Записки за развитието на анархизма в СССР

печат

“Изток”,  бр.  №  1  (пролетта  на  1980  г.)

 

www.lapresseanarchiste.net

сряда,  15  август  2007  г.

Виебералски  (пролетта  на  1980  г.)

Долу  марксизма,  долу  републиката  на  съветите, 

Долу  болшевишките  затвори, 

С  храброст  насилието  ще  понесем, 

Със  солидарността  на  нашите  песни  и  щикове!

“Долу,  долу”  повтарят  горите  и  степите, 

“Долу,  долу”  бучат  морските  вълни,

Ще  разрушим  веригите  на  комунизма 

И  това  ще  бъде  нашият  последен  бой!

 

Анархистка  песен  от  времето  на  бунтовете  в 

сталинските  концентрационни  лагери  (1949  г.); 

автор:  Михаил  Диомин  (тайния)

Увод

 Тази  статия  е  написана  изцяло  с  помощта  на  документи,  които  свидетелстват  за  развитието  на  анархизма  в  СССР  и  които  са  публикувани  гласно  във  Франция:  статии  във  вестници,  книги  на  дисиденти,  интервюта  и  т.  н. Тази  статия  не  е  основана  върху  грижливо  подбрана  документация,  а  върху  серия  от  източници,  които  са  подбрани  на  случаен  принцип  и  които  аз  сметнах  за  достатъчни  за  написването  на  настоящата  публикация. Това  са  просто  записки,  в  които  са  описани  няколко  частни  случая. В  никакъв  случай  не  става  въпрос  за  подробно  изследване,  в  което  да  бъдат  използвани  всички  необходими  източници. Със  сигурност,  за  да  бъде  написана  истинската  и  достоверна  история  за  развитието  на  анархизма  в  СССР,  са  необходими  още  много  и  ценни  документи,  които,  най – вероятно,  би  трябвало  да  се  намират  в  архивите  на  ЧК,  ГПУ,  НКВД  и  КГБ  и  до  които,  за  съжаление,  нямаме  свободен  достъп. Тази  статия  (колкото  и  да  е  неизчерпателна)  има  за  цел  да  покаже  непрекъснатото  развитие  на  анархистките  идеи  в  СССР  от  смазването  на  Въстанието  (1921  г.)  до  наши  дни,  да  даде  основна  информация  на  тези,  които  се  интересуват  от  дадената  тема  и  да  ги  насочи  към  евентуални  изследвания. Всъщност  тепърва  предстои  да  се  потвърдят,  допълнят  и  разкрият  огромни  количества  информация.

От  1921  г.  до  1937  г.

Окончателното  ликвидиране  на  руските  анархисти  датира  от  1921  г. През  същата  година  движението,  което  обединява  последователите  на  Нестор  Махно  е  унищожено  от  червената  армия,  а  въстанието  в  Кронщадт  (последният  порив  на  анархисткия  дух,  останал  от  1917  г.)  е  удавено  в  кръв  от  Лев  Троцки  и  неговите  приближени. Всички  литературни  издания,  които  са  посветени  на  анархизма  са  забранени. Въпреки,  че  вече  е  отслабена,  дейността  на  революционерите – анархисти  продължава  още  дълго  и  се  превръща  в  скрита  борба. Идеите  на  анархистите  много  често  са  се  развивали  в  затворите  и  в  концентрационните  лагери.

Легалната  дейност  на  анархистите

 След  1921  г.  всяка  пропаганда  от  страна  на  анархистите  се  е  наказвала  жестоко  с  няколко  изключения,  толерирани  от  властта  с  цел  да  се  придаде  “либерален”  облик  на  режима:  книжарниците  и  изданията  “Глас  на  Труда”  в  Москва  и  в  Петроград,  “Черният  Кръст”  и  музея  на  Кропоткин. Съществуват  и  няколко  опита  за  нелегална  анархистка  дейност,  които  обаче  бързо  са  разкрити  от  ЧК. До  1925  г.  са  унищожени  всички  нелегални  анархистки  групи. Някои  от  тях  са  били  активни  през  1922  г.  и  през  1923  г.  в  Москва  и  в  Петроград. През  1924  г.  в  Петроград  е  съществувала  активна  анархистка  група,  съставена  от  работници,  която  също  е  била  разкрита  и  е  трябвало  да  прекрати  дейността. Анархистки  групи  са  съществували  и  в  много  градове  в  Украйна;  раздавали  са  се  нелегални  листовки  с  анархистка  пропаганда;  сред  селяните  също  е  имало  нелегални  анархистки  групи. През  1924  г.  т.  нар.  “Група  на  анархистите  от  Южна  Русия”  е  изпращала  сведения  на  своите  другари,  които  по  това  време  са  емигрирали  в  чужбина. Това  е  била  тяхната  единствена  известна  дейност. След  1925  г.  нелегалната  анархистка  пропаганда  вече  се  е  провеждала  от  отделни  хора,  а  не  от  групи. Изглежда  обаче,  че  тази  пропаганда,  колкото  и  слаба  да  е  била,  все  пак  е  давала  своите  положителни  резултати. Вълната  от  стачки,  която  разтърсва  Москва  и  Петроград  през  август  и  септември  1923  до  голяма  степен  се  дължи  на  меншевиките,  но  и  анархистите  изиграват  огромна  роля  в  организацията  на  стачните  действия.

Легалните  анархистки  институции  все  още  поддържат  някаква  дейност,  макар  и  вече  съвсем  незначителна. Издателството  “Глас  на  Труда”  публикува  всички  произведения  на  Михаил  Бакунин,  както  и  една  книга  на  Боровой  за  анархизма  в  Русия. Музеят  на  Кропоткин  е  открит  през  1921  г.  в  Москва. Организацията  “Черният  Кръст”,  която  има  за  цел  да  помага  на  арестуваните  анархисти,  в  общи  линии  успява  да  развива  легална  дейност. Болшевишката  власт  има  известен  интерес  да  толерира  анархистки  институции  като  “Глас  на  Труда”  и  “Черният  Кръст”  и  най – вече  такива,  които  се  намират  в  Москва  и  в  Ленинград  –  витрините  на  СССР  най – вече  в  очите  на  чужденците. В  провиницията  положението  на  анархистите  е  съвсем  различно. Анархистката  литература,  която  е  разрешена  в  Москва,  в  провинцията  е  напълно  забранена. Органите  на  ГПУ  и  ЧК  залавят  симпатизантите  на  анархизма  много  по – лесно  в  малките  провинциални  градове  на  СССР. Постепенно  “Черният  Кръст”  започва  да  се  контролира  от  болшевишката  власт,  а  всички  посетители  на  музея  на  Кропоткин  (на  изхода  на  музея)  са  били  заснемани  от  органите  на  тайната  милиция. След  идването  на  власт  на  Сталин,  дейността  на  всички  анархистки  организации  е  напълно  прекратена. През  1925  г.  организацията  “Черният  Кръст”  е  закрита,  а  нейните  най – активни  членове  са  хвърлени  в  затвора. Книжарниците  за  анархистка  литература  в  Москва  и  в  Ленинград  са  закрити  през  1929  г. По  същото  време  там  се  провеждат  и  масови  арести  на  анархисти. Музеят  на  Кропоткин  е  закрит  през  1938  г.,  когато  умира  и  неговата  съпруга.

 Легалната  дейност  на  анархистите  официално  е  прекратена  от  болшевишката  власт;  по – късно  изчезват  и  нелегалните  анархистки  групи,  но  дейността  на  отделни  анархисти  се  запазва. Когато  съветската  власт  започва  да  използва  аферата  ”Сако  и  Ванцети”  за  своята  антиамериканска  пропаганда,  някои  руски  анархисти  открито  критикуват  политическия  режим  в  СССР. Според  тях  действията  на  болшевишкият  режим  са  повече  от  парадоксални:  съветската  власт  защитава  двама  чуждестранни  анархисти  и  в  същото  време  натиква  в  затворите  и  в  концентрационните  лагери  хиляди  свои  граждани  със  същите  (анархистки)  убеждения. Анархистът  Варшавски  е  вкаран  в  затвора  само  защото  е  имал  в  себе  си  брошури,  които  са  били  отпечатани  нелегално  по  повод  екзекуцията  на  Сако  и  Ванцети. По – важното  е  било,  че  въпросните  брошури  са  критикували  използването  на  аферата  Сако  и  Ванцето  от  съветския  режим  за  целите  на  болшевишката  пропаганда. Анархистът  Николай  Беляев  първо  е  бил  интерниран  в  Туркестан,  а  после  –  в  Сибир  заради  това,  че  е  протестирал  против  кръщаването  на  съветски  военен  авиационен  лагер  с  имената  на  Сако  и  Ванцети. Анархистът  Иван  Кологрив,  който  е  работил  като  докер,  е  бил  арестуван  през  1930  г.  за  нелегална  анархистка  дейност. Известни  са  и  много  други  подобни  частни  случаи.

Дейността  на  анархистите  в  затворите  и  в  концентрационните  лагери

Постепенно  болшевишката  власт  започва  да  налага  все  по – силна  репресивна  система. По – голямата  част  от  най – активните  анархисти  са  били  хвърлени  в  затвори,  интернирани  в  лагери  или  са  изпратени  в  изгнание. Тези,  които  са  се  намирали  в  чужбина,  са  продължавали  своята  борба. Те  са  се  съюзявали  с  представителите  на  социалистическите  течения  от  времето  на  Революцията  (социалистите – революционери  и  социалдемократите)  и  са  се  борели  за  запазването  на  привилегиите  на  политическите  затворници  от  времето  на  монархията:  забрана  на  насилствения  труд,  свобода  на  кореспонденцията  и  правото  на  свободно  придвижване  в  рамките  на  целия  затвор  по  всяко  време  на  деня  и  нощта.

 След  1921  г.  политическите  затворници  са  били  интернирани  на  Соловските  острови,  в  Бяло  море,  където  се  намира  един  древен  манастир. През  декември  1923  г.,  заради  тежката  зима,  архипелагът  се  оказва  откъснат  от  останалия  свят;  положението  на  затворниците  става  още  по – непоносимо;  върху  тях  се  налагат  допълнителни  ограничения:  лишаване  от  право  на  кореспонденция  и  най – вече  забрана  за  излизане  от  затворническите  помещения  след  6  часа  вечерта. Социалистите – революционери  и  анархистите  решават  да  протестират  против  тази  забрана  и  се  договарят  да  излязат  навън  след  6  часа  вечерта  (на  следващия  ден). Войниците,  които  охраняват  лагера  обаче  започват  да  стрелят  по  затворниците,  които  са  се  намирали  навън  още  преди  да  е  настъпил  вечерния  час. Убити  са  6 – ма  затворници;  мнозина  са  били  ранени. Дори  след  този  “инцидент”  режимът  остава  непроменен. В  края  на  1924  г.  нови  бунтове  заплашват  режима  в  затвора. Затворниците  от  всички  политически  фракции  се  обединяват  и  обявяват  искането  си  за  евакуация  на  архипелага  преди  спирането  на  корабоплаването  в  района. В  противен  случай  затворниците  заявяват,  че  ще  започнат  колективна  гладна  стачка. От  Москва  отхвърлят  ултиматума  и  гладната  стачка  започва. В  нея  вземат  участие  всички  затворници  в  задоволително  здравословно  състояние. Измежду  затворниците  е  имало  и  лекари,  които  са  се  грижили  за  всеки  стачкуващ. След  15  дни  избухват  масови  противоречия  между  стачкуващите,  както  заради  големия  брой  затворници,  които  участват  в  стачката,  така  и  заради  техните  различни  и  многобройни  политически  убеждения. С  помощта  на  тайно  гласуване  между  затворниците  се  взема  решението  да  се  спре  стачката. И  този  път  режимът  в  затвора  си  остава  непроменен,  но  въпреки  това  стачкуващите  не  смятат,  че  стачката  е  била  провал.

През  пролетта  на  1925  г.  Соловските  острови  са  евакуирани. Всъщност,  това  е  само  една  машинация  от  страна  на  болшевишката  власт  с  цел  да  бъде  отслабена  съпротивата  на  затворниците. “Старшите”  затворници  (по  няколко  представители  от  всяка  една  затворническа  политическа  фракция)  първо  са  водели  преговори  с  администрацията  на  затвора,  а  след  това  са  били  изолирани  във  Верхне – Уралск. Посегателствата  върху  техните  права  стават  още  по – жестоки:  контактите  им  с  другите  затворници  са  били  забранени. Борбата  против  режима  в  затвора  продължава,  но  изолацията  на  “старшите”  затворници  сериозно  възпрепятства  затворническите  бунтове. Към  1928  г.  се  провежда  още  една  гладна  стачка. Но  атмосферата  в  затвора  вече  не  е  същата;  охранителите  на  затвора  смазват  от  бой  стачкуващите  социалисти  и  анархисти  и  протестното  движение  е  прекратено.

Последната  колективна  гладна  стачка  на  политическите  затворници  от  Соловските  острови  се  провежда  през  1937  г.  в  Ярославския  “изолиран”  затвор. Оцелелите  затворници  отново  заявяват  своите  постоянни  искания:  избори  за  “старши”  затворници,  свободно  придвижване  в  рамките  на  затвора  и  т.  н. След  15 – дневна  гладна  стачка,  медицинският  персонал  на  затвора  започва  да  храни  затворниците  изкуствено. Все  пак  те  получават  някои  права,  които  обаче  им  се  отнемат  след  няколко  месеца. Това  е  последното  колективно  протестно  мероприятие  на  анархистите,  социалистите – революционери  и  другите  социалисти,  които  попадат  в  затвора  след  Революцията. Сталинските  чистки  окончателно  унищожават  ветераните  на  анархисткото  движение.

През  тази  епоха  солидарността  сред  политическите  затворници  е  много  силна,  както  при  анархистите,  така  и  при  социалистите  като  цяло. Продължителната  колективна  борба,  която  трая  почти  15  години  доказва  солидарността  на  политическите  затворници. Има  и  други  известни  случаи  на  взаимопомощ:  в  Шимкент  (град  в  днешен  Казахстан)  групи  от  принудително  заселени  социалисти – революционери,  социалдемократи  и  анархисти  заедно  създават  и  поддържат  взаимоспомагателна  каса  за  своите  другари  от  затворите  и  концентрационните  лагери  в  северните  райони  на  СССР. За  принудително  заселените  бивши  политически  затворници  от  Шимкент  е  било  значително  по – лесно  да  си  намерят  работа  например. Докато  техните  другари  по  политически  убеждения  (а  и  по  съдба!)  от  северните  райони  на  Сибир  много  често  са  оставали  без  никакви  средства  за  преживяване.

Сталинските  чистки

През  периода  1937 – 1938  г.  Сталин  решава  да  изтреби  всички  участници  в  Революцията,  независимо  дали  да  болшевики  или  не. Хиляди  души  са  разстреляни;  милиони  изчезват  безследно  в  сибирските  концентрационни  лагери. Оцелелите  по  време  на  Революцията  анархисти  също  са  засегнати  от  тази  вълна  на  масови  арести. Известни  личности  като  Ярчук  и  Аршинов  са  разстреляни;  хиляди  други  неизвестни  хора,  които  са  били  анархисти  преди  или  след  Революцията,  са  избити  или  изпратени  в  концентрационни  лагери. Тези  чистки  бележат  изтребването  на  “старото  поколение”  анархисти.

 Въпреки  това,  до  нас  са  достигнали  спомените  на  някои  анархисти,  които  са  били  преследвани  по  времето  на  сталинските  чистки. Еврейският  шивач  Айзенберг,  например. Той  е  анархист  и  последовател  на  Кропоткин. През  1937  г.  Айзенберг  е  арестуван  в  Харков. Той  успява  да  понесе  побоищата  и  изтезанията,  на  които  е  подложен  от  милицията  с  цел  насилствено  изтръгване  на  показания  от  него,  в  които  той  е  трябвало  да  признае,  че  е  член  на  анархистка  организация  и  освен  това  да  издаде  всичките  нейни  членове. Той  отговаря,  че  е  независим  анархист  и  че  не  членува  в  никаква  анархистка  организация. Разпитът  на  Айзенберг  продължава  31  дни  и  31  нощи,  като  е  бил  прекъсван  само  по  два  пъти  на  ден,  заради  часовете  за  хранене. Айзенберг  е  на  55  години  и  не  отстъпва  по  време  на  разпита. Неговите  инквизитори  са  тези,  които  първи  се  отказват  да  продължат  да  го  измъчват. Тогава  Айзенберг  е  изпратен  в  психиатрична  клиника  в  Москва. Също  през  1937  г.  анархистът  Дмитрий  Венедиктов,  принудително  заселен  в  Тоболск  (град  в  Западен  Сибир),  е  арестуван  за  “нелегална  анархистка  дейност  и  пропаганда”,  в  която  въпросният  анархист  протестирал  против  задължителните  държавни  заеми  и  в  която  той  изказвал  “недоволство  от  съветската  власт”. Венедиктов  е  осъден  на  смърт  и  бива  екзекутиран. Една  от  целите  на  сталинските  чистки  е  била  също  така  да  се  ликвидират  всички,  които  са  имали  пряк  или  косвен  контакт  с  политическите  течения,  които  са  участвали  в  Революцията. Сталин  е  искал  да  ликвидира  всички,  които  са  вярвали,  че  Революцията  може  да  им  даде  свобода.

От  сталинските  чистки  към  десталинизацията

Сталинските  чистки  бележат  физическото  унищожаване  на  огромен  брой  анархисти,  произлизащи  от  Революцията. Тези,  които  не  са  разстреляни,  са  или  в  затворите,  или  в  концентрационните  лагери. Малкото  оцелели  анархисти,  които  са  останали  на  свобода,  предпочитат  да  не  предприемат  нищо. Въпреки  това,  идеите  на  анархизма  в  СССР  успяват  да  оцелеят. След  1937  г.  в  СССР  се  появяват  много  младежи,  които  са  вдъхновени  от  анархистките  идеи  след  унищожаването  на  анархисткото  движение. В  сталинските  концентрационни  лагери  (единствените  места,  в  които  са  се  запазили  следите  на  анархистката  дейност)  заедно  с руските  анархисти,  се  появяват  и  съветски  анархисти.

 През  1947  г.  в  концентрационните  лагери  в  северните  райони  на  Сибир  е  имало  много  войници,  които  преди  това  са  били  пленници  на  германците  и  са  лежали  нацистки  затвори  и  лагери;  след  това  са  били  освободени  от  съветската  армия,  след  което  отново  са  вкарани  в  затвори  и  лагери  (но  този  път  вече  болшевишки!)  по  заповед  на  Сталин. Точно  в  затворите  и  в  лагерите  на  съветския  “далечен  изток”  се  заражда  “Демократично  Движение  на  Северна  Русия”. Марксистите – антисталинисти  и  анархистите  подкрепят  това  движение  (на  което  един  от  лозунгите  е  бил  “За  съветите,  против  партията!”)  и  с  тяхна  помощ  движението  организира  бунт. Той  избухва  в  лагера  Железнодорожный  и  засяга  и  други  лагери:  Промышленный,  Северный,  Горнеки  и  Воркута. Първоначално  бунтът  има  огромен  успех,  но  след  това  е  смазан  от  армията,  а  оцелелите  от  бунта  се  оказват  най – безмилостно  преследвани.

Анархистите  участват  и  в  други  бунтове,  които  разтърсват  лагерите  през  1953 – 1954  г.  след  смъртта  на  Сталин  и  след  екзекуцията  на  Лаврентий  Берия. В  лагерите,  в  които  допреди  са  били  установени  общи  права  на  затворниците,  след  1949  г.  политическите  режим  въвежда  строги  и  репресивни  механизми. След  смъртта  на  Сталин,  една  малка  политическа  фракция  от  Кремъл  (начело  в  Никита  Хрушчов)  изиграва  особено  важна  роля  в  десталинизацията,  с  което  въпросната  фракция  просто  има  за  цел  да  засили  своята  власт. Тази  ситуация  обаче  се  оказва  прекалено  благоприятна  за  избухването  на  нови  бунтове  в  концентрационните  лагери. В  лагера  в  Норилск  (град  в  най – северните  райони  на  Сибир)  са  били  депортирани  последователи  на  Нестор  Махно,  които  (30  години  след  унищожаването  на  тяхното  движение)  вземат  активно  участие  в  бунтовете.

В  болшевишките  концлагери  спомените  за  Нестор  Махно  са  все  още  живи. Но  съветската  пропаганда  успява  да  постигне  своите  цели  като  представя  Нестор  Махно  като  един  обикновен  престъпник. За  някои  Нестор  Махно  е  просто  един  главатар  на  престъпна  банда. Интересното  е,  че  писателят – дисидент  Александър  Солженицин  също  описва  последователите  на  Нестор  Махно  като  едно  от  многото  течения,  което  е  участвало  в  престъпните  и  мошенически  среди  в  концлагерите  през  годините  1949 – 1952.

Участието  на  анархисти  в  бунтовете  в  концлагерите  през  годините  1953 – 1954  представлява  последната  известна  проява  на  анархистите – участници  в  Революцията. Това,  което  представлява  особен  интерес  е  да  се  изясни  дали  с  термина  “махновисти”  са  се  обозначавали  само  старите  членове  на  съпротивителната  армия  в  Украйна,  или  към  “махновистите”  са  били  включени  и  други  анархисти,  които  не  са  били  последователи  на  Нестор  Махно  и / или  са  родени  след  революцията,  но  са  се  обединили  с  махновистите  благодарение  на  общите  си  убеждения  с  тях.

От  XX  конгрес  на  КПСС  до  1979  г.

След  “доклада  на  Никита  Хрушчов”,  в  СССР  започва  кратък  период  на  относителна  либерализация,  през  който  се  появяват  многобройни  и  противоречиви  движения,  от  които  най – ярко  изпъква  дисидентството. След  повече  от  30 – годишна  репресивна  и  задушаваща  сталинска  диктатура,  се  наблюдава  огромен  обмен  на  идеи. Един  обикновен  работник  –  емигрант  от  еврейски  произход  споделя  следното:  “През  1957  г.,  в  разгара  на  разобличаването  на  култа  към  личността  на  Сталин,  нашата  група,  както  и  много  други,  мислеше,  че  властта,  изправена  пред  нашата  “съветска”  Пражка  пролет,  няма  да  се  осмели  да  се  намеси. По  това  време  нямаше  как  да  бъде  обвинен  комунистическият  режим. По – скоро  имаше  някакъв  стремеж  към  демократизация  от  югославски  тип. Ние  бяхме  просто  анархокомунисти  и  бяхме  само  против  заслепението  и  закостенялостта  на  тоталитарния  държавен  апарат. Искахме  по – голяма  индивидуална  автономия  за  всеки  в  нашето  общество. Някои  от  нас  определено  бяха  против  Държавата  и  твърдо  се  обявяваха  за  Анархия. Във  всичките  тези  противоречиви  движения  имаше  и  такива  групи,  които  открито  се  обявяваха  за  “твърд  национализъм”. По  това  време  въпросният  еврейски  работник – емигрант  е  студент  в  Ленинград  и  е  един  от  създателите  на  група  за  дискусии  и  размисли  през  1957  г. Той  преживява  сталинските  репресии,  оцелява  след  концлагерите  и  успява  да  се  завърне  в  обществения  живот. Анархизмът  в  него  също  е  оцелял.

Разбира  се,  Никита  Хрушчов  не  е  можел  да  толерира  прекалено  дълго  подобна  ситуация  и  веднага  след  като  укрепва  своята  власт,  репресиите  на  режима  започват  да  се  стоварват  върху  различномислещите  хора. Един  руски  дисидент,  интерниран  в  болшевишките  концлагери  в  периода  1957 – 1965  г.,  а  по – късно  успял  да  емигрира  в  чужбина,  разказва  за  срещите  си  с  огромен  брой  анархисти  по  време  на  престоя  си  в  лагерите. “Това  бяха  анархисти  от  новото  поколение. Те  бяха  прочели  книгите  на  Кропоткин,  а  някои  от  тях  бяха  прочели  и  тези  на  Бакунин  (които,  между  другото,  почти  не  можеха  да  се  намерят  в  библиотеките  на  СССР);  те  приемаха  както  идеите  на  Прудон,  така  и  идеите  на  съвременната  западна  мисъл”. Така,  въпреки  задушаващата  идеология  на  съветския  режим,  тези  млади  анархисти  са  успявали  да  разпространяват  своите  идеи. Въпросният  руски  дисидент  дава  за  пример  и  своя  другар  Е.,  който,  след  като  е  прекарал  десетина  години  в  концлагер  и  е  освободен  през  1971  г.,  през  1974  г.  той  отново  е  арестуван  и  осъден  по  традиционното  обвинение  в  “антисъветска  пропаганда”. Е.  нарича  себе  си  защитник  на  правата  на  човека,  защото  да  се  обявиш  открито  за  анархист  в  СССР,  е  било  прекалено  опасно.

Този  дисидент  е  намерил  други  анархисти  и  извън  лагерите. През  1967  г.  другарят,  който  беше  основал  групата  за  дискусии  и  размисли,  бива  арестуван,  защото  е  помогнал  на  Галансков  (най – строго  следения  дисидент  по  онова  време)  да  пренесе  чуждестранна  валута  извън  границите  на  СССР. Известен  е  и  друг  случай  с  анархист,  който  е  работил  като  докер  и  който  е  бил  арестуван  за  “антисъветска  пропаганда”  сред  колегите  си  в  работата. През  1971  г.  Е.  Кузнецов  прави  проучване  за  политическите  затворници  в  същия  концлагер,  където  той  самият  е  бил  депортиран  навремето. Цифрите,  който  Е.  Кузнецов  дава,  са  много  интересни. Така,  от  90  затворника,  19  са  били  националисти – демократи,  7  са  били  демократи – интернационалисти,  6  –  монархисти  и  1  –  анархист. Всички  останали  са  били  без  политически  убеждения.

Много  скоро  след  това  се  появява  т.  нар.  “лява  опозиция”  в  Ленинград. Това  е  опит  за  създаване  на  нелегална  лява  организация  с  анархистко  течение.

Лявата  опозиция

През  1978  г.  в  Ленинград  се  появява  една  група  от  студенти,  които  се  наричат  “лявата  опозиция”. Тази  група  е  била  съставена  от  студенти,  които  през  1976  г.  са  изработвали  листовки  против  комунистическата  партия  и  са  ги  разпространявали  нелегално  по  случай  конгреса  на  КПСС  (1976  г.). След  това  един  от  студентите,  Андрей  Резников,  е  осъден  да  прекара  2  години  в  концлагер. През  месец  юни  1978  г.  неговият  приятел  Александър  Скобов  създава  общност  в  Ленинград,  в  която  се  срещат  както  представители  на  маргиналната  младеж,  така  и  симпатизанти  на  “Лявата  опозиция”. През  юни  1978  г.  групата  основава  списание,  но  успява  да  издаде  само  три  броя  от  него. В  това  списание,  освен  класически  литературни  творби,  са  се  публикували  актуални  теоретически  статии  и  дисидентски  материали. Един  от  проектите  на  “Лявата  опозиция”  е  да  направи  конференция,  която  да  обедини  всички  млади  хора  с  леви  политически  убеждения  от  Москва,  Ленинград,  балтийските  републики,  Украйна  и  Кавказ,  да  очертае  ясно  своите  идеи  и  да  създаде  своя  организация. Конференцията  е  предвидена  за  септември  (1978  г.),  но  се  проваля  заради  отцепничеството  на  една  от  останалите  групи  –  “Ортодоксалните  марксисти”. “Лявата  опозиция”  е  подложена  на  репресии,  което  проваля  плановете  за  провеждането  на  конференцията. Част  от  нейните  делегати  са  изгонени,  а  московчанинът  Бесов  е  интерниран  в  концлагер. През  август  1978  г.  общността  е  подложена  на  преследване,  след  което  е  разкрита  и  е  унищожена,  а  нейните  членове  са  хвърлени  в  концлагери. В  началото  на  октомври  1978  г.  КГБ  подлага  на  разпит  Скобов. След  10  октомври  на  разпити  са  подложени  и  всички  приближени  на  групата. На  14  октомври  1978  г.  Скобов  е  арестуван;  на  31  октомври  е  арестуван  Цурков,  друг  активен  член  на  групата  и  участник  в  нелегалното  разпространение  на  “антисъветски”  листовки  през  1976  г. На  5  декември  на  площадите  в  Ленинград  и  в  Казан  излизат  повече  от  200  студенти,  за  да  протестират  против  арестите  на  двамата  “леви  опозиционери”. Андрей  Резников  е  нападнат  на  улицата  от  “непознати”;  няколко  пъти  е  бил  задържан  за  разпит. На  6  април  1979  г.  Аркадий  Цурков  е  осъден  на  5  години  престой  в  трудов  лагер  и  на  2  години  изгнание  вътре  в  страната. На  16  април  Скобов  е  осъден  на  “лечение”  в  психиатрична  клиника  с  неопределен  срок. Алексис  Хавин,  който  отказва  да  свидетелства  против  своя  приятел  Скобов,  е  обвинен  в  трафик  на  дрога  и  през  август  е  осъден  на  6  години  затвор  в  концлагер. Тази  систематична  репресия  унищожава  напълно  “Лявата  опозиция”  и  общността  на  Скобов.

Целта  на  “Лявата  опозиция”  е  да  проведе  дебат,  в  който  да  обоснове  своите  идеи  и,  ако  е  необходимо,  да  създаде  своя  организация. Списанието,  което  тя  започва  да  издава,  се  нарича  “Перспективи”  и  в  него  се  публикуват  произведенията  и  идеите  на  автори  от  най – различни  течения:  Кропоткин,  Бакунин,  Троцки,  Маркюз,  Кон – Бендит  и  други,  с  цел  да  се изяснят  някои  основни  понятия. На  страниците  на  “Перспективи”  са  намерили  място  и  статии  с  анализи  “за”  или  “против”  бунта  в  Кронщадт;  били  са  публикувани  и  произведения  “самиздат”. Третият  (и  последен)  брой  на  списанието  е  съдържал  статии  с  информация  за  програмите  за  провеждането  на  конференция,  както  и  информация  за  темите  за  дискусиите. Списанието  съдържа  и  материал,  посветен  на  манифестацията  в  Ленинград  на  4  юли  1978  г.,  на  която  участват  15  000  младежи. То  е  било  доста  влиятелно  в  студентските  среди  в  Ленинград  и  се  е  разпространявало  и  в  други  области  на  СССР. Идеите,  които  са  публикувани  в  третия  брой  на  списанието,  могат  да  бъдат  квалифицирани  като  “ултралеви”. Според  тези  идеи,  хората  трябва  да  се  борят  против  държавата  от  съветски  тип,  а  не  против  държавата  като  цяло. Работническата  класа  е  на  път  да  се  интегрира  в  самата  държава  и  единствените  две  класи  с  революционно  настроение  остават  интелектуалците  и  студентите. “Лявата  опозиция”  предлага  и  доказтелства,  според  които  частното  земеделие  дава  по – високи  реколти  и  доходи  в  сравнение  с  колективното. Според  някои,  една  част  от  бюрокрацията  ще  избере  да  прокара  демократизацията  с  една – единствена  цел  –  да  се  задържи  на  власт. В  този  момент  най – важната  задача  ще  бъде  да  се  засили  опозицията. Според  други,  няма  да  има  никаква  демократизация  и  ще  се  наложи  да  се  използва  насилието  и  положението  на  неравенство:  правене  на  фалшиви  пари,  вземане  на  заложници,  въоръжени  борби  (по  модел  на  “анархистите  от  ФРГ  и  най – вече  на  тези  от  групата  Баадер – Майнхофф”)  и  т.  н. В  крайна  сметка  много  на  брой  конкретни  предложения  са  изказани  в  програмите  на  “Лявата  опозиция”:  от  “свобода  и  автономия  на  сдруженията  и  на  организациите”  през  “премахването  на  наборната  армия  и  нейната  замяна  с  доброволни  отряди”  до  “правото  на  самоопределяне  относно  националността”. Всички  останали  предложения  са  в  същия  дух  и  могат  да  бъдат  квалифицирани  като  “реформистки”.

Освен  това  течение,  представено  в  списанието  на  “Лявата  опозиция”,  в  самата  група  е  съществувало  и  много  силно  анархистко  влияние. Доказателството  за  това  е  публикуването  на  материали  на  Кропоткин  и  Бакунин  в  “Перспективи”. В  библиотеката  на  Скобов,  която  се  използвала  от  цялата  общност,  е  имало  най – разнообразна  литература:  дисидентска  преса,  както  и  произведения  на  Кропоткин,  Троцки  и  Маркс – младши. Скобов  е  смятан  за  един  от  теоретиците  на  групата. Самият  той  се  определя  като  анархосоциалист  последовател  на  младия  Маркс. Идеите  на  Скобов  са  включвали  плурализъм  в  икономиката,  пълна  политическа  и  идеологическа  демокрация  и  пацифизъм. Скобов  и  Цурков  са  симпатизирали  на  основната  тенденция  на  групата  –  ненасилието. Скобов  е  искал  да  поддържа  групата  постоянно  отворена:  “другото  крило  на  движението,  към  което  принадлежаха  Аркадий  Цурков  и  Александър  Скобов  (които,  между  другото,  познавам  най – добре),  определено  беше  ориентирано  към  ненасилието  независимо  каква  е  политиката  на  правителството. Основната  задача  на  Скобов  е  да  поддържа  отворения  характер  на  движението  и  да  избегне  прекалено  ранното  закостеняване  на  идеите  и  неговия  естествен  спътник  –  сектаризма. Скобов  не  е  единственият,  върху  който  анархистките  идеи  са  оказали  влияние. Така  например,  през  1977  г.  неговият  приятел  Алексис  Хавин  е  бил  осъден  още  като  гимназист,  защото  е  разпространявал  нелегално  произведения  на  Кропоткин.

Анархизмът  и  другите

Отношението  на  съветската  власт  към  анархистите  е  повече  от  ясно:  за  болшевишкия  режим  анархистите  са  просто  безотговорни  бандити. По – интересно  е  да  проследим  какво  е  отношението  на  дисидентите  към  анархизма. По  принцип,  анархизмът  е  слабо  известен  и  най – вече  неговата  история. Ето  какво  отговаря  Плюшч  по  време  на  една  пресконференция  на  въпроса  “Дали  хората  все  още  си  спомнят  за  антиработническото  клане   в Кронщадт?”  –  “Вече  нищо  не  е  останало  в  паметта  на  работниците,  историята  е  напълно  фалшифицирана.” За  Нестор  Махно  той  казва:  “Тези,  които  ми  разказваха  за  Махно,  наистина  говореха  лоши  неща  за  него,  но  тук  аз  съвсем  ясно  си  давам  сметка,  че  той  предварително  беше  охулен  от  руската  преса. Той  не  само,  че  не  разрушаваше  нищо,  но  дори  разстрелваше  тези,  които  разрушаваха.” По  отношение  на  испанските  анархисти,  които  бяха  интернирани  в  Караганда  (град  в  днешен  Казахстан),  Плюшч  не  беше  много  подробно  запознат,  но  все  пак  беше  в  течение  на  случая. Що  се  отнася  до  идеите  на  анархизма,  някои  дисиденти  са  били  запознати  подробно  с  тях,  докато  други  са  ги  изопачавали,  съзнателно  или  не. Например,  в  колективното  литературно  издание  “Гласове  под  руините”,  в  една  от  статиите  се  цитира  Кропоткин,  а  в  друга  –  Бакунин. Според  Игор  Шафаревич,  единствената  цел  на  Бакунин  е  била  да  разрушава;  той  не  е  имал  позитивни  идеали. И  обратно,  Малик  Агурски  цитира  схващанията  на  Бакунин  (без  да  ги  изопачава)  относно  физическия  и  умствения  труд  в  структурите  на  бъдещото  общество. Любопитно  е,  че  дори  за  тези,  които  са  били  повлияни  от  анархизма  в  Съветския  съюз,  идеите  на  Кропоткин  са  били  много  по – близки  и  разбираеми,  отколкото  тези  на  Бакунин. Може  би  това  се  дължи  до  известна  степен  на  факта,  че  Кропоткин  (противно  на  Бакунин)  е  бил  известен  в  СССР  и  като  учен. Така,  през  1976  г.  “Бюлетинът  на  московското  общество  относно  експерименталната  същност”  е  публикувал  редица  статии  за  Кропоткин  и  за  неговата  научна  дейност  без  да  критикува  неговите  анархистки  идеи. Всъщност,  традиционният  облик  на  анархизма  в  СССР  не  се  различава  съществено  от  този  във  Франция. Според  Вадим  Нечаев  “Скобов  има  вид  на  човек,  който  съзнателно  провокира  милиционерите  да  го  арестуват  и  трескаво  да  ровят  в  чантата  му,  търсейки  “анархистки”  бомби”. Това  изказване  на  Вадим  Нечаев  е  по  повод  факта,  че  Скобов  е  носил  брада  и  войнишки  шинел.

Така,  въпреки  болшевишката  диктатура,  която  вече  продължава  повече  от  60  години,  съветският  режим  не  е  успял  да  унищожи  напълно  анархизма. Тези,  които  сега  се  обявяват  за  анархисти,  имат  много  малко  общи  черти  с  анархистите  от  1917  г. Икономическата  и  политическата  ситуация  се  е  променила  напълно,  а  броят  и  влиянието  на  сегашните  анархисти  са  незначителни. Но  все  пак  има  една  непрекъснатост  между  двете  поколения  анархисти  –  въпреки  ужасяващите  репресии  от  1918  г.,  въпреки  диктатурата  на  Сталин  и  неговите  чистки  и  въпреки  затруднения  обмен  на  идеи. Оказва  се,  че  анархистката  мисъл  в  СССР  все  пак  е  успяла  да  оцелее.

Превод  от  френски  език:

Ирис  Ким