От Държавна сигурност до Белене

печат
Борис Марков

Текстът е част от книгата „Не спирай, продължавай напред! Животът на Борис Марков“. Борис Марков попада в Белене като заподозрян за участие в анархистка група.

……………………….

Георги Димитров – ръководител на БКП и министър-председател на НРБългария, почина на 2 юли 1949 г. Тогава в страната започнаха масови арести по подозрение и доноси, главно на политически опоненти. Активисти на народната власт на различни позиции, неуки и без особени качества, напредваха в кариерата, като донасяха за инакомислещи, които задължително, за да бъдат смачкани, представяха за врагове на народната власт. Тези, които не се страхуваха да защитават своите убеждения, бяха настанявани в трудово-възпитателни общежития, затвори и лагери, обречени на физическо ликвидиране. В най-големия концентрационен лагер „Белене“ политическите противници бяха въдворявани най-често без съд и присъда под въоръжена охрана, изолирани от света, при нечовешки битови условия, изнурителна ежедневна физическа работа, непрестанен тормоз и мъчения. Неслучайно, той става известен като концлагер на смъртта.

По това време аз работех в мината в гр. Перник – заедно с приятелите от ученическите години Любен Павлов от с. М. Върбовник и Димитър Божилов от с. Г. Върбовник, Дупнишка околия. Аз усилено се готвех да кандидатствам в университета, когато на 20 юли 1949 г. и тримата бяхме арестувани и задържани в милицията в гр. Перник. Там разпитите на една арестантска седмица преминаха в яки побоища. За наказание три дни стоях затворен в клозета – там можеш само прав да стоиш, не можеш дори да се движиш и да дишаш… Виждайки, че разпитът не върви и тримата бяхме изпратени в Държавна сигурност в София, в сградата на бул. „Георги Димитров“.

Всеки ден в Държавна сигурност преминаваше в нечовешки, зверски изтезания с цел насилствено изтръгване на показания за това – да се откажеш от политическа дейност, да издадеш кои са твоите другари и с кого контактуваш, да станеш техен сътрудник и т.н. Биеха жестоко до забрава, докато не припаднеш. Понякога при разпит ти слагаха парцал в устата, за да не се чуват викове и побоят започваше отново. Или вече пребит, те ритаха да се търкаляш по стълбите, за да стигнеш долния етаж. Много често ни изправяха на стената – да стоиш прав с часове, само с опрени на нея два пръста на ръката. През цялото това време в коридора дежуреше милиционер и на всяка врата имаше шпионка за наблюдение на арестантите. Или друго мъчение – в средата на арестантската стая очертават с тебешир един малък кръг и за наказание те заставят да стоиш в кръга изправен денонощно, докато не се строполиш безсилен на пода, изпаднал в безсъзнание. Веднъж, стоейки така изправен в кръга, изтраях цели 9 дена и 9 нощи. В това време другите арестанти „преживяваха“ в същата стая на единствения дървен нар, разположен по продължение на цялата стена на стаята на височина трийсетина сантиметра над земята.

След осемдесет и четири дни „престой“ в Държавна сигурност и тримата ни изпратиха – без съд, само с „административен акт по политически причини“ – в лагера на остров Белене, първоначално за срок от 6 месеца. След изтичането им последва нова заповед за удължаване на престоя ми с още 6 месеца, след тях – за още 6 месеца … и така превъдворяван, там прекарах 20 месеца и 16 дни.

В лагера при нечовешки условия се работеше робски от рано сутрин до късно вечер. Надзиравайки ни строго, винаги до нас стоеше въоръжен милиционер. Имаше огромна трудова норма, която ежедневно трябваше да изпълняваме. Ако не я изпълниш – оставаш да доработваш. Тежко, на този, който не може да си изпълни нормата, или не я изпълнява 1-2 дни – за наказание бяхме изпращани в страховития карцер.

Обложката на книгата „Не спирай! Продължавай напред!“ за живота на Борис Марков

Всяка сутрин при излизане на работа и вечер при влизане в лагера, от нас се изискваше да пеем – една и съща дълга песен, която трябваше да се хареса на дежурния милиционер. Ако той не беше доволен от изпълнението, ни караше да пеем отново и отново, и така – докато му „стане кеф“! Още си спомням първия куплет на песента, който гласеше:

Сгрешили пред народа ний дойдохме,

в ТВО духът да преродим

и с устрема на новата епоха –

социализъм светъл да строим!“

Вечерите завършваха късно, със задължителна вечерна проверка.

В лагера нямахме връзка с „останалия свят“. Имахме само няколко права – на колетна пратка до 5 кг най-често с храна на тримесечие и на свиждане – веднъж годишно. Не можехме да получаваме и да пишем писма – позволяваше ни се единствено открита картичка с ограничен брой редове/знаци, на определен период от време (обикновено 3 месеца).

През цялото време носехме скъсани затворнически дрехи, останали от някого и отнякъде. Цивилното ни облекло, с което пристигнахме бе иззето и оставено на съхранение може би, в управлението. В последните дни, които прекарах в ДС, аз се запознах с унгареца Хом Лайвош. Родителите му били в Норвегия и той решил да отиде при тях през Турция. Закачил се под локомотива на ж.п.влак и така преминал през Югославия, пристигнал в България, но в София не издържал и на гарата го открива стрелочник. Разпитваха го в Държавна сигурност. С него станахме приятели и на раздяла той ми подари синджирче с детелина за късмет, което оставих в дрехите си при пристигането в ТВО в Белене, но повече не го видях.

Първоначално аз бях настанен в Първи обект на остров Персин. Битовите ни помещения, в които пристигахме след работа късно вечер, представляваха четири дървени бараки. В тях осветление нямаше. При необходимост всеки си палеше свещ – купувахме я от лавката, в която се продаваха дребни неща. Отопление за зимата също нямаше. Спяхме на дървени нарове на два етажа. Тоалетни също нямаше – в единия ъгъл на бараката за през нощта ни беше осигурено малко варелче, а ако се наложеше “голяма нужда“ – отвън на открито между две бараки в земята беше изкопан ров с наредени отгоре дъски, но до него можеше да се отиде само с разрешение на дежурния милиционер, който обикаляше непрекъснато наоколо. До този ров бяха поставени 5 чешми, в които течеше вода за миене и пиене. Водоснабдителна система нямаше, а водата в чешмите се изпомпваше директно от земята. В тези условия трябваше да „живеем“ около 500 д.

Някои от обектите, където работехме се намираха над 2 км в полето и всяка сутрин и вечер трябваше да изминаваме това разстояние пеш, под строй. В по-голяма част от времето докато падна снегът, жънехме коноп. Късно есента ни преместиха на изолирания Втори обект на остров Персин. Там мястото е по-високо и пролетно време водите на река Дунав не го заливат. Настаниха ни отново в дървени бараки, печки за отопление през настъпващата зима пак нямаше. Но сред нас имаше всякакви специалисти и сами си иззидахме печка от тухли. В началото работехме само тримата заедно – Любен, Димитър и аз. С брадви сечахме прави върбови дървета, които единствени растяха наоколо и след това ги дялахме на мертеци, необходими за изграждането на бъдещия Втори обект на острова.

Зимата, сред непроходимите храсталаци изкоренявахме дървета, най-често върби и дънери – за пролетта мястото трябваше да бъде готово за оран. Прибирахме се зъзнещи от студ и измокрени от снега, всеки носеше дърва за огрев за печката в дървената барака. Двуетажните сгради от камък и тухли на острова бяха построени по-късно.

През м. март на 1950 г., когато снегът започна да се топи, почти целият остров беше залят от река Дунав и се принудиха да ни преместят извън острова. Като „най-непоправими политически престъпници“ на нас ни бе възложена най-тежката работа – изграждането на дига на р. Дунав, която трябваше да предпазва плодородната земя пролетно време от заливане. Работехме по 3 души заедно – един копае пръста и я товари на тарга (носилка), а другите двама пренасят таргата на ръце и изсипват пръста на дигата. Беше робски труд. Гладни, от болки не усещахме ръцете си, целите ни длани бяха покритии с мехури. Мократа пръст беше много тежка. Норма нямаше – трябваше да се работи непрекъснато от ранно утро до късна вечер под строгия надзор на наблизо стоящия въоръжен милиционер. Мнозина не издържаха.

След като водите на река Дунав се прибраха в коритото си, нас ни върнаха отново на остров Белене. Аз бях изпратен на работа на малкия остров Магарец, където бе започнало изграждането на навеси за отглеждане на свине. Работех в група с Михаил Мъндев от гр. Стара Загора и Захаринов от гр. Радомир. Те бяха майсторите, а аз като по-млад – чирак. Между двата острова се придвижвахме с лодки.

По-късно ме преместиха в тухларната бригада на остров Персин, която се намираше на брега на река Дунав на разстояние също около 2 км от бараките. Бригадата се състоеше от 7 души: 1) един майстор, който отговаря за цялостната дейност на бригадата – рязане на тухлите, изправяне, събиране и редене на банкети; 2) калджия, който бърка калта; 3) подавач на калта и 4) четирима разносвачи – освен разнасяне, ние изправяхме тухлите за да съхнат, след това ги събирахме и редяхме на банкети, накрая ги доставяхме за изпичане на фурна. Имахме задължителна норма, която трябваше да изпълняваме. Бяхме без охрана и се чувствахме по-свободни. Научих се да плувам и вече и аз можех да се къпя във водите на р. Дунав. След година научих, че тримата: майсторът, калджията (офицер-летец през времето на цар Борис) и един разносвач правят опит за бягство в Чехия. Разносвачът е работил преди това в Чехия, имал е познат там и ги подлъгва, че ще им осигури работа и ще може да живеят добре. Преплуват Дунав с дамаджана под мишниците, преминават Румъния и Унгария, но точно на Унгаро-Чешката граница ги откриват и ги връщат обратно в България. Бити са, колкото може да издържат, съдят ги и излежават присъдите в Бобовдолския затвор.

През м. август 1950 г. бях изпратен на работа с волска кола в коларското отделение. Разтоварвахме тежки камъни от пристигащия до остров Персин параход, после трябваше да ги товарим и извозваме до мястото, където предстоеше изграждането на основите на двуетажните жилищни постройки на новия Втори обект на лагера. Бяхме шест коли. Това беше мъчителен, кошмарен труд. Мнозина от нас, напълно изтощени от недояждане и болни, по чудо не умряха.

След това прибирахме селско-стопанска реколта. Тук нямахме охрана. Един от коларите отговаряше за извършената работа и всеки знаеше, че той е довереното лице на милицията. На тези хора им казвахме „уше“ (доносчик). Ежедневно в управлението на лагера и в милицията се донасяше за какво ли не и ние после носехме последствията.

Удостоверение на Министерството на вътрешните работи с рег. № 5695/03.06.2004 г., издадено на Борис Марков.

Случаят Обов: Обов е въдворен бивш служител във българското посолство в Париж, Франция. Пристига в коларското отделение и за да впрегне воловете на колата, с цялото си възпитание и изисканост, любезно подканва вола с думите „заповядайте!“ Само, че волът не разбира нищо от човешката реч и продължава да си стои неподвижен на място. Тогава един от коларите скочи и извика на вола „кош“ – и животното бързо влезе в ярема. Случката е докладвана и на другия ден неочаквано, него го преместиха на друго място. Случаят Бай Кольо: Бай Кольо е от сливенското село Чокоба. В лагера беше отговорник на 600 дка бостан от дини и пъпеши и имаше задължението да организира всичко за тях: садене, окопаване, беритба… Неговият автентичен разказ за задържането му: „Една вечер, таман седнахме с жената хлеб да се храниме и кучетата лавнаха. Жената ме погледна. Рекох си: Тая работа не е ачик (не е добра). След малко в къщи влезе пъдарят и казва: „Бай Кольо, кметът те вика за малка справка!“ Аз отидох при кмета и така от тази „малка справка“, тука в лагера съм вече втора година“.

…………..

Аз бях освободен от лагер Белене на 12.06.1951 г.

Дълго време след 10 ноември 1989 г. властта не ми признаваше за репресия задържането ми в Държавна сигурност. Стигна се дотам – да заведа съдебно дело в Административен съд в гр. Кюстендил и през 2008 г. там в две съдебни заседания да доказвам преживяното. Съдът постанови решение с което призна репресията и за прекараните в ДС в ужасни изтезания 2 месеца и 20 дни получих скромно обезщетение в размер на 151.47 лв.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *