според доклад на Европол от април 2004 г. най-голяма заплаха за
сигурността на ЕС е „възраждането на радикалния анархизъм в страните от
Средиземноморска Европа”. Докладът е писан след атентатите от 11 март в Мадрид,
дело на ислямски терористи. Това дава ясно да се разбере, че истинския враг на
европейската капиталистическа бюрокрация са народните съпротивителни движения,
а не разни Ал-кайди и тем подобни.

    „Западен
анархизъм”

В последните 10-тина години в Западна Европа, а и в САЩ се
появи т.нар. „западен анархизъм”. Този псевдо-анархизъм води началота си от  събитията във Франция през 1968 година. Друг
повод за появата на това отрицателно явление са събитията от Сиатъл през 1999
година, когато опозиционните активисти провалят срещата на Международната
търговска организация и поставят началото на т.нар. анти-глобалистко движение.
„Западняците” ревизират анархизма по няколко ключови въпроса.
Това са отказът от Революцията, отказ от борбата за социална справедливост,
отказ от организирана борба.

   Първо ще се спрем на въпроса за ненасилието и
революцията. Според тях не може да има революция, тъй като тя неминуемо е
свързана с насилие, а това е в противоречие с принципа за ненасилие и хуманизъм
в анархизма. Ние от своя страна, можем да кажем, че тази позиция неминуемо води
до капитулация от амбициите и целите за реализация на едно безвластническо
общество. Такова виждане достига до неспособност за защита идеите на анархизма
от неговите политически противници.
Следващия проблем е изместването на борбата срещу държавата и капитала към
проблеми като екология, расизъм, фашизъм, сексизъм, права на животните, права
на гейовете, вегетарианство. Можем да кажем, че гореизброените проблеми са
резултат от капиталистическото господство,
други са обществени болести  от
социално-икономически характер, а някои са чисто психически заболявания. Ние
смятаме, че за да се решат тези проблеми трябва да се реши първо Социалният
въпрос, т.е. да се премахне причината, а не следствието. Гореизброените  проблеми са чужди на по-голямата част от
човечеството, но навсякъде са актуални социалните въпроси. Анархистическото
движение трябва да е адекватно на реалната ситуация в света. Не можем да
пропагандираме вегетарианство сред гладуващи африканци, ненасилие сред избивани
от ескадроните на смъртта латиноамериканци или права на гейовете сред озлобени
от мизерията балканци. Съществуват някои откровено налудничави идеи, зад които
стоят тези псевдо-анархисти, като например това, че яденето на мед нарушава
правата на пчелите, пиенето на мляко подпомага експлоатацията на кравите,
пръскането с дезодорант  унищожава
озоновия слой, а изпускането на водата от толалетното казанче изчерпва водните
ресурси на планетата. Казваме тези неща, за да разберете, че проблема е
сериозен и може би има нужда не само от анализ в доклади, а и от специализирана
медицинска помощ.
   За новите ревизионисти федерациите на
анархистите са изпълнени с авторитаризъм, а идеята за свободно федериране е
остаряла и ограничава свободата на човека. Разликите между организирания
анархизъм и неговите псевдо-алтернативи са очевадни, ако се спрем на т.нар. клоун-активизъм
практикуван през последните години в САЩ и Западна Европа. На протести можете
да видите хора облечени в розово или даже без дрехи, вдигащи шумотевица със
свирки, тъпани и всевъзможни дрънкулки. За съжаление този вид псевдо-анархизъм
се опитва да си пробие път дори и в България.
В САЩ, идеята за анархизма отново е на дневен ред след хипи
вълната в края на 60-те. Част  от
хипи-движението се изнася в нарко-комуни, където практикуват един вид примитивен
комунализъм. Но поради липса на обществено съзнание и от естеството на средата
в която живеят, започват да отричат всякаква форма на организация, а оттам и на
всякакъв вид напредък. В тяхната философия е да се живее екологично и в синхрон
с природата, като затова трябва да се премахнат всички материални блага, които
е придобило човечеството. Така се заражда т.нар. примитивизъм, чийто идеолог е Джон
Зерзан. Този вид гледище на анархизма довежда до това, че няма реална
анархистка организация в САЩ, въпреки традициите и пролятата кръв на предишни
поколения анархисти.
В Западна Европа също има подръжници на такъв род
псевдо-анархизъм. Освен в Белгия, Холадия, Франция, Англия, Австрия, много
клоун-активисти се срещат в Германия. Там освен т.нар. клоун-активисти голяма
част от анархисткото движение се е превърнало в антифашистка полиция, чиято
дейност в основни линии се изчерпва със саботиране проявите на крайно-дясната
Национал-демократическа Партия (NPD).

Балканите
   След падането на комунистическите режими анархисткото
движение на Балканите успя да вземе жизнено важна глътка въздух. Това неминуемо
доведе до закрепване и разширяване на позициите му.
В страните от бивша СР Югославия има благоприятни условия за
развитието на анархизма, въпреки липсата на традиции. Макар и ново явление в
новообразуваните държави, анархизмът прави своите първи крачки.
В Словения анархистката идея прониква бавно. Няма реална
организация. Под влияние на сръбската АСИ има опити за синдикална дейност, които
засега обаче не се увенчават с успех. В Босна анархизмът почти го няма и
информация за там липсва. В Хърватско, само в Задар има наченки на
анархо-синдикалистка група. В Македония анархистка група има в Скопие, но тя е
незначителна и не се занимава със сериозна дейност. Единствената по-крупна
проява е организирането на анархо-феминистки фестивал преди година, което е
по-скоро проява на псевдо-анархизма на който се спряхме по-горе.

   В Румъния нямаме
сведения за организирано анархистко движение. В Албания също, като изключим
беглия слух, че има албанска анархистка група в Косово.
От местата на Балканите, където има анархистко действие,
започваме със Сърбия. Там анархистката идея е представена от
Анархо-синдикалистка инициатива (АСИ). Организация е сравнително нова, но
придобива известност в Сърбия. Все още малочислени като брой на членовете, АСИ
все пак съумява да привлече в своите акции работниците. Налице са няколко
ефективни стачки в предприятия, където работниците налагат исканията си. Освен
това АСИ подкрепя пряко студентските протести в Белград, където има позиции в
Философския факултет на Белградския университет. През последните месеци,
факултетът няколко пъти беше блокиран. АСИ е и един от най-активните членове на
анархо-сидикалисткия интернационал (IWA). Действията и переспективите пред
организация са в бъдещите изглеждат добри.

   В Турция има
анархистко движение, но за съжаление нямаме контакт с него. Турските другари
работят в много трудна обстановка поставени между чука на фашизираните военни и
наковалнята на ислямската религия.
Гръцкото анархисткото движение е едно от най-силните в света.
Той е и най-ярък  пример, затова какъв
трябва да бъде анархизмът в опозиция. Привържениците на анархизма в Гърция са
десетки хиляди и това води до неминуеми резултати. Многобройни са протестите,
стачките и манифестациите с участието на гръцките анархисти. Многобройни са и
преките акции и сблъсъци с полицията. Не са малко и другарите, които лежат в
гръцките затвори. През 2003 г.  хиляди
анархисти протестираха срещу Европейската среща на върха в Мармарас, край
Солун. През 2005 г. ФАБ имаше свои хора на т.нар. „Акция без граници”, които
взеха участие в кампанията, завършила с победен сблъсък с полицията пред
концентрационния лагер за нелегални емигранти във Вена, Гюмюрджинско. През 2006
г. гръцките анархисти организират студентите, като се окупират близо 500
факултета на университети от общо около 680 в цяла Гърция. Всичко това е в
отпор на законопроект внесен в парламента насочен срещу правата на студентите,
политическата автономия на университетите и увеличаването на студенстките
такси. Всички тези акции водят до пълен или частичен успех и благоприятстват за
силните позиции на анархизма в Гърция. Единствения неблагоприятен фактор е лиспата
на единна организация на анархистите, която да обедини всички борци за свобода.
Вместо това има множество анархистки организации, които понякога дори си
съперничат. Въпреки това, анархизмът в Гърция е на най-високо ниво в цяла
Европа и от близостта му до България, може само да ни поучи още повече.

    България

Преди да пристъпим към основната част от доклада направо ще
дадем отговор на въпроса „Какво е състоянието на анархистическото движение в
България?” и той  е –   НЕЗАДОВОЛИТЕЛНО. В следващите редове ще се
опитаме да обясним защо това е така.

Защо  в най-бедната
страна в Европа,  при положение, че:


предлага радикално, но единствено възможно решение на
Социалния въпрос


при традициите които има и безбройните жертви които са
дадени

нашето движение има слаби позиции и засега остава неразбрано
от хората за чието настояще и бъдеще се бори?

За да разберем днес анархистическото движение в България,
трябва да се  обърнем към неговото
минало. Ако питаме  историците или вземем
писаните от тях или техните предшественици  учебници, такова нещо като анархизъм, у нас не
е имало. Или ако е имало е сбутано някъде в бележките под черта. Но за тяхно и
за това на властниците съжаление съществуват неща като памет – индивидуална или
родова и най-вече исторически извори и различни архиви. А картината за
събитията която представят автентичните източници много често няма нищо общо с
официалната история писана в услуга на различините  режими. Именно заради това ще направим една
историческа ретроспекция преди да се спрем на съвременната тематика. Нашето
движение има история от която не можем да се срамуваме и трябва да я знаем.

Анархизмът в България като практика и мисъл има дълги традиции,
които можем да проследим далеч назад във вековете.

Тъй като нашият народ етнически, езиково и културно е
преобладаващо славянски не можем да не споменем като начало, начина на живот и
общественото устройство на славянските племена през ранното средновеконие. При
тях не съществува централна власт, структурата е – семейство – род – община –
племе. Решенията в рода се взимат на общи събрания, а на общинско и племенно
ниво от съвети на старейшите. Едва по-късно военните ръководители, князете
придобиват някаква реална власт. Не случайно гръцките хронисти от този период
наричат обществения строй на славяните „Анархия”.

Религиозните ереси по време на Първата и Втората български
държави като Богомилството са друг важен момент. При богомилите наблюдаваме
строга йерархия в самите им общности и религиозен фанатизъм, но не с това са
влезли в историята и предизвикват нашия интерес. Проповядваното от тях
неподчинение на светската и духовната власт, неспазване на законите, призивите
за неплащане на данъци, възпреманието на бедността като добродетел,
предизвикват широкото разпространение на това учение сред населението и
жестокото му преследване от страна на властта.

Хайдутството, по време на Османското владичество, е една
специфична форма на народна съпротива, представляваща стихиен регулатор в
отношенията между Османската власт и поробената рая. Освен, че  влиза в митологията и фолклора, хайдутството
е извора на революционни традиции за всички по-сетнешни борци за свобода, като почнем
от Хаджи-Димитър и Караджата, минем през македоно-одринското движение,
анархистическите чети през 20-те години и свършим с „горяните” след 9 септември
1944 г.

Като обобщение, можем да кажем, че корените на анархизма в
България са в славянския федерализъм, богомилството и  хайдутството.

Първият контакт на организираният революционен анархизъм с
български революционери става през април 1869 г. Тогава в Женева, за среща с
Михаил  Бакунин и Сергей Нечаев пристигат
Теофил Райнов и Райчо Гръблев като представители на организацията „Млада
България”(а не БРЦК както погрешно се смята. БРЦК тогава не съществува). През
същата година Бакунин пише проекто-програма на българската революция в
редактираното от него списание „Освобождение”. След смъртта на Херцен, Нечаев
става редактор на списание „Колокол” и от неговите страници защитава  българската кауза и напада правителствата  на Румъния и Турция. До арестта си през 1972г,
Нечаев няколко пъти пътува до и през Румъния и установява стабилни връзки с
българските революционери  и по-специално
с Христо Ботев. Ботев лежи няколко месеца в румънски затвор заради разпространение
на Нечаевия  „Катахизис на
революционера”. В контакт с българката емиграция в Румъния са и други анархисти
като Николай Меледин и Николай Русел- Судзиловски, но влянието което революционият  анархизъм е оказал върху нашето
национално-освободително движение не се признава от историческата псевдо-наука.
Най-нагли във фалшификациите и бълнуванията си по този въпрос са историците
след 9 септември, опитвайки се да изкарат Христо Ботев марксист.

След Овобождението на  България, в края на 80-те години на 19 век се
появава и развива един самороден български  анархизъм като Сиромахомилството – любов към
бедността. Основен организатор на това движение е Спиродон Гулапчев, един от
първите анархисти у нас. Сиромахомилите организират първата социалистическа
печатница в която печатат произведения на анархистски теоритици и други автори,
преработени така , че да бъдат разбрани от обикновения  селянин. Въпреки, че се създават групи в някои
градове и села,  след няколко години
движението се разпада по различни причини сред  които са финансови затруднения и интригите на
марксистите.

Една истинска епопея е участието на анархистите в македоно-одринската
освободителна борба срещу Османската империя. Това става  със самостоятелни групи като Женевския кръжок
и „Гемидижите” и като част от Вътрешната македоно – одринска  организация.

Солунските атентати от 28 април до 1 май 1903г, дело на анархистическата
група на „Гемиджиите” са най-мащабната терориститчна акция на своето време.
Десетина младежи на по 18-20 години успяват да парализират втория по значение град
в Османската Империя, да приковат вниманието на цяла Европа и да загинат като
герои в сражения с турската армия и жандармерия.

По време на илинденско-преображенкото въстание като
организатори , четнически командири и редови бойци вземат участие стотици
анархисти. В разгара на Преображенското въстание се създава Странджанската
комуна, която е своеобразен опит за сливане на национално-освободителната борба
със Социалната революция.

В периода  от началота
на века до войните, анархистическото движение в България се развива активно.
Създават се организации, започват да излизат вестници и списания. Правят се
опити за синдикална дейност сред работниците. Както и преди това терорът и
експроприяцията са част от тактиката на движението. Заради подготовка на  атентат срещу цар Фердиннад и заради
убийството на министър-председателя Димитър Петков, през април 1907 г, е приет „Закона
против анархистите”, по силата на който са разтурени легалните анархистически
групи, забранени са печатните издания, а някои дейци са арестувани. Тук е
момента да вметнем, че анархистите правят три опита да убият цар Фердинанд и
един сина му Борис. Всичките са неуспешни. Нека българският народ да реши дали
трябва да съжалява за това или не,  като
има впредвид  подвизите на три поколения
Кобурги.

Времето след края на Първата световна война до преврата на 9
юни 1923 г. е най-силният период на анархизма в България. Нуждата от
координация на множеството групи довежда до основаваното през юни 1919 г. на
Федерацията на анархисите –комунисти в България, на  чийто десети конгрес сме днес. Създават се
книгоиздателства, започват да излизат десетки вестници и списания. В анархистическото
движение са органзирани десетки хиляди анархисти и симпатизанти.

Превратът на 9 юни 1923г,
поставя началото на гражданска война в България. В нея нашето движение
понася тежки, непоправими загуби. Убити, набутани в затворите  или прогонени от страната са хиляди
анархисти.

Първата неуспешна битка е спонтанното Юнско въстание срещу
превратаджиите. Следва Септемврийското въстание в което участието на анархистите
е значително. Дават се стотици жертви от наша страна, които БКП в измислената
си „героична  история” се опитва да
присвои.

Четническото анархистическо движение в периода от 1923г -1928
е значителна по мащаб въоръжена съпротива срещу властта, която в много
отношения превъзхожда периода 1941-1944г, когато БКП води въоръжена борба.  Няма да се спираме подробно, само ще дадем
пример с една от четите за да се създаде представа за това за което говорим .
Сливенската чета „Народен Юмрук” действа през 1924-1925 години. Има постоянен
състав от 40-50 отлично въоръжени бойци, широка яташка мрежа и собствена
нелегална печатница с чиято помощ води и пропаганда със слово освен с олово.

Освен в горите, борбата в
годините 1923-1925   се води и в
градовете. В столицата и други  градове и
села са създадени нелегални бойни групи. В улични престрелки обсади и блокади
падат убити стотици анархисти.

На 16 април 1925г, в катедралата „Света Неделя” от военната
организация на Комунистичеката  партия,
както се твърди,  е извършен атентат, който
до появата на съвремнния тероризъм е най-големият в историята на човечеството.
Убити са 150 души, 500 са ранени.Това
довежда до масови репресии от страна на властта и убийства на хиляди земеделци,
комунисти и анархисти и унищожаване на истинската интелигенция.

Въпросът кой и защо извърши този  атентат  е неудобен на нови, стари и още по стари
властници. Ако истината излезе наяве за много хора ще станат ясни някои събития
от историята или пък от съвременността, като триуфалното завръщане на Симеончо,
историческите компромиси и тройни коалиции.

 Царят е предупреден
да не присъства в катедралата. Дейци от ръководството на Демократическия сговор
знаят месеци предварително ,че ще има атентат. Групата взривила катедралата се
подчинява в оперативно отношение само на съветското разузнаване, а не на фантомната
военна организация на БКП, която е неспособна даже и  хора да осигури,  затова
някои от от групата взривила катедралата   са
наети срещу заплащане. Атентаторите действат в контакт с английското разузнаване
в София и даже е трябвало да скрият клисаря Задгорски в английското посолство.

Спряхме се толкова подробно на този атентат,  защото вследствие от него анархистическото
движение е почти унищожено и защото се виждат  или прозират вътрешните и външните сили, които
предотвратяват народната революция  в този
удобен за нея  исторически момент.  Победителите от Първата световна война ги
интересува запазване на статуквото на Балканите и по конкретно смяна на
правителството на Цанков, което и става няколко месеца след атентатта.    Съветския
съюз и Сталин,  използват революционното  движение в България в пазарлъците си със
Запада, но това което най – не искат да видят е един социален модел  нямащ  нищо общо със западния капитализъм или тяхната
сатрапия наричана „социализъм”. А смеем да предположим ,че пряката народна
революция в България щеше да доведе именно до такава реализация – със селяните
като основна движеща сила, с експроприяция на държавната и едрата частна собственост
, с кооперативното движение и при наличието на силна анархистическа организация
  и истинска интелигенция.

Правителството на Ляпчев е известно с една фраза на министър
– председателя : Со кротце ,со благо и со малко кютек. Е, кютекът се стоварва
през годините1926-1928 върху анархистите – четите на Героя , Тинко Симов , Дочо
Узунов и техните ятаци от Троянско, Ловешко и Плевенско. Убитите са повече от
сто души , някои по – изключително жесток начин. На колове пред Околийското
управление в Ловеч стоят побите за назидание  отрязаните  глави на четниците.

През тридестетте години движението се окопитва от ударите от
1925г, но започва фракционна борба между анархо-комунисти и анархо-синдикалисти,
а превратът от 19 май 1934г, отново праща анархистите в нелегалност.

Една полицейска статистика от 1936 година показва, че
регистрираните с прояви анархисти са 2600 души. Комунистите са 3900. Тези числа
са демонстрация на това че Компартията далеч не е единстветта лява сила както
сочи писаната по поръчка история.

По време на Испанката революция 45 наши анархисти заминават  да подкрепят СНТ и ФАИ и половината от тях
загиват по фронтовете.

С оглед ориетацията на България към Хитлеристка Германия и
пакта Рибинтроп – Молотов, се създава ситуация в която анархисткото движение е
единствената антифашистка сила в страната и е изложено на ударите на властта.

Затова когато след 22 юни 1941 г., БКП изведнъж решава да
води въоръжена борба, повечето анархисти остават настрана, но някои се включват
в партизанските отряди или действат като ятаци. В югозападна България има цели
чети съставени от анархисти и има много помагачи. В този период също се дават
стотици жертви, но някои наши другари са убити заради предателства на комунистите
или директно от  самите комунисти. Което
е само прелюдия .

Диктатурата на БКП е най – тежкият период за анархизма в
България. И не само заради убийствата ,концлагерите, затворите и изселванията.
А и заради безогледните исторчески фалшификациии и невъзможноста въобще да се
говори за анархизъм освен в отрицателен смисъл. Те се опитаха да унищожат
анархистите не само физически и морално, но и да ни заличат от историята като
движение  и като идеология.

След  организираното
от самите болшевики в кооридинация със Запада „падане на комунизма” става
възможно възтановяването на анархистическите организации.

През 1990г. е възтановена ФАБ и започва да излиза вестник „Свободна
мисъл”. Възтановена за кратко е и организацията на анархо-синдикалистите, но тя
не успява да се задържи.

Възтановена е и ФАМ. Създават младежки групи в някои населени
места, но към средата на 90-те младежкото движение, не само,  но най-често заради  несериозно отношение, се разпада.

Поради цял комплекс от причини – дългогодишната диктатура,  скъсването на връзката между поколенията,
грешки в тактиката  и пропагандата,
Федерацията на анархистите се превръща в затворена, капсулирана  организация и се отделя от обществените  проблеми. Цялостният анализ защо това става
така смятаме, че е редно да оставим на нашите по- възрастни другари.

През 2001г, година се сформира групата „Анархосъпротива”.
Започва издаването и на едноименния лист, като част от вестник „Свободна мисъл”.
Групата води ограничена по своя характер пропаганда, чрез листовки, брошури или
в интернет . Взема се участие в антивоенни протести, организират се акции за
първи май и др.

През пролетта на 2004г, след като излизат 36 броя, с някои
доста спорни като съдържание материали, листът Анархосъпротива, прекратява
съществуването си. Самата група заради вътрешни разногласия от принципен или
междуличностен характер зацикля в дейността си и в края на миналата  и началото  на тази година мнозинството от нейните членове
и симпатизанти решават да станат част от ФАБ и да я възродят, а малцинството
продължава да съществува под същото име. Принципните разногласия са на основата
на защитата на революционния анархизъм от идващия от запад опортюнизъм и ревизионизъм.

Състоянието на анархистическото движение към момента е
следното. След дълги години на изолация, в последната година, макар не голям,
наблюдаваме подем. Увеличават се числено анархистите и симпатизантите, акциите,
отразяването (макар необективно) в медиите. Движението стана обществено
разпознаваемо.

ФАБ има към този момент организирани групи в няколко градове
и села на страната.

През тази година софийската организация под мотото „Цените
се вдигат, да се вдгнем и ние” организира четири протеста срещу социалната
политка на правителството. В протестите взеха участие по 100-200 души, което
общо взето е нищо, но като вземем  предвид
стартовата ни база, това, че никоя друга организация не ни подкрепи, сме
доволни, най-малкото от натрупания опит.

Общо покрай четирите протеста бяха разлепни 10 хиляди цветни
анархистки плаката , които са били видени от стотици хиляди столичани.

През месец юни организирахме летен лагер край село
Белица  и участвахме в традиционното
отбелязване на годишнитата от смъртта на Васил Икономов.

След повишавате на цените на билетите за градски транспорт,
в знак на протест разлепихме 10 хиляди лепенки по автобусите и спирките в София
призоваващи хората да пътуват без да плащат.

Въпреки, че  днес
имаме най-благоприятните условия в българската история за развитие на
движението от гледна точка на свобода на словото и свобода на организирането
и  репресиите от страна на властта не
могат да бъдат сравнени с миналото, се наблюдават опити за сплашване и отделни
провокации.

През 2004г, анархистката от Добрич Елица Георгиева беше
арестувана заради направена от нея листовка и обвинена по член 108 от НК, който
с последните изменения предвижда до 20 години затвор. Обвинението не можа да
стигне до съд заради явната му абсурдност. Офицерите от добричката Национална
служба за сигурност са направили неуспешен опит да вербуват Елица за
„сътрудничка”. След това правят опит да я изкарат психично болна и да я
освидетелстват. Отново не успяват.

В село Кочан (Гоцеделчевско) пак заради листовки и надписи по
стените, младите анархисти, са викани няколко пъти да дават обяснения за своите
„антидемокатични прояви”.

Миналото лято след боя с полицията на сметището в Суходол в
ареста се озоваха четирима членове на ФАБ.

Повече от дузина души от софийската организация са минавали
по един или друг повод през арестите на софийските РПУ- та. Срещу някои бяха
водени два процеса, които завършиха без присъди заради скалъпените обвинения.

През октомври тази година по поръчка на Столичната компания
за градски транспорт, полицията започна масирана кампания на телефонен
тероризъм срещу членове на ФАБ. Целта им беше да ги принудят да се явят да
дават „обяснения” за лепенките против високите цени на билетите. Представител
на ФАБ отиде в СДВР за да спре тормоза насочен най-вече срещу близките на
анархистите.

Тези отделни случаи говорят за това, че репресивните
структури на властта са готови да посрещнат всяка съпротива насочена срещу
сегашнато статукво. Днешните „Органи” са възпитници на тези от преди 10
ноември. Единствено липсата на реална съпротива до този момент и международното
положение (загубената Студена война със Запада), не им позволява да се
развихрят с  бруталност и човеконеневист.

Сега ще се спрем на въпроса за отношениията на ФАБ с други
органицзиции. Т.нар „официални партии” няма смисъл да коментираме. С тях
отношения няма и няма да има. Става дума за тези ,които искат да бъдат опозиция
на статуквото и се обявяват за неговата промяна. Общо казано това са различните
националистически организации, най-голямата от които е Атака и многобройните
като организации и малобройни като членове комунистически партии.

Като цяло марксизмът-ленинзмът в България е мъртъв като
идеология , а съответсващите му организаците  „отмират”. Младежите обявяващи се като
комунисти, за цялата страна могат да бъдат преброени на пръстите на две ръце.
Но ако се появят хора със социални идеи, които не са анархисти, но не се
стремят към власт,  смятаме, че трябва да
бъдат приобщени към нас или най-малкото да са
под влиянието на Федерацията.

Националистите са друг случай. На последните президентски
избори Волен Сидеров получи 600 хиляди гласа, а партия Атака е в парламента. Там
е и ВМРО. Има много младежки националистически организации, макар и малобройни
като влияние.

Нашето мнение е, че те имат успех не заради ксенофобските си
расистки изцепки, а заради социалната им демагогия. Демагогия е защото не може
да се говори за социална справедливост и в същото време да се венцехвали „Националния
капитал”. Някои „истински анархисти” преди известно време оплюха програмата за
радикални промени в България на група „Васил Икономов” защото приличала на тази
на Атака. Напротив, обратното е. Програмата на Атака прилича на нашата. Именно
това трябва да се разясни на хората. Че на хората е нужна социална
справедливост, а не война с Турция и че шовинизмът убива социалната борба, а не
я допълва.

Вече има случаи на бивши националисти присъединили се към  ФАБ. Според нас, всички безкористни млади патриоти,
разочаровани от фалша в националистическите  организации, които приемат нашата програма и
организационни принципи,  трябва веднага
да се приемат във Федерацията.

Преди да завършим искаме да се спрем на въпроса за
провокациите и нашата самозащита. Колкото повече се разраства организицята,
толково повече и по – сериозни ще стават прокациите. Начина да се справим с
този проблем не  е да се впуснем в
непрекъснати саморазправи и отмъщения срещу по-големи  или по-малки по значение провокации.
Най-важното е да изграждаме стабилни във всяко отношение организации, а това
включва и самозащитата. Затова трябва да се работи върху това всяка първична
организация да е в състояние да се защити и да може да действа по съответния начин
при променена обстановка в страната.

Заключение

По време на турското нашествие в България, въз основа на
достоверни исторически данни, загубите понесени от българският народ се
изчисляват на около една трета от населението – убити, прокудени от домовете
или продадени в робство. И днес, шест века по-късно, това е незараснала рана в
сърцето на народа.

За последните 17 години вследствие на бедност, глад
,болести, липса на медицинско обслужване, демографски срив и емиграция,
населението на страната намаля с три милиона души. Пак една трета. А какво става
– слушаме фанфари, Евроинтеграции и тем подобни.

Българският политически елит трябва да бъде съден за престъпления
срещу човечеството – геноцид. Защото планомерно, систематично и напълно
съзнателно унищожава населението на България.

На този фон ние твърдим, че състоянието в което се намира
анархистическото движение е незадоволително, да не кажем по-силна дума. От
както има анархисти в България, те са гонени, затваряни, клани, драни,бесени и
разстрелвани. Четири инзвънредни закона се отнасят до анархисткото движение
през 20 век – „Закона против анархистите”, „Закона за изтребление на
разбойниците”, „ Закона за защита на държавата” и „Закона за защита на
народната власт”. Миналото ни е тежко, но не може вечно да ни служи като
оправдание. Българската политическа история е едно блато от кръв и мръсотия, но
ние трябва да го прегазим, може да  се
изцапаме, но трябва да стигнем другия бряг.

Чували сме много пъти да се говори , че народът бил „прост”,
не заслужавал нищо, всеки трябвало себе си да гледа и пр. Такива най-често ги
приказват набедени интелектуалстващи  или
разна апатична и страхлива сган – журналисти, шоумени и други от този сорт. Ние
анархисите нямаме право да говорим по този начин. Какъвто е народът такива сме
и ние. Това ,че някой е станал анархист не му дава право да съди другите от
позицията на последна инстанция. Друг народ нямаме и не желаем да имаме. Тук
сме се родили , тук ще се борим , въпреки всички трудности, на пук на
международното положение и на всички мръсници по света.

„не гении

Таланти

Протестанти

Оратори

Агитатори

Фабриканти

Въздухоплаватели

Педанти

Писатели

Генерали

Съдържатели

На локали

Музиканти

И черностници

А

Селяци

Работници

Груби простаци

Безимотни

Неграмотни

Профани

Хулигани

Глигани

Скот като скот – хиляди маса народ

Хиляди вери

Вяра в народний възход

Хиляди воли

Воля за светъл живот

Хиляди диви сърца

И огън във всяко сърце.”

Джордж Оруел казва на едно място в „Почит към Каталония”:
„По добре да влезеш в бой и да загубиш, отколкото да капитулираш без бой”. Ние
няма да капитулираме. И дори във временните неуспехи е заложена бъдещата
победа.

Да разпалим революционен пожар в сърцето на народа!

Да живее Федерацията на анархистите в България!

Да живее Социалната революция!

Александър Ангелов

Веселин Николов

Декември 2006г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *