Пo повод 110 ГОДИНИ от Cолунскитe атентати на “ГЕМИДЖИИТЕ”

печат

Идеологически произходъ на солунските динамитари.— Пловдивскиятъ кръжокъ следъ 1895 год. — Две жертви. — Велешката група въ Солунъ. —Ролята на Сл. Мерджановъ. — Анархизмътъ на „гемиджиите” — Произ-ходъ на терористическата доктрина. — Грижи за парични средства. — Планове за миниране на Отоманската банка въ Цариградъ и Солунъ. — Къртишка работа. — Цариградскиятъ каналъ разкритъ. — „Гемиджиите” намиратъ пари и динамитъ.— Конфликтъ съ Ив. Гарвановъ. — Въ подземи-ето всичко готово. — Съзаклятниците решени да действуватъ. — Последно съвещание. — Атентатъ на „Гвадалкивиръ”. — Атентатъ по железницата. — Големиятъ атентатъ на 16 априлъ. — Клане въ Солунъ. — Последните съзаклятнически бомби. — Изпълненъ смъртенъ заветъ

Между събитията, които предшествуватъ Илинденското възстание, априлските атентати въ Солунъ се, безспорно, най-крупното по своя страховитъ ефектъ и по-предизвиканите дълбоки сътресения въ Революционната организация. Те са най-динамичниятъ изразъ на македонския революционенъ духъ. И като замисълъ, и като техническо изпълнение, и като воля да се победи смъртьта, те отреждатъ за авторите си особено място не само въ македонската освободителна борба, но и въ световната история на революциите. Солунските атентати с? дело на група младежи анархисти.

Идеологично солунските динамитари са рожба на другъ единъ по-старъ кръжокъ, възникналъ въ България и добилъ после своето окончателно обособяване въ Женева. За кръжока-баща си изнесени въ печата само откъслечни данни. А неговото зараждане, неговата първоначална дейность и еволюцията му са твърде характерни за влиянието на македонската идея върху учащата се младежь въ Княжеството и за многостранната роля на тая последната въ развоя на революционното движение въ вътрешностьта. Презъ 1896 година няколко ученици отъ пловдивската гимназия образуватъ „тайна” група за освобождение на Македония чрезъ революция, подготвена вътре въ самата страна. Членовете се намиратъ подъ обая-нието на няколко прочетени книги върху анархизма и на отделни епизоди и герои изъ французката революция. Отъ друга страна, като живо въплощение на македонското мъченичество и, на македонския героизъмъ имъ служи единъ хъшъ на име Йорданъ Божковъ, отъ Велесъ, участникъ въ Съединението, възстаникъ отъ четата на Кочо Лютата презъ 1895 г.  Организатори и ръководители на групата са двама гимназисти: Михаилъ Герджиковъ, синъ на директора на Народната банка въ Пловдивъ и Петъръ Манджуковъ, внукъ на пловдивския митрополитъ Натанаилъ. Въ тяхното въображение липсата на пари се рисува като единствена пречка за осъще-ствяване на освободителните имъ планове. Въ резултатъ на усилията имъ за преодоляване на тая пречка, единъ голямъ орденъ въ брилянти на дядо Натанаила и единъ скъпъ брилянтенъ пръстенъ на Герджиковата майка попадатъ единъ день въ ръцете на Божкова, който се наема да ги продаде. Но изчезването на пръстена се разкрива скоро и стариятъ Герджиковъ пре-дупреждава своевременно полицията и местния златарски еснафъ. Разкри-ва се всичко и авторите на двете кражби, извършени въ името на македон-ското освобождение, са изключени отъ гимназията. Групата се разстройва въ Пловдивъ, но въ замяна на това, изниква нова група въ Казанлъкъ, където са отишли да се учатъ М. Герджиковъ и П. Манджуковъ.

На следната 1897 г. стари членове на групите отъ няколко града се виждатъ събрани въ Женева, като студенти: Мих. Герджиковъ, Дим. Общински, П. Манджуковъ — отъ Пловдивъ, Йорданъ Калчевъ отъ Тутраканъ, Дим. Ганчевъ отъ Русе, Димо Николовъ и Григоръ Дочевъ отъ Казанлъкъ. Тукъ т? намиратъ въ изобилие революционна литература, сближаватъ се съ руски революционери и взиматъ живо участие въ идейнит? спорове на руската емиграция. Тукъ те се и дообособяватъ идейно подъ влиянието на Черкезовъ и на бакунизма, като единъ видъ анархисти (Герджиковъ, Йорданъ Калчевъ и др.), като различията, обаче, не имъ пречатъ да бъдатъ заклети другари отъ „кръжока”, който има вече и своя „уставъ”. Малко по-късно отъ техъ въ Женева пристига и Слави Мерджановъ отъ Карнобатъ, за да следва. Той още не е заразенъ нито отъ македономилство, нито отъ социалните теории, но попада въ „кръжока”, увлича се отъ идеите му и става единъ отъ най-пламенните съзаклятници. Презъ същата година кръжокътъ отпечати единъ революционенъ „позивъ”, издаде и единъ брой отъ в. „Отмъщение” (първият български анархистически вестник), предназначени — и позивътъ и вестникътъ — за разпространение въ България.

Недоволни отъ тая книжна дейность, съзаклятниците решаватъ да се сдобиятъ по какъвто и да е начинъ съ средства, за да могатъ да се прехвърлятъ вътре въ Македония и се отдадатъ тамъ на революционерство, тъй както те го разбиратъ. Хвърлятъ жребе — кому ще се падне да снабди кръжока съ пари, като ще отговаря съ живота си, ако не успее. Жребето се пада на Григоръ Дочевъ отъ Казанлъкъ. Дочевъ, едничъкъ синъ на доста състоятеленъ свещеникъ, идва въ България, обикаля по-богати роднини и познати, но нищо не излиза. Необикновено чувствителенъ и честолюбивъ, той е почти отчаянъ отъ неуспеха си и не смее да се обади на другарите си. Обезспокоенъ отъ неговото мълчание, кръжокътъ натоварва Герджикова и Мерджанова да дойдатъ въ България, да разбератъ какво става съ Дочева и евентуално сами да намерятъ средства. Въ София двамата пратеници намиратъ Дочева въ едно особено състояние: той имъ говори твърде неопределено за усилията си, отказва съдействието, което те му предлагатъ и имъ заявява, че тая вечерь му предстои да извърши последния и решителенъ опитъ. Разделя се съ техъ, отива въ Градската градина и тамъ се са-мозастрелва. Това е първата човешка жертва на съзаклятнишкия кръжокъ. Софийското общество оплака тогава трагично починалия хубавъ младежъ, но безъ да узнае неговата тайна, понеже Дочевъ не остави никаква беле-жка. По-изобретателни и по-решителни отъ самоубилия се другарь, Мер-джановъ и Герджиковъ, усп?ватъ да се сдобиятъ съ пари, като използуватъ услугите на другъ единъ идеалистъ, Стефанъ Миховъ, чиновникъ въ софи-йската поща, бившъ членъ на пловдивския кръжокъ. Стефанъ Миховъ издава едно следъ друго на името на Мерджанова въ разни градове, въ стра-нство, няколко фалшиви записи. Мерджановъ, по предварително уговоренъ планъ, се явява ту въ единъ, ту въ другъ градъ, получава записите и изтегля сумите. По тоя начинъ кръжокътъ се снабдява съ 4—5000 лева. [1]

(1. Стефанъ Миховъ е втората жертва. Той зар?за службата си и изб?га отъ България преди да се разкрие фалшификацията. Ст. Миховъ прекара дълги години въ изгнаничество, презъ Балканската война се върна въ България, пост?пи добро-волецъ въ войската и умр? отъ туберкулоза.)

Веднажъ сдобилъ се съ пари, кръжокътъ изпраща неколцина свои членове въ Македония. Най-напредъ заминава Сл. Мерджановъ съ паспорта на М.Герджиковъ. Той обиколи единъ два града, за да се запознае съ местните условия и се установи въ Солунъ.Въ Солунъ Слави Мерджановъ намери готова идейна почва въ лицето на няколко ученици, велешанчета главно, известни въ гимназията и вънъ съ неразделното си другарство, съ своенравието и съ непокорството си. Тия младежи са: Йорданъ попъ Йордановъ (Орцето), Константинъ Ив. Кирковъ (Коста), Тодоръ Богдановъ, Илия Тръ-чковъ, Владимиръ Пинговъ и др. Като всички по-будни младежи, и те са заразени отъ революционенъ духъ, но безъ особенъ идеенъ колоритъ. Особеното, което ги отличава отъ другите е, че носятъ въ себе си специфичния индивидуализъмъ, свойственъ на велешани. Разкрачениятъ надъ голямата македонска река Велесъ е единъ оть седемте основни стълба на българската национална сграда въ Македония: Щипъ, Скопие, Велесъ, Кукушъ, Битоля, Охридъ, Прилепъ. Всеки единъ отъ тия градове изпъкна въ борбите  отъ Възраждането насамъ съ по някоя характерна черта и съ собствена физиономия. Индивидуализмътъ, критичес-киятъ духъ и една скрита динамика поставятъ оригиналния отпечатъкъ на Велесъ. Типично велешка е пленителната фигура на учителя Йорданъ хаджи Константиновъ — Джинотъ, горещъ патриотъ и голямъ своенравникъ и честолюбецъ. Где другаде, ако не въ групата на велешките младежи, можеха да намерятъ по-благоприятна почва идеите  на женевския кръжокъ? Хората отъ тоя кръжокъ се кичеха съ анархизъмъ, сметаха се свободни отъ предразсъдъци и жадуваха за по-ярка революционна проява. Всичко това не можеше да не увлече велешките  младежи. Тримесечното другаруване съ Мерджанова въ Солунъ беше достатъчно, за да добие велешката група идейна окраска.Познанията на велешките младежи сега се разширяватъ отъ книги, които Мерджановци имъ доставятъ: „Подземна Русия”, „Попрището на нихилиста”, отъ Степнякъ, „Анархията и умирающето общество” отъ Жанъ Гравъ, „La conqute du pain”, „Au lendemain de la Revolution” отъ Кропоткинъ, „Исторически писма” отъ Лавровъ, „Что делать?” отъ Чернишевски и пр. Все пакъ, по начетеность и интелектъ те оставатъ значително подъ интелектуалното ниво на своите учители отъ женевския кръжокъ, отъ разбирането на анархизма като философска консепция и са увлечени главно отъ неговите терористически методи, пренесени върху почвата на местната борба противъ турската тирания.

Обособени въ революционна група, велешките младежи си прикачиха името „гемиджии”. [1] (1. Въ статията върху същото съзаклятие (Сб. „Илин-день” кн. 5, год. V) Ст. Аврамовъ дава такова обяснение: „Г е м и д ж и и” — група хора простили се вече съ живота и отпуснали своята лодка въ бурното море, която или ще изкаратъ благополучно на брега, или ще я разбиятъ въ скалите.)

„Гемиджиите” проявяватъ силна тенденция къмъ самостоятелность и се отнасятъ критично къмъ всички други революционери, понякога къмъ действията и на самите си първовдъхновители. Съ Революционната организация поддържатъ връзки, но се отнасятъ иронично къмъ нейните методи за борба и къмъ вярата на нейните водители, че ще могатъ да подготвятъ населението за всенародно възстание. Всички организационни първенци, съ изключение на Груева, Делчева, Сарафова и други некои, са въ очите на „гемиджите” носители на нещо архаично, назаднало и еснафско, неспособни за големи подвизи. „Гемиджиите” отдаватъ решително преднина на саможертвата на македонската интелигенция по пътя на смели до сатанизъмъ терористически акции, главно противъ европейските учреждения и капитали въ Турция. Тая терористическа доктрина е отъ анархистически произходъ и е донесена, както видехме, отъ женевския кръжокъ на Герджиковъ—Мерджановъ. Нейни истински родоначалници, обаче, са арменските революционери, които не само я усъвършенствуваха, но и опитаха приложението и въ Цариградъ презъ 1896 г. Въ тоя усъвършенствуванъ видъ я възприе отъ техъ Дим. Ляповъ, ръководитель на македонския революционенъ комитетъ въ Цариградъ презъ 1894 — 1897 г. Ляповъ проагитира тая арменска тактика между известни македонски революционни среди въ България. Ляповъ също постави Б. Сарафова въ контактъ съ арменските революционни комитети и ангажира после Мерджанова и неговите другари, па и самите „гемиджии”, въ съвместни акции съ арменските революционери. Неофити и съ велешки динамизъмъ въ себе си, „гемиджиите” възприеха тая доктрина като откровение, посветиха  се по-сляпо и по-фанатично отколкото учителите имъ и се отдадоха на разрушителни начинания съ едно упорство, което не познава граници.

Въ кръжока на „гемиджиите” влизатъ Й. п. Йордановъ, К. Ив. Кирковъ, Дим. Мечевъ, Тод. Органджиевъ, Ил. Тръчковъ, Тод. Богдановъ, Георги Богдановъ, Владимиръ Пинговъ, Илия п. Йордановъ и Миланъ Арсовъ — всички отъ Велесъ, Павелъ П. Шатевъ отъ Кратово, Марко Ив. Бошнаковъ отъ Охридъ, Дим. Кощановъ и др. Дим. Мечевъ, Дим. Кощановъ и Марко Ив. Бо-наковъ започнаха попрището си като работници на Вътрешната организация и отпосле се присъединиха къмъ кръжока. Те са и малко по-възрастни. Всички други са на 18—22 години. Както всички групи, кръжоци и организации, „гемиджиите” също почувствуваха отъ самото начало нужда отъ средства. Требватъ имъ пари за да пристъпятъ, заедно съ групата на Мерджановъ, [1] (1. Женевската група влезе презъ 1898 г., въ контактъ съ хора на Вътр. организация и Върх. комитетъ. На следната година Мерджановъ, П. Соколовъ и Манджуковъ заминаха съ Гоцевата чета. И тримата вътре се отделиха отъ Гоце и тръгнаха съ А. Бозуновъ, а после въ София попаднаха подъ влиянието на Б. Сарафовь. Постояненъ посредникъ между техъ и Сарафова остана докрай Дим. Ляповъ. Други — М. Герджиковъ. Калчевъ, Ганчевъ и др. се сближиха съ Делчева и заработиха като членове на Вътрешната организация. Трети, като Димо Николовъ и др. се отдалечиха отъ македонското революционно движение.)къмъ революционна работа. Първата имъ акция за пари е „пленяването” на двама членове отъ кръжока. Т. Богдановъ и К. Кирковъ, синове на богати семейства, зарезватъ гимназията и се укриватъ. Родителите имъ въ Велесъ получаватъ писма, въ които двамата „пленници” ги молятъ да заплатятъ откупа, понеже инъкъ синовете имъ ще бъдатъ убити. Бащата на Т. Богдановъ не се поддаде на играта, но тоя на К. Кирковъ, следъ преговори и пазарлъци, които се водиха въ София, плати 200 лири (искаха му 400).   (2. „Солунското съзаклятие” стр. 8.)

Къмъ края на 1899 г. повечето отъ „гемиджиите” се прибиратъ въ Велесъ, където водятъ борба противъ некои начинания на митрополитъ Авксентий. Въ родния си градъ са enfents terribles за местните „порядъчни” и състоятелни хора. Нуждата отъ средства не престава да ги терзае. Тукъ съ участието на Дим. Мечевъ и други членове на кръжока, велешкиятъ революционенъ комитетъ предприема задигането на едно момче-ученикъ отъ най-богатото семейство Весови. Единъ день учительтъ Пърнаров, посветен въ плана, извежда децата на разходка извънъ града. Ненадейно се явяватъ двама въоръжени хора въ арнаутски дрехи и пленяватъ Весовото момче и самия Пърнаровъ. „Арнаутските разбойници”, заловени съ детето въ една пещера, се оказаха местни велешани и бидоха осъдени заедно съ Пърнарова като съучастникъ. Все пакъ, Организацията получи отъ Весови 200 лири „откупъ”. Кръжокътъ прекарва времето си въ мъчителни грижи за средства и въ опозиция противъ всички, когато къмъ края на 1899 година групата на Мерджанова замисля страшни планове: убийство на султана и атентати противъ „Банкъ Отоманъ” и противъ тютюневата Режия въ Цариградъ. Идеята за атентатъ противъ банката е донесена отъ Ляпова, но Мерджановата група се залавя сериозно за нейното изпълнение. Мерджановъ извиква въ София Орцето, посвещава го въ плана и осигурява съдействието на „гемиджиите”. Тукъ Мерджановъ и главатарьтъ на „гемиджиите” замислятъ прокопаването на каналъ и подъ солунския клонъ на „Банкъ Отоманъ”. Мерджановъ, Соколовъ и Манджуковъ заминаватъ за Цариградъ, а Орцето се връща въ Солунъ. Мерджановци, поддържайки връзки съ арменците, посредствомъ арменския революционеръ Козаковъ, започватъ проучванията си въ Цариградъ, а Йорданъ попъ Йордановъ — въ Солунъ. Мерджановци скоро се убеждаватъ, че не ще имъ се удаде да се приближатъ до царската колесница и да убиятъ съ бомби султана, когато той отива петъченъ день на селямлъка и се залавятъ съ банката. Те успеватъ да привлекатъ печатаря Нанчо Калчевъ и наематъ срещу банката едно тесно високо здание на три етажа за книженъ складъ на Калчевата пе-чатница, където се печати екзархийскиятъ органъ „Вести”. Въ „склада” се внасятъ сандъци съ хартия и разни черковни и други безобидни книги и брошури. Започва работа: копаятъ Мерджановъ, Манджуковъ и Соколовъ.

Копаятъ вече и въ Солунъ. Тамъ срещу банката е наета „бръснарница”. „Берберинъ” е Вл. Пинговъ. Макаръ че и двете начинания се финансиратъ отъ Б. Сарафовъ, чрезъ Мерджанова, въ Солунъ парите не постъпватъ редовно, та става по едно време нужда Кирковъ да открадне нанизите и пръстена на леля си, която после ги откупи срещу 36 лири.

Къмъ средата на 1900 г. цариградската група поиска единъ човекъ отъ солунската. Последната, за да знае, какъ се работи въ Цариградъ, прие предложението и делегира току що свършилия гимназията П. Шатевъ. Въ замена на това Мерджановъ имъ изпрати едно арменче Кристи (подъ псевдонимъ Кьосе Аристиди), препоръчано отъ арменците. Въ Солунъ го използуваха за „бръснарницата”. Въ Цариградъ се работеше на смени: 20 дена двойката Мерджановъ и Соколовъ, после 20 дена Манджуковъ и Шатевъ.

Каналътъ първомъ вървеше перпендикулярно 4  метра, широкъ беше до метъръ, а сетне се насочваше право къмъ кьошето на банката, хоризонтално, — разказва П. Шатевъ. [1](1. „Солунскиятъ атентатъ и заточениците въ Фезанъ” по спомени на  П а в е л ъ  Ш а т е в ъ. Съобщава Л. Милетичъ (София, 1927), стр. 23.)

Каналътъ вътре беше високъ, колкото да седне човекъ кръстато, като свие малко главата. Работехме съ стоманени длета. Беше чиста скала, но мека. На день можеше да се напредне най-много 1 дециметъръ. Осветлявахме съ спермацетова свещь. Горе единъ седи на дупката съ обикновено духало, като у налбантите и презъ гумена треба праща въздухъ. Три минути да не духа духалото, свещьта угасва и работника не може да диша. Копае се съ длета, само денемъ: нощемъ около банката обикаля часовой и би могълъ да чуе чукането всредъ тишината. Когато единиятъ спи, другиятъ требва да стои, за всеки случай: нали зданието е „складъ” — необитаемо нощно време? Денемъ двамата се редуватъ — долу и при духалото всеки два часа,—повече въ подземието не може да се издържи. Вода се внася въ големи валчести галуни — „мастило”. Въ определенъ часъ, всеки четири дена ще отиде Нанчо, синътъ на печатаря — „наематель на склада” — „по работа” и ще остави на двойката провизии за 4 дена. Пръстьта се изнася съ торби, вързани съ въже и се трупа въ сандъците  — отъ долу пръсть, горе книги.

Подиръ шестмесечна такава подземна работа къртиците — копачи стигнаха самия ъгълъ на банката. Чуваха вече въ своето подземие тракането на мотора за осветлението. Най-важното, онова, което преди година изглеждаше дръзко дори и като фантазия, беше вече постигнато. Остава сега да се поставятъ подъ основите на банката стотина килограма динамитъ и грамадната масивна сграда на най-големото европейско учреждение ще полети въ въздуха тогава, когато копачите — къртици пожелаятъ. Въ Солунъ работата бе временно преустановена. Тамъ копачите се натъкнаха не на скала, а на мека земя и целиятъ каналъ можеше на бъде изкопанъ вътре въ два месеца. Шатевъ, щомъ заработи въ Цариградъ и констатира тая разлика въ почвата, писа на другарите си въ Солунъ да преустановятъ копането, докато се привърши цариградския каналъ, та да не се излага акцията на риска да бъде разкрита. Съображенията му се уважиха и каналътъ биде спрянъ до една теснина, образувана отъ основи на стари римски стени и наречена отъ копачите „Термопили”. Едни отъ „гемиджиите” останаха въ Солунъ, други се прибраха по домовете си въ Велесъ, на прехрана.

 Обещаното отъ Б. Сарафовъ количество динамитъ пристигна на време въ Цариградъ, но при пренасянето му въ града бе заловено отъ полицията. Въ ръцете на последната, обаче, попадна само арменецътъ Козаковъ, който бе натоваренъ съ пренасянето на опасната стока: той бе изтезаванъ, после, като руски поданикъ, предаденъ на русите и изпратенъ въ Сибиръ. Издадени отъ единъ шпионинъ българинъ, който ги позна въ Цариградъ, аресту-вани беха на 14 септемврий и тримата копачи. Мерджановъ бе изтезаванъ за едно шифровано писмо отъ Хр. Матовъ, намерено задъ кожата на гърба на единъ речникъ, но изтърпе мъките. Българското правителство се зас-тъпи за своите поданници и понеже турската полиция ги сметаше за обикновени комитаджийски агитатори, освободи Соколова и Мерджанова, а Шатева интернира въ родния му градъ Кратово.

Бедниятъ български дипломатически агентъ Ив.Ст. Гешевъ! Той посъветва бащински двамата другари преди заминаването имъ за България, другъ пъть да не се занимаватъ съ такива работи, които са отъ естество „да развалятъ добрите отношения между България и Турция”, безъ да подозира, че съ застъпването си предъ султана за техното освобождение, ставаше неволенъ съучастникъ въ най-страшния отъ атентатите, какъвто някога се е готвилъ противъ Турция. Но на Отоманската банка, спасена веднажъ презъ 1896 год., бе съдено и тоя пъть да остане здрава и читава. Вместо върналите се въ България, въ Цариградъ се изпратиха Дим. Кощановъ и Ал. Кипровъ. Пристигналъ въ Цариградъ, Кипровъ посети склада, разгледа подземието и написа подробенъ шифрованъ рапортъ на Хр. Матовъ въ Солунъ. [1] (1. Кипровъ бе изпратенъ отъ Сарафова. Но въ Солунъ той стана близъкъ и съ Централния комитетъ, който също го подкрепяше съ средства за издръжка. Той наверно бе поелъ ангажиментъ предъ Матова да го осветли все-странно върху цариградския каналъ.)

Тъкмо по това време въ Солунъ избухва големата афера (януарий 1901), Матовъ е арестуванъ и Кипровото писмо отива въ ръцете на турците, които притежаватъ и самия шифъръ. Дешифрираниятъ рапортъ е изпратенъ въ Илдъза. Собствената полиция на Абдулъ Хамида веднага запечатва „склада”. После разкри всичко по точните  и подробни данни на Кипровия рапортъ. Кипровъ успя да избяга своевременно. Най-много пострадаха печатарите, баща и синъ. [2] (2. И двамата беха осъдени на 101 година затворъ. Стариятъ Калчо Стояновъ умря като заточеникъ въ Синапъ. Синъ му Нанчо е освободенъ подиръ хуриета и пакъ заработи като печатарь въ Цариградъ, но не живе много. Отъ Синапъ той се върна съ туберкулоза въ много напреднала форма.)

Едната акция бе осуетена. Нещастието въ Цариградъ застави солунската група да замаскира канала и да напустне наетата „бръснарница”. Сега „гемиджиите” решаватъ първо да доставятъ взривния материалъ и после да довършатъ канала. Сарафовъ не беше вече въ Върховния комитетъ. Орцето идва въ София и развива предъ Михайловски—Цончевъ терористическата теория на групата си, но новите ръководители на Комитета отказватъ да го подкрепятъ парично, понеже сметатъ тоя начинъ на действие „вреденъ за българските интереси”. (3. П. Шатевъ: „Солунскиятъ атентатъ”)

Орцето заминава въ Женева да търси Сарафова. Отъ Женева главатарьтъ на „гемиджиите” се връща съ 10.000 лева, дадени му отъ Сарафова и съ впечатления добити отъ срещите съ руски социалъ-революционери и анархисти. Тия впечатления, споделени съ другарите намиращи се въ София, навеждатъ групата на печални заключения относно теоритическата подготовка на членовете  й.

Кръжокътъ се залавя трескаво за работа. Понеже „бръснарницата” въ Солунъ е наета отъ други, става нужда да се вземе новъ дюкянъ и да се захване новъ каналъ, който да се съедини съ стария. Новиятъ дюкянъ представлява доста добре обзаведена бакалница. Като бакалинъ се ангажира Марко Ив. Бошнаковъ, отъ Охридъ, когото Орцето успева да спечели за съзаклятието. Пристига въ Деде-Агачъ и първата партида отъ динамита, обещанъ отъ Сарафова и изпратенъ презъ Марсилия като церъ противъ филоксера. Димитъръ Мечевъ напуща Перникъ (когато не е ангажиранъ съ революционна работа, Мечето работи въ мината и си изкарва прехраната като надничарь) и заминава за Одринъ да копае подъ австрийската поща, която трябва да бъде разрушена едновременно съ банката въ Солунъ. Въ Одринъ той урежда срещу пощата дюкянъ съ жито, трици и пр. и започва да копае. Организацията е въ течение на това, което младежите готвятъ и следи стъпките имъ.Гарванoвъ успева съ измама да тури ръка на динамита, който имъ е изпратенъ отъ Марсилия и разтоваренъ въ Деде-Агачъ. Ръководительтъ на Централния комитетъ мисли, че по тоя начинъ ще обезоръжи пакостниците. Това посегателство изостри отношенията между двете страни — „до убийство”, както се изразява П. Шатевъ. Но то разяри кръжока и го накара да побърза съ акцията си, като се задоволи съ по-малко количество материалъ: 160 кгр., складиранъ въ България. На Мечева се предписва да изостави канала въ Одринъ и да отиде въ Кюстендилъ. Мечевъ, Орцето, Шатевъ, и др. се турятъ въ движение и въ сравнително кратко време тоя материалъ на части и по разни пътища (съ чета презъ границата и по железницата Велесъ — Солунъ и София — Цариградъ — Солунъ), ту въ чували съ оризъ, ту като солена риба или като зейтинъ въ тенекии — се пренася въ Солунъ.Веднажъ сдобили се съ материалъ, съзаклятниците се чувствуватъ съ развързани ръце.

— Имаме вече динамитъ, можешъ да дойдешъ да го видишъ, ако искашъ! — заявява Орцето на Гарванова.

Отъ друга страна, те беха успели още по-рано да взематъ отъ Делчева въ София  250 лири отъ Мисъ-Стоунините срещу обещанието, че ще отложатъ за известно време акцията си. Въ новиятъ каналъ се заработи усилено. Пръстьта се трупаше въ стария каналъ или се натъпкваше въ избата на дюкяна. Взети беха мерки да може да се произведе взривъ всеки моментъ, въ случай на разкритие, като се пожертвува подпалвачътъ. Презъ мартъ копачите стигнаха подъ самите  основи на банката, поставиха и взривния материалъ. Всичко беше вече готово. Съзаклятниците станаха нетърпеливи. Няколко обстоятелства ги обезпокоиха: копаеше се наблизо за обикновена канализация и нашите копачи се опасяваха да не би да се открие техниятъ каналъ. По това време, месецъ мартъ, големи европейски вестници, Temps и други, осведомени отъ софийските си кореспонденти писаха, че македонските  революционери готвятъ атентати противъ европейските предприятия. Турците взеха мерки, но надъ земята, мислейки, че се касае за нападения, подобни на арменските въ Цариградъ: засилиха стражата около банката. Къмъ тия обстоятелства, се прибави и опасението, да не би, при по-продължително стоене, Нобеловиятъ динамитъ да се развали отъ влагата. Първи априлъ наближаваше. Съзаклятниците се сметаха освободени вече отъ ангажимента, поетъ предъ Вътрешната организация, за отлагане на атентата. Хората имъ, натоварени съ определени задачи, беха на поста си въ Солунъ. Кръжокътъ реши да действува веднага следъ великденските праздници. Узналъ за решението имъ, Централниятъ комитетъ прави последни усилия, за да предотврати атентата. Но съзаклятниците са господари на положението. Никакви сурови мерки не биха могли да помогнатъ: Комитетътъ знае, съ какви хора има работа, знае също, че дори, ако се посегне върху единъ, други ще произведатъ взрива. Оставаше да се действува само чрезъ увещания. [1] (1. Твърдението на Ст. Симеоновъ за некакво решение на Централния комитегъ „да бъдатъ избити или изтровени съзаклятниците” ни се вижда произволно. По посоченото вече съображение, такова едно решение бе безсмислено и не би могло въ нищо да помогне.)

Дамянъ Груевъ, току-що се върналъ отъ заточение, вика своя старъ приятель Мечевъ и се старае съ всичката сила на своята убедителность да му докаже, че акцията ще нанесе непоправимъ ударъ на освободителното дело, а може да компрометира и самото възстание и че най-целесъобразно е да остане атентатътъ въ Солунъ най-накрая — ако и възстанието не помогне — като последно предупреждение къмъ Европа. Но Мечевъ остава непреклоненъ. Той хвърля въ очите на Груева, между друго и тоя аргументъ, че Организацията не е способна и едва ли мисли да прави възстание.

В?ренъ на своята философия, Груевъ съ резигнация замина за Битоля. Това беше неколко дена предъ Великдень. [1] (1. Мих. Герджиковъ твърди предъ насъ, че въ негово присътствие въ София, въ хотелъ „Батембергъ”, стая № 9, Делчевъ е убеждавалъ Мечева да не действуватъ на своя глава и предлагалъ следната комбинирана акция: въ единъ моментъ, избранъ въ съгласие съ Централния комитетъ, той, едновременно съ атентатите вътре, да нахлуе отвънъ съ голема чета отъ много стотини души. Мечевъ останалъ непреклоненъ.)

Гарвановъ, по-прямъ и по-властенъ, е на ножъ съ тия неподатливи момчета. Но и той се мъчи всекакъ да ги отклони. Предлага имъ и пари, отъ които те и сега не се отказватъ, но и отъ решението си не отстъпватъ. Опитва се да ги ангажира въ некоя нова работа въ Одринъ, та да почакатъ още некое време — предлага имъ и нуждните за това средства. Съзаклятниците не искатъ да чуятъ. На Велика Събота предъ самия Великдень отива при Гарвановъ Орцето и следъ като отблъсва едно по едно предупрежденията му, твърдо заявява: “- Азъ дойдохъ само да ви кажа, че сме решени да действуваме и да ви предупредя да си вземете нуждните мерки.

 Между това, съзаклятниците беха вече направили всички разпоредби до другарите  си вънъ отъ Солунъ. Ангажирани беха въ града само 7—8 души — колкото при разполагаемото ограничено количество бомби и другъ материалъ, можеха да влезятъ въ работа. На другарите си въ Велесъ — Тодоръ Органджиевъ, Илия п. Йордановъ, Алекси Миновъ — Каникотъ и др. — съобщиха да не идватъ. На едно последно съвещание вънъ отъ града съзаклятниците установиха въ подробности своя планъ на действие и задачата на всеки единъ отъ техъ.

Тукъ се повдигна още веднажъ въпросътъ за тяхната лична участь. Решени, безъ да питатъ никого освенъ себе си, да хвърлятъ въ огънь града Солунъ, а може би и целата страна, иматъ ли те право да преживеятъ своето дело или са длъжни да загинатъ подъ трясъка на собствените си бомби? Около тая шекспировска дилема: да уцелеятъ или да загинатъ, съзаклятниците не беха единодушни. Единодушие не можа да се постигне и въ това техно последно съвещание. Едни сметаха, че са нужни за своето дело, което трябва да се продължи, следователно, нема защо да предрешаватъ съдбата си. Противъ това опортюнистично мнение, поддържано отъ Шатевъ, Бошнаковъ и други, възставаха винаги Орцето, Кирковъ, Мечевъ. (Според Петър Манджуков, Шатев също е приел да загине в пламъците на борбата, но в последствие се е изметнал, като чамова дъска. С основание Манджуков го е бил предварително! – ГКГ)

— Не! — казваха те. — Ще се боримъ, докато загинемъ!

Те не можеха да си представятъ подвига инъкъ, освенъ свързанъ съ единъ дързъкъ жестъ на саможертва. Да оцелеятъ, това значеше да помрачатъ величието на своето дело и собствения си ореолъ на борци, издигнали се до пълно презрение къмъ смъртьта. Да посеятъ около себе си смърть и ужасъ въ невижданъ още размеръ, безъ да сложатъ и собствените си глави — това бе равносилно на подлость. А какво би останало отъ техното високомерие и гордость, ако случайно попаднатъ живи въ ръцете на врага? Само при абсолютна воля за смърть главоломното дело, което започваха, можеше да разчита на успехъ и на ефектъ. Така мислеха Орцето, Кирковъ, Мечевъ. И те беха правите. [1] (1. По тоя въпросъ Шатевъ („Солунскиятъ атентатъ”, стр. 53) пише :„Преди атентата ние разсъждавахме тъй :Ние нямаме органъ за да пропагандираме своята реформаторска (? – ГКГ) акция, та сметахъ, че е полезно за делото, ако можемъ и следъ атентата да оцел?емъ, за да можемъ да продължимъ делото. На това мнение бехме азъ, Миланъ Арсовъ и Бошнаковъ. Напротивъ, Мечевъ, Кирковъ и Орце беха на мнение, непременно да се свърши съ това и нашиятъ животъ. Ние предлагахме да не извършимъ изведнажъ всичко, а постепенно, едно по едно, а банката най-сетне, защото цельта беше да направимъ несигурни европейските капитали. Мечевъ и другарите му отговаряха, че ние не сме гарантирани, че следъ първия опитъ не ще бъдемъ хванати, че нямаме динамитъ и пр. Затова те беха на мнение да не взимаме никакви м?рки, за да избягаме, защото трябва заедно съ атентата и ние да свършимъ. Така и направиха. Азъ не бехъ съгласенъ съ това — да свършимъ. Те искаха да се постигне по възможность по-големъ ефектъ. Не можахъ да ги склоня”.)

На 15 априлъ къмъ 11 часа сутриньта, единъ русъ момъкъ, съ паспортъ на името Георги Манасовъ, следъ като представи куфара си на прегледъ въ солунската митница, нае лодка и се отправи къмъ парахода „Гвадалкивиръ” отъ „Месажри Маритимъ.” Единъ часъ по-късно „Гвадалкивиръ” дигна котва и потегли къмъ устието на залива. Но едва миналъ малкия Кара-бурунъ, страшенъ гръмъ разтърси залива. Докато другите пътници прибледнеха отъ уплаха, сърдцето на русия момъкъ трепна радостно отъ тоя очакванъ гръмъ. Минаха петь минути и гигантски пламъци обвиха корпуса на парахода. Сирената на „Гвадалкивиръ” засвири отчаяно. Пътниците — и Георги Манасовъ между техъ  — се спустнаха къмъ спасителните  лодки. Множество други лодки дойдоха на помощь и отъ брега.Пристигналите полицаи побързаха да заключатъ:  “- к а з а н ъ  п а т л а м ъ ш ъ !” – котлите се пръснаха! Същата мълва се носеше отъ уста на уста всредъ тълпата, която се струпа на кея да наблюдава горящия всредъ морето параходъ. Съвсемъ друго мнение си съставиха французите — консулътъ Стегъ, секретарьтъ му и чиновниците отъ агенцията на „Месажри Маритимъ” — щомъ приближиха съ лодките си парахода.

— Това не е случайно избухналъ пожаръ, — казаха те, сочейки половинъ метровата дупка, зинала въ корема на „Гвадалкивиръ” — а злоумишлено покушение! Пожарътъ не би могълъ да избухне толкова скоро, ако беха се пръснали котлите.

Те споделиха веднага съ турските полицаи съмненията си и ги извадиха отъ заблуждението имъ. [1] (1. Пътниците беха заведени въ агенцията на компанията. Тамъ взеха имената имъ и имъ казаха да дойдатъ утре за да си взематъ обратно парите. На другия день французкиятъ консулъ съобщи на валията, че само едно лице, на име Георги Манасовъ, не се е явило въ агенцията за парите си. Полицията разпореди да се проверятъ всички пътници по треновете. Манасовъ бе арестуванъ на скопската гара и на 17 априлъ вечерьта докаранъ въ Солунъ. Подъ името Георги Манасовъ се криеше Павелъ Шатевъ.)

„Гвадалкивиръ” продължаваше да гори. Цялата нощъ Солунъ бе както никога илюминиранъ отъ тоя импровизиранъ прожекторъ, издигнатъ всред морските вълни. Солунчани, наблюдаваха фееричното зрелище. Някои все още отдаваха пожара на случайно нещастие. Но консулските среди и турската полиция мислеха инъкъ и се отдаваха на тревожни догадки относно подпалвачите и техните по-нататъшни намерения. Същата вечерь, 15 априлъ, между новата и старата гара на единъ завой по линията Солунъ — Цариградъ се извърши динамитенъ атентатъ. Тренътъ не дерайлира, както очакваха динамитарите Дим. Мечевъ, Ил. Тръчковъ и Миланъ Арсовъ. Само локомотивътъ се повреди слабо и стъклата на некои вагони се строшиха. Но новиятъ атентатъ издаваше вече явно пръста на Революционната организация. (На коя организация? – ГКГ)

Съмна се, настъпи 16 априлъ — деньтъ на големата акция. Вечерьта къмъ 8 часа невидимиятъ врагъ, който отъ два дни дебнеше града, духна и угаси осветлението. Солунъ потъна въ тъмнина. Десетина минути следъ угасването на лампите, което некои отъ гражданите отдадоха на обикновена повреда, нещо като землетресение, съпроводено съ страшенъ гръмъ, разтърси земята. Стражата около „Банкъ Отоманъ” бе зашеметена и отхвърлена по съседните улици. Хората хукнаха навънъ да се спасяватъ, а ония които се намираха по улиците, съседни на банката, се залюляха на краката си. Надъ банката се издигнаха пламъци. Бомби запукаха изъ разни места на града. Къмъ трясъка имъ не закъсня да се прибави и пушечна стрелба, която не замлъкна вече. Целиятъ гарнизонъ излезе на улицата и блокира града неочаквано бързо: очевидно, той бе държанъ отъ властьта на кракъ за всеки случай. Но войниците мъчно можеха да действуватъ, всредъ невъобразимата блъскотия, изъ мрака, незнаейки, при това, къде и кой е врагътъ. Военното командуване помисли, че едновременно съ взрива въ банката, комитаджийски чети са нападнали града. Но никакви чети не се виждаха, а бомби трещеха ту въ една, ту въ друга улица. Войската се зае да разгони най-напредъ тълпата и да остане сама срещу неприятеля. И успя. Но изпокрилите се по къщите си граждани чуваха цялата нощь стрелба, често прекъсвана отъ пукота на бомби и отъ екота на динамитни взривове.

Какво беше се случило?

Къмъ 8 часа вечерьта Кирковъ разруши съ мелинит железнит? тръби на светилния газъ подъ моста при Серската гара. Това бе  уговорениятъ знакъ за действие. Всички динамитари беха на поста си, очаквайки угасването на осве тлението, за да пристъпятъ къмъ работа.

Орцето презъ това време бе на постъ въ своето подземие. Когато наближи уговорениятъ часъ, той виде презъ прозорците на избата, че угаснаха лампите. Почака около 5 минути, после запали фитилите, излезе отъ бакалницата, и се отправи бързо къмъ втория етажъ на банката, където живееше директорътъ съ семейството си, за да му каже, че требва веднага да напустне зданието, понеже следъ петь минути то ще бъде хвърлено въ въздуха. Отъ тамъ Орцето се прибра въ квартирата си, задъ католическата църква, въ къщата на италиянеца Антонио Пепе. Миланъ Арсовъ, най-младиятъ съзаклятникъ, ученикъ отъ пети класъ, дочака уречения часъ въ кафене „Алхамбра”. Угасването на лампите предизвика веселость и ръкоплескания у публиката. Миланъ сложи на масата една бомба и я запали съ цигарата си. Хората се разбегаха въ паника, щомъ светлината при запалването на фитила осветли железното кълбо. К. Кирковъ, следъ като разруши газопроводната тръба, се върна въ града и хвърли една бомба предъ „Grand Hоtel”. Илия Богдановъ хвърли друга бомба презъ прозорците на кафене „Ньоньо”. Владимиръ Пинговъ, „берберинътъ” при копането на първия каналъ, предивзика, съгласно плана, пожаръ въ „Бошковъ-ханъ” и се запъти къмъ квартирата на Мечевъ и Тръчковъ. Спренъ при Топхането отъ войниците, Пинговъ успя да хвърли една бомба и биде убитъ.Мечевъ и Тръчковъ се опитаха да хвърлятъ въ въздуха резервоара на фабриката за светиленъ газъ, но се натъкнаха на усилена стража. Върнали се отъ тамъ, те се разделиха по разни посоки. Мечевъ хвърли две бомби предъ кафене „Egypt”. Тръчковъ също пустна няколко кълбета между публиката. Следъ като пръснаха изъ улиците колкото бомби носеха върху си, двамата другари се прибраха въ квартирата си, разположена на ъгълъ, при Топхането. У дома те имаха целъ складъ бомби, които също трябваше да се похарчатъ. Първата имъ бомба, хвърлена отъ прозореца, привлече войска и се завърза сражение, но двамата динамитари не искаха да умратъ преди да са употребили всичките си бомби. Затова те ги хвърляха презъ прозорците лежишкомъ, неуязвими за турската стрелба откъмъ улицата и отъ срещните къщи. Така те продължиха борбата близо до зори. Най-после станаха прави и посрещнаха съ открити гърди залповете на войската. Сутриньта турците намериха в квартирата имъ два трупа, изрешетени отъ куршуми, но ни една бомба. Пукотевицата беше утихнала, когато сутриньта на 17 априлъ войската, привлечена отъ трясъка на избухнала бомба, се затече къмъ квартирата на Орцето. Орцето се сражаваше почти открито и падна пронизанъ отъ куршумъ, следъ като хвърли последната си бомба. Войниците се втурнаха да го измушкатъ, но началникътъ имъ Хасанъ Арабъ-бинбаши ги възпре  и имъ каза: „Вие трябва да вземете отъ тоя герой примеръ, какъ се мре за отечеството!”(1. Няколко месеца по-рано Орцето беше се осигурилъ при д-во „Ню-Йоркъ” за 10.000 лева на името на Симеон Радевъ (не и на Ляповъ, както твърди П. Шатевъ). С. Радевъ, къмъ когото се отнесохме за по-големи подробности по тая осигуровка, казва: „Орцето въ Женева слезе въ моя пансионъ. Остана 3 дена. Има неколко срещи съ Сарафова насаме и си замина крайно недоволенъ отъ него. Презъ есеньта на 1903 г. известиха ми отъ д-во „Ню-Йорк”, че той се билъ осигурилъ на мое име за 10.000 лева. За мене това бе голяма изненада. Малко следъ туй единъ другарь на Орце дойде и ми съобщи последната воля на Орце — тая сума да се предаде на Борисъ Сарафовъ. Обясни ми, че на Орцето тежело гдето получилъ отъ Сарафова въ Женева 10.000 лева и искалъ следъ смъртьта му да му се повърнатъ. Азъ дадохъ пълномощно на Сарафова и той изтегли парите отъ д-во „Ню-Йоркъ”. Часть отъ техъ — мисля, половината — Сарафовъ предаде на бащата на Орцето, който за тая цель дойде отъ Велесъ въ София”.)(И Симеон Радев е подлец, бит справедливо от нашите, както го доказва по-нататъшният живот на бившия анархист и летописец на “Строителите на съвременна България – ГКГ)

Бомбите на Орцето разтревожиха наново поуспокоения градъ: всички комити още не са избити. Турците се наежиха и излязоха на улицата. Гърци и евреи се присъединиха къмъ техъ. Озверената тълпа тръгна да трепе виновниците. А виновници за нея беха всички българи. Докато полицейските започнаха да обискиратъ по редъ българските къщи и да ловятъ мъжете, войниците и башибозукътъ беснееха по улиците. Единъ старъ българинъ отъ Дебъръ, баща на учителката Ф. Йосифова, излезе отъ къщи, но скоро се завърна и разправи на Хр. Коцевъ, който беше се прикрилъ у дома му:

— Много лоша работа, даскале! Не можахъ да излязя на главната улица. Турци, гърци и евреи развикали се, като че гонятъ бесно куче. Видятъ ли българинъ и викнатъ; „Тутунусъ! Комитадъръ”! („Дръжте го! Комита е!”)

па се спустнатъ отгоре му, турците съ прикладите на пушките, гърците и евреите (Богъ да ги убие!) съ дървета и камъни, пребиятъ го човека и умрелъ-неумрелъ го хвърлятъ на колата при другите. (2. Хр. Коцевъ: „Прелюдия на Илиндень, 20 юлий 1903 г.”q Сб „Илиндень”, 1922, стр. 52.)

Българите се измъкваха отъ къщите и дюкяните си и съ бой и ругатни се подкарваха къмъ правителствения домъ. Мнозина беха застреляни или намушкани изъ пътя. Войници и башибозукъ нападнаха църквата въ Вардарската махала, убиха свещеника Димитъръ, единъ руски монахъ и неколцина други въ църковния дворъ, а самата църква ограбиха. Въ Солунъ тоя день се извърши клане на българи, отъ рода на арменското въ Цариградъ. (3. За броя на убитите данните са противоречиви. Споредъ „Мемоара” избитите и изкланите беха не по-малко отъ 200 и не повече отъ 300 християни. Турската власть официално призна 35 убити българи. Убити беха по погрешка и няколко души гърци и евреи, също и няколко чужди поданници.)

То не взе същит? размери, понеже не бе заповядано отъ властьта, а избухна спонтанно. Валията Хасанъ Фехми паша, се намеси и усмири войската. Той обикаляше улиците, увещавайки и молейки башибозука да се въздържа отъ буйства, ако не иска да навлече на държавата още по-големи беди.

При все това вилненията продължиха и на другия день 18 априлъ. Засилиха се особено арестите. Но тоя день избухнаха още две отъ последните революционни бомби и отбелязаха два нови подвига. Коста Кирковъ въ елагантенъ костюмъ и съ бомбе на главата напустна сутриньта квартирата си и се отправи къмъ телеграфопощенската станция, за да подаде „телеграма”. Часовите на вратата не го допустнаха да влезе и поискаха да го обискиратъ. Тогава елегантниятъ господинъ се поотдалечи, извади една бомба, но преди да успее да я възпламени, биде промушенъ отъ войнишките щикове. Около „гемиджиите” се въртеше и единъ възрастенъ българинъ, на около 40 — 50 години, отъ Битолско, на име Цветко Трайковъ. Тоя Цветко бе се ангажиралъ да убие валията. Понеже правителствениятъ домъ бе силно охраняванъ, Цветко реши да причака пашата при лятната му вила, когато излиза отъ дома следъ обедъ, за да отиде въ вилаетското управление. Стражата се усъмни въ него и поиска да го обискира. Цвятко, подгоненъ отъ войниците, избяга на известно разстояние, запали една бомба и седна върху нея. Така, Кирковъ и Цветко изпълниха смъртния заветъ на кръжока. Съ малко закъснение, но не и съ по-малко безстрашие предъ смъртьта. Същиять день една италиянска ескадра оповести пристигането си съ топовни салюти. Малко следъ нея пристигнаха и австрийски и французки военни параходи. Буйствата моментално спряха. Властьта разпореди да се измиятъ локвите кръвь по улиците и да се отвори чаршията. Българите се поуспокоиха, но не за дълго. Високата порта се оплака предъ посланниците, че появяването на европейските ескадри въ Солунъ ще бъде изтълкувано като насърдчение на анархистическите злодеяния.

Посланниците се преклониха предъ тая логика, като се задоволиха съ обещанието на великия везиръ, че спокойствието и сигурностьта на християните ще бъдатъ гарантирани и ще се преследватъ по законенъ редъ само виновницитe. Чуждите ескадри дигнаха котва отъ солунското пристанище, а заедно съ техния димъ изчезна и мимолетното успокоение и надеждите, които беха донесли на българското население.

Между деятелите, преживели ужаса на дните 16, 17 и 18 априлъ въ Солунъ и останали да продължатъ при неимоверно влошени условия, приготовленията за Илинденското възстание, има и такива, които и днесъ не могатъ да говорятъ спокойно за солунските атентати и за техните автори. Това показва колко болезнено се изживяха тези акции отъ местните българи и колко тежко се отразиха те върху по-нататъшния ходъ на освободителната борба. За пълнота на тая книга ние ще изложимъ въ отделна, глава непосредствените последици на солунските събития. Сега нека отдадемъ за-служеното на  г е р о и т е.

Има, наистина, голяма доза отъ наивность и несъзнавано противоречие въ вярата, която насочваше бомбите на „гемиджиите” предимно противъ европейците. Очакваха свободата отъ намесата на Европа (Дали анархисти са очаквали Свободата от европейските банкери и от “великите царе юдейски на капитала” – както го е казал Христо Ботев? – ГКГ), съзнаваха, значи, че революционна Македония нема силата да се разправи сама съ турската империя, и все пакъ верваха, че европейската намеса ще се предизвика по-лесно и по-бързо чрезъ тероръ противъ същите европейци — чрезъ една борба, която, по своето естество, буди у европееца непобедимо отвращение и която, таксувана като анархистическа, се поддава на най-пакостна за македонските борци експлоатация отъ страна на враговете. Но ако терористическата доктрина подлежи на критика, солунските динамитари са най-малко уязвими. Тя се създаде отъ по-рано и се усвои отъ революционери съ високи ръководни и отговорни постове въ Организацията. Неинъ привърженикъ беше и Гоце Делчевъ. И Сарафовиятъ комитетъ и Вътрешната организация финансираха динамитарските инициативи на „гемиджиите”. (Нашите се разплатиха с всички “спонсори” – ГКГ) Квалифицирани дипломати македонци ги насърдчаваха въ техния пъть. [1] (1. П. Шатевъ („Солунският атентатъ и заточениците въ Фезанъ”. стр. 35) разправя:Оставаше да си направимъ плана за атентата. Азъ и Мечевъ докато бехме още въ София, преди да тръгнемъ, попитахме единъ нашъ македонецъ, който добре разбираше европейската дипломация, какъ мисли той относително нашия планъ (общо говорено). Той се произнесе одобрително: Тамъ е, каза той, болното место на Европа — европейските капитали. Попитахме го, на коя държава е най-добре да се пакости. Той, като ни описа, какъ са разположени европейскит? държави, каза, че най-много пречатъ Русия и Австрия на нашите работи, макаръ че са най-заинтересувани, та ако бихме засегнали техните капитали, те пакъ нищо няма да направятъ, защото няматъ намерение да изменяватъ работите въ Македония. Приведе ни за примеръ случките съ убийството на руските консули. Русия можеше тия поводи да използува, ако да е имала нам?рение да прокарва реформи и пр. Също и Австрия. Затова препоръчваше да се закачатъ интересите на другите освенъ на Англия, понеже Англия, макаръ че силно симпатизира, е сама, безъ съюзници, та не ще излезе сама. Оставаха Франция, Италия, малка Белгия и др. Ние разсъдихме, че Франция най-много може да повлияе и да склони и Русия негли да действува. Затова решихме да изгоримъ единъ французки параходъ. Нашиятъ съветникъ, когато дойде дума за Франция, искаше да ни каже да не закачаме и нея.) Разликата е въ това, че вервайки искренно въ полезностьта на динамитарския методъ, те го прилагаха интегрално, съ стихиенъ възторгъ и съ безпримерна самопожертвователность. Бихме могли да попитаме: не въ техна честь ли е тая разлика? Упрекваха се динамитарите — някои ги упрекватъ и сега [2] (2. Вижъ статията на Хр. Коцевъ : „Прелюдия на Илиндень, 20 юлий 1903 г”. (Сб. „Илиндень”, стр. 44—57) – загдето се  извършили самоволно и не навреме атентатите, въпреки увещанията и молбите на Централния комитетъ да отложатъ акцията си, за да остане тя като последенъ резервъ на възстанието. Тоя упрекъ не е лишенъ отъ основание. Но кръжокътъ не отстъпи, първо защото не вярваше, че може изобщо да се вдигне възстание, и второ защото се опасяваше да не бъде каналътъ разкритъ. Та само динамитарите ли са подценявали силата на организирания народъ? Те поне не са посягали върху готовия капиталъ на Организацията, та да го прахосватъ за недомислени експерименти. Колкото за опасенията имъ, те не беха неоснователни: европейската преса писа, както видехме, за предстоящи атентати, а дипломатическите канцеларии беха предупредили Високата порта да вземе предохранителни мерки. Целиятъ къртешки трудъ на кръжока можеше да пропадне поради най-малката случайность. Съдбата на цариградския каналъ ги ужасяваше. И вместто да бъдатъ изненадани — сами изненадаха врага. Но всичко, което би могло да се вмени въ укоръ на динамитарите, бледнее предъ величието на техния духъ. Тоя духъ, който, видимо, се домогва само до страховити ефекти, чрезъ безогледно разрушение, е изпълненъ съ страненъ идеализъмъ и изтъканъ отъ удивителни контрасти. (Няма никакви контрасти, а силяновско неразбиране на анархистическата логика, допъ
лнена със шатевите “ала-бала-ди” – ГКГ) Презъ късия интервалъ до взрива първата грижа на Орцето е да спаси директорътъ на банката и неговото семейство. Каква нравстена красота и колко човешко благородство има въ тоя жестъ на суровия главатарь! Тоя главатарь, който преследвайки неотстъпно успеха въ наченатото страшно дело, често тероризираше съ своята брутална взискателность другарите си съзаклятници!

Друго нещо, което поразява е съчетанието на техната революционна екзалтация, надминала точката на кипенето, съ една воля тъй дресирана, че отбеляза почти свръхчовешки постижения. Воля за титаническа работа въ подземието, воля за смърть презъ време на акцията. Смъртьта се бавеше. Тя ги избегваше, като че ли нарочно, за да изпита твърдостьта на своите  рицари. Но за да се изпълни смъртния имъ заветъ, те я потърсиха сами: едни — като се изправиха дръзко предъ турските куршуми, други — като се натъкнаха на войнишките ножове, трети — като устроиха бомбенъ взривъ за собственото си тяло. Така, те обезоръжиха всички критици и изкупиха греха си за причинените страдания и за пролетата кръвь на невинни хора. Така, те изразиха накипелия благороденъ гнявъ на своята македонска родина и завещаха на сънародниците си най-дивния примеръ на самопожертвувателность. (NB: На свидетелствата на Павел Шатев, както и на патриотарските интерпретации на Силянов трябва да правим шконто. Не трябва да вземаме за чиста монета и “благодарността” на днешните македонски властници, които издигнаха паметник на “Гемиджиите” край Вардара, но нийде не споменаха, че те са АНАРХИСТИ, очевидно, спазвайки като добри и богобоязливи християни третата божа заповед: Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да остави ненаказан оногова, който изговаря името Му напразно!” – ГКГ)

Христо Иванов Силянов  –

Освободителнит? борби

на Македония том I

Бележките в текста са на Георги Константинов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *