Васил Икономов – слово произнесено на гроба му в село Белица

печат

За пръв път чух името на Васил Икономов, когато бях ученик във Велинградската гимназия. За него с особено голямо уважение  често ми говореше  Георги Попгеоргиев (Гьоре Попов), един от най-смелите, твърди и праволинейни анархисти в Чепинския край.

Когато дойдох за пръв път тук през 1985 година, на това място до паметника говори Христо Колев – Големия. Ние слушахме с интерес разказите на стария ветеран, защото той е бил инициатор за намиране на живи свидетели на смъртта на Васил Икономов, той е инициатор за намиране на гроба му, както и за поставянето на паметника.

По-късно го замести Малкия Христо Колев.

В разказите на двамата, в написаното от Георги Жечев и Георги Хаджиев личи възхищение от личността, характера, смелостта и деятелността на Васил Икономов, на чийто гроб сме се събрали да отбележим 87 години от неговата гибел.

Биографични данни

Васил Бончев Икономов е роден на 09 август 1898 година в град Айтос. (Дълго време мислехме, че годината е сгрешена, че е по-възрастен). Баща му е пощенски служител, майката – учителка. Имал е сестра Славка.

Като дете живее в Айтос, Стара Загора, Пазарджик и София.

През 1915 г. завършва Втора мъжка гимназия в София с отличен успех.

През 1917 г. е взет в Школата за запасни офицери и оттам е изпратен на фронта отначало като школник, след това и като офицер. На фронта си спечелва известност на отличен стрелец.

След края на войната се записва да следва в Юридическия факултет на Софийския университет.

Отвратен от войната и военщината, ужасен от мизерията на народа, той търси среда за проява на жизнената си личност. През 1919 г. се запознава с Михаил Герджиков и се присъединява към анархистическото движение. По това време е създадена ФАКБ. Икономов работи седем години за движението.

 Анархистична дейност

Васил Икономов играе важна роля за изграждането и укрепването на безвластническото движение. Той е съпричастен към издаването на вестник „Пробуда” с главен редактор М. Герджиков (1919 – 1920), орган на наскоро основаната ФАКБ и към вестник „Анархист” (1920 – 1922) с главен редактор неговия приятел Георги Жечев. Вестникът се е разпространявал нелегално.

За снабдяване на Федерацията с книгоиздателство, печатница, материали, оръжие и т.н. Икономов става привърженик на експроприацията. Привърженик е на нелегалните преки действия и революционния терор, терор мотивиран и винаги свързан с нуждите и интересите на организираното анархистическо движение.

 Трябва да се отдели особено внимание на тероризма на Икономов като разбиране. Той не може да не бъде свързван със сгъстените, бурни и съдбовни събития, станали през последните години от живота му:

 Първата световна война

Октомврийската революция

Владайските събития

Приемането от Земеделското правителство на „Закона за изтребление на разбойниците”, насочен срещу анархистите

Ямболските събития, когато на 26 март 1923 г. са избити 25 анархисти (анархистите са против обезоръжаването на народа)

9-юнския преврат и фашизирането на България при Сговора и фашизирането на Европа

Септемврийското въстание.

През този период не само Икономов, а почти цялото движение прилага на практика терор, експроприация, въоръжени акции и демонстрации, сблъскване с полицията, отмъщение на полицаи, прокурори, съдии, фабриканти…

Известни са няколко терористични акции, свързани с името на Васил Икономов:

На 21 май 1921 г. по време на тютюневата стачка в Кюстендил е застрелян Александър Греков заради противопоставянето му на стачниците. Греков е един от лидерите на фашистката организация „Народен сговор”, директор на Сдружението на тютюневите експерти и гл. редактор на в-к „Слово”.

На 8 юли 1922 г. е убит Пано Чуклев заради наглото му държане към стачкуващите тютюноработници от Кюстендил. Чуклев е един от директорите на тютюневата фирма «Ориент табако» и бивш градоначалник на София.

През 1922 г. е разстрелян главния надзирател на Централния софийски затвор.

През 1924 г. е убит стрелчанския богаташ Александър Гуджев.

На 14 април 1925 г. четници от Копривщенската чета нападат колата, с която пътува цар Борис III.

През месец май 1925 г. е нападнат военен конвой между Стрелча и Копривщица. Товарът от храни е взет от четниците.

Тук може да се посочи и убийството на проф. Никола Милев от Желю Грозев и Георги Шейтанов, близки приятели и съидейници на Икономов. Проф.  Милев е виден сговорист, идеолог на фашизма, директор на фашисткия ежедневник  „Слово” , създател на фашисткия Закон за защита на държавата.

Да споменем и убийството на Околийския началник на Ловеч Тифчев (Кърджи Осман) от Васил Попов – Героя и Тинко Симов и за забоденото върху шапката му писмо: „Пътнико, плюй върху този труп и отмини! Иди в близкото село и кажи, че тук е паднал убит от революционери най-големият злодей и садист на страната ни Николай Тифчев – Кърджи Осман. Пукотът на нашето оръжие го смъкна завинаги от жизненото поприще. Нека ехото на карабините и воят на дивите зверове в унисон със зимните бури се носят из пусти дъбрави и пеят тъжен реквием над самотните гробове на скъпи другари, паднали за великия идеал на роба!”

В същото време има анархисти, които мислят, че трябва да се работи върху съзнанието на трудовите маси, да се популяризират анархистическите идеи между хората, да се опровергае мнението, че анархистите са терористи, ексаджии и разбойници.

Признавайки, че движението трябва да се масовизира, Икономов снове като Левски от село на село и от град на град, среща се с местните организации, подкрепя ги, но е против отказ от въоръжената борба. В онази груба действителност терорът е необходимо средство за защита на по-слабите и онеправданите.

Слушал съм от стари анархисти, че ФАКБ взема решение, свързано с тероризма. Какво точно е това решение не знам.

Септемврийското въстание и четите

След деветоюнския преврат комунистическата партия приема тактика на единен фронт със земеделците и другите леви сили в страната. Мнозинството от анархистите отхвърля Единния фронт, който е резултат от договорки и пазарлъци на централно ниво. Те са против борба за работническо-селско правителство. (Каква прозорливост са

 имали още тогава!) Не отхвърлят, обаче, единодействието по места.

 Анархистите подкрепят Септемврийското въстание и дават жертви.

Васил Икономов е противник на Единния фронт. Известно е, че между него и Георги Шейтанов е имало конфликт на тази тема. Знаели ли са двамата за ролята на Коминтерна по отношение на въстанието? Ако  въстанието доведеше това, което е в Русия или това, което дойде у нас след 9. 09. 1944 г., нужно ли е било единодействие с комунистите и участие във въстанието?

Анархистите са се борили по-скоро срещу засилващата се реакция на Сговора. (Още преди въстанието Икономов е имал план да взриви министерския съвет.)

Васил Икономов участва в подготовката на Септемврийското въстание в Копривщица, но тя не въстава. Това негово участие не е проучено достатъчно.

 Ако за участието на анархистите в Септемврийското въстание аз лично не съм завършил мнението си, за четническите и терористични действия след 9-юнския преврат и след въстанието, те имат моите уважение и адмирация.

Те също са могли като Димитров и Коларов, а по-късно Кискинов, Ципорков и почти всички комунистически ръководители да си спасят кожите като оставят озверелите фашистки шайки да тормозят народа. В този момент анархистите са на мястото си. На тях се уповават подгонените, застрашените. Към тях се обръщат за помощ Стамболийски (след 9 юни) и Цола Драгойчева (след 23 септември).

След разгрома на въстанието и последвалия терор до края на 1924 година Икономов действа като нелегален, заедно с няколко други анархисти в Средногорието. Една от известните им акции е ликвидирането на околийския началник на Панагюрище, който тормозел жените на четниците.

В началото на 1925 година към Икономов се присъединяват братя Тумангелови, Васил Попов – Героя и през март е сформирана Копривщенската чета. В нея всички, дори и няколкото комунисти, са противници на Единния фронт.

Атентатът срещу цар Борис III в Арабаконак

На 14 април 1925 година четниците от Копривщенската чета (Васил Икономов, Васил Попов – Героя, Нешо Тумангелов, Антон Ганчев и Нешо Мандулов) нападат колата, с която пътува цар Борис в прохода Арабаконак. Убити са ентомологът на царския музей Делчо Илчев и Петър Котев – организатор на царските ловни излети. Царят и адютантът му се измъкват невредими.

Има няколко версии за случилото се. Ще се спра на четири от тях:

Първа версия (на съвременниците)

„Несравнимият терорист скрои най-грандиозния план в историята на революционните движения: да залови  като пленник царя и да иска като откуп прекратяване на терора и репресиите и освобождаване на политическите затворници.”

„Четниците не са имали за цел да се убие царя. Ако беше така, те са могли лесно да го ликвидират. Не, Васил Икономов е искал да залови царя жив, а не мъртъв и може би тъкмо затова той е успял да избяга.” (Публикации в „Нов път”)

Ето какво пише Николай Христозов в книгата си „По дирята на безследно изчезналите”:

 „Не друг, а Васил Икономов гони царя в престрелката  на Арабаконак” – пише в писмото си Първан Попов. И по-нататък обяснява, че целта била не да бъде убит Борис III, а да бъде заловен жив и принуден да подпише указ за амнистия на всички политически затворници в страната. „За истинността на това се подписвам с двете ръце, защото го чух лично от самия Икономов, когото укривах през юни същата година.”

Тези редове, ако съдържат истината, биха могли да направят още по-изразителна картината на Арабаконашкото покушение. Към бягащия по обратния път смъртнобледен „владетел на българската корона” можем да прибавим сега и сянката на преоблечения в офицерска униформа Икономов, който тича успоредно с него, притулен зад клоните и се мъчи да надвика пушечната канонада: „Стой! Няма да те убием! Дай политическа амнистия и ще те пуснем!”

 Някои неща като че ли подкрепят истинността на едно такова твърдение. Убити са двама спътници на царя в непосредствена близост до него – а самия цар, главната цел на покушението, се измъква без нито една драскотина. Случайно ли са го пощадили куршумите? И дали нещо от думите на Икономов е достигнало до ушите му?

Свидетелят, който може да потвърди или опровергае това – самият Васил Икономов – загива още същата година. В една лятна лунна нощ той се къпе в реката край Белица и в мига, когато излиза на брега и тръгва към дрехите си, от ракитака пламва изстрел…Единствен, но смъртоносен.”

 Втора версия

Атентатът е в резултат на случайна среща на четниците с царския автомобил, не е предварително подготвен и това е причината Борис III да се измъкне.

Аз мисля, че е трудно да се отхвърли категорично която и да е от двете версии, защото са възможни почти с еднаква вероятност и двете.

Четниците са имали много ятаци и съмишленици в селата, в София, между обслужващия персонал в Двореца. Царят е ловувал два дни и на 14 април се връща. Съществува вероятност четниците да са известени. Факт е, че пропускат първата кола, а спират царската.

Без да съм категоричен, повече съм склонен да приема първата версия.

 Трета версия (на царския журналист Груев)

Той публикува писмо на Васил Попов – Героя, в което последният обяснява защо не е убил царя. Писмото не е запазено, а най-вероятно е измислено.

Четвърта версия  абсолютно невярна, но за съжаление най-разпространена, свързва атентата в Арабаконак с атентата в църквата „Свети Крал”(сега „Света Неделя”), който е дело на комунисти.

 Убийството на Васил Икономов

За убийството на Васил Икономов също има различни версии.

Едната версия четем в книгата „По дирята на безследно изчезналите” от Николай Христозов, че е убит като се е къпел.

Втората версия, поддържана от комунистите е, че убийството е дело на Нешо Тумангелов, който искал да оглави Копривщенската чета на анархистите.(Вж. Георги Башикаров, Първа средногорска чета).

Третата  версия е, че ятаци на Икономов от Ихтиман, които са комунисти, са го предали, за да се премахне най-ефективната личност в анархистическото движение и най-силния противник на Единния фронт.

Най-сериозно изследване на случая прави Христо Колев – Големия.

През 1968 година той открива Иван Михайлов от село Белица, живеещ  в Ихтиман, ляв земеделец, активен борец против фашизма. По време на събитието Иван е бил десетгодишен, а баща му е бил задържан в ареста на общината на Белица като изявен земеделец.  Иван Михайлов е имал и собствени спомени, но след това е слушал от баща си разкази за случилото се на 20 юни 1925 година.

Пролетта на същата 1968 година Христо Колев, Гено Даскалов, Васил Михайлов,  Славка – сестрата на Васил Икономов и Н.Г., личен приятел на Васил Икономов и участник в някои от акциите му отиват в село Белица. ( Кой е човекът с инициали Н.Г. не разбрах. Вероятно Николай Генчев от Пазарджик).

Там се срещат с Васил Стоянов, жител на Белица, който през 1925 година е бил председател на тричленката в общината.

През лятото на същата година Христо Колев и Кольо Ганчев(?) намират Пенчо Ганчев от село Бъта. Той е един от петорката на Икономов, 72 годишен със запазени физика, ум и памет. За Васил Икономов и за другарите му Нешо Тумангелов, Васил Героя и Георги Хр. Попов Пенчо Ганчев говори с безпримерна любов и възхита като за образци за пример и идеал.

След тези срещи Христо Колев описва всичко в „Спомени за израстването“

Аз лично трудно хващам вяра на книги, писани от комунисти. Там на предна линия не е истината, а интересът на партията. Критично и с внимание се отнасям и към спомени на събития, станали отдавна. Но, познавайки лично Христо Колев – Големия, неговата честност, сериозност и прецизност, четейки и слушайки от него, че е пил вода от извора, приемам че е написал почти цялата истина за  убийството и за намирането на  гроба на една от най силните фигури на нашето движение Васил Икономов, пред чийто паметник днес ние поднасяме цветя.

Истината

Васил Икономов, Велко Иванов, Пенчо Найденов и още двама четника се отправят към гара Вакарел. Целта им е да завземат международния влак, да отвлекат чужденци като заложници и да преговарят с правителството за амнистия, спиране на терора и др.

Две денонощия групата оглежда гората. Уверяват се, че поради силната охрана акцията е невъзможна. Гората е заредена с пусии от черносотници, полиция, редовна войска. В село Белица е установена войскова част от 150 войника.

Връщат се, за да се присъединят към останалите, отклонявайки се на 2-3 места, за да ликвидират поставени пусии.

Близо до село Белица обезоръжават трима селяни, поставени на пусия, след разговор им връщат пушките и продължават.

Денонощното лутане и бдение, лошото време изчерпват силите им до краен предел и те не спазват правилото да почиват след двучасов път от последната пусия. Васил Икономов отстъпва, заспиват, заспива и Пенчо Найденов, който е трябвало да охранява.

Тримата селяни от пусията, уплашени, съобщават на войсковата част.

Военните обграждат мястото до „Бело Камене”, където групата спи и стрелят. Убиват един от четниците, раняват Пенчо Найденов, но той успява да избяга. Избягва и Велко Иванов.

Васил Икономов се заплита в окастрени клони и един от войниците го прострелва. Занасят смъртоносно ранения четник в общината. По намерения у него царски бинокъл  разбират кого са убили. Нареждат на цигани да изкопаят гроб до реката и поставят в него ранения, даващ още признак на живот.

 Всичко това слуша и разбира арестуваният в общината баща на Иван Михайлов.

На другата сутрин извеждат арестанта, карат го да изкопае трупа и да го изкъпе. От Ихтиман е изпратен фотограф, който прави снимка на убития по искане на Двореца.

Бащата на Иван изравя и изкъпва трупа и го слага на поляната, криейки с потника срамните му части. Тази е позата на убития Икономов, известна ни от снимката, появила се във в-к „Утро” и намираща се и днес в архивите и библиотеките.

След направата на снимката арестантът изкопава нов гроб.

Когато бащата излиза от ареста, разказва случилото се. Говорило се надълго и широко около личността на Васил Икономов, която израства в съзнанието на малкия слушател като легендарна и тайнствена, и винаги, когато е минавал по близките пътеки, със страх и трепет е поглеждал към издигнатата могилка сред буките.

Пролетта на 1968г. Иван Михайлов и бившият председател на тричленната комисия Васил Стоянов посочват точното място, където са костите.

„Стана дума за копаене и изнасяне на костите. Моето мнение бе, че няма по- подходящо място за планинския орел от избраното.

            На хайдутина – хайдушки гроб!

            Планината му е била втора майка!

            Буките са му били сестри и закрилници!

С гроба си той е свързан навеки с тях, между тях той е най-спокоен.” (Хр. Колев, „Спомени за израстването)

6. Паметник и честване

В спомените си Христо Колев подробно описва намирането на гроба на Васил Икономов, а много скромно пише за поставянето на паметника.

През 1969г. или 1970г. е докарана скалната морена. Бай Христо ми е разказвал как са отишли при шефа на някаква служба за паметници на антифашисти. Разказали, че Васил Икономов е антифашист, че правил опит да плени царя, че е убит от фашистите… Само истини. Шефът дал кран, разрешение за морената, камион. Скулпторът Александър Гигов взема участие в оформянето на паметника. Не зная кои са другите участници. ДС се усеща след една година. Започва да издирва извършителите. По това време се случва инцидентът с кандидатстването на сина на Гигов в Художествената академия:

Две поредни години синът Селим се явява на приемен изпит, а след това не фигурира в никъв списък – нито приет, нито неприет.

На един художествен съвет бащата влиза с пистолет.

“ –  Ако в срок от пет минути не ми покажете писмената работа на първите трима кандидати и на моя син, започвам наред.

Професорите изпадат в паника. В писмените работи се доказва, че Селим е първи по успех.

А защо го няма в списъка?

Ама, ама, Сашо, ние не сме виновни- мънкали академиците.

Аз не ви питам кой е виновен. Ако аз втори път дойда и син ми не е в списъка на издържалите, започвам наред и докъдето стигна.

Слага пистолета в джоба си и излиза. След малко той е арестуван и откаран в ДС- на „Развигор”. След 15 дни Сашо дойде оттам направо в моя дом и ми разказа за случилото се. Разпитът в ДС се въртял най-много около въпроса кой е направил паметника на Васил Икономов. Сашо им казал, че не познава хората, че познава само мене.

Пак ни пращаш при Христо Колев. Ние нищо не можем да научим от това дърво.” (Хр. Колев, Спомени за израстването)

Христо Колев е интерниран в село Пет могили, Шуменско завинаги.  (Комунистите обичаха тези думи, защото се смятаха за вечни).

Александър Гигов е интерниран и убит. (Комунистите обичаха да убиват).

Аз научих за мястото на гроба и за паметника много по- късно и от  1985 г. редовно идвам  тук на този ден.

Честването на годишнините от гибелта на Васил Икономов стана една прекрасна традиция. Тук се опознаваме, тук се преброяваме. Тук се замисляме над понятието терор. За това, че когато  експлоатират и ограбват работника – това е бизнес, а когато той търси правата си – това е терор. За това, че когато арестуват, бият, избиват – това е закон за защита на държавата, а когато се отговори по подобен начин – това е терор.

 Иска ми се, заедно с неспокойната памет на Васил Икономов, да си спомним и сведем глави и за всички анархисти, работили достойно  за безвластническите идеи.

К. Зяпков

17.06.2102