Пропагандата на комунистическата партия и нейното отношение към анархизма в България

печат

“Изток”,  бр.  №  1  (пролетта  на  1980  г.)

 

Петър  Семерджиев;  Йерусалим;  25  февруари  1980  г.

 

www.lapresseanarchiste.net

 

сряда,  15  август  2007  г.

Петър  Семерджиев

 

         Френските  другари – анархисти  доста  често  са  ни  питали  за  основните  моменти  от  развитието  на  анархизма  в  България. Беше  невъзможно  да  намерим  няколкото  анархистки  брошури  на  френски  език,  които  бяха  издадени  преди  тридесет  години. Тук,  в  тази  статия,  са  събрани  някои  от  най – интересните  исторически  сведения  за  анархизма  в  България. Интересното  е,  че  тази  статия  не  е  написана  от  анархист,  а  от  бивш  член  на  БКП,  който  по – късно  емигрира  в  чужбина. Надяваме  се,  че  ще  имаме  възможността  да  се  върнем  отново  на  тази  тема  и  да  разговаряме  с  нашите  другати,  които  да  ни  помогнат  в  нашата  работа  като  ни  дадат  информация  както  за  историята  на  българския  анархизъм,  така  и  за  техния  собствен  опит.

         В  официалната  литература  в  България,  която  се  издава  под  контрола  на  БКП,  анархизма  заема  изключително  малко  място. Това  се  обяснява  много  лесно  от  стремежа  на  БКП  да  бъде  представена  като  единствен  революционен  фактор  в  обществения  живот  на  страната. Със  същата  цел  БКП  старателно  изопачава  историята  на  националноосвободителното  движение  в  Македония,  в  Тракия  и  в  Добруджа. Комунистическата  партия  обаче  не  успява  да  компрометира  ефективната  на  анархисткото  движение,  затова  тя  предпочита  да  го  игнорира. От  петнадесет  години  насам  могат  да  се  намерят  едва  няколко  книги  за  ролята  на  анархистите  в  миналото. Така,  през  1964  г.  се  появява  книгата  на  Добрин  Мичев  “Партизанското  движение  в  България  1924 – 1925”. Абсурдно  е  дейността  на  анархистите  да  се  ограничи  само  в  тези  две  години  и  освен  това,  според  автора,  “партизанското  движение”  се  състои  единствено  в  дейността  на  въоръжените  групи,  организирани  от  Комунистическата  партия  след  въстанието  от  1923  г. Всъщност,  истинското  въоръжено  съпротивително  движение  срещу  фашисткия  преврат  на  9  юни  е  организирано  най – вече  от  анархистите,  а  не  от  активистите  на  Комунистическата  партия. Единствената  роля  на  комунистите  е  била  или  да  използват  постиженията  на  анархистите,  или  да  си  ги  “присвоят”.

         През  1973  г.  в  България  излиза  книгата  на  Дончо  Даскалов  “Анархизмът  в  България  и  борбата  на  Комунистическата  партия  против  него”. Авторът  развива  тази  тема  без  да  има  никакви  познания  за  анархизма. Книгата  му  се  основава  единствено  и  само  на  неговата  омраза  към  анархизма,  която  той  оправдава  като  се  стреми  да  изтъкне  противоречията  между  анархизма  и  принципите  на  Комунистическата  партия. В  своята  книга  той  смесва  безразборно  имена  и  факти,  които  и  самият  той  не  успява  да  осмисли,  като  по  този  начин  се  опитва  да  придаде  научна  изчерпателност  на  своето  произведение. Резултатът  обаче  е  най – обикновен  памфлет  с  цел  партийна  пропаганда.

         В  книгата  на  Мито  Исусов  “Политическите  партии  в  България  1944 – 1948”,  авторът  обяснява  забраната  на  всички  дейност  на  Федерацията  на  Анархистите  в  България  след  Втората  световна  война  с  принципа  за  “народна  власт”,  който  е  в  противоречие  с  политическия  плурализъм.

         По  това,  което  е  написано  за  анархизма  в  България,  не  можем  да  имаме  никаква  ясна  идея  за  самото  движение  и  за  неговото  зараждане,  роля,  развитие  и  представители. Официалните  пропагандатори  на  Комунистическата  партия  съзнателно  избягват  да  споменават,  че  например  най – изтъкнатите  представители  на  възрожденското,  националноосвободителното  и  културно  движение  на  България  през  19 – ти  век  никога  не  са  се  опирали  на  идеите  на  Карл  Маркс. Напротив,  те  са  имали  преки  контакти  с  Михаил  Бакунин  и  са  били  изцяло  по  негово  влияние. Биографите  на  Любен  Каравелов  не  могат  да  пренебрегнат  неговите  контакти  с  Бакунин. Христо  Ботев  (ревностен  последовател  на  Бакунин)  също  е  формулирал  ролята  на  националноосвободителното  движение  на  българския  народ,  като  се  е  основавал  на  идеите  на  Бакунин.

         Младият  Стефан  Стамболов  е  споделял  същите  идеи  и  схващания. Спиро  Гулачев  (роден  в  Македония),  след  като  завършва  образованието  си  в  Русия,  става  един  от  първите  пропагандатори  на  анархизма  в  България  веднага  след  Освобождението  (тоест,  преди  Димитър  Благоев  да  направи  първите  опити  за  създаването  на  социалдемократическа  партия  в  България). Още  след  1890  г.  и  в  началото  на  XX  век  българските  анархисти  продължават  дейността  на  Христо  Ботев  и  на  революционерите  от  националноосвободителното  движение  най – вече  в  Македония  и  в  Тракия. Те  са  участвали  в  революционната  организация,  ръководена  от  Даме  Груев  и  Гоце  Делчев.

         Имената  на  Петър  Манджуков  и  Михаил  Герджиков  също  биват  премълчавани  от  пропагандата  на  БКП. Тяхната  революционна  дейност  е  представена  като  незначителна. Въпреки  цялото  си  старание  обаче,  БКП  не  би  могла  да  посочи  от  редиците  си  също  толкова  достойни  хора  като  цитираните  по – горе.

Официалната  власт  категорично  е  забранила  да  се  говори  за  значителното  влияние  на  анархистиките  идеи  върху  голяма  част  от  българската  интелигенция. Примерът  на  професор  Парашкев  Стоянов  не  е  единичен  случай:  той  говори  само  за  своята  медицинска  и  обществена  дейност,  но  никога  не  споменава  своите  анархистки  идеи. След  Първата  световна  война  анархистките  идеи  са  имали  огромно  влияние  най – вече  сред  писателите. Тук  можем  да  цитираме  имената  на  Антон  Страшимиров,  Александър  Балабанов,  Асен  Златаров,  Трифон  Кунев,  Гео  Милев,  Николай  Хрелков,  Ламар  и  още  много  други. Всичките  те  са  били  дълбоко  вдъхновени  от  младия  и  пламенен  революционер  Георги  Шейтанов. Комунистическата  партия  е  успяла  да  подложи  на  контрол  и  на  репресии  само  една  съвсем  малка  част  от  цялата  маса  от  интелектуалци,  които  са  били  завладяни  от  духа  на  Георги  Шейтанов. Писателят  Людмил  Стоянов,  високопоставен  член  на  БКП,  признава  това.

         Принципите  на  БКП  се  оказват  неспособни  да  създадат  благоприятни  условия  за  развитието  на  оригинални  и  творчески  личности. Един  от  най – важните  представители  на  българската  философска  наука,  Димитър  Михалчев,  признава,  че  винаги  се  е  чувствал  впечатлен  и  вдъхновен  от  личността  на  Михаил  Герджиков  и  дори  към  края  на  живота  си  не  е  могъл  да  възприеме  философските  идеи  на  марксиста  Тодор  Павлов. Преди  да  станат  членове  на  Комунистическата  партия,  най – големите  интелектуалци  на  БКП  Георги  Бакалов  и  Михаил  Димитров,  са  започнали  своята  кариера  изучавайки  живота  и  идеите  на  Христо  Ботев.

         Този  актив  на  анархисткото  движение  в  България  представлява  важна  част  от  идеологическия  живот  на  българския  народ. Ето  защо  БКП  (в  качеството  си  на  представител  на  чуждестранна  сила)  е  получавала  нареждания  да  изтрие  спомена  за  значението  на  анархизма  от  паметта  на  народа. Заедно  със  стремежа  си  да  премахне  политическия  начин  на  живот,  който  е  съществувал  преди  9  септември  1944  г.,  БКП  е  положила  огромни  усилия  за  унищожаването  на  анархизма  в  България. В  тази  своя  мисия,  обаче,  партията  се  натъква  на  доста  трудности. Всички  политически  партии,  които  са  отказали  да  членуват  в  т.  нар.  “народен  фронт”  (тоест  охвърлили  са  предложението  да  бъдат  асимилирани  и  манипулирани  от  БКП),  биват  подлагани  на  жестоки  репресии. В  крайна  сметка  те  са  осъдени  на  забрава,  защото  цялата  тяхна  история  е  забранена  и  отхвърлена  от  БКП. Много  рядко  могат  да  се  срещнат  имената  на  политици  от  близкото  минало  и  то  само  по  повод  някоя  годишнина. Така  например,  имената  на  Петко  Каравелов  и  Найчо  Занов  са  цитирани  бегло  в  няколко  възпоменателни  статии.

         Социалдемократическата  партия  се  оказва  напълно  унищожена,  а  историческото  й  минало  е  изопачено. Когато  тя  бива  задължена  да  “се  обедини”  в  състава  на  БКП,  един  от  нейните  най – ярки  представители,  Христо  Пастухов,  отказва  да  се  подчини  на  ултиматума,  заради  което  той  бива  подложен  на  жестоки  репресии. На  името  на  един  от  основателите  на  тази  партия,  Янко  Сакъзов,  беше  създаден  музей;  въпреки  това  обаче  партийната  власт  допускаше  само  да  се  споменава  името  му  без  да  се  говори  нищо  за  политическата  му  дейност. Земеделският  съюз  стана  жертва  на  най – страшното  унищожение,  а  шепата  продажници  продължи  да  безчинства  върху  неговите  останки.

         Отношението  на  партийната  власт  към  анархизма  е  малко  по – различно. Въпреки  че  официално  бяха  издадени  няколко  монографии  за  живота  на  Спиро  Гулачев,  БКП  винаги  е  поддържала  открита  омраза  и  в  същото  време  ревност  относно  ролята  на  анрхисткото  движение  в  България. Комунистическата  партия  продължава  традицията  на  Димитър  Благоев,  който,  в  своята  книга  “Принос  в  историята  на  социализма  в  България”  не  скрива  духа  на  съперничество  с  анархисткото  движение. Например,  за  живота  и  за  дейността  на  някои  известни  анархисти  като  Никола  Стойнов  или  Слави  Мерджанов  не  е  написан  нито  един  ред. Що  се  отнася  до  други  анархисти  като  Михаил  Герджиков  и  Георги  Шейтанов,  чиито  имена  са  достатъчно  признати,  нищо  не  успява  да  попречи  на  БКП  да  асимилира  техните  идеи  и  схващания  и  да  изопачи  напълно  тяхното  минало  в  множество  публикации. Наистина,  за  всяка  годишнина  от  тяхната  смърт  се  публикуват  очерци,  но  цензурата  не  дава  никаква  възможност  на  читателите  да  осъзнаят  истинските  идеи  на  въпросните  анархисти. В  това  отношение  пропагандаторите  на  БКП  преминават  всякакви  граници.

         Не  е  случаен  фактът,  че  по – голямата  част  от  партийните  пропагандатори  са  преминали  през  специалните  съветски  школи. Пред  себе  си  те  са  имали  и  примера  за  историческото  изопачаване  на  личността  на  Христо  Ботев,  извършено  от  първите  марксисти  в  България. По – късно  започват  да  прилагат  същите  практики  и  върху  анархизма:  в  техните  изследвания  Михаил  Герджиков  (авторитетен  анархист  от  “старото  поколение”,  организатор  на  въстанието  в  Тракия  през  1903  г.)  е  предствен  като  заблуден  хлапак,  който  не  можел  да  разбере  “мъдрите  съвети”,  които  му  давали  партийните  лидери. Когато  вече  е  на  смъртното  си  легло,  Михаил  Герджиков  отказва  да  бъде  направена  паметна  плоча  на  негово  име  (както  му  е  било  предложено  от  лидерите  на  БКП).

         Примерът  на  Георги  Шейтанов  е  още  по – значителен,  защото  през  1922  г.  именно  той  пише:  “Отидох  да  опозная  Октомврийската  Революция  в  Русия  и  през  октомври  1918  г.  се  завърнах  оттам  с  впечатлението,  че  идеологическите  лидери  на  болшевишкия  преврат  са  тръгнали  по  лош  път”. Георги  Шейтанов  бива  представен  от  комунистическата  пропаганда  като  носталгично  настроен  към  партията. Партийните  идеолози  дори  разпространяват  слуховете,  че  Шейтанов  е  сътрудничил  на  съветските  тайни  служби. А  всъщност  целият  живот  на  Шейтанов  представлява  едно  обективно  опровержение  на  тези  слухове.

         Един  от  най – последователните  и  непримирими  анархисти  е  Манол  Васев. Той  е  хвърлен  в  затвора,  където  е  измъчван  в  продължение  на  години  и  през  1958  г.  е  убит  точно  преди  освобождението  си. Манол  Васев  (чието  истинско  име  е  Йордан  Сотиров)  е  наистина  изключителна  личност;  той  е  от  работнически  произход  и  остава  представител  на  работническата  класа  през  целия  си  живот. Бил  е  много  добре  известен  на  тютюнопроизводителите  в  Южна  България  и  най – вече  в  Хасково. Роден  е  в  Кюстендил,  но  в  продължение  на  двадесет  години  живее  в  Хасково  под  фалшиво  име. Манол  Васев  е  един  от  най – ефективните  организатори  на  борбата  на  тютюнопроизводителите  по  времето  на  фашизма. Многобройни  са  били  другарите,  които  са  знаели  неговото  истинско  име  и  неговите  идеи,  но  никой  от  тях  не  го  е  предал. Именно  милицията  на  единствената  партия,  комунистическата,  е  виждала  в  негово  лице  своя  най – голям  враг  и  е  искала  да  го  унищожи,  защото  е  анархист. Въпреки  че  присъдата  му  вече  е  изтичала,  той  в  никакъв  случай  не  е  трябвало  да  излезе  жив  от  затвора. Другарите  на  Манол  Васев  споделят,  че  той  е  бил  отровен  в  затвора. Според  информация  от  други  затворници,  той  е  бил  удушен  в  килията  си. По  ирония  на  съдбата  социалдемократът  Христо  Пастухов  е  бил  убит  в  същия  затвор. Манол  Васев  е  личност,  която  (с  живота  и  смъртта  си)  заема  изключително  важно  място  сред  героите,  които  са  се  борили  против  тиранията  –  тук  можем  да  цитираме  имената  на  земеделеца  Никола  Петков,  социалиста  Христо  Пастухов,  комуниста  Трайчо  Костов  и  епископ  Стефан. Анархизмът  в  България  заема  изключително  важно  място  в  историята  на  българския  народ  през  XX  век. Пропагандата  на  БКП  полага  големи  усилия,  за  да  покаже,  че  анархизмът  е  потънал  в  забрава  и  за  да  унищожи  наследството  на  неговите  най – добри  представители. Тези  усилия  обаче  се  оказват  напразни.

Превод  от  френски  език:

Ирис  Ким