90 години по-късно… „Перпетуум мобиле“

печат

По повод 90-годишнината от клането над анархистите в Ямбол, публикуваме част от книгата на Христо Карастоянов „Перпетуум мобиле“. Tова е чисто художествена литература, а не история или публицистика. Писана е в началото на 80-те години, публикувана е през 1984, когато човек не можеше да пише, нито пък можеше да прочете, много за анархистите. Но понякога художественото изображение на отделни сцени на историята казва повече, отколкото и най-аналитичния и фактологично точен текст.

748156_reНа двайсет и шести март хи­ля­да де­ве­т­с­то­тин двай­сет и тре­та го­ди­на (би­ло по­не­дел­ник) в К. пак ва­лял су­ров, без­к­ра­ен зи­мен дъжд. По обед за мал­ко го обър­на­ло на сняг, но по­с­ле пак за­ръ­сил он­зи дъжд и сле­до­бед Ной Мар­ков ос­та­вил Ко­льо да се­ди в за­г­лъ­х­на­лия по при­чи­на на кал­па­вия час и дъ­ж­да ма­га­зин, а сам той се пре­х­вър­лил от­с­ре­ща в ка­фе­не “Сли­вен”. Ка­то пре­си­чал пло­ща­да, на не­го му на­п­ра­ви­ло впе­ча­т­ле­ние, че ролс-рой­сът на око­лий­с­кия про­фу­чал с от­ча­я­но кю­ф­ка­не на­го­ре по по­со­ка на ка­ва­ле­рий­с­ки­те ка­зар­ми… Ной Мар­ков го из­п­ра­тил с по­г­лед, след то­ва свил ра­ме­не и хлъ­т­нал бър­зо в ка­фе­не­то, къ­де­то по то­ва вре­ме ве­че има­ло и дру­ги хо­ра – и те вси­ч­ки­те та­ки­ва ка­то Ной Мар­ков – оте­г­че­ни и до­са­де­ни от ло­шо­то вре­ме: пи­е­ли ка­фе и раз­го­ва­ря­ли раз­се­я­но, ко­мен­ти­рай­ки зло­ве­щи­те пре­д­с­ка­за­ния на япон­с­ка­та го­с­по­жа Ми­мо­за Та­ко-Ши­ма, но­ви­на­та за ко­и­то бил до­не­съл се­д­ми­ца пре­ди то­ва ле­к­то­рът хи­п­но­ти­за­тор Р. Не­с­те­ров. И ед­ни ви­ка­ли, че то­ва е стра­ш­на ра­бо­та, ко­е­то япон­ка­та би­ла про­ви­дя­ла, а дру­ги­те не се съ­г­ла­ся­ва­ли да по­вяр­ват тол­коз ле­с­но, а мър­мо­ре­ли: Бе ще я ви­ди­ме ние тая ра­бо­та – стра­ш­на ли е, или ще из­ле­зе ня­коя яло­ва ша­ш­ма вси­ч­ко­то.
Тъй ви­ка­ли ед­ни­те и тъй – дру­ги­те.
Или пък ос­та­вя­ли Ми­мо­за Та­ко-Ши­ма и от­ва­ря­ли ду­ма за пу­б­ли­ку­ва­ния по-пре­д­ния ме­сец За­кон за съ­де­не на ми­ни­с­т­ри­те, ка­то об­съ­ж­да­ли пре­д­па­з­ли­во лю­ти­те на­ка­за­ния, ко­и­то се пре­д­ви­ж­да­ли по то­зи за­кон. И пак та­ка ед­ни ви­ка­ли, че на­ка­за­ни­я­та са стра­ш­на ра­бо­та, за­що­то са лю­ти и без­с­ми­с­ле­ни, а дру­ги­те от­но­во не се съ­г­ла­ся­ва­ли, ка­з­вай­ки: Бе ще ви­дим да­ли ня­ма да из­ле­з­не пак ня­коя яло­ва ша­ш­ма вси­ч­ко то­ва.
Та тъй.
Ной Мар­ков съ­що си ви­к­нал ка­фе, за­па­лил ми­ри­з­ли­во­то “Сул­та­ние”, ко­е­то оби­чал да пу­ши в ония дни, и за­х­ва­нал да се взи­ра ле­ни­во през мъ­т­на­та ви­т­ри­на, ча­кай­ки сго­ден мо­мент, за да пре­х­вър­ли при­ка­з­ка­та вър­ху же­ни­те. По оно­ва вре­ме той мно­го ис­кал да се оже­ни по­в­тор­но и ве­ч­но го­во­рел за же­ни, ка­то ги ру­га­ел стра­с­т­но и не­ми­ло­с­ти­во, че са мръ­с­ни­ци и гю­вен­дии до ед­на.
Той имен­но пръв за­бе­ля­зал как в клу­ба на ме­с­т­на­та анар­хи­с­т­ка фе­де­ра­ция (от­с­ре­ща) за­по­ч­на­ло опа­с­но раз­д­ви­ж­ва­не.
И ка­зал на дру­ги­те, че тия – без­в­ла­с­т­ни­ци­те – май пак са на­ми­с­ли­ли да пра­вят не­що.
Ос­та­на­ли­те и те се обър­на­ли към ви­т­ри­на­та да ви­дят и ка­за­ли, че май – да. Впро­чем ожи­в­ле­ни­е­то в клу­ба е би­ло за­бе­ля­за­но ве­д­на­га и от бръ­с­нар­ни­ца­та на Ми­т­рю Пра­вев, ка­к­то и от вси­ч­ки окол­ни дю­кя­ни. И на­в­ся­къ­де си по­ми­с­ли­ли съ­що­то, ка­к­во­то си по­ми­с­лил и Ной Мар­ков – че анар­хи­с­ти­те май пак подготвят не­що. По­не­же оба­че на­по­с­ле­дък че­с­то се слу­ч­ва­ло тия да за­бър­кат по ня­коя не­о­ча­к­ва­на ка­ша (не­пре­къ­с­на­то за не­що шу­мели, ка­ра­ли се и ко­май не ми­на­ва­ло ден, без да вди­г­нат гю­рул­тия), то тър­го­в­ци­те не се раз­т­ре­во­жи­ли осо­бе­но. По­не не в на­ча­ло­то. В ка­фе­не­то съ­що ма­х­на­ли пре­з­ри­тел­но и про­дъл­жи­ли да пи­ят кой си­т­но смля­но и кай­ма­к­лия по тур­с­ки ка­фе, кой ед­ро счу­ка­но и пре­це­де­но по ун­гар­с­ки, или пък ня­кои от тях ядя­ли сви­лен­г­ра­д­с­ко ма­ле­би, бя­ло сла­д­ко в де­бе­ли во­д­ни ча­ши и ка­да­иф. Ной Мар­ков пак свил ра­ме­не, про­дъл­жил и той да си пие ка­фе­то и да ка­ди с ци­гар­ка­та, пре­г­ле­ж­дай­ки “Дър­жа­вен ве­с­т­ник” с на­де­ж­да да от­к­рие обя­в­ле­ние за ня­кой нов търг. В “Дър­жа­вен ве­с­т­ник” то­зи ден ня­ма­ло обя­ви за тър­го­ве. Бил пу­б­ли­ку­ван За­кон за из­ме­не­ние и до­пъл­не­ние на за­ко­на за ми­т­ни­че­с­ка­та та­ри­фа на вно­с­ни­те сто­ки, ко­е­то не го ин­те­ре­су­ва­ло, има­ло съ­що до­к­ла­ди от про­ве­ри­тел­ни­те съ­ве­ти на ак­ци­о­нер­ни­те дру­же­с­т­ва “Дже­бел” в Кър­джа­ли, “То­ри­но” в Ру­се и “Ме­х­мед Хал­ва­джи­ев” в Раз­г­рад. На­въ­т­ре има­ло още туй, онуй и тъй на­та­тък.
Мо­же би е би­ло три и по­ло­ви­на, ко­га­то вси­ч­ки чу­ли как се раз­б­лъ­с­ка­ли с гръ­мо­те­ви­чен тря­сък стъ­к­ле­ни­те вра­ти на анар­хи­с­т­кия клуб. По­г­ле­д­на­ли на­та­тък и ви­дели, че от­вън на мо­к­рия пло­ч­ник се из­си­п­ват ра­зя­ре­ни­те от не­що си мом­че­тии. Ной Мар­ков вне­за­п­но си спом­нил за по­ли­цей­с­ка­та ко­ла и как тя го по­д­ми­на­ла, та за­ми­на­ла на­го­ре към ка­зар­ми­те… и – не щеш ли – в съ­щия то­зи мо­мент я ви­дял да се връ­ща и да вли­за с не­тър­пи­мо кла­ту­ш­ка­не в дво­ра на пър­ви ту­ка­шен по­ли­цей­с­ки уча­с­тък.
Анар­хи­с­ти­те за­ръ­ко­ма­ха­ли след ролс-рой­са, за­к­ре­щели, че про­те­с­ти­рат! – а един се стрел­нал на­до­лу през пло­ща­да към гим­на­зи­я­та, от­де­то след мал­ко до­х­вър­ча­ли и уче­ни­ци­те-анар­хи­с­ти от сле­до­бе­д­на­та смя­на, пре­д­во­ж­да­ни от ху­ба­ва­та си учи­тел­ка Со­фия М. Та­зи же­на се би­ла по­я­ви­ла в на­ча­ло­то на съ­ща­та уче­б­на го­ди­на. Би­ла кра­са­ви­ца, ка­к­ва­то тру­д­но мо­же­ло да се опи­ше, хо­де­ла на­пук на вси­ч­ки мръ­с­ни по­г­ле­ди с убий­с­т­ве­но къ­са ро­к­ля до ко­ле­не­те и с ба­ре­та вър­ху по­д­ря­за­ния си бре­тон. Ной Мар­ков и вси­ч­ки ос­та­на­ли зна­е­ли, че имен­но за­ра­ди ху­бо­ст­та си на ев­ро­пей­ка тя ус­пя­ла още през пър­вия уче­бен срок да ув­ле­че по­ло­ви­на­та учи­ли­ще, об­ръ­щай­ки влю­бе­ни­те ка­то те­ле­та юно­ши във войн­с­т­ва­щи и не­при­ми­ри­ми анар­хи­с­ти. Го­во­ре­ло се до­ри, че по­з­на­ва­ла са­мия Ге­ор­ги Шей­та­нов от вре­ме­то, ко­га­то той ра­бо­тел в Ру­сен­с­ка­та ко­му­на, и че по­з­на­ва­ла уче­ни­ч­ка­та Ма­ра Бар­га­зо­ва, де­то се би­ла уда­ви­ла за­ра­ди Шей­та­нов.
Та­ки­ва ед­ни ра­бо­ти.
В он­зи сле­до­бед вря­ва­та на пло­ща­да се усил­ва­ла и усил­ва­ла, та за­туй тър­го­в­ци­те на­о­ко­ло се раз­тър­ча­ли в до­са­да­та си да спу­с­кат ке­пен­ци­те и ро­ле­т­ки­те, а анар­хи­с­ти­те ве­че ре­вя­ли гръ­мо­г­ла­с­но, свя­т­ка­ли ог­не­но с очи и от­ве­д­нъж – из­г­ле­ж­да, че по да­ден от ня­ко­го знак – се ус­т­ре­мили през раз­ка­ля­ния “Ко­бург” към кме­т­с­т­во­то на от­с­ре­щ­ния му край.
И ка­то се стру­па­ли там, те за­по­ч­на­ли да скан­ди­рат в хор ло­зун­ги. Раз­ви­ли чер­ни­те зна­ме­на с чер­ве­ни­те кан­то­ве и ги раз­ма­ха­ли пре­ди­з­ви­ка­тел­но на­го­ре към про­зор­ци­те, без да об­ръ­щат ни най-мал­ко вни­ма­ние на стра­жа­ри­те от па­т­ру­ла, ко­и­то – сви­ти под про­ги­з­на­ли­те ши­нел­ки – им по­д­ви­к­ва­ли гу­з­но да се раз­п­ръ­с­нат… През то­ва вре­ме оба­че два­ма юна­ча­ги гра­б­на­ли ед­на слу­чай­на ма­са от съ­се­д­на­та би­ра­рия и – спо­ди­ре­ни от уп­ла­ше­ни­те по­д­ви­к­ва­ния на со­б­с­т­ве­ни­ка – я из­не­с­ли, та я ту­ри­ли на пло­ч­ни­ка. И най-на­пред вър­ху нея ри­п­нал Про­й­ко Ман­кьов да че­те сви­ре­по сти­хо­т­во­ре­ние. С пи­са­ло от сто­ма­на – кре­щял той по­е­зи­и­те си, – с ос­т­рєло от сма­рагд, с ръ­ка, из­бу­х­нал пла­мък, кур­шум­на­та съ­д­ба сло­ва, ка­ба­ла лю­та, па­ра­бел из­дъл­ба…
По­с­ле­д­вал го Ар­ма­на­си Сто­я­нов.
Още с ка­ч­ва­не­то си вър­ху ма­са­та Ар­ма­на­си Сто­я­нов дал знак да па­зят ти­ши­на. И по­с­ле про­из­не­съл гне­в­на реч. Ка­зал, че, та­ка и та­ка, има по­лу­че­ни до­с­то­вер­ни све­де­ния, че дру­ж­ба­ш­ка­та власт въз­на­ме­ря­ва­ла да из­зем­ва оръ­жи­е­то. То­ва уж би­ло на­ре­д­ба, от­на­ся­ща се до вси­ч­ки, но не­ка ни­кой да не си пра­вел илю­зи­я­та, че то не е са­мо за­ра­ди оръ­жи­е­то на без­в­ла­с­т­ни­ци­те! Тъй ка­зал. Ка­зал още, че то­ва би­ло не­чу­ван по­зор, че та­ко­ва ни­ко­га не е би­ло и че анар­хи­с­ти­те про­те­с­ти­ра­ли сре­щу по­д­ло­то на­ме­ре­ние на пра­ви­тел­с­т­во­то. “Ис­кат – ка­зал – да ни пре­вър­нат в жи­во­т­ни на за­ко­ле­ние, ов­це, го­ве­да. Ос­вен то­ва – до­пъл­нил – най-уни­зи­тел­но­то в ця­ла­та та­зи ра­бо­та е, че вла­ст­та е по­ве­ри­ла из­пъл­не­ни­е­то на та­зи ко­вар­на за­да­ча не на ор­га­ни­те си за си­гур­ност, а на чле­но­ве­те на не­за­кон­на­та Во­ен­на ли­га; ето ви – ка­зал – на кое ви­кам аз по­д­лост!”
– В сво­и­те бор­би – из­ви­сил глас той – на­ро­дът на­и­с­ти­на е уп­ра­ж­ня­вал, уп­ра­ж­ня­ва и тря­б­ва да уп­ра­ж­ня­ва на­си­лие. При ко­е­то – ви­к­нал – не ще и ду­ма, ги­нат и не­вин­ни хо­ра! Ние оба­че пи­та­ме тук! ка­к­во со­б­с­т­ве­но са сто­ри­ли вси­ч­ки до­се­га­ш­ни ек­с­п­ло­а­та­тор­с­ки об­ще­с­т­ва и те­х­ни­те вла­с­ти за про­с­ве­т­ля­ва­не­то на ве­ч­но стра­да­щия на­род?! Ка­к­во дру­го му ос­та­ви­ха, ос­вен пра­во­то да се от­б­ра­ня­ва? А ето че се­га се уп­ла­ши­ха имен­но от то­ва му пра­во! Уп­ла­ши­ха се и бър­зат! И бър­зат ка­к­во да на­п­ра­вят? Да ни от­се­кат ръ­це­те! Ня­ма да ми­не! Огъ­нят на раз­ру­ше­ни­е­то ще по­г­ре­бе двор­ци­те им! Ка­би­не­ти­те им! И вси­ч­ки ос­та­на­ли ат­ри­бу­ти на ве­ко­в­на­та им власт над от­ру­де­ни­те хо­ра!…
По­чер­не­ли­ят пло­щад се раз­д­ви­жил и лю­ш­вай­ки се, за­па­ле­ни от ду­ми­те му (за ко­и­то ни­кой и не по­до­зи­рал кол­ко са чужди!), анар­хи­с­ти­те от­но­во ре­в­на­ли да скан­ди­рат ло­зун­ги. Ло­зун­ги­те им би­ли обил­но сме­се­ни с гро­з­ни псу­в­ни сре­щу все­ки­го от пра­ви­тел­с­т­во­то.
А Ар­ма­на­си Сто­я­нов не­на­дей­но по­со­чил на­ля­во към клу­ба на ко­му­ни­с­ти­че­с­ка­та пар­тия.
И ви­к­нал, че ето на, дру­га­ри без­в­ла­с­т­ни­ци, нам ис­кат да от­не­мат оръ­жи­е­то, а в ти­хи­ч­кия си клуб и се­га се спо­тай­ват не­о­бе­з­по­ко­я­ва­ни от ни­ко­го съ­г­ла­ша­те­ли­те на зе­ме­дел­ци­те! За­що не из­ля­зат да ни по­д­к­ре­пят? Ка­к­во – сан­та­се и би­лярд ли иг­ра­ят въ­т­ре? За­що си кро­ту­ват? Кро­ту­ват си, за­що­то тях ни­кой не ги за­ка­ча! На­ли? Ни­що, че от­да­в­на ту­ри­ха ръ­ка на клю­чо­ве­те от скла­до­ве­те с оръ­жие, де­то уж ги за­пе­ча­та­ха съ­ю­з­ни­ци­те! И е та­ка, за­що­то са­мо ча­кат ко­га ще за­г­ра­бят и те на свой ред вла­ст­та, а ко­га­то то­ва ста­не – то и зе­ме­дел­ци­те на свой ред да ос­та­нат в бе­зо­па­с­ност!
И ду­ми­те му пак би­ли уда­ве­ни във въз­г­ла­си­те “До­лу!”, “По­зор!”, “Смърт на вся­ка бур­жо­а­з­на пар­тия!” и про­чее, а ня­кои ве­че ви­ка­ли: Бунт, бунт, бунт!…
За­е­д­но с то­ва свир­на­ли ня­кол­ко ка­мъ­ка и се раз­си­па­ли със звън про­зор­ци­те на ко­му­ни­с­ти­че­с­кия клуб…

В съ­що­то то­ва вре­ме оба­че от две стра­ни – от “Кня­же­в­с­ка” от­към ка­зар­ми­те и от­до­лу по “Ба­тен­берг” с чер­ни­те дър­ве­та – се за­чул кон­с­ки тро­пот. За­да­ва­ла се с це­лия си на­ли­чен съ­с­тав про­к­ле­та­та че­т­вър­та кон­на жан­дар­ме­рий­с­ка гру­па, пре­д­во­ж­да­на от по­д­пол­ко­в­ник Д. Кон­ни­ци­те бър­зо и строй­но ог­ра­ди­ли пло­ща­да, за­пу­ш­вай­ки вся­ка от съ­се­д­ни­те ули­ци на­о­ко­ло, а мал­ко по-къ­с­но към тях се при­съ­е­ди­ни­ли и до­ш­ли­те в мра­чен строй во­ен­ни от трий­сет и се­д­ма стра­хо­т­на пи­рин­с­ка дру­жи­на, ко­и­то ло­в­ко по­с­т­ро­и­ли вто­ри кор­дон зад ко­не­те.
По­д­пол­ко­в­ник Д. про­во­дил ня­ко­го от офи­це­ри­те си да му ви­к­не Ар­ма­на­си Сто­я­нов или Со­фия М. – или най-до­б­ре да му до­й­де­ли и два­ма­та! – да го­во­рят на­с­т­ра­ни. Чо­век во­е­нен и умо­рен, той усе­щал без­по­г­ре­ш­но, че то­зи път ра­бо­та­та без съм­не­ние ста­ва­ла се­ри­о­з­на: и сам зна­ел за оно­ва ре­ше­ние на ка­би­не­та да се из­зем­ва оръ­жи­е­то – то би­ло ве­че спу­с­на­то по вой­с­ка­та, жан­дар­ме­ри­я­та и по­ли­ци­я­та. Во­де­ло се за се­к­ре­т­но, но се­га той ви­ж­дал, че ни­що се­к­ре­т­но не мо­же­ло да има в та­зи на­с­т­ръ­х­на­ла от по­до­з­ре­ния и страх дър­жа­ва.
Та­ка или ина­че Ар­ма­на­си Сто­я­нов и Со­фия М. от­ка­за­ли да идат при по­д­пол­ко­в­ни­ка: из­го­ни­ли офи­це­ра, а Ар­ма­на­си Сто­я­нов ви­к­нал гру­бо към ос­та­на­ли­те, че во­ен­ни­те се на­дя­ва­ли на пре­го­во­ри, но че то­ва ня­ма да ста­не – той ни­ко­га ня­ма­ло да пре­да­де дру­га­ри­те си!
И ка­то чул и тая ра­бо­та, то пло­ща­дът двой­но по­лу­дял. Вси­ч­ки се из­вър­на­ли към об­ръ­ча, кой­то ги за­о­би­ка­лял от три стра­ни, и пак ре­в­на­ли…
По­д­пол­ко­в­ник Д. се на­ди­г­нал вър­ху се­д­ло­то, ед­на гне­в­на сян­ка ми­на­ла по ли­це­то му и той съ­що за­по­ч­нал да кре­щи пре­г­ра­к­на­ло. Се­га той на­п­ра­во им ка­зал да се раз­п­ръ­с­нат по до­мо­ве­те си с мир или пък, ако пре­д­по­чи­тат, да се при­би­рат от­но­во в клу­ба, но да не се съ­з­да­ва из­ли­ш­на па­ни­ка, до­ка­то не е ста­на­ло твър­де къ­с­но…
Тъй им ка­зал.
Са­мо че то в е ч е би­ло твър­де къ­с­но!
Ни­кой не по­же­лал да го из­с­лу­ша до­ри.
Тъй над “Ко­бург” се по­не­съл от­ча­я­ни­ят вой на без­в­ла­с­т­ни­ци­те. И во­ят се раз­би­вал в сте­на­та от оно­ва глу­хо и вра­ж­де­б­но мъл­ча­ние на уни­фор­ме­ни­те мъ­же, ко­е­то мъл­ча­ние от­да­в­на ве­че би­ло за­ре­де­но със за­ка­на.
Тъй би­ло. Ед­ни­те ре­вя­ли ло­зун­ги­те си, дру­ги­те мъл­ча­ли и за­ка­ни­тел­но ча­ка­ли…
И ето че най-на­к­рая пу­к­нал мъл­ни­е­но­сен из­с­т­рел…
За миг се въз­ца­ри­ла не­въз­мо­ж­на ти­ши­на. В она­зи пър­ва се­кун­да ни­кой не раз­би­рал кой е стре­лял и от коя, по дя­во­ли­те, стра­на се е стре­ля­ло. И в ти­ши­на­та вси­ч­ки – и ед­ни­те, и дру­ги­те, и тър­го­в­ци­те, спо­та­е­ни зад при­п­ря­но спу­с­на­ти­те ро­ле­т­ки, и уп­ла­ше­ни­те мъ­же в ка­фе­не­та­та око­ло­в­ръст – чу­ли яс­но как един вой­ник ох­нал из­не­на­да­но.
– Ебах му май­ка­та, Го­с­по­ди! – ка­зал вой­ни­кът – Уби­ха ме!
Ка­зал тъй и ту­п­нал ба­в­но и глу­хо вър­ху кал­ния мо­кър пло­ч­ник.

И по­с­ле ве­че не­ща­та се раз­ви­ли све­т­ка­ви­ч­но.
По­д­пол­ко­в­ник Д. кре­с­нал: “Из­пъл­ня­вай!” – и то­га­ва звън­на­ли шпо­ри, ко­не­те из­ц­ви­ли­ли и се вря­за­ли по­д­п­ла­ше­ни в тъл­па­та. Тъй за­по­ч­на­ло вси­ч­ко в он­зи ден… Кон­ни­ци­те раз­ма­х­ва­ли яро­с­т­но са­би­те и би­е­ли с тъ­по­то къ­де­то сва­рят, но ро­ша­ви­те юна­ча­ги от­до­лу и те не им от­с­тъ­п­ва­ли; тия ми­гом на­г­ра­би­ли ка­мъ­ни и за­по­ч­на­ли да ме­рят по кон­ни­ци­те, вко­п­ч­ва­ли се в тях и се мъ­че­ли да ги смъ­к­нат от се­д­ла­та, а в то­ва вре­ме пе­хо­тин­ци­те от­към края на пло­ща­да ло­вели мом­че­та­та, из­дър­п­ва­ли ги един по един от бър­ко­ти­я­та на схва­т­ка­та, пер­да­ше­ли ги по гла­ви­те и ги мъ­к­не­ли на­го­ре по ули­ца­та към ка­зар­ма­та. И вси­ч­ки кре­щели, псу­ва­ли пре­си­п­на­ло, кръ­в­та ве­че се ле­е­ла от пу­к­на­ти­те и на­це­пе­ни гла­ви, сти­ча­ла се по ос­ле­пе­ли­те очи и по бра­ди­те…
По­с­ле за­по­ч­на­ла без­раз­бор­на и оже­с­то­че­на стрел­ба.
Анар­хи­с­ти­те се опи­т­ва­ли ве­че да се из­мъ­к­ват в без­ре­да от пло­ща­да, но на­ли­та­ли не­из­мен­но на кор­до­ни­те от­зад. То­га­ва ня­кои по­ч­на­ли да стре­лят по вой­ни­ци­те, дру­ги из­мъ­к­ва­ли дър­ве­ни и гу­ме­ни пал­ки из­под дъл­ги­те черни пал­та и би­е­ли през ли­ца­та и по гла­ви­те и тъй си про­би­ва­ли път към кри­ви­те стра­ни­ч­ни ули­ч­ки. Тре­ти из­дън­ва­ли с ра­мо вра­ти­те или пък сри­ва­ли с гро­хот ви­т­ри­ни­те, та на­х­лу­ва­ли в дю­кя­ни­те и от­там ус­пя­ва­ли да се из­ди­мят през за­д­ни­те вра­ти. Вой­ни­ци­те оба­че ху­к­ва­ли и те по­ди­ре им, пре­с­ле­д­ва­ли ги през са­ми­те ма­га­зи­ни и от­там през за­д­ни­те дво­ро­ве, гъ­с­то за­с­т­ро­е­ни и пре­вър­на­ти в не­по­с­ти­жи­ми ла­би­рин­ти от къ­щи, кур­ни­ци, скла­до­ве, при­с­т­рой­ки, хо­до­ве и ком­шу­лу­ци… То­ч­но та­ка би­ло! По­д­пол­ко­в­ник Д. и Стой­нев не­пре­къ­с­на­то ко­ман­д­ва­ли: “Дей­с­т­вай! Из­пъл­ня­вай! Дей­с­т­вай! Из­пъл­ня­вай!” – по­с­ле за­де­ли­ли ед­на го­ля­ма гру­па вой­ни­ци и ли­ч­но вле­з­ли в клу­ба на фе­де­ра­ци­я­та, та го раз­пер­ду­ши­ни­ли за ми­ну­ти в тър­се­не да­ли ня­ма ня­кой там да се ук­ри­ва. Тъй че те ще­ли да обя­с­ня­ват от­се­т­не по стра­ни­ци­те на ве­с­т­ник “Сво­бо­д­на три­бу­на”, че тол­ко­ва бо­гат и на­ре­ден клуб, с та­ка­ва не­чу­ва­на би­б­ли­о­те­ка те не би­ли ви­ж­да­ли през вси­ч­кия си жи­вот при ни­коя по­ли­ти­че­с­ка ор­га­ни­за­ция. Са­мо от по­пи­ля­на­та му би­б­ли­о­те­ка из­х­вър­ча­ли на­вън под ко­сия от­ро­вен дъ­ж­дец це­ли ку­пи­ща “Пур­пур” и скъ­по по­д­вър­за­ни кни­ги на Ма­ла­те­с­та, на Кро­по­т­кин, Жан Грав, Ана Ман­цо­ни, Ве­ра Фи­г­нер, Луи Блан – тъй се из­ре­ж­да­ло по­с­ле във ве­с­т­ни­ка – ка­к­то и “Стра­дал­ни­те кам­ба­на­рии” от Про­й­ко Ман­кьов. В клу­ба, раз­би­ра се, ня­ма­ло ни­кой, кой­то да се крие, та за­то­ва те се вър­на­ли с войни­ци­те и оти­ш­ли да сто­рят съ­що­то – за все­ки слу­чай – и с ко­му­ни­с­ти­че­с­кия клуб. И го пре­га­зи­ли и не­го на­пук на яро­с­т­ни­те про­те­с­ти на на­ми­ра­щи­те се там не­кол­ци­на ту­ка­ш­ни чле­но­ве на пар­ти­я­та. Ка­за­ли им да млъ­к­ват, за да не ги по­д­бе­рат и тях.
В ка­фе­не­то Ной Мар­ков и ос­та­на­ли­те гле­да­ли вце­пе­не­ни и си ви­ка­ли, че то­зи път е ста­на­ла, ка­к­ва­то ста­на­ла!… По­с­ле, ко­га­то анар­хи­с­ти­те по­бя­г­на­ли и през дю­кя­ни­те, Ной Мар­ков се уп­ла­шил за ма­га­зи­на си и – ка­то на­д­вил стра­ха си – при­ти­чал да про­ве­ри спу­с­нал ли е Ко­льо ро­ле­т­ки­те, но Ко­льо го ня­ма­ло въ­о­б­ще там! И Ной Мар­ков щял да раз­п­ра­вя по­с­ле, че са­мо по ня­ка­к­во чу­до ма­га­зи­нът му не бил по­с­т­ра­дал. И то си би­ло чу­до: то­ва бил един­с­т­ве­ни­ят ма­га­зин в К., кой­то ос­та­нал непокътнат в оная бе­зум­на то­га­ва­ш­на бър­ко­тия.
Са­мо че в гра­да след то­ва се раз­п­ра­вя­ло как то­ч­но под бал­ко­на се бил вко­пал до сте­на­та мла­деж с бърз ка­то мъл­ния па­ра­бел в ръ­ка. Мла­де­жът стре­лял къ­со и на­ря­д­ко сре­щу по­ли­ца­и­те и вой­с­ка­та и с по ед­но гне­в­но ма­х­ва­не на дру­га­та ръ­ка от­п­ра­щал по­к­рай се­бе си бя­га­щи­те от­към та­зи стра­на мом­че­та. Вой­с­ка­та се про­мъ­к­ва­ла сър­ди­то към не­го, но все не мо­же­ли да го до­ко­пат и да го по­ва­лят, тъй че чак ко­га­то не­чия тъм­на сян­ка се на­д­ве­си­ла от бал­ко­на и пръ­с­на­ла с то­чен из­с­т­рел от­го­ре гла­ва­та на мо­мъ­ка, сол­да­ти­те смо­г­на­ли да се втур­нат в ули­ч­ка­та.
Тя оба­че би­ла ве­че пра­з­на.
… Бър­за­та мар­тен­с­ка нощ се спу­с­на­ла над раз­пер­ду­ши­не­ния К., но ту­пур­ди­я­та и то­га­ва­ не пре­с­та­на­ла, за­що­то жан­дар­ме­ри­я­та и по­ли­ци­я­та оби­ка­ля­ли до къ­с­но през но­щ­та из ад­ре­си­те на анар­хи­с­ти­те. Вли­за­ли яро­с­т­но в къ­щи­те, тър­шу­ва­ли и из­мъ­к­ва­ли ед­но по ед­но уп­ла­ше­ни­те ве­че на се­ри­о­з­но мом­че­та и ги вла­че­ли към ка­ва­ле­рий­с­ки­те ка­зар­ми.
Две­с­та ду­ши би­ли аре­с­ту­ва­ни то­га­ва и би­ли за­ка­ра­ни в ка­зар­ми­те; дър­жа­ли ги там стро­е­ни на пла­ца, раз­пи­т­ва­ли ги на по­чи­в­ки, пер­да­ше­ли ги в про­ги­з­на­ли­те ста­ри ко­ню­ш­ни, а по­с­ле там ги и за­к­лю­ч­ва­ли.
А на за­ран­та на двай­сет и се­д­ми март през гра­да про­фу­ча­ла ка­то огън по раз­лят бен­зин ве­ст­та, че при опит за про­ти­во­дей­с­т­вие сре­щу вла­ст­та, ка­к­то и при опит за бя­г­с­т­во в ка­зар­ми­те би­ли уби­ти от жан­дар­ме­ри­я­та и от во­ен­ни­те ос­ми­на от за­ло­ве­ни­те пре­д­ния ден и през но­щ­та анар­хи­с­ти.
И от тях по­ло­ви­на­та би­ли още уче­ни­ци, мом­че­та по на шес­т­най­сет или се­дем­най­сет го­ди­ни.
По­д­пол­ко­в­ник Д. оба­че и по­л­ко­в­ник Стой­нев пре­с­ме­т­на­ли, че, та­ка и та­ка, там, сред тъл­пи­те от аре­с­ту­ва­ни, ги ня­ма ни­то Ар­ма­на­си Сто­я­нов, ни­то она­зи къ­со­по­ла и по­д­с­т­ри­га­на не­го­д­ни­ца Со­фия М.; ня­ма­ло го съ­що тъй Про­й­ко Ман­кьов; ня­ма­ло го и ста­ри­я к.-ски анар­хо­ли­бе­рал Ди­ми­тър Цо­нев – си­реч ли­п­с­ва­ли им от брой­ка­та до един во­да­чи­те на ме­с­т­на­та анар­хи­с­т­ка фе­де­ра­ция. И из­ли­за­ло, че те не са въ­о­б­ще за­ло­ве­ни, щом ги ня­ма ни на пла­ца, ни ме­ж­ду на­тъ­п­ка­ни­те в ко­ню­ш­ни­те или в скла­до­ве­те аре­с­тан­ти, ни­то ни­къ­де.
Ка­то раз­б­ра­ли то­ва, тия два­ма­та дум­на­ли с не­на­вист по пи­са­ли­ще­то и по­д­пол­ко­в­ник Д. мо­мен­тал­но из­ди­к­ту­вал на пи­са­ря за­по­вед в ка­че­с­т­во­то си на на­чал­ник на гар­ни­зо­на. За­по­ве­д­та му се из­ра­зя­ва­ла в еди­най­сет смра­зя­ва­щи кръ­в­та то­ч­ки, една от ко­и­то на­п­ра­во гла­ся­ла, че, та­ка и та­ка, все­ки гра­ж­да­нин на К., зна­ещ не­що за не­ле­гал­ни ли­ца в гра­да или при­съ­с­т­ви­е­то на та­ки­ва в окол­но­ст­та, или пък имащ све­де­ния за не­ле­гал­ни, е длъ­жен да уве­до­ми ли­ч­но не­го – по­д­пол­ко­в­ник Д. – и то не­за­ба­в­но! В про­ти­вен слу­чай, ако се уз­нае за ня­ко­го та­ко­ва не­що, то той ще бъ­де сме­т­нат за ук­ри­ва­тел по сми­съ­ла на за­ко­на за из­т­ре­б­ле­ние на раз­бой­ни­ци­те и ще сле­д­ва да бъ­де ин­тер­ни­ран. Все там, в та­зи съ­ща­та то­ч­ка би­ла при­ба­ве­на и за­бе­ле­ж­ка­та, че то се от­на­ся и за бли­з­ки, ро­д­ни­ни по вся­ка­к­ва ли­ния и про­чее, ко­и­то да са из­бя­га­ли ме­те­ж­ни­ци. Ро­д­нин­с­т­во­то ня­ма­ло да иг­рае ро­ля­та на сме­к­ча­ва­що ви­на­та об­с­то­я­тел­с­т­во (и то­ва съ­що би­ло съ­о­б­ра­зе­но с он­зи за­кон!)…
Та тъй.
Ве­д­на­га да­ли ко­ман­да ак­ци­я­та по из­дир­ва­не­то да не се пре­к­ра­тя­ва, а да про­дъл­жи. И тя на­и­с­ти­на про­дъл­жи­ла. Ме­то­ди­ч­но и зло, по ра­зу­з­на­ти или из­ко­п­че­ни от аре­с­ту­ва­ни­те яв­ки, тай­ни ад­ре­си и скри­ва­ли­ща се вмъ­к­ва­ли не­ча­ка­ни от ни­ко­го во­ен­ни ли­ца и ни­кой не бил в съ­с­то­я­ние да ги оми­ло­с­ти­ви. За­по­ве­д­та на по­д­пол­ко­в­ни­ка, про­че­те­на от гра­че­щия раз­си­лен още на за­ран­та на двай­сет и се­д­ми, би­ла до де­сет ча­са ве­чер­та раз­м­но­же­на и от­пе­ча­та­на на афиш при Ми­ти­ри­зов, а на дру­гия ден хо­ра­та я ви­де­ли раз­ле­пе­на на­в­ся­къ­де по сте­ни, ду­ва­ри и та­ра­би.
През це­лия ден на двай­сет и се­д­ми март во­ен­ни­те про­дъл­жа­ва­ли да из­ла­вят де­се­т­ки за­по­до­з­ре­ни мла­де­жи и да ги от­кар­ват в ка­зар­ми­те. По­ли­ци­я­та пък на­х­лу­ла в гим­на­зи­я­та и стра­жа­ри­те из­мъ­к­на­ли оттам ония глу­па­ци, ко­и­то си би­ли на­у­ми­ли да из­ма­мят хи­т­ро вла­ст­та, оти­вай­ки – ся­каш че ни­що не е би­ло – на за­ня­тия…
В о д а ч и т е о б а ч е г и н я м а л о н и к ъ д е…
И ето на: ка­то ви­дял ка­к­во ста­ва на­о­ко­ло и уп­ла­шен мо­же би от то­ва, че ще го ин­тер­ни­рат, Ной Мар­ков звън­нал един те­ле­фон на своя до­бър при­я­тел по­л­ко­в­ник Стой­нев. И ка­то му звън­нал – уго­во­рил се за не­що. По­с­ле се вди­г­нал, за­б­рал със се­бе си два­ми­на слу­чай­ни ро­д­ни­ни и оти­шъл на ло­зе­то, къ­де­то по без­по­г­ре­шен на­чин от­к­рил си­на си Иван. Син му Иван съ­що бил ув­ле­чен от иде­и­те на анар­хи­с­ти­те и по къ­са­та по­ла на Со­фия М. и съ­що бил за­ме­сен пре­д­ния ден там на пло­ща­да, но съ­у­мял да по­бе­г­не и да се спа­си. И ка­то по­мъ­кнал по­ди­ре си и Ла­зар, мом­че­то на Стою Мин­ков, скрил се в ко­ли­ба­та на та­т­к­ово­то си ло­зе… “Та­ка и та­ка – ка­зал глу­хо Ной Мар­ков, – ста­вай, мом­че, да те во­дя, та­тьо­во­то, при по­л­ко­в­ни­ка, че инак ло­шо пи­ше!”
Ка­зал тъй и ви­дял как син му за­по­ч­нал да по­бе­ля­ва пред очи­те му. “Не тръ­г­вай, Ива­не!” – ви­к­нал он­зи Ла­зар, но ония два­ма­та ро­д­ни­ни на Ной Мар­ков му ка­за­ли да мъл­чи и да не се оба­ж­да, по­с­ле го на­би­ли и го на­ти­ри­ли оттам, ка­з­вай­ки му да не им се е мер­нал, та да не си ту­рят грях – да во­дят и чу­ж­до в ка­зар­ма­та! Ной Мар­ков през то­ва вре­ме про­дъл­жа­вал да убе­ж­да­ва си­на си, че тря­б­ва не­пре­мен­но да тръ­г­не с тях и че той ли­ч­но ве­че се е уго­во­рил с по­л­ко­в­ник Стой­нев да не го за­ка­чат с пръст – са­мо да ми­не­ло ло­шо­то! Ка­зал му още, че хо­ра­та на по­д­пол­ко­в­ник Д. и бездру­го сто на сто ще­ го на­ме­рят, за­що­то има­ли спи­съ­ци­те, ад­ре­си­те, скри­ва­ли­ща­та, вси­ч­ко, и се­га ка­то свър­ше­ли с гра­да, ве­д­на­га тръ­г­ва­ли по ло­зя­та.
Тъй му ви­кал. И му ви­кал, че мно­го по-до­б­ре би­ло той сам да се пре­да­де – хем не в жан­дар­ме­ри­я­та, ни­то в по­ли­ци­я­та, а при чо­ве­ко­лю­би­вия по­л­ко­в­ник Стой­нев във вой­с­ка­та и тъй да раз­чи­та на га­ран­ти­ра­но­то му сни­з­хо­ж­де­ние. “Че той те­бе те е дун­дур­кал, та­тьо­во­то – му ви­кал. На ко­ле­не­те си – му ви­кал – те е дър­жал ка­то бе­ше ма­лък!…” По­с­ле го обър­нал на мол­ба – да не се по­гу­б­ва сам, да не по­гу­б­ва и не­го са­мия; по­с­ле пак се раз­г­не­вил и ви­к­нал, че е ма­га­ре, че как не го е срам и че не дал ли ли­ч­но той тол­ко­ва и тол­ко­ва па­ри за за­ку­пу­ва­не на про­к­ле­та­та им би­б­ли­о­те­ка! “Не або­ни­рах ли – ви­к­нал – не­пре­къ­с­на­то клу­ба ви за “Пур­пур” ли бе­ше, “Мур­пур” ли, за­що­то ти ме врън­ка­ше за тоз ваш “Пур­пур”!” – а на­к­рая се от­ча­ял, ма­х­нал без­на­де­ж­д­но на ро­д­ни­ни­те и тия се впу­с­на­ли вър­ху мом­че­то, свър­за­ли го здра­во с въ­же и го ме­т­на­ли свър­за­но във фай­то­на.
Тъй, вър­зан и с фай­тон, по­д­ка­ра­ли те Иван от ло­зе­то през окър­ва­ве­ния град – на­та­тък към ка­зар­ми­те. Иван и във фай­то­на пак се мъ­чел да се из­с­ку­б­не от ба­ща си и от ръ­це­те на чи­чо­в­ци­те си и хо­ра­та на­о­ко­ло из къ­щи­те, по­к­рай ко­и­то ми­на­ва­ли, го чу­ва­ли яс­но как ви­ка, как се блъ­с­ка и как пи­щи: “Та­те, та­те, ка­к­во пра­виш, та­те!…”
За­ве­ли те мо­мъ­ка при по­л­ко­в­ни­ка и по­л­ко­в­ни­кът ли­ч­но го при­ел от ръ­це­те на ба­ща­та, ка­з­вай­ки и той на своя ред ка­то тях, че ня­ма ни­що стра­ш­но и че вси­ч­ко си ос­та­ва­ло спо­ред ка­к­то се би­ли уго­во­ри­ли…
– Ви­дя ли бе, ма­га­ре! – ка­зал ла­с­ка­во ус­по­ко­е­ни­ят Ной Мар­ков. – Аз да не съм луд, че да те во­дя, ако не бях си­гу­рен, че вси­ч­ко ще е на­ред?!
А си­нът въз­к­ли­к­нал ве­че изо­т­въд и ка­зал:
– Ех, та­те, та­те! Ех, та­те, са­мо ако зна­еш ка­к­во пра­виш, та­те!
Тъй ка­зал, по­с­ле се из­вър­нал и тръ­г­нал на­там.
И на­и­с­ти­на.
Съ­ща­та ве­чер, си­реч на двай­сет и се­д­ми март хи­ля­да де­ве­т­с­то­тин двай­сет и тре­та го­ди­на, на пла­ца на ка­ва­ле­рий­с­ки­те ка­зар­ми би­ли за­с­т­ре­ля­ни при опит за по­в­то­рен бунт и бя­г­с­т­во дру­ги че­ти­ри­ма анар­хи­с­ти. А на за­ран­та гра­дът из­ве­д­нъж чул, че сред уби­ти­те бил и то­зи съ­щи­ят Иван – си­нът на Ноя Мар­ков – и ста­на­ло та­ка, че оттам на­се­т­не Ной Мар­ков ос­та­нал сам-са­ме­ни­чък на то­зи опу­с­то­шен свят и имал от­то­га­ва са­мо ед­на­та си сто­ка.
И па­ри­те.
И ни­що дру­го.
Про­чее би­ли уби­ти ед­на­та ве­чер осем и на дру­га­та – че­ти­ри­ма. И един, де­то бил по­ва­лен още там, на пло­ща­да – три­най­сет ду­ши об­що. И вой­ни­кът, ко­го­то уби­ли в на­ча­ло­то – че­ти­ри­най­сет.
То­ч­но тол­ко­ва би­ли уби­ти­те, ала по­с­ле хо­ра­та ще­ли да на­у­чат, че тря­б­ва да се брои и още един, кой­то бил до­пи­с­ник на ве­с­т­ник “Мла­деж”: той не из­дър­жал ужа­са от но­ви­на­та и миг след ка­то си из­п­ра­тил ста­тий­ка­та, сам ту­рил край на жи­во­та си, за­що­то мно­го би­ли не­го­ви­те дру­га­ри сред из­би­ти­те.
Къ­с­но ве­чер­та в ка­зар­ми­те при­с­ти­г­нал ту­ка­ш­ни­ят за­ме­с­т­ник-про­ку­рор. При­д­ру­жа­вал го съ­дия-сле­до­ва­тел и с тях би­ли и два­ма­та до­к­то­ри от кли­ни­ка­та на по­ч­те­ния Ле­вон Кон­кин. Та­ка и та­ка – ка­за­ли те, то­ест до­к­то­ри­те – на­с­то­я­ва­ме за ау­то­п­сия. Два­ма­та ко­ман­ди­ри оба­че, бра­дя­са­ли, са­мо­т­ни и със ста­ен страх от­въд жъл­ти­те во­съ­ч­ни очи, про­с­то ги из­х­вър­ли­ли от кан­це­ла­ри­я­та и им ре­к­ли да не са по­с­ме­ли да се мер­нат по­в­тор­но, за­що­то не от­го­ва­ря­ли за се­бе си. То­га­ва тия се по­ма­я­ли, по­ма­я­ли и на­и­с­ти­на се ма­х­на­ли оттам, сму­те­ни и без да сме­ят да се по­г­ле­д­нат.

Ра­бо­та­та се раз­чу­ла на­ши­ро­ко, вди­г­нал се не­о­пи­су­ем скан­дал, ця­ла Бъл­га­рия са­мо за то­ва и го­во­ре­ла.
Сам Але­к­сан­дър Стам­бо­лий­с­ки се вди­г­нал, та оти­шъл в со­фий­с­кия клуб на бъл­гар­с­ка­та анар­хи­с­т­ка фе­де­ра­ция.
“Уви! – ка­зал. Уби­ти­те – ка­зал – не мо­жем по­вър­на на­зад, го­с­по­да! Ни­кой у нас – казал – не е ми­с­лил да от­к­ри­ва фронт сре­щу анар­хи­с­ти­те, а всичко се дъл­жи на мла­до­ст­та им и на не­нор­мал­но­то вре­ме, ко­е­то из­жи­вя­ва­ме…”
Ка­зал та­ка и уве­рил на­с­т­ръ­х­на­ли­те на­с­ре­ща му мъ­же, че пра­ви­тел­с­т­во­то не мо­же да бъ­де дър­жа­но от­го­вор­но за ин­ци­ден­та.
И го на­тър­тил!
“Ние – ка­зал – ве­че во­дим упо­ри­то сле­д­с­т­вие по не­ща­с­т­ния слу­чай и аз мо­га да ви уве­ря, че сле­д­с­т­ви­е­то е до­би­ло пър­ви­те си по­ло­жи­тел­ни ре­зул­та­ти. Ни­що не мо­га да ви ка­жа ту­ка, но мо­га да ви дам ду­ма­та си на дър­жа­в­ник, че ще ин­фор­ми­ра­ме все­ки­д­не­в­но ця­ла­та пре­са по все­ки пункт от во­де­на­та ан­ке­та. Ние дваж по­ве­че от вас ис­ка­ме на­ро­дът на Бъл­га­рия да знае аб­со­лю­т­но вси­ч­ко, ко­е­то е ста­на­ло в зло­по­лу­ч­ния К., а най-ло­шо­то е, че вси­ч­ко то­ва ста­ва сре­щу из­бо­ри­те… А ина­че ли­ч­но съм из­п­ра­тил са­мия Хри­с­то Сто­я­нов и той ве­че е там, на мя­с­то!…”
Хри­с­то Сто­я­нов, то­га­ва­ш­ни­ят ми­ни­с­тър на въ­т­ре­ш­ни­те ра­бо­ти, дей­с­т­ви­тел­но бил при­с­ти­г­нал още на двай­сет и ос­ми март сле­до­бед, за да за­ва­ри тук един при­ти­х­нал, за­ма­ян и ома­ло­мо­щен от стра­ха град. Тъй че имен­но ми­ни­с­тъ­рът и хо­ра­та му про­ве­ли пър­ва­та ан­ке­та: раз­пи­та­ли най-на­пред коман­дващи­те про­к­ле­та­та че­т­вър­та кон­на жан­дар­ме­рий­с­ка гру­па и трий­сет и се­д­ма стра­хо­т­на пи­рин­с­ка дру­жи­на и ги на­ру­га­ли мра­ч­но и от сър­це.
“Ка­к­во всъ­щ­ност на­п­ра­ви ти бе? – по­пи­тал вки­с­на­то той по­д­пол­ко­в­ник Д.; ка­к­ва я свър­ши­х­те ту­ка – ка­зал; ти – казал, – имаш ли пре­д­с­та­ва как ще се оп­ра­вя­ме се­га?!…”
“Е – от­вър­нал по­д­пол­ко­в­ник Д., – не ви­ж­дам по-до­бър на­чин да слу­жа на цар­с­т­во­то, го­с­по­дин ми­ни­с­т­ре!…”
Хри­с­то Сто­я­нов го по­г­ле­д­нал и ви­дял: во­ен­ни­ят сре­щу не­го имал без­дън­ни­те очи на про­те­с­тант и уби­ец.
След то­ва министърът и хората му за­по­вя­да­ли да им до­ве­дат ня­кои от аре­с­ту­ва­ни­те анар­хи­с­ти и ос­та­на­ли сма­я­ни, ко­га­то ви­дели ня­ка­к­ви зъ­з­не­щи и по­ди­ве­ли мом­че­та, ко­и­то ед­ва мър­да­ли спе­че­ни­те си и на­пу­ка­ни ус­т­ни. Те раз­ка­з­ва­ли об­ре­че­но и със за­е­к­ва­не ка­к­во се е слу­чи­ло в он­зи стра­шен сле­до­бед на двай­сет и ше­с­ти март, по­с­ле ве­чер­та и по­с­ле на дру­гия ден до обед, а ми­ни­с­тъ­рът, ка­то ги из­с­лу­шал, на­ре­дил гну­с­ли­во да ги пу­с­нат.
“Вси­ч­ки ли, го­с­по­дин ми­ни­с­т­ре?” – вни­ма­тел­но по­пи­тал по­д­пол­ко­в­ник Д.
“Вси­ч­ки бе, глу­пак пър­во­би­тен!” – из­сум­тял Хри­с­то Сто­я­нов.
Оттам се вди­г­нал и оти­шъл да ог­ле­да пло­ща­да, а на пло­ща­да ве­че ни­що не ли­ча­ло, ся­каш упо­ри­ти­ят из­цъ­к­лен мар­тен­с­ки дъжд бил из­мил вси­ч­ко, ко­е­то би­ло ста­ва­ло. Са­мо из­кър­те­ни­те вра­ти и сри­на­ти­те про­зор­ци зе­е­ли умо­ре­но. Ми­нал и през два­та из­тър­бу­ше­ни клу­ба – на анар­хи­с­т­ка­та ор­га­ни­за­ция и на ко­му­ни­с­ти­че­с­ка­та пар­тия. На­к­рая за­я­вил, че раз­би­ра и че вси­ч­ко му е яс­но. От­вър­нал су­хо на ма­ло­ду­ш­но ко­зи­ру­ва­щи­те със скри­та ом­ра­за по­д­пол­ко­в­ник Д. и Стой­нев, сбо­гу­вал се с ос­та­на­ли­те, а два де­на по-къ­с­но в Со­фия сбрал та­мо­ш­ни­те ве­с­т­ни­ка­ри, за да им за­я­ви, че с ин­ци­ден­та е при­к­лю­че­но, че убий­с­т­ва­та в К. са де­ло на фа­к­то­ри, с ко­и­то пра­ви­тел­с­т­во­то ня­ма (и ня­ма как да има!) ка­к­во­то и да би­ло об­що, а вой­с­ка­та и жан­дар­ме­ри­я­та са дей­с­т­ва­ли на­пъл­но с ог­лед на об­с­та­но­в­ка­та в он­зи фа­та­лен ден. Тъй ка­зал: фа­та­лен ден. Ми­гар, ка­зал, по ще­ше да е ху­ба­во, ако да бе ста­на­ло ка­то ла­ни в Кю­с­тен­дил, ко­га­то вой­с­ка­та пре­да­де гра­да на че­ти­ри­с­то­тин ду­ши раз­мир­ни­ци?!… Съ­що­то мо­же­ло да се по­в­то­ри и дне­с­ка в К., но не се по­в­то­ри­ло. Що се от­на­ся­ло до ре­ши­тел­ни­те дей­с­т­вия на по­ли­ци­я­та, то те то­же са би­ли в рам­ки­те на за­ко­на и уме­ре­на­та стро­гост.
“Бол­но­то ни вре­ме – ре­къл – на­ла­га и по-гор­чи­ви ле­ко­ве!”
– Изобщо ми­рът в К. и в та­мо­ш­на­та око­лия, го­с­по­да – ка­зал той от­па­д­на­ло, – се най-бър­зо въз­с­та­но­вя­ва. И е всъ­щ­ност ве­че въз­с­та­но­вен.
Вси­ч­ки на­о­ко­ло пи­ше­ли тре­с­ка­во вся­ка не­го­ва ду­ма и ни­как не раз­би­ра­ли, че умо­ре­ни­ят Хри­с­то Сто­я­нов ка­з­вал та­ка са­мо за­що­то стра­ш­но ис­кал да е та­ка. И за­що­то бил пре­д­по­чел да се из­лъ­же са­ми­чък, че она­зи из­мам­на и из­пе­пе­ле­на к.-ска ти­ши­на е мир.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *