Анархистическото движение в България, 1925 – 1928г, пропагандна дейност и въоръжена съпротива

печат

Скоро се навършиха 90 години от атентата в църквата „Света неделя“. Дело на българските болшевики, този безумен и ужасен акт окончателно развързва ръцете на превратаджийското правителство на Александър Цанков. Белият терор се развихря с невиждани до този момент мащаби. Гражданската война в България достига своята кулминационна точка.

Шпицкомандите на генералите Вълков и Русев и техните съюзници – „комитите“ на Ванчо Михайлов, започват поголовна сеч на всичко ляво и прогресивно, недоволно и критикуващо режима на Цанков. В нощите след 16 април 1925г, безследно изчезват и са убити без съд и присъда Гео Милев и Йосиф Хербст, Васил Карагьозов и Сергей Румянцев.

Българските анархисти, тези най – упорити и безкомпромисни борци срещу наложеното на 9 юни 1923г, с преврат управление на Сговора, въпреки развилнелият се терор остават на своят пост.

Те са, които с оръжие в ръка чрез четите си и чрез градските бойни групи продължават да воюват  срещу установената диктатура.

Естествено и логично анархистите са в челните списъци за унищожение на кръволоците на Цанков.

В тези чудовищни дни и нощи безследно изчезват Рачо Каранов и Иван Николов – Чолака, убит от михайловистите е Георги Шейтанов, чрез предателство е убит Васил Икономов, загиват Станчо Парасков, Илия Шаханов, Митьо Ганев, Стефан Иванов, Динко Попов, Димо Петранов – Разковник, Рахила Ангелова и Иванка Симеонова, Мариола Сиракова и още и още…списъка с жертвите е внушителен.

Емигрират авторитетни анархисти като Александър Сапунджиев и Георги Жечев, Борис Щаров и Кирил Радев, Георги Хр. Попов, Желю Грозев, Иван Косев, братята Димитър и Дончо Бълхови, Никола Пенев – Пенски, Тодор Ангелов – Божаната и още много други.

Някои анархисти избягват смъртта и получават дълги присъди – Борис Георгиев, Димитър Косев, Асен Алексиев – Гутин, тук списъка също е много дълъг.

Загиналите, емигриралите и тези в затвора плащат с живота и страданията си за привързаността  към анархистката идея, към вечния порив за свобода.

Пред паметта им и пред жертвата им – поклон.

Не за тях обаче е този материал, а за анархистите, които остават тук, успелите да оцелеят и да продължат делото на падналите си другари и на тези по тюрмите и емигрантските лагери.

Защото нека се знае, че анархистите не преклониха глава нито в дните след атентата, нито в ужасните месеци след него, не ги уплашиха , нито стъписаха зомбитата на Цанков и продажните и страхливи съдии на царство България.

Нека се знае и това, че единствената чета, която остава на българска територия в края на злокобната 1925г, е четата на легендарния Васил Попов – Героя. Есента, цялата зима и пролетта на 1926г, Героя и неговите другари Тинко Симов, Никола Кацаров, Михо Димитров и Димитър Дочев Рачев – Сокола, прекарват при своите ятаци в троянското село Борима, откъдето са Кольо Кацаров и Димитър Рачев.

%d1%82%d0%b8%d0%bd%d0%ba%d0%be-%d1%81%d0%b8%d0%bc%d0%be%d0%b2
Тинко Симов

Още на 18 април 1925г, Тинко Симов, човек – епоха в анархисткото движение, напуска родното си село Българене и минава в нелегалност. Скоро той се свързва с Нано Петров, Михо Димитров и Коста Владински и сформират Ловешката чета. Именно към нея се присъединяват Васил Попов – Героя и Никола Кацаров. Героя е закърмен с анархизма точно от Тинко Симов още като ученик в Ловешката гимназия и между двамата съществува дълбоко приятелство.

Третия неформален лидер в четата е Нано Петров от Ловеч, който скоро влиза във временен конфликт с останалите четници и е отстранен.

Дело на четата е ликвидирането на 23 ноември 1925г, на околийския началник на Плевен Никола Тифчев, при което Героя е ранен в ръката, травма от която той така и не успява да се излекува до самата си гибел.

Четата „кротува“ до късната пролет на 1926г, когато преминава в настъпление. По същото време Нано Петров е сформирал нова чета, в която са Ганчо Моев, Петър Колев – Чолака, Илия Червенков, Димитър Събчевски, Йонка Корделска, а не след много време и Дочо Узунов, впоследствие превърнал се в най-прочутия и издирван „поданик на негово Царско Величество“…

Ловешките и троянските села не са единствените огнища на анархо – съпротивата тогава.

1926г.

Още в началото на 1926г, от пазарджишкия затвор бягат Георги Килитанов и Димитър Юруков, тяхното бягство е организирано от техните другари анархисти. За съжаление, Килитанов, Юруков и присъединилият се към тях Борис Кацаров не успяват да се опазят и на 18 април 1926г, загиват в сражение с полицията при село Бяга. Кацаров и Килитанов са участници в Септемврийското въстание, ятаци и четници в четата на Нешо Тумангелов.

В Русе още през април 1926г, започва да излиза списание „Пурпур“, редактирано от Панайот Чивиков и Груд /Георги/ Иванов. По същото време в Сливен местните анархисти подготвят брой 1 на въздържателното анархистично списание „Нов Свят“, редактирано от Георги Бурханларски.

По инициатива на Панайот Чивиков проведените на 4,5 и 6 май 1926г, в Стара Загора конгреси на учениците и учителите въздържатели са използвани като параван за провеждането на национална анархистка конференция.

 

Обсъжда се състоянието на движението по места, бъдещата дейност на групите, решава се да се спре издаването на „Нов Свят“ и силите да се насочат в списването на „Пурпур“. Става ясно, че в София вече е подготвено ново анархистко списание и вероятно това е причината да бъде подминато искането на делегата от Пловдив за издаването на „Синдикален лист“.

Участници в тази конференция са Панайот Чивиков /Русе/, Трайко Тракийски и Господин Иванов /Динко Шоколода/ – Стара Загора, Лозю Георгиев /София/, Георги Димитров Карамихайлов – Гецата /Пловдив/, Пенчо Мазнев и Георги Сарафов /Хасково/, Георги Бурханларски /Сливен/, Марко Даракчиев /Ямбол/, Николай Хаджиев /Казанлък/

Решено е също така, в началото на август да бъде свикана нова конференция, като този път се използва предстоящият вегетариански конгрес в Казанлък.

През месец юни 1926г.в София действително излиза брой 1 на списание „Начало“, първото по – мащабно анархистко начинание след събитията от 1925г. На списанието сътрудничат анархистите Мицо Андонов, Лалю Маринов-Ламар, Константин Кантарев, Славчо Васев, Трайчо Доброславски, Димитър Димитров, Димитър Косев, Здравко Сребров, Буко Пити, Витош Таджер, Владимир Харизанов, Невяна Липошлиева – Липа, Емануил Емануилов и други.

По свидетелство на Мицо Андонов (Михаил Андонов, сестрин син на Гоце Делчев), списанието се е ръководело от редакционна колегия, включваща Васил Михайлов – Васьо, Виктория Радулова, Ламар и самият Мицо Андонов.

10644988_1579707402313484_3878248300297943700_n
Лалю Маринов (Ламар) и Михаил Андонов (Мицо)

Друг знак, че анархистите не са се отказали от войната си срещу властта е подновената практика на „ексовете“ като метод за набиране на средства – за подпомагане на затворените и бедстващите другари, за организационна дейност и създаване на нови нелегални групи.

В началото на юни в София, в Агрономическия факултет; Иван Радунчев, бивш ятак на четата на Тумангелов, създава малка бойна група и извършва няколко акции по набиране на средства, но бързо е разкрит и арестуван.

През юли месец действа и анархистката група от района на Пазарджик – Костенец. Неин инициатор е изключения от Пазарджишката гимназия анархист Милко Кайтазов от Костенец, в групата влизат Стоян Попов Илиев, Борис Ловчийски, бивш четник от периода 1924 – 1925г. и други. Извършен е неуспешен опит за ограбване на теснолинейката между Костенец и гара Сестримо, при който тежко е ранен и по-късно умира Стоян Попов. Арестувани и разследвани са около 10 души от Пазарджик и Костенец.

Все през месец юли, Лозю Георгиев, студент в София, се прибира в родната си Стара Загора изработва и отпечатва нелегално броеве 1 и 2 на списанието „Пробуда“, и един позив, в които се пропагандира идеята за нова, нелегална дейност, а също така и за единен фронт с останалите противници на режима на Цанков.

В организацията по разпространението на „Пробуда“ от Стара Загора участват Тачо Петров, болен от туберкулоза студент в Германия и участник в Септемврийското въстание, Атанас Димитров, Стефан Иванов, Христо Петров, Димитър Радев и други. От Казанлък с неговото разпространение се заемат Христо Чернев и Георги Балканджиев.

С „Пробуда“ е свързан и Христо Несторов – Ицата, по това време бояджия на коли в София, който се прибира през месеците юли и август в родното се село Габарево и по собствена инициатива, заедно с приятеля си анархист Нено Глушков, също от Габарево, носи „Пробуда“ в Казанлък и Пловдив.

Още с настъпването на лятото, четите на Васил Попов – Героя и Нано Петров се активизират и двете заедно на 20 юни 1926г, извършват един от най-големите ексове в историята на българския анархизъм, като прибират от Троянската поща приблизително половин милион лева. На 20 юли Нано Петров, Дочо Узунов и другарите им нападат Плевенската поща.

10628455_1530206003930291_8880016341465589060_n
Нано Петров, Йонка Корделска, Дочо Узунов, Петър Колев

На 24 юли момчетата на Васил Попов правят неуспешен опит да освободят своите ятаци от село Голяма Желязна, атакувайки конвоя, който ги отвежда.

Тези дръзки акции карат властта да предприеме жестоки мерки за смазване на четническото движение и поддържащата го яташка мрежа в троянско и ловешко. Командирован е полковник Иван Дипчев с едничката задача за ликвидира четата на Васил Попов – Героя.

Полковник Дипчев е известен с драконовските си мерки при потушаване на Септемврийското въстание, но тук той надминава досегашните си „постижения“. Троянските села са обърнати в пустиня. Добитъка е затворен по кошарите гладен, има заповед никой да не изнася нищо от селата. Започват арести и масови екзекуции на мирни граждани, обявени за ятаци на четите. Убийствата се извършват без съд и присъда, само по заповед на Дипчев, този недостоен син на революционерката Райна Княгиня, който за награда през следващата 1927г, е назначен за комендант на София.

Така без съд и без присъда от село Голяма Желязна са убити 19 души, от село Борима – 8, между тях и Васил Павлов , студент в Плевен, член на тамошната група и приятел на Васил Попов – Героя, от махалата Изворче, близо до Ловеч – 6 души. За да се спасят в четата на Героя идват Пенка Стафунска и Рада Дуковска от село Борима.

Част от войната, която полковник Дипчев е обявил на четниците, е опита за отравяне на Васил Попов – Героя, извършен на 18 август 1926г, в село Орешака. Героя се спасява, но загиват Михо Димитров и Пенка Стафунска, братовчедка на Никола Кацаров, а от отровата умира и Димитър Рачев – Сокола.

Властта продължава да засилва терора. Избито е цялото семейство на Йонка Корделска, а в Ловеч е арестуван и убит заедно с още десетима души в местността Зълковски баир – Нето Петров, брат на Нано Петров.

Оцеляването вече става невъзможно и през септември 1926г, по билото на Стара Планина, Васил Героя и Нано Петров прехвърлят хората си в Югославия.

С това обаче анархисткото четническо движение през 1926г, не приключва.

От един полицейски доклад става ясно, че на 15 юли анархистът Нешо Тумангелов, който предната есен е извел четата си в Югославия, е тръгнал от Пожаревац към българо – сръбската граница. Действително, в началото на август Тумангелов и неговите четници вече са в България и действат в района Панагюрище – Пирдоп – Клисура. С него са изпитаните бойци анархисти Стоян Тороманов, Велко Иванов, Стоян Иванов, Петър Узунов, Иван Шофелинов, в четата са още Иван Миронов, Андрей Врагов, Генко Гуджев, Лука Стойчев, общо 13 души, ако се вярва на тогавашната преса.

Наказани са самозабравили се властници, организира се яташка мрежа, като четниците на Тумангелов не се церемонят много с джандарите. Така например на 23 август в Пирдоп полицията не

успява да залови Иван Шофелинов и Лило Мичков, които откриват огън и успяват да се измъкнат от града.

Тази чета на Нешо Тумангелов действа през месеците август и септември и към октомври 1926г, се изтегля в Югославия.

Действията на четите и градските групи дестабилизират властта и тя не подбира средствата в опита си да се справи с анархистите.

При твърде странни обстоятелства на 15 август 1926г, загива анархистът Александър Молдованов – Бай Сандо, от Сливен, уж при свада с горски пазач. Молдованов е един от малкото оцелели четници от Сливенската анархистическа чета на Стефан Иванов и Динко Попето. Неговата гибел е сериозен удар за организацията в Сливен.

Планираната в Стара Загора нова конференция в Казанлък за края на юли или началото на август 1926г, не се провежда, тъй като в Русе са извършени арести, списание „Пурпур“ е спряно и полицията започва разплитането на тази поредна „анархистка конспирация“.

В началото на септември са извършени множество арести, започва следствие, в което са привлечени всички участници в старозагорската конференция от месец май, всички свързани с разпространението на „Пробуда“, както и участниците в двете срещи на анархисти през лятото в дома на Тачо Петров в Стара Загора.

Част от арестуваните, групите от Ямбол и Айтос, по-късно са оневинени и пуснати на свобода. В протоколите и разпитите по това дело личи отсъствието на Христо Несторов – Ицата, който явно тогава е минал в нелегалност и е станал част от групата на Савата /Сава Червенаков/, на която тепърва и предстои да изправя неведнъж на нокти властниците и техните копои.

С изтеглянето на четите на Васил Попов – Героя и на Нешо Тумангелов, убийствата и терора над техните ятаци и симпатизанти и масовите арести на анархисти от есента на 1926г, на пръв поглед като че ли, на съпротивата на анархистите в България е сложен окончателен край. Нищо подобно, точно следващата 1927г, е годината, в която войната обявена от ФАКБ на държавата, достига своята връхна точка.

1927г.

Вероятно още през есента на 1926г, в София се създава нелегална бойна анархистическа група. Неин хеформален лидер е Сава Червенаков, един от най-коравите и безкомпромисни анархисти терористи от школата на Васил Икономов (За Савата, наричан от медиите „Българския Боно“, и за неговата група , вестник“Свободна мисъл“през октомври 2013г, помести материал).

В тази градска партизанска чета, влизат Христо Несторов – Ицата, кондуктора Пантелей Станев от Бургас, с богата революционна биография, Киро Йосифов от Кюстендил, който след 16 април 1925г, емигрира в Югославия и се връща в България през 1926г.

С групата на Савата са свързани още Тодор Бучински, от Враца, също анархист с натрупана до този момент бурна биография, Асен Тодоров от Пазарджик, един от „вълчетата“ на Васил Икономов, студент в София, Иван Дончев – Рококото, Тодор Цанев от Пирдоп, студент в София и други.

10405275_1490476214569937_5243072662093982999_n
Христо Несторов – Ицата

Чрез Ицата софийската група е във връзка с още една нелегална бойна анархистка група – тази на Коста Николов в Стара Загора, в която влизат „остриета“ като Иван Бонев, Коста Димитров, Петко Петков – Тарас и други, всичките участвали в Септемврийското въстание и последвалите го събития.

Групата на Савата чрез Бучински поддържа връзка с оцелелите анархисти от търновския край и конкретно с Алекси Йорданов от село Дичин, активен организатор и пропагандатор след излизането му от Търновския затвор.

От своя страна, старозагорците на Коста Николов също са свързани с „търновци“ чрез Боян Мънгов, живеещ тогава в Енина и със същият Алекси Йорданов, близък другар на Мънгов.

Така към пролетта на 1927г, вече е започнало организационното изграждане на въоръжена нелегална анархистка мрежа.

Паралелно с това, групата около списание „Начало“, пристъпва към нелегално възстановяване на структурите на ФАКБ (Федерация на анархистите-комунисти в България).

Една от главните фигури в анархисткото движение в този момент е Васил Костов Михайлов – Васьо. Макар и само на 30 години по това време, Васьо вече е ветеран и е човекът, нагърбил се със задачата на съживи организационно движението, макар и в условията на дълбока нелегалност.

Юнкер в края на Първата световна война, участник във Владайското въстание, учредител и делегат на всички конгреси на ФАКБ, секретар на Югозападния съюз на ФАКБ, член на редакционната колегия на списание „Начало“, другар на Васил Икономов, Георги Шейтанов, Петър Мазнев, Александър Сапунджиев, Георги Жечев ,Сава Червенаков и други, Васьо Михайлов има необходимият опит да изпълни историческата си задача.

 

Замислен е нов анархистки вестник, който да обедини още повече силите и в същото време да служи като средищна точка в „събуждането“ на структурите.

На 5 март София е „разтресена“ от един дързък обир. „Екса“ е дело на групата на Савата, „жертвата“ е Софийската постоянна комисия, като средствата отиват основно към Организацията и за подпомагане на гниещите по затворите другари, а вероятно и за анархистка пропаганда. Това е началото на поредицата от „преки акции“ , извършени от тази група, после идва ред на софийската кантора на мина „Плакалница“, стрелбата по висш полицай и прочие.

Едва ли е случайно, че малко по-късно, на 14 април 1927г, излиза брой 1 на вестник „Свободен работник“, с редактор Христо Табаков, активен член на софийската анархистка организация още от времето преди Септемврийското въстание и редактор на вестник „Свободно дело“.

Между сътрудниците на вестника са Константин Кантарев, Димитър Косев, Трайчо Доброславски, Славчо Васев, Владимир Харизанов, Буко Пити, редактор на вестник „Свободни хора“, всичките те сътрудници и на списание „Начало“.

В „Свободен работник“ публикуват още и Петър Букурещлиев, съратник на Шейтанов и участник в Килифарската чета, Тодор Бучински, Величко Стоянов – Велко Зидаря и други. От Аржентина сътрудничи Стоян Данев, анархист от ловешкото село Сопот.

Тоест, това е същата група от дейци анархисти около Васьо Михайлов. Интересни данни дават списъците на дарителите за издаването на вестника. Между тях са самият Васил Михайлов, Тотьо Тончев, Асен Тодоров, Трайчо Доброславски, Христо Несторов, Валтер Андреани, Веселин Стайков.

Между далите и даващи своята лепта са и Стефан Генчев, Владо Георгиев, Мария Радулова, все членове на софийската група на Васьо Михайлов.

От Пловдив „спонсори“ са група анархисти представлявани от Борис Неделев чрез пловдивчанина, но живеещ в София тогава Янко Аргиров.

Неделев и Аргиров са посочени по – късно от полицията като основните фигури при възстановяването на пловдивската анархистка организация в началото на 1927г.

В действителност, след стабилизирането на софийската структура, и в Пловдив се пристъпва към същото, като куриер и връзка е Янко Аргиров, който в Пловдив разчита и на изтъкнати деятели като артистът Петър Василев, Иван Корометов /Корметев/ и участниците в Септемврийското въстание в Стрелча – Ангел Неов и Георги Гелеменов.

По данни на полицията, в софийската организация влиза и Йосиф Грозев, също родом от Стрелча. Смел и деятелен анархист, с множество акции преди и след Септемврийското въстание, съратник на Васил Икономов, на Нешо Тумангелов, и близък приятел с Велко Иванов. В групата на Васьо Михайлов, Йосиф Грозев е поддържал връзката с Пазарджик и Стрелча.

Велко Иванов също е от Стрелча, той е четник на Икономов и Тумангелов и сам е водач на чета през 1924г, и е един от свидетелите на гибелта на Васил Икономов.

Все по това време анархо – синдикализма набира сили и търси трибуна за своите изяви. Негов основен пропагандатор и организатор е завърналият се от Аржентина Пано Василев.

На 24 май 1927г, излиза брой 1 на вестник „Синдикалист“ с редактор Пано Василев. Парите за неговото издаване са осигурени от Тодор Бучински и идват от групата на Савата Червенаков.

Когато Пано разбира откъде са средствата, той веднага спира вестника, тъй като е яростен противник на „ексаджийството“ и индивидуалните акции, които смята за вредни за движението. Така от „Синдикалист“ излизат само три броя

Към този своеобразен „Анархо – Ренесанс“ след погромите през 1925г, не остават безучастни емигрантите анархисти в Югославия и по-точно колонията във Велики Бечкерек. Те следят отблизо ситуацията в България и вземат дейно участие във възстановяването на структурите на Федерацията.

През пролетта на 1927г, на път за България, на границата са убити Нано Петров и неговият другар Минко Колев Дичев. Не са известни причините за тяхното завръщане, има сведения, че буйния и неконтролируем Нано е тръгнал да издирва и наказва предателите на Васил Икономов. Дали това е така , дали Нано Петров е емисар на анархистите емигранти или пък е имал намерение да организира нова чета в своя роден ловешки край, остава неясно.

На 19 април същата година в престрелка с полицейски агенти в Троян загива анархистът Събчо Илиев. Според полицията, той се готвел да минава в нелегалност, с още четирима свои другари, които са заловени. Ясно е, че плановете на Събчо Илиев, са били в унисон с тези на Васил Попов – Героя, Тинко Симов и техните момчета, шетащи из ловешките и троянските села.

През пролетта на 1927г, в България нелегално се завръщат няколко опитни бойци анархисти от четите на Икономов и Тумангелов. Това са Стоян Тороманов, който се укрива в родната му Копривщица и остава там до зимата на 1928г, Никола Юруков, който пък се крие в София и братята Велко и Стоян Иванови, които се движат в панагюрско.

„Тумангеловците“ Велко и Стоян Иванови установяват връзки с пловдивската анархистка организация, която ги снабдява с географски карти, бинокли и всичко необходимо за дейността им.

Юруков вероятно е влязъл във връзка с нелегалните цивилна /на Васьо/ и военизирана /на Савата/ структури в София, но за съжаление на 10 юни 1927г, при опит да бъде заловен в Борисовата градина, той се самоубива, водейки битка до последния си патрон.

Лятото на 1927г, се оказва горещо за полицията и агентите на Обществената безопасност. Усетили откъде идва „жегата“ още през юли полицейските копои подгонват редакторите на „Начало“ и на „Свободен работник“ Мицо Андонов и Христо Табаков.

Тогава са произнесени и присъдите по старозагорското дело от 1926г. Повечето от участниците в нелегалната конференция, проведена по време на конгреса на въздържателите, са осъдени на пет години затвор.

През август е арестуван и новият редактор на вестник“Свободен работник“, анархиста Георги Ковачев.

Раздвижват се и останалите анархистки гнезда.

От спомените на Тома Томов и на Тачо Тачев, става ясно,че и „търновци“ не са стояли безучастни. Става дума за неуспешния опит да бъдат освободени от Свищовския затвор и преведени зад граница двама анархисти, излежаващи дълги присъди. В този опит вземат участие Димитър Емануилов – Батачето, Никола Цоков – Скурито, Томата и Тачо Илиев Тачев.

 

През юни 1927г. започват своите „преки акции“анархистите от стралджанско – айтоската група – обира на спирка Чернево, обезоръжаването на стражар в Стралджа, „революционната такса“ взета от един богат търговец.

В групата влизат Влади Динев, Георги Кунев, Диню Стоянов Проданов, /брат на народната певица Вълкана Стоянова/, Антон Бойчев, всичките от Стралджа, а така също и Атанас Димитров Ченгелиев – Артеля, от Айтос и Стефан Чанев, заловен по-късно в лозята край Ямбол.

Всички те са активни дейци на анархизма в този район още от разцвета на движението и дейни ятаци и помагачи на Сливенската и Котленската анархистически чети през 1924-1925г.

Атанас Димитров – Артеля, през октомври 1924г, е в Търновския затвор и Килифарската чета на братя Бълхови крои планове за неговото освобождаване. Той е осъждан и амнистиран по З.З.Д за известния обир на котленската поща.

Групата действа до есента на 1927г, когато през октомври е заловен Стефан Чанев, а Влади Динев, Георги Кунев, Антон Бойчев и Диню Стоянов попадат в мрежите на полицията през декември. Нищо не е известно за съдбата на Атанас Димитров – Артеля.

На 1 август 1927г, в България влиза новата чета на Васил Попов – Героя. С него са Тинко Симов, Дочо Узунов, Тодор Паунов Сервански, Михаил Коцев – Буната, Борис Чернев, анархисти, и комунистите Георги Германов – Швабата и Атанас Иванов.

Куриозно е, че на 21 юни, близо месец по-рано, Ловешкия окръжен съд отсъжда поредните смъртни присъди за Героя, Тинко, Нано, Кольо Кацаров, Йонка Корделска, Ганчо Моев, Мустафа Съков, Колю Колев – Театрото, Мичо Димитров, Дачо Гръцки и Дичо Попски, пет техни ятаци получават доживотни присъди, а четниците Васил Карашейски и Рада Дуковска по 15 години затвор.

През август от Югославия пристига известният Христо Манолов – Заека, който е изпратен от другарите си за да прикани към организирането на национална конференция.

Според спомените на Георги Хаджиев такава се е състояла през август 1927г, използвайки за параван конгреса на вегетарианците в Казанлък. Някъде в околностите на града е проведена и нелегалната конференция на анархистите в България.

Христо Манолов е бил придружен от Васьо Михайлов и Мария Радулова от София, присъствали са още и Христо Чернев от Казанлък, Георги Димитров Карамихайлов – Гецата от Пловдив и други. Обсъждали са се организационни въпроси, проблеми свързани с пропагандата, състоянието на анархистическата преса.

Ако Хаджиев не бърка в спомените си годината на провеждане на конференцията, то скоро след нейния завършек, Обществената безопасност и полицията започват операция по ликвидиране на възстановената ФАКБ.

Първия провал се случва в Пловдив, когато в началото на август са арестувани група младежи. В тях са открити адресите на Мария Радулова, на стругаря Стефан Генчев и на ученичката Иванка Стоянова, и тримата от София.

В Пловдив между арестуваните са братовчедите Неделеви, Иван Корометов, Ангел Неов, художникът Ангел Коларов и други. В София са арестувани Генчев, Радулова, Иванка Стоянова, Владо Георгиев.

От полицията успяват да се измъкнат и минават в нелегалност Васьо Михайлов, Янко Аргиров, Петър Василев и Георги Гелеменов.

На 27 август 1927г, в САЩ са екзекутирани анархистите Сако и Ванцети. Известно е, че Христо Несторов – Ицата е имал план да отвлече американския посланик и да поиска размяната му срещу помилването или освобождаването на Сако и Ванцети. Струва ми се, че това е част от истината. Една такава акция, нейното планиране и осъществяване идва ли е по силите на един човек, па бил той и Ицата. Вероятно това е бил план, обсъждан вътре в групата на Сава Червенаков, който по неизвестни причини пропада.

В отговор на екзекуцията им,  Ицата и Валтер Андреани, хвърлят бомба по американското посолство. Трябва да се знае,че това е втория такъв терористичен акт, извършен от български анархисти по случая със Сако и Ванцети.

 

Първият е от март 1922г, когато в знак на протест срещу несправедливото и чудовищно задържане и процес срещу двамата италиански емигранти, бомба в американската легация хвърля известният Стефан Тодоров – Ефито. С риск да бъде заподозрян и заловен, Ефито търпеливо изчаква американския дипломат и дъщеричката му да излязат от помещението и тогава хвърля бомбата.

Терористичния акт на Христо Несторов и Валтер Андреани, е извършен в условията на затегнат полицейски режим. София и Пловдив са разтърсени от хайките и арестите на анархисти и действията на двамата членове на бойната група на Савата показват смелост и кураж.

Сако и Ванцети още приживе са се превърнали в символ и в знаме на борещите се по целия свят за свобода и справедлив живот и бомбата в американското посолство е и гняв и заканително размахан юмрук и най-вече шамар за властниците.

След арестите на групата около „Свободен работник “ и „Начало“ става ясно, че макар и тясно преплетени, нелегалните „цивилна“ и „военизирана“ структури на ФАКБ са водели самостоятелен живот, защото през август и септември 1926г, анархистите около Сава Червенаков остават незасегнати. Същото нещо се наблюдава и предходната 1926г, когато след арестите на „цивилните“ анархисти в Стара Загора, групата на Коста Николов и Иван Бонев остава неразкрита и дори засилва своите акции.

Властта не остава пасивна към действията на градските групи и четите в Балкана и на ударите отговаря с удари.

На 16 септември е убит Тодор Мервански, ятак на Васил Попов – Героя и осъден по процеса от 1926г.

През октомври на гара Кунино на път за Югославия е убит Цочо Стоянов Маринов от Калейца, ловешко, ятак на троянската анархистка чета, два пъти четник при Васил Героя.

На 26 ноември 1927г. в Кюстендил, пред къщата му, е убит учителят анархист Коце Евтимов.

Тези загуби няма как да спрат набралите скорост бойни анархистки групи и чети.

На 18 ноември 1927г. в района на село Абланица, до Ловеч, Тинко Симов и Дочо Узунов ликвидират един полицейски стражар от столичния конен ескадрон. Което значи, че четата на Васил Попов – Героя все още не бърза да се изтегля в Югославия, въпреки настъпилата зима и полицейските и военни потери.

Нещо повече, в спомените си четникът Георги Германов – Швабата, комунист, но с „анархистки уклон“, сам водил чета през 1924 – 1925г, свидетелства, че тази чета на Васил Попов е престояла в България цели пет месеца, движела се е в плевенско и луковитско-ловешко, имала е план да се спре бързия влак София – Варна при кантона на ж. п. линията между Роман и Кунино и да се избият всички сговористи и военни, пътуващи във влака.

Поради технически причини плана не е осъществен и Швабата, заедно с още двама напуска четата и се връща в Югославия.

Групата на Коста Николов от Стара Загора в тясно сътрудничество с групата на Сава Червенаков организира няколко дръзки грабежа, с цел набавяне на средства. Освен тези „ексове“, в които участва като представител на софиянци Христо Несторов – Ицата, момчетата на Коста Николов атакуват и представители на властта, нападнати са агенти на Обществената безопасност и стражари.

Впрочем, старозагорци в това отношение не си поплюват. Още през декември 1923г, те стрелят по полицая Марулев, а през февруари 1925г, застрелват агента от Обществената Митьо Ламбев. Става дума за изключително дръзки анархисти, бойка и здрава група, включваща Георги Василев – Бурето, Коста Николов, Иван Бонев, Христаки Радкоолу, Слави Ламбев и още няколко човека, всичките участници в Септемврийското въстание.

1928г.

Венецът в съвместните действия на групите от София и Стара Загора е обира на гара Раднево, извършен на 24 януари 1928г. Спрени са три пътнически автобуса.

В един от заловените охраняващи стражари, член на групата на Коста Николов разпознава деен участник в преследването, убиването и гаврата с телата на Митьо Ганев и неговите момчета от хасковската анархистическа чета. Стражаря е ликвидиран.

Впоследствие нападателите се оттеглят към Горна Оряховица. Там също замислят „екс“, както и бъдещ такъв в Стара Загора. После групата се разделя за по-голяма сигурност.

Полицията в цялата държава е вдигната на крак

На 26 януари 1928г, в Стара Загора са арестувани Иван Бонев и още двама от групата на Коста Николов, самият той успява да се измъкне тогава от обръча, но е заловен на 6 март при опит да се самоубие в къщата на ятак в село Александрово.

На 15 февруари са арестувани анархистите сътрудници на „Свободен Работник“ и на „Начало“ – Буко Пити, Петър Букурещлиев, Трайчо Доброславски, няколко дни по-късно и Константин Кантарев.

На 17 февруари в София са арестувани Сава Червенаков и Христо Несторов, като и двамата оказват съпротива при ареста им. На следващия ден е заловен Петко Петков – Тарас, дошъл с Ицата и Савата в София от Стара Загора. Заловени са също Тодор Бучински и Асен Тодоров

Полицията продължава и развива успеха си. От групата на Савата загива при опита да бъде заловен Пантелей Станев от Бургас, за когото в спомените си топло и с любов говорят Атанас Стойчев и Йосиф Синто. Загива също и Иван Дончев – Рококото.

Буржоазната преса излиза дни наред с бомбастични заглавия за заловената „банда на „Българският Боно“, както журналистите сполучливо кръщават Сава Червенаков, този истински наследник и продължител на линията на Васил Икономов, чиито съратник Савата е имал честта да бъде.

Тази линия не е само „ексаджийство“, тя е готовност във всеки момент, с оръжие в ръка да се защитиш, да защитиш тероризираният от властта работник, да си във всички горещи точки в социалните борби, на насилието да отговаряш с насилие, да си готов във всеки един момент да се опълчиш на самозабравилите се и самозабравящи се властници.

Ето това е линията на Васил Икономов и на неговите съратници, чиито достоен представител е Сава Червенаков.

Изглежда невероятно, но веднага след разбиването на групата на Савата, в София започва да действа нова бойна структура, изградена от анархисти.

Това е групата на Иван Шофелинов от Пирдоп и Милан хаджи Дончев от Килифарево. Шофелинов, родом от Пирдоп, е ятак и четник при Васил Икономов и Нешо Тумангелов, а Милан Дончев е учител от Килифарево. В групата са още Богдан Лазаров от Калиманци и Тодор Симеонов от Пирдоп. Лазаров също е четник на Тумангелов и също като Шофелинов е емигрант в Югославия. Там те се събират с Тодор Симеонов и тримата нелегално се завръщат в България. Тук към тях се присъединява Милан хаджи Дончев.

В рамките на около два месеца тази група извършва поредица от акции, които изглежда имат наказателен характер, но в никакъв случай не могат да бъдат определени като „ексове“. Става дума за нападения върху обекти и физически лица, като преди да бъде разкрита, структурата на Шофелинов извършва и екзекуция в началото на април 1928г.

На 5 април 1928г. в Троян, за да не попадне жив в ръцете на полицията се самоубива Васил Попов – Героя. Отива си една личност – епоха, фигура, превърнала се в легенда още приживе.

 

Гибелта на Васил Попов символизира залеза на анархисткото четническо движение. Тинко Симов и Дочо Узунов продължават още няколко месеца да тормозят властниците, след което четата се оттегля в Сърбия.

Дочо Узунов води своите момчета по планинските пътеки и градските улици още две години, до 1930г, и ние, днешните безвластници, сме в дълг към него и дейността му. Време е името на легендарния Дочо Узунов да бъде изчистено от калта и помията, които и тогавашните и днешните продажни драскачи продължават да изливат върху него.

Тинко Симов, един от първите изобщо нелегални анархисти, загива през 1935г, в сражение с преследващите го джандари.

През 1928г. ситуацията в страната вече е променена. Четническата тактика, въведена и провеждана успешно от анархистите в ужасните години след 9 юни 1923г., е изчерпила възможностите си.

Самото анархистко движение преминава в нов етап от своето развитие, към масовизиране, навлизане в различните позволени от държавата масови организации на есперантисти, вегетарианци, въздържатели и прочие.

Около 20 август 1928г, на връх Бузлуджа се провежда нелегална анархистка конференция.

Между присъстващите личат имената на Иван Рачев, Тотьо Тончев, Андон Домусчиев от Ямбол, Васил Захариев. За конференцията говорят в спомените си присъствалите на нея Тачо Тачев и Тома Томов. За тази сбирка пише и друг участвал – Алекси Йорданов.

Конференцията категорично отхвърля като несвойствени за анархизма идеите за участие в местните избори. Отхвърля и ексаджийството. Последното, участниците в конференцията определят като вредно и вече изживяло времето си явление. Разглеждан е и въпроса за организираността на селските труженици.

След конференцията, един от последните привърженици на революционния терор, Алекси Йорданов, от търновското село Дичин, организира и осъществява, вероятно последния екс в историята на движението.

През по-голямата част от 1928г, анархистите в търновския край укриват един нелегален свой другар от Хасково, който има намерение да напусне страната. За целта част от търновските анархисти предлагат да се съберат средства от организациите. Алекси Йорданов обаче решава да действа по друг начин. В акцията е привлечен вероятно и Боян Мънгов, който по това време живее нелегално в село Енина.

На 20 август вечерта в град Елена, Алекси, Андрей Андреев от село Водолей, нелегалния хасковец и още един младеж нахлуват в дома на известният с човещината си и благотворителността си доктор Момчилов.

При опита им да ограбят доктора някой стреля и ранява Момчилов, който няколко дни по-късно умира. Акцията е неуспешна, а при преследването им загиват хасковския анархист и неизвестния четвърти участник в акцията.

Алекси и Андрей, и двамата ученици на известния анархист – терорист Нико Иванов Паунов – Никита, от Долна Оряховица, са заловени и осъдени.

Тази акция всъщност е финалното действие на драмата около разбитите бойни градски структури на Сава Червенаков в София и на Коста Николов в Стара Загора.

Напълно възможно е хасковският анархист, укриван от търновци от началото на 1928г., да е същият, който при „екса“ на гара Раднево, извършен от момчетата на Коста Николов, разпознава в един от пленените полицаи, участник в преследването и гаврата с телата на загиналите четници на Митьо Ганев.

Както по-напред беше отбелязано след тази акция, групата на Коста се оттегля към горнооряховско, преди да бъде разбита. Тогава неизвестният ни по име нелегален хасковец е останал в този край, старателно укриван от анархистите в търновско.

В самият край на същата 1928г, се случва още едно трагично събитие. В началото на декември, в Кюстендил е заловен и обесен от главорезите на ВМРО, анархиста Захари /Заре/ Секулички.

Той е един от ветераните на анархисткото движение не само в Кюстендил, но изобщо в България.

След 1923г, Заре Секулички емигрира в Югославия, но редовно преминава границата във връзка с нелегална дейност, която извършва. Организатор на чети и на канал за прехвърляне на оръжие за нуждите на бойните групи в страната.

Гибелта на Заре Секулички е още един знак, че епохата на въоръженият отпор на властта, така както този отпор е разбиран и осъществяван от дейци като Васил Икономов, Васил Попов – Героя, Стефан Иванов, Сава Червенаков и други, вече отминала в историята.

Движението се изправя пред нови предизвикателства, повяват се нови алтернативи за борба, засилва влиянието си анархосиндикализма, който е категоричен враг на ексизма и преките индивидуални акции.

Всяко време изисква своите идеи и своите дейци. Когато обаче погледнем назад към дейността на оцелелите след април 1925г, анархисти, няма как да не се съгласим, че те, последните защитници и привърженици на въоръжената съпротива, наложена в движението от дейци като Васил Икономов, написват поредната бляскава страница в историята на българския анархизъм.

Затова, – поклон и шапки долу.

Лъчезар Кръстев

май, 2015г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *