"Гемиджиите" и Бурята

печат

Няколко документални фрагмента в памет на героите.

СЕКРЕТНО, София, 7. VІІ. 1901 год., Бай Гочев

… За заминаването на четата за Одринско с цел да се направи политически грабеж комитетът няма хабер. Знаем обаче, че в нея са влизали хората, които съставляват анархистическата група, която не признава, нито Върховния, нито Централния, а работи самостоятелно. Че в тази четица влизат такива, наскоро се научихме от хора близки до Бориса. Ако успеят удачно да си изпълнят мисията, то тези суми ще ги употребят за делото и за набавяне на разни материали нужни тем за техните анархистически предприятия в Цариград, Солун и пр. Те не са счели за нужно да известят на комитета за заминаването си, защото той по никой начин нямаше да се съгласи. Ако, както слухове се пускат тука, тази чета е пръсната, хората са избити до един, това ще бъде голяма загуба за делото ни, защото лицата, които са влизали в нея, са интелигентни, решителни и биха били полезни твърде много за делото, особено в деня на революцията…”

Из писмото на Георги Минков до Янаки Гочев от 7 юли 1901 г. по повод четата на Слави Мерджанов и Петър Соколов

petar_sokolov_svetoslav_merdzhanov_re2
Петър Соколов и Слави Мерджанов

“Една скръбна вест ще ви явим. Вчера ви писах за задигането на Дертлията*…Излиза, че е друга чета, но пак българи. Говореше се, че са гърци, турци, арменци, но излиза от по-подирните сведения, че не е така, а са българи… Имало един арменец, па и турци говори се че има, но тези думи – не вярваме да е така – няма турци. Както и да е, но предприятието е злополучно: шестима са убити и четирима или трима живи ранени и неранени, но умряло бейчето. Обиколена била четата при Кичерли – Хаскьой, при чифлика на същия бей, дето се спряла чета не се знае по какви причини. Говори се, че стигнали границата, но българската погранична стража стреляла върху им и те били принудени да се върнат. От вси страни били обиколени со конница. Почнали да се сражават от четири часа по турски през нощта до шест през деня се продължавало сражението. Доведоха живите късно снощи, а убитите казват, че ги оставили там. Днеска погребват бейчето. По-нататък що ще излезе не се знае, но може да се предвиди. Говори се, че четата се сражавала геройски и турците се чудят на пушките и револверите им, както и на тяхната решителност, но каква полза от всичко това, когато отиват толкова отбор момчета. Жално! Жално! Жално!…”

* Става дума за взетия за заложник от четата Нури бей, син на богат турски чифликчия (бел. от съставителите)

Из шифровано писмо на Лазар Димитров до Янаки Гочев от 6 юли 1901 г., отнасящо се до съдбата на четата на Слави Мерджанов и Петър Соколов

“Днес писмото Ви се получи. Излязоха верни нашите предположения… Писахме ви за злата участ на четата. Вече положително се знае, че четата се състояла от българи и арменци. Во затвора има четирима – двама българи и двама арменци…”

Из шифровано писмо на Лазар Димитров до Янаки Гочев от 8 юли 1901 г.

“Софийското Македоно-одринско дружество е издало некролог-покана на 7 декември 1901 г. за обесените в Одрин на 27 ноември с. г. сутринта: Светослав Мерджанов, 28-годишен от Карнобат; Христо Х. Илиев, 30-годишен от Лозенградско, запасен войник и въстаник през 1895 г.; Бедрос Сиремиджан, 29-годишен от Пловдив, запасен подпорутчик, четник в Армения, и Оник Торосиян, 28-годишен, от Родсто, член на арменските революционни дружини.

В сражението на 5 юли 1901 г. при село Киреч- Хаскьой в местността “Камъните” паднали мъртви Петър Соколов, Иван Димитров, Ованес Таракиджан и Андон от Трапезунд. При сражението в полето кавалерията застигнала и стъпкала Георги Фотев и Татул Зармиян.”

Некролог-покана от 7 декември 1901 г. за избитите от четата на Мерджанов и Соколов

Последното писмо на Слави Мерджанов

 Любезни господине,

Моля ви, бъдете тъй добри да ми препратите чрез приносящия настоящето ми, всички писма, получени на мое име (или на името на другарите ми). Това ми горещо желание, надявам се, ще удовлетворите, а нам остава да бъдем осторожни, за да не станем причина, за да бъдете подозрени от властта.

Друга една молба имаме да ви направим. Тя е да ни изпращате през седмицата поне еднаж един брой от кой да е български или френски вестници, за да можем от тях да следим развитието на онова дело, в името на което ние сме се простили с „красивото” днешно общество.

Пак моля, любезни господине, да ни услужите. Нашата благодарност, бъдете уверени, ще бъде по-голяма от ласките, които живота извън тюрменските стени може да ви дари.

Нашият горещ привет към вас, към всички родолюбци.

Слави.

15 IX 1901 година. Тюрмата.

П.П. Извинете ме за това, че пиша на тъй некрасиви листа – в тюрмата и това не се допуща. Същият.

През лятото на 1901 г. Петър Манджуков, Йордан Попйорданов (Орце) и Костантин Нунков решават да преминат на турска територия, където да нападнат международния експресен влак, да пленят пътниците и да ги разменят срещу намиращи се в турските затвори български и арменски революционери. След като не успяват да осъществят акцията, тримата анархисти разбират, че във влака който са смятали да отвлекат е пътувал германския крон-принц. В своите мемоари Петър Манджуков предава реакцията на Орце Попйорданов:

“Нямахме късмет! – казваше Орце с една нота на голямо съжаление в гласа. – Нямахме късмет! Да би ми паднал в ръцете германския престолонаследник! Щяхме да искаме глава за глава, но само за хората от антуража му. А за него – ножа! Та както са плакали и ще плачат милиони майки за чедата си загинали във войните водени за кефа на царете и управниците – така да плаче и жали една царска майка!…

“Предвестници на бурята”, том 4, стр.125 на парижкото издание

%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%b0%d1%85%d0%be%d0%b4%d0%b0-%d0%b3%d0%b2%d0%b0%d0%b4%d0%b0%d0%bb%d0%ba%d0%b8%d0%b2%d0%b8%d1%80

Парахода „Гвадалкивир“

“След падането на ноща светилният газ внезапно беше спрян и целият град потъна в тъмнина. Няколко минути след това с малки прекъсвания почнаха да се чуват силни и последователни гърмежи във Френския квартал и откъм крайбрежната улица…

Отделни лица или групи по двама-трима смело се движеха по главните улици и тук-там хвърляха бомби по някои здания, които предварително са били набелязани.

Местата, където ставах взривовете бяха онези заведения, които обикновено се посещаваха от чужденци, европейци, като бирария “Пшор”, хотел” Коломбо”, хотел “Англетер”, лятната градина “Алхамбра”… Главната прицелна точка бе помещението на Отоманската банка. Тя пострада най-вече.

В последния момент директорът на банката е бил предупреден да напусне зданието със семейството си. След няколко пушечни и револверни гърмежа, изведнъж стана взривът на Отоманската банка, която изгоря цялата.

През цялата нощ продължиха жестоки и кървави сцени. Македонците хвърляха своите бомби почти така, както се хвърлят букети по време на празника на цветята. Силни топовни и пушечни гърмежи огласяваха динамитните експлозии. Всички съзаклятници бяха избити с изключение на няколко заловени от властите.

Тревогата беше почти преустановена, когато на 30 април – четвъртък – посред бял ден към един и половина часа се чуха бомбени гърмежи, последвани от силни продължителни пушечни гърмежи; войската беше обсадила една къща, в която беше един от революционерите на име Йордан…”

Списание “L’Illustrion” брой 3142 от 16 май 1903 г.

%d0%be%d1%82%d0%be%d0%bc%d0%b0%d0%bd-%d0%b1%d0%b0%d0%bd%d0%ba2

Банк Отоман в руини

“Господин Министре,

В допълнение на моята телеграма от вчера вечер, чест ми е да потвърдя на Ваше превъзходителство, че локалът, седалище на Имперската отоманска банка, едно от най-големите и хубави здания в града, намиращо се в центъра на квартал “Франко”, беше хвърлено във въздуха.
Точно в 8 часа един извънредно силен гръм, последван от други гърмежи, разтърси града и изгаси всички въздушно-газови лампи, като потопи в тъмен мрак всички квартали…

…Докато банката гореше, една група българи атакуваха входа на артилерийските казарми. Една жестока борба се започна между войниците и тези безумци, които продължавали да хвърлят бомби. Имало е убити и от двете страни, но най-после са били отблъснати и се оттеглили бързо до германското училище, след което, загнездени в една къща, започнали да хвърлят дъжд от бомби. Къщата беше щурмувана от войската, избивайки намиращите се вътре българи…”

Из рапорт на солунският италиански консул Ди Равел до италианския министър на външните работи.

%d1%81%d0%be%d0%bb%d1%83%d0%bd%d1%81%d0%ba%d0%b8-%d0%b0%d1%82%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b8

Турски жандармеристи опитват да заловят някой от атентаторите

 

“…Ако всичко онова, което бяха подготвили българите, би било извършено, Солун днес надали щеше да съществува.”

Гръцкият писател Стаматис Раптамис в книгата му “Македонската борба

Съставили: В. Пенев и В. Николов

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *