Анархистите в руската революция

печат

Освобождението на трудещите се е дело на самите трудещи се!

Карл Маркс, като гавра

Авторът Анатолий Горелик, псевдоним на Григорий Владимирович (1890–1956), е анархист от 1904 г., арестуван многократно от царската полиция, през 1909–1917 г. е в емиграция – в Европа и САЩ, където е активист на анархо-синдикалното движение, редактор на вестниците „Рабочая речь“ и „Рабочий“, издавани в Чикаго през 1915-1917 г.

След революцията участва в анархистическите групи в Украйна, един от дейците на „Екатеринославската федерация на анархистите“, след това в КАУ „Набат“ в различни градове на Украйна и Москва, организатор на „Всеруския Черен кръст“, нееднократно арестуван от болшевиките. През 1922 г. е експулсиран от СССР, заедно с Григорий Максимов. Автор е на брошури за гоненията на анархистите в „Съветска“ Русия. През 1920-те години е редактор на в-к „Голос труда“ в Аржентина, където оглавява „Федерацията на руските работнически организации в Южна Америка“. Активист на МРА (Международната работническа асоциация – основана в Берлин през 1922 г.), Горелик е постоянен сътрудник на множество издания в Южна Америка, Испания и Франция. В 1940 г. е поразен от паралич, прекратява участието си в обществения живот и през следващите 16 години е прикован към леглото. Умира в Буенос Айрес на 66 години.
Следват откъси от неговата брошура „Анархистите в Руската революция“, издадена през 1922 г.

…На 3-5 юли 1917 г. кронщатските матроси, ръководени от анархисти и редови болшевики, демонстрираха в Петроград. (Върховете на болшевиките бяха против въоръжената демонстрация, а Троцки още на 5 юли се изказа на заводски митинги против манифестацията.) Правителството на Керенски с части от гарнизона разпръсна демонстрантите, кронщатци бяха обезоръжени, а анархистическите и болшевишките им организации – разгромени. Това приближи още повече анархистите към болшевиките. Общите партийни и групови интереси засенчиха интересите на трудещите се маси за изграждане на основите на новия живот. Някои анархисти даже заговориха за влизане в партията. Особено се увличаха от това сближаване „върховете“ – стари анархисти, неспособни да работят в масовото движение, преживели не едно разочарование и боящи се от „силните увлечения“.

Анархистическите „върхове-интелигенти“ не познаваха настроенията на масите. До тях достигаше само ехото на това движение, при това предимно в извратен вид. И те, вместо да разпалват по-нататъшните действия на масите, техните сили и стремления; вместо на основата на съвместната работа с масите да правят нужните изводи и да дават ясни съвети в анархистически дух; вместо да засилват тяхното още недостатъчно изкристализирало анархистическо съзнание; вместо да създават идейно силни кадри сред младите и енергични работници; вместо да хвърлят и своето „да“ върху везната на анархистическото движение, даваха указания за неизбежността на диктатурата на болшевишката партия, изпадаха в краен „синдикализъм“ или проповядваха анархоболшевизма. От никъде не се раздаде гръмкия зов за създаване на свой анархистически фронт.

… Аз лично считах и считам, че в Русия нямаше Социална революция нито преди, нито след октомври 1917 г. Затова създаването на анархистически фронт – т. е. създаването на антиавторитарни, свободни работнически и селски организации, както и „специфични организации“ на анархистическите сили през 1917 г. – нямаше да извърши в Русия Социална революция, но би могло тогава в Русия да се създаде най-богатото масово работническо-селско анархистическо движение и да се положат основите на Социалната революция.

Извикан от работниците в Донецкия басейн, отседнах в Екатеринослав (днешният Днепропетровск – б. ред.) и срещнах такива симпатии към анархистическата мисъл, каквито трудно можех да предвидя. Само в Донецкия басейн анархистите щяха да наберат стотици хиляди членове, ако бяха решили да създават анархистическа „партия“.

Идейните работници обаче бяха малко, даже твърде малко. Всяка седмица пристигаха десетки представители на работниците от различни места на Донецкия басейн и областта, искаха от нас хора, литература, идейна и духовна помощ. Подготвени анархисти обаче нямаше. Колкото и да пишех до Петроград и Москва, където бяха отседнали по-голямата част от идейните анархисти, не успях никого да мръдна от мястото му. Така анархистическата мисъл се разтваряше в масовата и ставаше примитивна.

… В анархистическите редици също започна движение към винтовката; всичко младо и пълно с живот, както и всичко недоизградено идейно, се хвърли в отрядите и се увлече от „боевизма“ (насилията, грабежите и другите спътници на гражданската и на войната изобщо), който завърши само с края на фронтовете. Много анархисти загинаха на фронтовете, много други се вляха в редовете на Червената армия, където са и до сега. За анархизма тези другари в голямата си част бяха изгубени.

…Вместо да използват отслабналата вяра на масите във властта и слабостта на самите властнически правителствени организации на болшевиките и да поведат усилена пропаганда на идеите на анархизма; вместо да разработват теоретическите и практически въпроси на стопанското строителство на страната на анархокомунистически начала; вместо да бъдат сред масите и да продължават анархистическата работа; вместо да отговарят от анархистическа гледна точка на наболелите за работническите и селските маси въпроси на новите форми на обществото и практическите стъпки към тях и т. н., и т. н., много анархисти, особено сред анархистическата „интелигенция“, започнаха яростна защита на „тактиката“ на болшевиките, считаха тяхното пребиваване във властта за неизбежно и призоваваха редовите анархисти към „творческа“ работа с болшевиките. Мнозина анархисти влязоха в партията, много заеха отговорни постове. Влезлите в партията в голямата си част заявяват и сега, че са анархисти, а мнозинството от заелите постове си останаха на тях. (Имената не са толкова важни, но за да не бъда голословен, ще посоча няколко по-известни анархисти: работника Алфа (Аникет), Лис, Кибалчич, Новомирский, Краснощеков-Тобинсон, Осурский-Чикагский, Самсонов, Барон-Лондонски, Саша Фелдман, Равкин и безброй други, които влязоха в Руската компартия (Самсонов като член колегията на Всеруската ЧК, един от главните и най-страшни преследвачи и душители на анархистите); Рощин-Гросман, Шатов, Сандомирски, Алейников, Каменецки, Таратута Саша, Ротенберг, Дукалски, Хаим Лондонски (Гейцман) и маса други, станали „съветски анархисти“ или анархоболшевики; А. Шапиро, Максимов, Беркман и много други – бивши съветски анархисти. Не говоря изобщо за съчувстващите и полусъчувстващи на болшевишкия „Велик опит“.
По-ужасно и по-страшно от всичко обаче беше, че именно тези „анархисти“, с повече или по-малко известни имена, се занимаваха с „осведомяването“ на чужбина. Именно тези „товарищи“ информираха другарите, които пристигаха в Русия и разпращаха своите писма по цяла Европа със сензационните си „информации за „Социалната Революция“, „за изгряващата заря от Изтока“ – даже тогава, когато десетки анархисти вече бяха разстреляни и стотици гниеха в болшевишките тюрми под всевъзможни измислени обвинения и претексти: анархо-бандитизъм, махновщина, анархо-контрареволюционери и пр.

… Анархистическата работа сред масите обаче се развиваше. Хиляди редови анархисти-работници останаха при масите и продължиха своята работа. Почти във всички големи промишлени центрове анархистите се ползваха със симпатиите на масите. Цели железопътни участъци бяха под идейното влияние на анархистите. Централният орган на пощенските служители се редактираше от анархисти. Донецкият басейн, Донският промишлен район бяха изцяло под влияние на анархистите. Като пример може да послужи Екатеринослав – един от центровете на Донецкия басейн. Секретари в съюзите на металурзите, на лекарите, на дърводелците, на обущарите, на шивачите, черноработниците и мелничарите и много други бяха анархисти. Във фабрично-заводските комитети на Брянския завод, на заводите Гантке, Днепровския, Шадуард, Тръбния, Фрунклин, Днепровските работилници, руското дружество (Каменское) и в много други анархистите бяха в мнозинство и председатели на тези комитети.

В проведената в Екатеринослав по повод октомврийския преврат демонстрация, начело на 80-хилядното множество беше Екатеринославската Федерация на Анархистите и работниците от Брянския Завод, с черни знамена.

… В селата, особено в Украйна, работата на анархистите беше много плодотворна. В този период тя даде възможност да се развие свободното доброволно революционно-въстаническо движение в украинските села. … Независимо от ренегатството и „дезертьорството“ на болшинството „интелигентни сили“, в много градове на Русия се издаваха анархистически ежемесечници и ежеседмичници, които по това време наброяваха около 30-40. За времето на революцията излязоха до 100 периодични издания. Много загиваха след първите броеве, а много други излизаха по-продължително време. Заслужават да бъдат споменати, без да ги оценяваме, „Голос Труда“, „Буревестник“ „Свободная Коммуна“, „Вольный Кронштадт“ в Петроград и Кронщад; „Анархия“, „Труд и Воля“, „Вольный Голос Труда“, „Подпольная Анархия“, „К Универсалу“, „Универсал“ и „Вольная Жизнь“ в Москва; „Хлеб и Воля“, „Рабочая Мысль“, „Набат“ – на Конфедерацията в Харков; „Свобода внутри нас“ в Киев; „Анархист“ в Ростов; „Голос Анархиста“ в Екатеринослав. Имаше вестници и списания в Саратов, в Одеса, в Елисаветград (днешният Кировоград – б. ред.), в Гуляй-поле и много други места. Във всеки голям град се създаваха повече или по-малко солидни издателства. Анархистическата литература беше разпространена по цяла Русия в голямо количество. Прокламации и брошури се печатаха в десетки и стотици хиляди.
По цяла Русия в това време анархистите работеха трескаво. Свикваха се конгреси, конференции, съвещания; създаваха се анархистически областни и др. обединения, разнородни анархистически бюра и пр.

Влиянието на анархистите сред работническите и отчасти сред селските маси беше толкова голямо, че не даваше покой на болшевиките и те не пропускаха да се възползват от първия попаднал им предлог, за да разгромят анархистическите организации почти по цяла Русия. Подготовката (преди разгрома и още повече след разгрома!) започна с най-ужасното очерняне на анархистите в казионната болшевишка преса. Употребяваха се най-подлите начини, за да се създаде „обществено мнение“, че се разгромяват и обезвреждат най-страшните контрареволюционери и углавни престъпници. Болшевиките използваха целия арсенал от лъжи и подлости, оставен им в наследство от техните учители Маркс, Енгелс и Либкнехт, и даже ги надминаха, защото имаха в свои ръце властта.

Погромът започна с нощна атака през април 1918 г. срещу московските анархисти, които бяха окупирали по това време около 25 богаташки къщи. Още в навечерието на погрома болшевиките раздали някакви оръжия на анархистическите организации в Москва и в същата нощ, без всякакво предупреждение, открили огън с картечници и оръдия по домовете, където мирно спели анархистите. В някои домове анархистите, мислейки, че са обкръжени от белогвардейци, отговорили със силен огън. Грохотът на оръдията и трясъкът на картечниците се разнасял по Москва през цялата нощ. Това настъпление е ръководено от самия бъдещ председател на Унгарската социалистическа съветска република – Бела Кун.

Анархистическите организации са разгромени, клубовете – разгонени. Цялата анархистическа преса – забранена, конфискуваната анархистическа литература е унищожена. (Много другари са били вдигнати полуоблечени. Един от анархистите – другарят Ф. – запитал следователя, който водил това дело: „Защо правите това?“ Следователят отвърнал: „Представителите на Антантата стоят във Вологда и отказват преговори, заявявайки, че с правителство, което върви ръка за ръка с анархисти и им е дало такава свобода, те не могат да преговарят… Не можехме да постъпим другояче. Вие сами трябва да разберете, че иначе не бихме могли да постъпим.“).

…След своето нахлуване и прочистването на Украйна от въстаниците, болшевиките видяха, че украинските работнически и селски маси няма да им бъдат опора. Болшевиките почувстваха, че анархистите са пуснали дълбоки корени в трудовите маси на Украйна, които изпитват недоверие към всяка власт (работниците анархисти още тогава знаеха цената на болшевишката власт) и че не само с демагогия, но и с физическа сила не ще могат да подчинят тези маси.

…Още на 29 април 1919 г. при мене в Мелитопол пристигна от Харков неанархист и ме помоли да предупредя когото трябва, че на тайно съвещание на ЦК на РКП (б) е решено да бъде разгромен „Махно“ и да се нанесе „удар“ на анархистите.

…Болшевиките залавяха и разстрелваха без съд революционните въстаници, а Шкуро разстрелваше махновците от разстояние и им режеше главите, ако попаднеха в плен. Само в Мелитопол бяха разстреляни 69 махновци, доброволно предали оръжието си и пожелали да отидат на фронта в Червената Армия. (Фактът е съобщен лично от председателя на Мелитополската областна ЧК – болшевикът Семьонов.)

Много анархисти и леви социалисти-революционери бяха арестувани, някои – разстреляни. В Харков бяха разстреляни 72 анархисти и леви есери.

…На север анархистите се преследваха все по-жестоко и по-жестоко. Всички организации бяха разгромени или влачеха жалко полулегално съществувание. Палачи, членове на руската компартия получаваха „премии“ за главата на всеки анархист. Даже легалната конференция на анархосиндикалистите в Москва беше арестувана в пълен състав. Анархистите се преследваха безпощадно. Наоколо беше като в гробище, а анархическата „интелигенция“ мълчеше, докато анархистите в чужбина вървяха заедно с „комунистите“.

Сред анархистите започна нелегално движение. През септември 1919 г., в Московския комитет на руската компартия, по Леонтиевската алея беше хвърлена мощна бомба от членове на нелегалната организация на анархистите. (NB: Много късно другари, това трябваше да стане на 25 октомври 1917 г. или още по-рано!) Контрареволюционерите нямаха никакво отношение към атентата. За идеите и крайната честност на болшинството участници нямаше никакво съмнение. (Вижте „Красная книга“ на Всеруската ЧК.)

Този взрив беше отговор на подлостта и мерзостта на болшевиките и макар че болшинството „идейни“ анархисти (по болшевишката терминология) протестираха против взрива и заклеймиха нелегалните анархисти, някога безпристрастният историк на Руската Революция ще защити имената на тези жертви на болшевишкия терор. (Аз съм принципен противник на терора и ексовете като метод на борба, но не мога да не протестирам против „идейните“ и легални анархисти, които се „разграничаваха и заклеймяваха терористите“ в казионната болшевишка преса.)

В делото за Московския партиен клуб, под страх от разстрел, болшевиките вербуваха не един провокатор, откупил „живота“ и „свободата“ си с цената на живота на другарите си. (Един от любимите методи на чекистите беше да изправят следствения „до стената“ и да насочат револвера или даже да стрелят над главата му. На такова мъчение често не издържаха дори хора със силна воля.) Всички тези провокатори станаха членове на РКП(б). Изобщо болшинството провокатори и палачи днес са членове на РКП(б). И нищо чудно – всеки член на РКП(б) (по неофициално предписание на ЦК на РКП(б) от 1921 г.) е длъжен да сътрудничи на местната ЧК. (Някои палачи получават орден „Червено знаме“. Един от тях, мисля Емелянов, член на РКП, отпразнувал своя хиляден разстрел, умира в санаториума на ВЧК, където се е намирала Мария Спиридонова; този палач е бил изнесен с почетен караул под звуците на Интернационала. В челото на процесията се е веело червено знаме! Поучително за европейските и американски „комунисти“!)

…Вълната от погроми срещу анархистите беше невероятна, независимо от това, че на всички фронтове по това време загиваха немалко анархисти, които се биеха заедно с болшевиките против белите. Само на Север, по-точно в Москва, болшевиките оставиха няколко опортюнистически, мършави организации на анархисти… за реклама пред чужденците, като „потемкинови села“. Като цяло обаче, през 1920 г., реакцията „от ляво“ бушуваше навсякъде.

Лавирайки на външните фронтове, вътре болшевиките ликвидираха всяка свободна мисъл, всяко независимо слово. Всичко свободолюбиво се удушваше и затваряше. Всички възмущаващи се биваха разстрелвани безпощадно. В Украйна и в Сибир се извършваше кърваво изкореняване на всяка проява на недоволство. Но въстаническата маса, воювала през цялото това време, сега поиска, с оръжие в ръка, отчет за престъпленията, извършени от болшевиките и техните сътрудници в села и градове. Въстаниците поискаха изпълнение на обещанията.

Нямаше обаче преса. Всички революционни организации бяха разгромени. Всички революционери бяха под ключ или се криеха. Почти цялата легална работа на анархистите беше заглъхнала.

Независимо от всички ужасни репресии, действената ефикасна анархистическа пропаганда се провеждаше навсякъде, даже в най-затънтените места на Русия. Низините на компартията бяха заразени с анархистическа пропаганда. Всички повярвали честно, че е възможно осъществяване на комунизма „отгоре“, че е възможно да бъдеш на власт и да не я узурпираш, да бъдеш член на „органите“ за удушване и да не се бюрократизираш, да бъдеш участник в държавната машина и да не се „окомисариш“, бяха разочаровани – всички, които видяха и познаваха реалността. И в партията на болшевиките започна брожение. Назряваше Опозиция. От партията бягаха всички, които бяха честни и имаха смелост да го сторят, но членовете на РКП(б) бяха мобилизирани и напускането на партията в това време беше свързано с големи неприятности. Не само напускането, но даже опозицията се преследваше безпощадно.

Най-яркият и характерен пример беше изгонването от Украйна на целия Централен комитет на компартията на Украйна, бивша опозиция спрямо „Москва“ – независимо, че този ЦК беше избран на Всеукраинския конгрес на Украинската компартия. На негово място беше назначен „московски“ ЦК, начело с „известния“ Яковлев (Епштейн Шахно). Всички недоволни, даже от самата компартия, се задържаха и изпращаха в Мурманск, в Сибир, а понякога… ги разстрелваха.

За хилядите по-дребни факти няма да говоря. След всичко това не върви да говоря за положението на анархистите и отношението на властта към тях. Оргията на властта беше потресаваща. Преследваха се не само анархисти, работещи активно в пропагандата, но и културни работници и практици. Не оставяха на мира и свободните комуни, артели и пр., желаещи да съхранят някаква – макар и окастрена – независимост. Дори мирните анархисти, последователи на Толстой, се преследваха зверски. Стотици от тях бяха в затворите, а 92 души – разстреляни от болшевиките. Документи, потвърждаващи гореизложеното, видях в гр. Чертков. Много комуни на мирни анархисти (в Смоленска губерния и други) бяха разгромени или разграбени окончателно за неподчинение на декрети или за отказ от разпределянето на дажбите храна.

На 1 октомври 1920 г. последователят на Толстой, мирният анархист Серьожа Попов, попаднал случайно на доклад на др. Волин в Москва, е бил арестуван заедно с други анархисти. Трябва да кажа, че Серьожа Попов беше вегетарианец, който не ядеше даже яйца и млечни продукти. И на този анархист, опасен враг на Съветската Власт, са му „завирали“ главата в „помийната кофа“, носили са го на ръце пребит за разпит и т. н., и т. н. Него, безпаспортника още в николаевското време, отказващ да вземе оръжие в ръцете си, и никога не изпитвал злоба, го държаха във Вътрешната тюрма при Всеруската ЧК 37 дни, макар че болшевиките и всички радикали в Москва знаеха много добре възгледите му. През 1921 г., в 1-ви Строителен институт в Москва, студенти-комсомолци арестуваха Серьожа (заедно с мен) като контрареволюционер и го обвиниха „в призив за въоръжено сваляне на Съветската власт“! Толстоист, призоваващ към въоръжено въстание! Достойно за болшевика!

В Украинските села имаше поговорка: „При болшевиките даже конете и кравите станаха контрареволюционери“. Често ми се случваше да беседвам с апостоли на мирната съпротива и ужасите, за които научавах от тях, ме потрисаха.

Бих могъл да дам още много ярки картини на безотговорния башибузуклък по отношение на свободните организации и комуни. Разгонването с въоръжена сила, чак до откриване на оръдеен огън по комуните в Гуляй-полския район и т. н. се практикуваха твърде често от болшевиките, но за това друг път. Всяко предприятие на анархистите се преследваше безпощадно. Нито училища, нито артели, комуни и каквито и да било други предприятия, образувани на свободни начала, не можеха да съществуват.

Гореприведените няколко факти са толкова характерни и показателни, че говорят сами за себе си. След това, ми се струва съвсем излишно да разказвам какво трябваше да преживеят и понесат революционерите-анархисти, правещи нещичко. Легалното анархистическо движение в Русия или Украйна повече не съществуваше.

II-та и III-та конференции на Конфедерацията на анархистите в Украйна „Набат“ бяха нелегални. Анархистическата пропаганда се вършеше почти във всяко работническо предприятие и в повечето от селата в Русия, особено в Украйна. Почти нямаше предприятие без анархисти. Неорганизирани, несвързани помежду си и преследвани само заради това, че са анархисти, мнозина често заявяваха, че са безпартийни. През 1921 г., вече в Москва, аз следях Всеруските конгреси на Централните обединения на Професионалните съюзи и се оказа, че на всеки конгрес имаше анархисти и съмишленици. Поради „някои“ причини обаче, те нямаха възможност да направят нищо и заявяваха, че са безпартийни. Болшевишките доносници ги следяха „зорко“. Докато пиша за всичко това, на моменти тръпки ме побиват. Няма да повярват, че говоря само истината и че описвам картини от действителния живот.

За огромно съжаление обаче не мога нищо да направя, колкото и болно да ни е, колкото и да ни обхваща ужас само при спомена за всичко, но това са фактите (макар да давам един от хиляди) – факти, които не ще зачеркнеш от Руската действителност. Тя е горчива, ужасяваща, но е действителност. В Русия на такива явления даже престанаха да се удивляват.

Самоорганизирането на работниците си остана. То премина на полагащото му се място: в производството. … Стачки против волята на „одържавените” профсъюзи и болшевишките съвети, придружавани често от картечници, продължаваха с месеци. В Харков, в края на 1920 г., в Москва, Петроград и десетки други градове през февруари-март 1921 г. проведените стачки служат като неопровержимо доказателство на гореказаното.

… Даже от много анархисти, повечето стоящи встрани от движението, често съм слушал, че масите са реакционни, че масите са буржоазно настроени, че са меншевистващи и пр. Този период на „свободна” пропаганда обаче показа и доказа не само на анархистите, но и на меншевиките и на болшевиките какви са настроенията на трудовите маси и с кого са те. През целия октомври и до 25 ноември 1920 г. работническите и селските маси в Украйна, особено в Харков, отново преживяха революционния подем и настроенията от 1917 г. В Харков жаждата за живо слово, жаждата за свободна мисъл бяха толкова големи, че независимо от това, че ЧК беше „нащрек”, че цяла орда от шпиони и провокатори слухтеше и ръмжеше навсякъде, масите се втурнаха към анархистите.

Силно движение имаше и сред частите на Червената армия. Нямаше нито един червеноармейски отряд, където анархистите да не бяха приемани най-сърдечно. Навсякъде, във всички части, както в Харков, така и другаде в Украйна, анархистите имаха масите зад себе си. Червеноармейските части се готвиха за демонстрации в деня на откриване на анархистическия конгрес. В много войскови части бяха избрани делегати за конгреса на анархистите. Даже в клуба на ЧК аз присъствах на дискусии за анархизма и за „болшевизма”. Нещо повече – в Харков при анархистите се явиха представители от няколко червеноармейски части и предложиха да вземат властта и да я предадат в ръцете на анархистите, като се предоставят в пълно тяхно разпореждане. Този случай показва как масата разбираше същността на анархизма и задачите на анархистите, но самият факт е характерен и интересен. Даже спецотрядът при Совнаркома на Украйна беше на страната на анархистите.

Ако анархистите бяха пожелали да станат политически авантюристи подобно на болшевиките, те спокойно можеха да вземат Украйна в свои ръце. Само този период би могъл да покаже и показа на мнозина, че духът на революцията, духът на жаждата за нов, по-добър живот в трудовите маси не е умрял и че идеите за безвластие, децентрализация, самоорганизация, свободна инициатива и т. н. – т. е. идеите на анархизма – макар и може би не съвсем ясни, бяха залегнали дълбоко в умовете на трудещите се. В това време даже много „песимисти” научиха по нещичко.

Същото настроение се ширеше по цяла Украйна: стотици пратеници на работници и селяни идваха при анархистите, мислейки, че ще намерят от тях отговор на своите очаквания и надежди, на своята жажда да намерят път към един действително нов живот – свободен, равен и сит.

В същото време революционната въстаническа ар- мия (на махновците) „помогна” на Червената Армия да направи в течение на 13-15 дни това, което тя с цялата си желязна централизация и дисциплина, не смогна да стори за цяла година. Тя помогна да се разбие и разруши цялата армия на Врангел и да се очисти целият юг на Русия от контрареволюционните военни отряди.

… Влиянието на анархистите растеше не с дни, а с часове; нарастваше вълната на революционен подем на трудовите маси. Разбира се, за болшевиките тя беше „несвоевременна” и доведе до това, че през нощта на 26 ноември 1920 г. по цяла Украйна започнаха поголовни арести на анархисти и на махновци. В течение на седмица действаха всички органи на ЧК и всички репресивни сили на Червената армия. Маса революционни въстаници, довчера воювали заедно с Червената армия против белите, бяха залавяни от болшевишките отряди и безпощадно разстрелвани. Хиляди анархисти и революционни въстаници-махновци напълниха тюрмите. Само в Харков бяха арестувани повече от 5000 души, от които 348 останаха в тюрмата.

Работниците от локомотивния завод обявиха стачка с искане за освобождаване на анархистите. Въпреки заплахите, постановленията на официалните губернски конгреси, ултиматумите и картечниците, работниците продължиха да стачкуват, докато най-видните анархисти не бяха нощем извозени за Москва. Едва след отвеждането ни от Харков работниците от локомотивния завод, над 5000 души, прекратиха стачката на солидарност…

„…Но това е било в Украйна. Такъв революционен дух и подем са възможни само в Украйна, в класическата страна на „анархистическите” маси и на грандиозното въстаничество, сред исторически свободолюбивия народ, но не и на север, не във Великорусия, където масата е реакционна, задръстена и безразлична и където анархизмът бе разбит още през 1918-1919 година”…

„Престанете да мислите за революционна работа в Москва, Москва е център на болшевиките. Москва е червена и в нея за анархистите няма място”…

„Анатолий, Анатолий, вие сте увличащ се човек… Нищо не можете да постигнете тук”…

„Погледнете, клубовете пустеят. Работниците даже не поглеждат. Страхуват се да слушат анархистите. А интелигенцията… студентството – това са само хулигани, монархисти и черносотници. С глава стена не се пробива”…

„Масите на север, особено в Москва, вървят след болшевиките”. „Щом искаш, пробвай, но това не ти е Украйна. Скоро ще свиеш крила”…

Така ми отговаряха повече или по-малко видните анархисти, когато им поставях въпроси относно анархистическата работа в Москва. Това беше вече след моето освобождение от Бутирската тюрма, през януари 1921 г. И действително, на първо време се налагаше да се пробива стена с главата… в московската анархистическа среда, където, както ми казваше Карелин, „има само генерали без войници”.

С когото и да заговорех за работата, срещах къде насърчително подсмихване, къде по-лошо…

… Московските работници започнаха да се вслушват в анархистите. През февруари, около смъртта на П. А. Кропоткин, анархистите вече бяха желани гости в работническата среда.

… Навсякъде – в клуба на Леонтиевска, на работническите събрания, в автобазата на Совнаркома, в украинския театър, в Сергиев и във всички висши учебни заведения, където ми се наложи да чета лекции и говоря на митинги и събрания, навсякъде аудиториите бяха препълнени, навсякъде имаше сериозни дебати и въпроси.

… Във всички висши учебни заведения се организираха анархистически групи, които създадоха Секретариат на Обединеното анархистическо студентство, който впоследствие беше арестуван, а част от членовете му – експулсирани зад граница, а друга част – заточени в Архангелска губерния.

А работническа Москва на трудещите се преживяваше, както и в Харков през 1920 г., своите октомврийски дни. В Москва начена такова силно работническо движение, такава стачна вълна, такъв мощен вик на недоволство и възмущение и искания да се изпълнят „октомврийските обещания”, че болшевиките започнаха да се безпокоят. Доколко силно беше възмущението на масите, може да се съди макар и по това, че даже московските анархисти-”интелигенти” и опортюнисти се развълнуваха и заговориха за създаване на „Съвет за действие”, тъй като било трудно да се каже в какво може да прерасне народното негодувание. Вълната можеше да помете всичко и всички, понеже ненавистта на работниците към болшевиките беше невероятна. В Москва, в Петроград имаше нелегални работнически комитети за действие. Те бяха съставени само от работници – представители от производството.

Легендата, че тези комитети за действие били „меншевишки”, е лишена от всяко основание. Огромното мнозинство от членовете на комитетите бяха безпартийни и съчувстваха на анархистите.

Анархистите, работници в Москва, Петроград и почти цяла Русия – т. е. тези, които бяха набелязани от ЧК, – бяха арестувани. Всички клубове, издателства и т. н. бяха разграбени и разрушени.

Мартенският разгром на анархистите в Русия – особено в Москва – е известен повече или по-малко и в чужбина. Той стресна даже много верни на болшевиките анархисти. Този разгром застави дори анархистическата „интелигенция” да излезе с открит протест пред Европа и Америка и да разкаже истината за болшевиките. Ема Голдман, Александър Беркман, Боровой, Шапиро и др. заговориха открито за положението на анархистите в Русия. Легендата за „руските анархисти” и „руския анархизъм”, която разпространяваха даже мнозина анархисти- ”интелигенти”, започна да се руши не само в Русия, но и в целия свят.

… Неспокойно беше в тюрмите – от дълги години, без всякакво обвинение, в ужасни, кошмарни условия, довели много анархисти до невероятно физическо и духовно състояние. Мнозинството боледуваха. Имаше всевъзможни протести: гладни стачки, скандали, обструкции бяха обикновено явление сред арестуваните анархисти. На протестите обаче не се обръщаше внимание. Обратно, издевателствата ставаха още по-непоносими.

Тогава анархистите прибягнаха към крайни средства: бягствата. Така в Рязан един път успяха да избягат 10 анархисти. Същото беше и в другите затвори.

Всички тези активни протести на анархистите (Таганската гладна стачка, Рязанското бягство и др.) така вбесиха чекистите, че попадналите скоро след това в ръцете им анархисти … бяха разстреляни, заедно с някакви криминални, заклеймени като анархо-бандити. ЧК не само уби тези другари, но се постара да ги оклевети и оскверни паметта им в очите на непосветените. На самия Лев Чорний и на неговата майка, няколко дни преди разстрела, беше съобщено за скорошното му… освобождаване. Болният Потехин беше измъкнат от постелята.

Така мъстят болшевиките за своите политически неудачи на анархистите.

… На десетия Всеруски Конгрес на Съветите беше постановено да се гарантира охраната на частната собственост с всички сили на държавата и да се въведе нейното принудително посредничество във всички конфликти между труда и капитала. По силата на това постановление, всеки работник, който не се подчини на решението на Комисариата по труда (последната инстанция), можеше да бъде уволнен от работа без предупреждение и без заплащане – т. е. да бъде изхвърлен от собственика на завода. Държавата, макар и „социалистическа”, а правителството – „комунистическо”, си остава държава и защитава само интересите на Властта и Капитала.

(със съкращения)

Берлин, март 1922 г.

Издание на Работническа издателска група в Република Аржентина,

юни 1922 г.

Анатолий Горелик

Подобни публикации

Мисъл и воля, година I (1930), бр. 1 – 5

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *