Част 1: Владо и Лъчо

Част 2: Коце Зяпков

Част 3: Въпроси

Част 4: Въпроси

Част 5: Въпроси

Част 6: Въпроси

Част 7: Въпроси

16.12.2018 – 70 години от погрома срещу анархистическото движение

печат

16 декември е черна дата за анархисткото движение в България.
През 1948 г., точно преди 70 години, тоталитарният болшевишки
режим в България реализира най-мащабната наказателна акция
срещу инакомислещите хора в страната – за една нощ са арестувани над 600 анархисти, мъже и жени, които се разпращат по
арести и след това в трудови лагери и затвори.

По случай годишнината инициативата „100 години ФАБ“ организира
дискусия и изложба на тема „Болшевишкият терор срещу
анархистите в България“. Изложбата включва архивни исторически
снимки и материали.

Говорителите, които представиха темата са Георги Константинов,
Костадин Зяпков, Владимир Пенев и Лъчезар Кръстев.
Константинов и Зяпков са съвременници на събитията от 1948 г., с мият Константинов е оцелял след „душегубките“, както анархистите наричат трудовите лагери по времето на болшевишката диктатура. Лъчезар Кръстев е историк и един от малкото изследователи на анархизма в България. Владимир Пенев живо се интересува от темата и я проучва от години. Историите, които бяха разказани, някои от първо лице, накараха присъстващите да настръхнат, но също така да преосмислят идеите и каузите, които защитават.

Събитието, уникално по рода си, събра много хора, въпреки виелицата и натрупалия сняг, което показва, че има интерес към една умишлено потулвана истина, към новата история на България, за която няма да прочетете в учебниците и да чуете по новините.
Костадин Зяпков ясно изрази политиката на партийните функционери по онова време: „Те не искаха да се говори дори лошо за нас (бел.ред. анархистите). Искаха изобщо да не се говори за нас.“

Владимир Пенев:

Темата на днешната ни среща е репресиите срещу анархистическото движение непосредствено след 9.09.1944г. и по-важното е днешната дата, 16.12, когато през 1948 върху анархистическото движение в България е стоварен много тежък удар от страна на властите.

Причините за погрома

Както знаете, през 1944 г. в България настъпват коренни промени. Tече втората световна война, България е избрала страната, на която да участва. дни преди 9.09 в България навлизат съветски войски. Благодарение на тях е извършен преврат, правителството е сменено и на власт идва коалиционно правителство, от партии, които са били забранени. Най-голямата от тях е БКП.
Паралелно с възстановяването на всички партии се възстановява и Федерацията на анархо-комунистите в България.

Група анархисти още в първите дни след 9-ти септември се събират в София и решават да възстановят Федерацията

През октомври 1944 те правят и национална конференция, на която пристигат около 40 делегати от цялата страна. С възстановяването ѝ основната им задача е издаването на литература, с която да извършват своята пропаганда. Възстановен е и органът на Федерацията “Работническа мисъл” и бързо натрупва над 35 000 абонамента. Излиза само в 8 броя, тъй като анархистите срещат трудности с отпечатването му – той е първото опозиционно издание, което е спряно от властите.

На 8.11.1944 г. в Радомир се възстановява Юго-западния съюз на Федерацията и провеждат свои събрания, както и издават различни бюлетини, които най-често са пишели и на ръка.
През декември същата година е проведена анархистична конференция в село Самоводене. В началото анархистите застават с позиции, които са про-новата власт. С течение на времето, обаче, те се променят и започват остро да я критикуват.

От ноември 1945 г. в-к “Работническа мисъл” сменят главния редактор Георги Карамихайлов.


На 10.03.1945 г. Федерацията свиква огромна конференция в София, Княжево, на която присъстват повече от 100 човека. Малко след като започва конференцията, къщата е обградена от милицията и всички хора са арестувани. Една част са закарани в Дома на слепите, а друга част са закарани по различни полицейски управления.

След близо две седмици престой по арестите 65 човека от тях са откарани в т.нар. Трудово-възпитателно общежитие (ТВО) край Дупница. Под ТВО разбирайте не за някое хубаво място, а най-обикновен концентрационен лагер.
Законът, който създава концентрационните лагери в България е приет от Народното Събрание и съответно от Министерския съвет на 20.12.1944 г. Той е одобрен от правителството на тогавашния Отечествен фронт, като е подписан от тогавашните му министри Асен Павлов, Борис Бумбаров, Ангел Държански и Никола Петков от БЗНС. Те години по-късно усещат неговата тежест върху себе си, защото те са изпратени там.

Въпреки това че голяма част от активните анархисти по това време вече са арестувани и вече са откарани по арести и по лагери, Федерацията продължава да развива своята дейност.

Успоредно с Федерацията на анархо-комунистите в България (ФАКБ) през 1945 г. е възстановена и Българската конфедерация на труда, това са т.нар. анархо-синдикалисти, които през годините с анархистите имат и своите допирни точки, но и своите търкания.

Анархо-синдикалистите в България започват да издават вестник “Работническа солидарност” с главен редактор Георги Сираков. Той е брат на Мариола Сиракова от Килифарево, която 20-те години става жертва на терора, който тогавашното правителство на Цанков. Първите няколко броя на вестника излизат в огромен тираж дори за тогавашното време – от порядъка на 200 000 броя.
Най-интересното е, че този вестник освен, че се чете в България, попада и в съветските войници, които са тук като окупатори. Това не се харесва на техните ръководители, тъй като войниците могат да четат единствено техния информационен бюлетин и вестник “Червена звезда”.
Впоследствие, тиражът му спада на 12 000, а накрая и спира да излиза, тъй като отпечатването му става все по-трудно.

През май 1946 г се основава Федерация на анархистката младеж (ФАМ), която действа успоредно и е част от ФАКБ. Тя събира около себе си анархисти младежи, към нея е възстановена и студентската организация.
ФАМ издава 2 бюлетина, някои от тях даже са били и списвани на ръка. Ю
Анархистическият студентски съюз, заедно с други студентски организации издават друг бюлетин “Зов към народното студенство”, който разлепят из Софийския университет. В него те призовават БКП да не се меси в работата на студентите.

В периода 1946-1947 анархистите имат огромно книгоиздаване: отпечатват около 30 книги, брошури и издания, обединени в няколко библиотеки – “Кооперативно дело”, “Научно-социологическа библиотека”, синдикална библиотека “Работник” към “Работническа солидарност”. Освен това отделни анархисти, къде със собствени средства, къде с дарения, издават книгите “Избрани статии” на Георги Шейтанов, “Хляб и свобода” на Кропоткин , “Жената” на Себастиан Фор, “В кафенето” и “Разговор между двама селянина” на Ерико Малатеста, “Религиозната чума” и Йохан Мост, Беркман и т.н.

Анархисткото движение само в рамките на няколко години извършва голяма пропагандна дейност и събира все повече последователи и това е причината властите искат да смажат това движение.

Освен всичко това, анархистите, освен собствените си издания, се опитват и в официални легални издания да прокарват своите идеи. Най-много успяват да пробият във в-к “Стожер”, издание за литература и култура. В неговата редакционна колегия е бил писателят анархист Георги Жечев, който успява през този вестник да прокара и анархистическите идеи.
Анархистите след 09.09 не се опитват по някакъв начин, освен просветителски, да съборят съществуващия строй. Държавата, обаче, не им позволява дори това и се опитва да ги смаже точно за един ден.

Трябва да се замислим, хората които изповядваме тези идеи, те са красиви, но са и опасни – ние не можем да знаем кога държавата ще сложи ръка върху нас.

* * *

Лъчезар Кръстев:

Репресиите от болшевиките срещу анархистите започват дори в годините преди 09.09, още в партизанските отряди. Става дума за партизани анархисти, които са убити от свои другари партизани комунисти.
Във вестник “Работническа мисъл” тези жертви са отбелязани. Такъв е случаят с Кирил Габеров, един малко известен анархист от края на 30-те години от Русе, Нигрит Кузманов, Радко Кайтазов от Костенец. Тази тайна репресия си върви далеч преди 09.09. Всички сме чували за Христо Несторов-Ицата, както го наричат още Щако или Богдан. Без никакво преувеличение това е първият партизанин и то по принуда. Ицата излежава много дълга присъда – от 1928 г излиза през 1940, веднага го подгонва властта и той отново отива в Балкана. Създава Тъженския партизански отряд, от който после той е изличен от писаните спомени през 70-те години за този отряд.

Прононсираният първи партизанин Иван Козарев също е бил с анархистки убеждения.
От друга страна всички знаем за войната между Бакунин и Маркс. Така че е съвсем логично това, което се е случило на руските анархисти през 1918 година е повече от нормално да се повтори и в България.
За тяхна чест (на анархистите в България след 09.09) трябва да кажем, че е имало планове за въоръжена съпротива.
За съжаление тези планове са останали нереализирани. Имало е лични конфликти, които осуетяват една планирана акция за освобождаване на първите лагерници в Дупница.
На конференцията в Княжево има арестувани над 100 души (грешно я наричаме конференция, по-скоро е конгрес).

Освен ТВО за мъже, има създадени и ТВО за жени, лагери. Разбира се, анархисткото движение е достойно представено и в тези лагери.

Kойто си направи труда да потърси неанархистки източници за лагерниците в Белене, ще чуе, че анархистите са посочвани като единствената сплотена идейна група в лагерите. Единствените, които се държат достойно, единствените, които държат на солидарността и помагат на всички останали.
Могат да бъдат дадени много примери.
Христо Колев-Големия, един титан на анархисткото движение, вади едва ли не от прасетата полу-умрелия добър великия български писател Димитър Талев. На Христо Колев Йосиф Петров има посветено стихотворения. Болшевиките не успяват да пречупят анархистите дори в лагерите, при все че си служат с всички най-подли средства.
Един от трибуните на българските анархисти, Манол Васев е отровен в деня на изтичането на присъдата му. Могли са да го убият, но го отравят, за да не излезе навън и да запали работничеството.

Костадин Зяпков:

Спомням си много добре 16.12.1948 г., свидетел съм, макар и 7-годишен.
Ще ви разкажа за хората от нашия Чепински край, до Велинград, които бяха арестувани на този ден.
Тогава във Велинград арестуваха 4 души – зъболекарят Милош Попов, медицинският лаборант Петър Лозанов, работникът Борис Попов, книжарят Васил Гугалов. След това идват в Ракитово, арестуват баща ми който беше работник. После джипката отива в Дорково, което е на 6км и арестува вуйчо ми, брат на майка ми, земеделски работник, може да се каже овчар, защото го арестуваха в кошарата.
Нарочно наблягам на различните професии. Общото между тях шестимата е, че са анархисти.
Аз произлизам от анархистки род – и баба ми, чичо ми, леля ми, родителите ми са анархисти, и и ще ме извините, че говоря давам често семейни примери.
Ще ви прочета няколко реда от написания от сестра на майка ми, Янка Статева:
“Вината им е, че мислят по свой начин. Независимо че всички са активни участници в антифашиската борба, от тези арестувани на 16.12.1948 от моя роден край са шестима. Аз ги обичам, високо ценя и дълбоко им вярвам. Те живяха честно, говореха открито, биеха тревога, че сме пред една пропаст готова да ни погълне материално, физически и интелектуално. Те говореха за тази пропаст веднага след 1944 г. Аз им вярвах, исках да не са прави. Но те говореха заради самата истина, биеха тревога, защото обичат живота, високо го ценят и имат дълг пред историята. Истината да се казва, дори с цената на живота.”


С погрома на 16.12 се цели да се задуши и дезорганизира това движение. Вие сте млади и може би не знаете, но то е силно развито – в София, Пловдив, Пазарджик, Ямбол, казанлъшко, великотърновско, Русе, Хасково, старозагорско, кюстендилско, благоевградско, пернишко, чепинско…


Владо спомена за княжевската конференция. Аз се познавах лично с един от делегатите, който е от Велинград, Ангел Бирников се казваше, от Дорково. Имах щастието да познавам и Илия Петканов, Христо Колев-Големия, Борислав Менков, Стоян Цолов, Желязко Петков, Ангел Бирников, бай Стефан Тонев от Перущица. Толкова ум, човещина, обаяние имаше у всички тях. И срещу тях – Гершанов, Нешев, Гогов. Лилипути бият великани. Чудил съм се кога толкова бързо озверяха тия хора – месеци след като са взели властта. И още повече се чудя на такива имена като Руси Христозов, той тогава е шеф на ДС, Антон Югов, Цола Драгойчева, били са преди това заедно в затворите. Как можеш до такава степен да се обърнеш, че да искаш да ги унищожиш? Да се стигне до там, че бай Сашо Наков, тоя прекрасен анархист, да казва че до 9.09 лагерите са били като курорт в сравнение с Богданов дол и Белене.

Няколко думи за хората, които бяха арестувани на този ден в нашия край.

Най-сериозни разпространители, а и най-задълбочено запознати с нашето учение са братовчедите зъболекари Милош и Георги Попови. Те са следвали във Франция, където са се вдъхновявали от Себастиан Фор и са се срещали с Махно.

Милош Попов

Милош Попов

Милош Попов е имал обаяние, освен с теоретическата си подготовка, ум, хуманно отношение към хората, а и със снажната си фигура и красота.
Баща ми ни е разказвал, че през 1923 г, от Ракитово тръгват за Велинград двама младежи, единият комунист, другият анархист, братя Кръстини.
По време на септемврийските събития Милош Попов успява да отърве убийството, но го хващат джандарите и го карат към тогавашният околийски град Пещера. Милош на една чешма поисква да пие вода, издебва джандарът да се разсее, удря го, хваща го, успява да избяга и емигрира в Сърбия.
Баща ми го разказваше с възхищение. Брат ми Милош Зяпков е кръстен на този анархист.
Милош Попов е единственият от шестимата от чепинско, който не отива в лагер.
Братът на Милош Зяпков, Николай, съпруг на Леда Милева, успява да му помогне да отърве лагера.

За Милош Попов съм говорил в една статията “Анархизмът в Чепинско” (“Анархизмът в Чепинско”), която съм публикувах в “Свободна мисъл“, но и в един велинградски вестник “Темпо”. Неговият баща е свещеник и редакторката на вестника, която е роднина на Попови, ми се обажда и ме пита:


– Г-н Зяпков, дали не грешите нещо, как може баща му да е поп, а пък вие казвате че той е анархист?
– Няма страшно и моят дядо беше поп!

Петър Лозанов

Петър Лозанов

Петър Лозанов не е имал никакъв шанс да отърве лагера. Той е един от най-интелигентните, най-запознатите анархисти в България и Европа. Той е медицински лаборант, от Лом и се запознава с анархизма от моряци на кораба Потьомкин. Какво са правили там не разбрах точно. След това той организира ученическа стачка, която се разпространява в България. Мобилизират го. На фронта го пленяват за щастие французите, а не руснаците и вече във Франция успява да се освободи, запознава се с много анархисти, участва е в международни конференции. Връща се. Той е близък приятел на Шейтанов, Георги Жечев, Георги Хаджиев, Петър Мазнев. Заминава в Германия, следва медицина, пак се връща. Нелегален е, успява да избегне убийствата през 1923-1925 година.
Милош Попов и Петър Лозанов съм ги срещал като ученик. На Петър Лозанов му казвахме бай Перчо. Той умря през 1968 г., точно през френските и пражките събития. На погребението за пръв път на пирамидата беше написано “Без бог, без господар” и ДС не можа да реагира – за пръв път виждат такова нещо.

Христо Колев-Големия, Георги Попов, Гено Даскалов, Васо Михайлов, Борислав Менков, Васил Тодоров-Народа. Сериозни и големи имена на нашето движение. Те са бяха на погребението на бай Перчо.

Васил Гугалов

Васил Гугалов

С Васил Гугалов бях по-добре познат. Неговият син ми беше учител в гимназията във Велинград, ходил съм много пъти у тях. Преди 09.09 е имал книжарница и печатница за позиви, реклами. През тази книжарница са идвали в нашия край всички вестници и книги, които са издавани. Другите анархисти, за които след малко ще ви разкажа, са ми казвали, че всичката хартия, мастила и средства за печатане са идвали чрез тази книжарница и е имало нелегална печатница над града.

Борис Попов

Снимката е от надгробния му паметник, който вече го няма

Когато Борис Попов умря през 1969 г. на погребението беше бай Делчо Василев.
На погребението бяха дошли доста анархисти, на пирамидата пак пишеше “Без бог, без господар”. Говориха Делчо Василев и баща ми Георги Зяпков. На другия ден пирамидата беше изхвърлена в дерето, арестуваха баща ми и племенника на Борис Попов. Баща ми го разпитва генерал на ДС, представете си що за дейност имат болшевиките – да те разпитва генерал, как така ще говориш на гроба на приятеля си. А племенникът го питат:
-Защо пишете “Без бог, без господар”?
А той отговоря:

-Защото сме атеисти.

-А защо пишете “без господар”? Ние сега сме господари, значи сте срещу нас.

-А вие защо пишете “другаря Тодор Живков”, а не “господаря Тодор Живков”?

Борис Попов имаше основно образование. Толкова е чел, толкова се е занимавал, не можех да си представя как със самообразование можеш до таква степен да се изучиш. А в лагера не са вярвали даже, че той няма висше образование.

Георги Попов

Снимката е от мястото, където е била нелегалната печатница

Чичо Гьоре, както му казвахме, е брат на Борис Попов. Той ме заведе да видя къде е била. Те тогава са произвеждали борова смола и слагали във валери отдолу позивите, а отгоре слагат смола. Така успяват доста време да ги разпространяват. Двамата братя приличаха на Икономов и Шейтанов. Докато Борис Попов можеше да те изслуша, да ти разкаже, да те убеди, да чуе твоето мнение, Георги Попов беше рязък, бепе готов ако има и пистолет да извади. Такъв беше. Георги Попов прави атентат срещу Цанков, защото не е можел да прости това, което е вършил Цанков. За съжаление чичо Гьоре не е можел да направи сам бомбата, а я прави друг, който не успява да я направи добре. Георги Попов хвърля бомбата, тя пада до Цанков, но не избухва.
Като войник е пазил осъден с тежка присъда. През нощта казва на осъдения – “Отварям ти, бягай”, но осъденият се уплашва да не би да му правят номер и за това не посмява да избяга.
След това тръгва за Испания, но ги хващат в Сърбия и ги връщат.


Георги Попов след Испанската революция влиза в една кръчма. По това време кръчмите са на фашагите и кръчмарят му вика:

– Ей, Гьоре, видя ли ти ние фашистите к’во направѝхме? Вие сега, анархистите, какво ще правите?
– Ми ще утрепем един фашист да ни мине.
– Ей, и аз съм фашист!
– Така ли?
– чичо Гьоре хванал пищова и рекъл – кажи го всички да го чуят, че съм анархист и ей тук ще те разстрелям!
Кръчмарят се скрива веднага.


След 09.09 работи заедно със Захари Ненчов (бай Заре), имат и оръжие. Правят им внезапна проверка. Следователят му казва:

– Бай Гьоре, кажи си къде ти е пистолетът, това ще ти смекчи присъдата.
А чичо Гьоре му отговоря:
– Търси, к’вото намериш си е твое, ама к’вото не е намериш си е мое!

Бай Зарчо беше по-мек от Георги, следователят го усеща и се хваща за него. Казал пистолетът къде е. Пистолетът е бил на чичо Гьоре, но бай Зарчо до последно е твърдял, че е неговият. Когато съдят бай Зарчо Гьоре Попов е извикан за свидетел.
Прокурор по делото беше известен болшевик и казва на Георги:

– Ти лъжеш!
А Георги Попов се изправя и казва:
– Аз съм анархист, прокуроре, ако някой тука лъже това си ти!
Прокурорът толкова се стряска от тази прямота, че като го питат съдиите има ли скечаващи вината обстоятелства казал:
– Другари съдии, правим обиск на анархисти, тамян ли искате да намерим?

Гроба на Георги Попов.

Той почина 90-та година, написахме и на него “Без бог, без господар”

На погребението Борис Станудин, един от избягалите във Франция анархисти, също 1915г. роден, каза:
– Такъв като Гьоре нито ще се роди, нито ще се възпита!





Захари Ненчов

Бай Заре беше най-възрастният. Това са хора примери, с живота си, с честността си.
Бай Заре беше мек и добродушен. На делото за пистолета го осъждат на 3 месеца затвор през 1948 година, а излиза чак след смъртта на Сталин.

Георги Зяпков

Георги Зяпков

Георги Зяпков е баща ми. Споменах преди това, че дядо ми е поп, но това не е съвсем точно. Балканската война го хваща в Одрин да учи в семинарията и става нещо като полу-поп. След това е бежанец и намира в Ракитово работа като черковен певец. Праща сина си, т.е. баща ми, в семинарията в Пловдив. Добре, ама нямал пари да си плати наема и наместникът на семинарията наказва баща ми да спи на кораво. Хабер не е имал какъв противник на бога създава. Баща ми напуска семинарията с псувня към бога, отива в гимназията във Велинград, запознава се с тези хора, за които говорех и до последно си беше твърд и убеден анархист.

Предполагам, че в заповедта за тези 1000 души арестувани на 16.12.1948 са били най-видните анархисти, ние сме против това да има лидери, но да кажем, тези които най-много са впечатлявали. Всички са били анти-фашисти. И баща ми е бил в кауша преди 09.09.

От нашата къща джипката отива в Дорково, където вече е арестуван вуйчо ми, Боян Статев.

За баща ми до ден днешен не знам колко точно е лежал. Като им поискам информация първият път ми казват “няма данни”, вторият път – 6 месеца. В заповедта за арест пише 6 месеца, но те повечето лежат докато не умря Сталин. Ставаха постоянни удължавания на сроковете.

Боян Статев

Боян Статев

В документите на ДС за задържане на чичо ми пише, че той е 32-годишен, има три деца – на 7, на 5 и на 3 години. Въобще не ги е интересувало как ще живеят децата на тези хора. Ние с брат ми, аз бях на 7, а той на 9, на третия ден нямаше какво да ядем. За жените там нямаше работа. Отидохме в Дорково, при баба, която също беше анархистка. Там бяхме 11 внуци на една софра, как сме изкарали…

Боян Статев е един от лагеристите, който не се завърна жив. Той не е изпратен на лечение от Богданов Дол. Когато пада и умира, баба отива да го вземе от пернишката болница за погребението баба и казва:

– Така се, синко, за правда умира! Така са Левски и Ботев умрели, така е и Христос разпънат за правдата!

В нашия род помним добре годишнината от смъртта му. Бабата цялата в черно, носеше някаква тепсия, отзад внуци и снахи вървим. Беше върлото сталинско време. 50-та година. Хората в Дорково ни се чудеха на куража как вървим, при положение, че на погребението на Георги Димитров още 10 души от нашия край арестуваха и ги пратиха в лагери. Обаче, от тогава, до ден днешен, ние се събираме в деня на смъртта. Няколко години по-късно решихме да се събираме на кошарата, на която е арестуван.
Често ми е поставян въпросът защо е арестуван Боян като е бил толкова обичан и е обичал хората. Мога да ви дам много примери за съдействие и помощ.
Същият въпрос ми зададе дъщерята на Димитър Щерянов, толкова добър и свестен човек.
Дъщеря му е осиновена много по-късно и тя остана сираче и малко знае. Каза ми:
“Чичо Коце, който и да питам казват, че по-добър човек не са виждали, защо са го арестували?”.
Които бяха на погребението на бай Сашо Наков, там прочетоха част от полицейското му досие: “не пие, не пуши, добър, помага на другите, предлагаме да бъда арестуван”.
Затова са ги арестували, защото болшевиките решават да унищожат това движение.

Характерно за болшевишката власт е, че и лошо не искаха да се споменава за анархистите. По-скоро нищо да не се спомене.
Малко ученици или завършили висшисти знаят, например, че на 1 май 6 души анархисти в Чикаго са обесени, защото се борят за 8-часов работен ден. Въобще не се споменава това нещо. Не се споменава, че гемиджиите са анархисти. Песента “Болен ми лежи Миле Попйорданов” е за анархист.

Георги Константинов:

За яснота на картината бих искал да кажа някои неща свързани с представянето на въпроса.
Най-голямата партия след 9.09.1944 не е БКП, а е БЗНС, който има към 70 000 членове по регистрация на полицията. Данните са от предпоследния директор на полицията Димчо Соколов, който е до 15.08.1944 директор. Според него регистрирани членове на БКП и Комсомола са 8623 човека. За анархистите има сведение, че са били към 3000 души, това са тези които са били “регистрирани”.
Когато става погромът на 16.12.1948, арестуваните са към 1000 души, от които 400 са освободени при разпитите, а 600 са изпратени в концентрационните лагери.
И последно сведение от едно изследване на архивите на ДС за установяване на бройките и количествения състав на различните опозиционни партии и организации.
За 1948 година, преди арестите, се казва, че анархистите в България – Федерацията, младежката организация и синдикалната организация са 11 300 души.
Що се касае до самия 9.09, който е наричан “социалистическа революция”, “народно въстание” или “преврат”… трудно може да се залепи, което и да е от тези определения, тъй като той се случва два дни преди в България да влезе червената армия с около 300 000 души и, разбирате, в такава обстановка на окупация не е необходимо да има каквото и да е действие от рода на революция, въстание или преврат. Чисто и просто, правителството е назначено от окупационната армия. Това, което наричат преврат е една смешна работа – оградено е военното министерство, в което военният министър е агент на болшевиките и вече се е договорил с тях, че властта ще им бъде предадена. В операцията участва танковата бригада, която начело с Марин Диков, огражда военното министерство. Марин Диков е фигура от 1923 година. Тогава е участвал в шпиц-командите по потушаването на Септемврийското въстание от 1923 година.
Десетина години по-късно, през 1953 година, когато беше отменена давността и можеха да бъдат съдени хора за престъпления, които са покрити от давността, Марин Диков беше осъден на 20 година. Това са фигури от историята на славното деветосептемврийско въстание и цифри, илюстриращи ситуацията.
Българската армия по това време е 600 000 души, не оказва никаква съпротива, една пушка не е пукнала при нахлуването на червената армия.

ВЪПРОСИ

Въпрос: – Попадна ми снимка от погребението на Михаил Герджиков. Пишеше, че погребението се е превърнало в голяма демонстрация. Можете ли да ми кажете повече по въпроса?

Георги: – Мишел умира на 18 март 1947 година в деня на Парижката комуна, погребан е няколко дена по-късно. Погребението му е последната голяма манифестация на организирания анархизъм. Участват към 50 000 души.

Лъчезар: – Както знаем, той е крупна фигура освен на анархисткото движение и на Македонското и Одринското, организатор на Преображенското възстание.
Следват арести, разбира се. В една кореспонденция четох, че така анрхистите са дали възможност да си актуализира базата данни на практика и да наснима актуални снимки.

Кръстьо Павлов, родом от град Свети Врач /дн. Сандански/, минал през Белене, после емигрант, завърнал се в България след 1989г.,вдясно е Емилия Караиванова, съпругата на Дончо Караиванов

Георги: Около месец преди да смъртта на Мишел, Васил Коларов, формален председател на републиката, отива в дома му на ул. “6-ти септември” 30, за да му поднесе медал. Най-високата награда тогава. Двамата са връстници, родени 1877г, били са и в Швейцария. Познават се от Женевския кръжок.
Мишел казва: “Василе, ако беше Георги Димитров дошъл щях да му простя, защото е простак. Но на тебе никога. Марш!”
Така завършва срещата на двамата.
Мишел има и един по-стар прецедент през 1913г. След завоюването на Одрин, Мишел участва с доброволческа бригада, македоно-одринска, около 3000 души. След като Одрин пада от Фердинанд и Министерството на войната, решават, че трябва да наградят отличилите се. Между тях е и Мишел Герджиков, на когото искат да връчат орден. Той го взима и го връзва на едно куче, което седи там. Удря му ритник и кучето побягва пред строя на армията. Искали са да го съдят, но понеже е бил историческа и легендарна фигура са преценили, че ще бъде с минус операцията, затова не е осъден.

Въпрос: Имали ли са отзвук събитията от 16.12 сред хората?

Георги: В пресата от епохата няма нищо, тия неща ставаха на тъмно и скришно. Сред хората не знаем да има отзвук или реакция.
Репресиите срещу анархистите след 9.09 започват почти непосредствено след тази дата. Спомена се за Васил Тодоров-Народа. Той излиза на 9.09 от Скопския затвор и на 20.09 е арестуван. 11 дена е бил на свобода, откарват го в Дома на инвалидите, където е бил един от арестите от ДС. През това време бившите му съкилийници комунисти вече са станали част от ДС. Един такъв, който обикаля ареста го вижда и му казва:

– Не ни изненадваш, че си тука.
– И аз не се изненадвам, че вие станахте джандари.

Зяпков: Не бива да се забравя, че веднага след 9.09, поне в наште села, но аз съм сигурен, че и в цяла България, са избити представители на предишната власт. Например, в Дорково, освен кмета, също и разсилния, падарят, 6 души. В Ракитово също 6 човека. Това е стрес за обществото. Веднага няколко месеца след това арестуват княжевската конференция. Каква реакция, те са се стреснали. Още повече, нашите хора са участвали и организирали анти-фашистката съпротива. В Разлог имаме командир на отряд, в Гоцеделчевския край. Не са очаквали до такава степен бруталност и не са могли някаква реакция да извадят.
Работя върху книга за Борислав Менков, който е секретар на Югозападната организация към ФАКБ. Властите хвърлят невероятна енергия в това да разбият връзката помежду им, разпитват кой с кого говорил, кой какъв е и т.н. Не можем да ги обвиним, че не е имало реакция. Кого да обвиниш? В мойто село Ракитово баща ми ми е казвал, че са били 15 души. Не си ги представяйте всички активни, с пушки. Властта хваща най-активните и дейните, тези на които всички вярват. Кметът на болшевиките, преди това баба ми го е издържала, защото е бил беден, помагала му е. И от раз той праща джандарите.

Въпрос: Бай Сандо разказваше, че през 1946 г. са раздавали в Перник позиви срещу Франко по повод 10-годишнината от испанските събития. Полицията започва да ги гони, бие и арестува. За тях това е било изненадващо, нали всички сме анти-фашисти, опитвали са се да влизат в полемика. От такива събития си вадя извод, че никой не е очаквал какво им предстои, въпреки княжевските арести, събитията в Русия или Испания.

Георги: Не са очаквали тези, които не са били наясно нито с анархизма, нито с болшевизма.
Лъчезар: Можеш да видиш тези, които емигрират преди 1948 г. Най-теоретично подготвените, ако не ги задържат някакви емоционални подбуди те емигрират. Манол Васев три пъти отказва да емигрира и Христо Колев, Васил Тодоров-Народа също остават. Рачев и Хаджиев емигрират, Балев също е щял да емигрира, но се отказва… Органът на ФАКБ 1920-1923 “Работническа мисъл” е пълен с материали, разобличаващи случващото се срещу анархистите в Русия. Там Ленин и Троцки ги посват още на втория час на революцията.
Тези хора са живи, които не са избити през 1923-1925, доживяват 1944г. Знаели са какво ги чака, не е да не са знаели. Какво са можели да направят и как да реагират е друга тема. Все пак с тази съветска армия, която е в София какви механизми можеш да намериш за съпротива.


Зяпков: Ние сме безвластници. Защо? Има една народна приказка “Дай на човека власт, за да го видиш какъв е”. Моята мисъл е: “Дай на човека власт, за да видиш властта какво е”.
Руси Христозов, шефа на ДС, извиква няколко от княжевската конференция, там е бил и Христо Колев и им казва:

– Ние ако не ви унищожим, всичките наши кадри ще дойдат при вас, ако ви дадем да имате клубове, преса и т.н.

Откровена наглост, но е факт.

Георги: Някакви илюзии може би е имало по отношение на отечествения фронт и по отношение на съюзническата комисия, която е имала своите представители тук – на САЩ, Англия и СССР. Може би са си въобразявали някои, че ще бъде изпълнена програмата на ОТечествения фронт, която предвижда установяване на парламентарна демокрация в България, свобода на организиране, на слово и прочие. На хората, които са познавали съветската история им е било съвсем ясно какво ще се случи.

Един интересен факт. При тогавашният регент, Венелин Ганев, отиват делегация от Георги Хаджиев, Христо Колев и Стоян Цолов, за да искат освобождаване на другари, които са арестувани. Венелин Ганев им казва:
– Вие не сте ли наясно? Вие трябва да сте най-наясно какво става и че единственото решение е оръжието.

Зяпков: Колко мръсотия е можело да има в душите и мозъците в тия от новата власт, за да дадат когато решават вече след княжевската конференция и предлагат – на Манол Васев, на Иван Рачев, на Стефан Тонев, на Илия Петканов, на Борислав Менков да подпишат декларация, че повече няма да се занимават с фашистка дейност. И те го отхвърлят и се връщат в лагера. И тогава Руси Христозов ги накарва да изменят формуляра – че няма да се занимават с дейност, а н фашистка дейност…

Въпрос: Наполседък в различни от нашите среда е модерно да се говори за горянското движение и тяхната съпротива.В периода около 1948 г. имало ли е въоръжена съпротива от страна на анархистите. Знае ли се нещо за това? Какви са били действията на анархистите, говорим за въоръжена съпротива.

Лъчезар: Би ни се искало да има по-сериозни единици, но няма. Има лично участие. Най-христоматийният пример е Христо Несторов-Ицата. Но той е през 50-те.

Владо: В Хасково има. Пеньо Христов, той участва в една малка чета.

Георги: Горянското движение, за което сега се носят легенди и се раздуват нещата, както винаги става в българската история, която е един фалшификат, сега даже казват, че са не десетки, а едва ли не стотици хиляди участници. Горяните са разпокъсани групи, без координация помежду си, в най-различни периоди от 1945 до 1953. Едва ли надхвърлят 500 човека всичко. От тях има една чета анархистическа, 12 души в сливенския балкан. Водена от Пеньо, който е екзекутиран от по-голямата група, в която са участвали най-напред, ръководена от земеделци и легионери. Обвинен в предателство, което е пълна мръсотия. Днес в Сливен има паметник на загиналите горяни от сливеския край. Паметникът е направен от земеделския съюз и СДС след 89-та. Наглостта им е отишла до там да впишат и Пеньо Пенев при горяните, макар че са го убили.

Въпрос:Значи около 16.12.1948 не можем да говорим за въоръжена съпротива? Не само сред анархистите, но и в останалата опозиция?

Георги: Не, в никакъв случай. Репресията не е продиктувана от въоръжена съпротива, а е част от общия план.

Зяпков: В заповедта за арест, която имам пише, че анархистите са се снабдявали с оръжие, смазвали си го, готвили си го, но още не дошло времето. Буквално ви цитирам изрази.
Няма, поне в нашия край, е настъпил стрес.


Георги: Въпросът за въоръжена съпротива никога не се е разисквал след 9.09. Имало е отделни мнения като това на Иван Рачев, но той е останал в малцинство и е избягал.


Лъчезар: Той наистина пише по въпроса. Той е в основата на един план за освобождаване на лагеристи от лагера край Дупница. Заради спорове с Георги Хаджиев конкретно, още тук, на местна почва, се е отказал от този план. Той е един от хората, които успяват да се спасят на 16.12.1948. Имал е кой да го предупреди, по това време си е бил в родната Павел Баня. Оттам успява да организира бягството си.

Георги: Хаджията бяга преди арестите. Пак 1948, лятото.

Въпрос: Може ли по някакъв начин да опишете геополитическата обстановка? По-скоро косвена ли е връзката на СССР с репресиите? До колко смятате, самите болшевики тук на местна почва са подготвили акцията и репресиите и до колко, че това нещо е спуснато от службите на СССР?

Георги: Някакви общи инструкции за отношението спрямо анархистите сигурно е имало, но операцията на 16.12.1948 е резултат на работата на българските болшевики, с оглед предстоящия пети конгрес на компартията.

Зяпков: Според мен са имали доста подробни инструкции какво да правят, а “наште” тук са се престаравали да го вършат.

Георги: Който познава историята на анархизма в Русия и смазването му от болшевиките в течение на десетина години след октомврийската революция е наясно, че това е линия на всички компартии.

Лъчезар: И да не забравяме примера с Испания и какво се случва там, още по-пресен пример. Наистина би трябвало да са наясно какво ги чака. Анархистите, без знаечение дали са работници или учители, лекари, всички са интелигентни и четящи хора. Никой не е с голата вяра само.

Въпрос: Каква е реакцията на редовите членове на партията към репресиите срещу анархистите? Все пак освен тези, които заграбват властта има убедени комунисти, такива които са лежали заедно с анархистите по затворите преди 9.09?

Георги: Пълен съм с примери на комунисти, които дори мога да кажа, че ни се възхищаваха. Все пак на всеки грамотен и образован политически човек беше ясно, че ние сме истинските представители на крайния ляв фланг. Но всичко е било само под сурдинка, защото всеки го е било страх да загуби членството в партията, работата, жилището или някаква друга привилегия.

Зяпков: Преди малко говорих за моя вуйчо Боян Статев, който умря в Богданов дол. Неговият брат, точно по време на смъртта на Сталин в спречкване с капитан от ДС във Велинград, който му казва реплика от типа “Сега ще те пратя при брат ти”, вторият му вуйчо го убива. Големият шеф на ДС от района е в Пловдив, той пък ергенувал навремето с Боян Статев и други познати и като разбира веднага нарежда да го откарат в Пловдив, за да не го ликвидират. Има такива случаи.

Георги: Да не говорим, че след 9.09 не малък брой анархисти влязоха в партията поради опортюнистически, ренегатски и капитулантски съображения. Независимо от това, те знаеха много добре кои сме ние и кои са били те.

Въпрос: Интересно ми е специално като говорим за репресия да поговорим за т.нар. авторепресия. Как някои анархисти се подтискат да не предават нататък своите идеи, за да си запазят близките си и поколенията след тях. Как тълкувате това? По какви съображения не са предавали открито нататък своите идеи?

Георги: Съображенията им са “дечицата” и “внученцата” да не пострадат. Това са разбираеми човешки съображения, но все пак този, който е избрал пътя на анархизма не би трябвало да се съобразява и със семейството си. Тоя път е такъв, който иска да върви по него, трябва да е наясно от началото по какъв път тръгва.

Зяпков: Много съм мислил и наблюдавал по въпроса. Когато казваме, че на 16.12.1948 е започнал масовия терор и унищожаване, така са ги измъчвали. Христо Колев ми е казвал – да мислиш само за хляб, за нищо друго, бай Сандо разказваше как и червеите са изяли в Белене. Бащинският инстинкт явно е да ги отстранят от това. Мога да кажа, че на големи фигури на нашето движение децата са прекрасни хора и се изненадват аз като им кажа, че родителите им са били анархисти.
Борислав Менков е интересн революционер, това му е животът. Като му чета автобиографията не пише “роден съм, израстнах и т.н.”, а “Аз се запознах с анархизма еди-кога-си”. Обаче, децата му настрани. Случайно станах пръв приятел със сина му, без да знам, че му е син. След време, синът на Борислав Менков ме пита (Бащите ни са набори, в една година са родени):
– Коце, според тебе кой е дал повече за анархистическото движение?
Имайте предвид, че Борислав Менков е голяма работа, бил е в Испания, организирал е цялата Югозападна организация на ФАКБ… Аз му отговорих:

– Моят баща.
– Е как, бе??
– Защото си е дал детето.
Няма по-голямо даване.

Не можем и да ги обвиним. Спомням си, преди възстановителната конференция в Казанлък, в Карлово предната година, се бяхме събрали около 25 човека. Аз бях единственият от следващото поколение. Тогава моят баща попита:

– Защо ги няма вашите деца?
– Ние няма да разчитаме само на нашите деца, тая идея други ще я подхванат.

На възстановителната конференция в Казанлък все пак се събрахме десетина от децата.

Георги: Страхът е голяма работа.

Зяпков: Не мога да ги обвинявам. Не знам дали сте ходили в гора, когоато имаше мечки. Който се плаши от мечки не можеш да го обвиниш, то си е страшно.

Въпрос: Ако мога само да допълня, 90-та година на възстановителната конференция, нашето поколние на от 17-20-годинши беше представено, след което рязко се отиваше в поколението на над 60-годишните. Средното поколение просто го нямаше. По-нататък си спомням Стоян Цолов веднъж каза “Единият си син успях да го включа в идеите, но другия успях да съхраня”.

Георги: С терора прекъснаха приемствеността.

Зяпков: Нека ви кажа за някои анархисти, които съм имал честта да познавам.

Дончо Бълхов

След 9.09 беше към 10 години в затвора, може би не съм точен. Когато го освободиха дойде у нас и беше полу-нелегален, тогава ги убиваха и като предпазна мярка беше дошъл у нас в Ракитово. Бях ученик тогава.

Васил Тодоров-Народа. Той идваше у чичо Гьоре Попов с Гено Даскалов.
Христо Колев-Големия. С Христо Колев-Малкия бяхме много близки. Д-р Кантарев, лично го познавам.
Д-р Иван Балев. За него мога да ви разказвам много. Този превъзходен лекар е спасявал лагеристите в Белене, налагало му се е да прави е операции с ножове, триони. Този човек след Белене го изпращат в Шумен. Все пак, понеже е изключителен лекар му разрешават да работи в болницата. Извинете, че давам личен пример. Детето ми се разболя и един знаменит лекар от София каза, че се налага тежка операция. Тогава баща ми каза да не бързаме и да идем при д-р Балев в Шумен. Бях чувал за него като анархист, като лагерист, но не знаех какъв лекар е. Отидохме, д-р Балев се произнесе, че на детето му няма нищо. Ужас. Почудихме се – един професор казва “Край, трябва и двете крачета да се режат”, някой си в Шумен д-р Балев казва пък, че нищо му няма. Намерихме в София много добър лекар, учил в Париж. Когато отидохме и там и му разказахме, бяхме скптични че изобщо е чувал за д-р Балев. Само при споменаването на името му този доктор пита “Били сте при д-р Балев? И тогава защо идвате при мен? Това е църква, в която ние се кръстим! Достатъчна е неговата дума, заобикаляйте неговата дума.”

Въпрос: Д-р Балев как се озовава в Белене?

Георги: Той е съден най-напред с процеса от 1948г, получава малка присъда и след излизането от затвора го изпращат в лагер. Излиза от там през 1953г.

Зяпков: Не е само той. Има много примери на хора, които са осъдени за оръжие, провокации. Стоян Цолов също е с присъди. Петър Лозанов, за когото говорих е писал една книга “Фашизъм и работничество”. В нея пише “Историята ще съди червените властелини”. Дойде това време, поне ние ги съдим. И не само ние. Има и друга книга “Зиг-зазите на социализма”. Бях ученик, когато Гьоре Попов ми я довери, Перчо тъкмо завършваше книгата. Имаха някакъв канал през Варна. И на Петър Манджуков, и тази книга успяха да изпратят във Франция, където Георги Хаджиев ги издаде.

Въпрос: Имам въпроси за връзките между вас, координацията между отделните звена, до колко интензивна е била? В наше време с технологиите, интернет, в огромна степен се свързваме и координираме това, което вършим в интернет. Когато е нямало технологии до колко сте се координирали?

Георги: Когато нямаше технологии имаше такива като Васил Народа. Той беше истински апостол и обикаляше България и хората поне два пъти през годината, нелегално.

Зяпков: Тогава имаха повече връзка помежду си от сега. Лошото е, че много от срещите бяха на погребения. Бай Сашо Наков го изселват за години за това, че е говорил на едно погребение. Но ходеха все пак. През 1968 г. дойдоха на Петър Лозанов, 1969г дойдоха на бай Борис Попов.

Лъчезар: На Петко Теофилов през 1971г в Копривщица. Христо разказваше интересна история, когато са искали направо да го убият и е бягал по тъмницата. Защото е произнесъл реч на погребение. На същото погребение Делчо Василев отнася поредна присъда или изселване.

Зяпков: Делчо Василев говори на погребението на Борис Попов и успяха да го скрият.
В ДС Пазарджик държаха баща ми 3 дни. Генерал Мурджев го разпитваше. На Гьоре Попов сина, също. На некролога беше успял да прокара да напишат, че е радетел на свободния комунизъм. Понеже за комунизъм, пуснаха го в печатницата. После го разпитват какъв е този свободен комунизъм. Той казва – Ботев пише за него.
За едно погребение гонеха, преследваха, изселваха, биеха, убиваха. Защото това е вид връзка – как разбрахте, как се събрахте.

Георги: Понякога упражняваха и натиск, за да вербуват и превръщат анархистите в доносници. За съжаление известни успехи са имали.

Въпрос: Как се вписва това нещо в историята? Как се преживява фактът, че има хора, които са успявали да ги вербуват и как се отнасяте към тях?

Георги: Как да се отнасяме, отнасяме се като към предатели.

Зяпков: Няма друг начин. Лично аз не ги крия. Имам примери. В лагера е бил, роднина ни е, знам че ни обичаше, обаче, трудно се издържа на бой, страх и мъчения, и са го пречупили. Този същият за когото говоря получава нареждания от ДС какво да прави, но старите анархисти го разгадаха веднага и усетиха, че това е провокация. Но в тази провокация мен ме беше запазил. Макар, че аз ходех при него, не ме беше споменавал в докладите, които е писал.

Георги: Аз имам впечатления, че на тях маниерът им на работа е бил такъв: те си набелязват даден обект и към него насочват доносниците си. Една част от доносниците не са тотални доносници и ако ти случайно си се срещал и разговарял с него той е спестил тоя разговор. Но ако го бяха насочили към теб щеше да разкаже всичко, защото тях ги контролираха с втори, трети доносник.

Зяпков: Аз сега не крия кой, какво и защо. Моят баща казваше – “Колкото повече се страхуваш, толкова повече натискат”. Ако им реагираш е по-добре, отколкото ако се покажеш мек.

Георги: Защото разберат ли, че почвата е добра за тяхната семена е естествено да продължат натиска. Макар че и тия, които бяха абсолютно непримирими, ги оставяха на мира за по няколко години, след това отново търсеха различни поводи и претексти, за да започнат отново операциите. Много хора изпращаха в лагери отново или в затвори по монтирани процеси, други принудиха да избягат от страната.

Въпрос: В тази връзка, на конференцията през 90-та година, едва ли всички сте се познавали и сте знаели кой какъв е. Имало ли е такива, които са били бивши доносници или пък капитулирали другари, които години на ред са били тотално изчезнали, а след това изведнъж се появяват на конференцията?

Зяпков: След конференцията в Казанлък през 1990г имаше конгрес през май 1993г. Тогава, няма да забравя, седя до бай Сашо Наков. Той изведнъж хвана един човек и му казва: “Ти какво правиш тука, бе? Марш веднага!”. След това разбрах, че това е анархист, който се е пречупил. 100% съм убеден, че е имало и на конференцията в Казанлък такива хора. Не можеш да знаеш всичко. Все пак изпитаните бойци като Христо Колев-Големия и Малкия, Стоян Цолов… не можеш във всичко да се съмняваш.
Почти не оставиха интелигентен човек, без поне да се опитат да го вербуват, не говоря само за анархистите. Във всяко село, навсякъде. Никога към мен не са се опитали. Даже съм се чудил защо мен не са опитали да ме вербуват, ама нали им трябват и хора срещу, които да работят.

Георги: По последна информация от преди около месец (11.2018 бел.ред.) от Комисията по досиетата, броят на доносниците в България от 1944 до 1989 е бил 2,5 милиона. Не е никак смешно.

Въпрос: Ако мога пак да се върна към периода от 1990-1994г. Тогава старите анархисти се събираха в една къща на ул. Коперник в София. Спомням си едно събрание, на което беше решено да видим кой кой е бил от всички 20 души, които се бяхме събрали. Имаше поне трима или четирима от присъстващите, които бяха уличени като доносници и бяха изгонени. Спомням си един от тях, Иван Бойчев, който се разрева със сълзи на очи се кълнеше, че не е бил, че е натопен. Други просто излязоха и повече не се появиха.

Георги: Христо Колев за него има данни и информация, той ми е казвал.
Когато попаднете в полезрението на органите на сигурността, те ви превръщат в обект и започват срещу вас серия от операции. Едните се наричат агентурни, при които изпращат при вас доносници. Другите се наричат технически, при които следят кореспонденцията, подслушват телефонните разговори, могат във ваше отсъствие да монтират микрофони в дома ви… всичко това се прослушва, след това се дешифрира, написва на пишеща машина и се дава по бюрата на съответните началства, върви по йерархията нагоре и надолу. Всичко това се нарича разработка. Аз имам 10 разработки от епохата преди промяната. Колко са след промяната не мога да ви кажа, имам само два документа, от които личи че и в настоящия момент ме разработват. Един от тяхните доносници, Емил, ми каза “Бай Георги, тебе ще продължат да те разработват и след смъртта ти”. Това е положението.

Въпрос: В момента няма физически натиск, но психически има.

Георги: Имаше едно момиче, ученичка от Добрич. Тя беше разпространявала анархистически позиви, 2002-2003г. Упражниха най-напред натиск върху родителите ѝ, а след това и върху нея. Искали са да я вербуват и да я инфилтрират в организацията, за да ги информира. Тя отказа, но се отказа и от анархизма.

Реплика: Това е първият и единствен случай, когато някой е обвиняван по члена от Конституцията за фашизъм, разпространяване на фашистка пропаганда. Иззеха от дома ѝ книги, компютър… Абсурд.

Въпрос: Кажете ни повече за женското присъствие в движението.

Георги: Сравнително по-слабо. Но и от тях немалко изпратиха в лагерите, стояха по няколко години там. Някои от тях не издържаха и бяха вербувани.


Зяпков: Вижте, аз не деля анархистите на мъже и жени. Но когато мъжът е революционер, когато има до него жена, която е наистина до него, той е винаги по-смел, по-корав. Не можем да ги делим така.
Ще ви дам пак личен пример. Когато освобождават баща ми от Богданов Дол, заедно с него освобождават един турчин, дошъл от Турция 3 години преди това.
От казармата избягал да дойде при социализма. Смачкали го от бой, мислели че е шпионин. Като разбрали, че не е шпионин, бутнали го в лагера. Тъй като разбрали, че не е политически, не го тормозят, не го бият, а пък политическите, особено анархистите му помагат – делят колетите си е него.
Всяка година го освобождават и той не иска да излиза, защото навън бият, а в лагера не бият. Накрая го освобождават с една и съща заповед в един ден с баща ми. А те били станали добри приятели.Казал на баща ми, че остава в лагера.

– Как ще оставаш, бе, Сали?
– Бай Георги, ами къде да ида?


Тогава баща ми казва:

– Сали, аз имам къща с две стаи. В едната спим аз и жена ми, а в другата децата. Леглото е широко и има място за още един.

Идва си баща ни. Аз търча, казаха ми че се връща, отивам и няма да забравя, вместо да гледам баща ми, гледам с него върви човек с дрехи изцяло от кръпки, от които му се виждат тук-там голотиите. “Тоя пък какво прави с баща ми” си викам и очите ми само в него. На един разклон си помислих, че ще се разделят по различните пътища, не! Дойдоха у нас!
Тоя човек спа с нас една година на това широко легло. Мисълта ми е за майка ми. Баща ми идва, но знае, че ще го посрещне жена, която споделя неговите убеждения, няма да се чуди защо ѝ води този човек. Тя не е интернирана, тя не е бита. Тя е оставена да умре от глад с децата. И това не е малко. Не можем да отречем и да кажем, че няма жени в движението.

Лъчезар: Има жени в движението, разбира се. Има и са също толкова активни, колкото и мъжете. Има жени в четите, има жени ятачки, има жени изгорени в пещите на Държавна сигурност след атентата в “Св. Неделя”.
Не знам защо, но има много анархистки от Русе.
На 26 март 1923 година при прословутото ямболско клане на митинга двама човека извеждат класовете си, единият от тях е Веса Ляскова.
Винаги когато говорим за Георги Шейтанов, няма как да не кажем нищо и за Мариола Сиракова. Братята ѝ, между другото, мисля че също са усетили прелестите на Белене. Те са анархо-синдикалисти. Но от тях има вербувани.
Много са жените, съпруги на анархисти. Дали покрай мъжете си са станали или така са се намерили. Те са част от една невидима мрежа на подкрепа, защото е вървял един непрекъснат поток от помощи за репресираните. Намирали са невероятни начини да “излъжат” властта по някакъв начин, за да могат техните колети да стигнат до лагерниците.
Редовно наказание по лагерите е било лишаването от писма и колети, минимум по 3-6 месеца.

Георги: Аз съм наказван за три години без писма и колети. Последната заповед, която ми четоха през 1959 г. беше до края на присъдата. Моята присъда беше 20 години и изтичаше през 1973г. На тия наказания от по 3 и 6 месеца им викаха “спортни наказания”.

Зяпков: Тъй като следващата година е също юбилейна за Федерацията, 100 години от основаването на ФАКБ, ви приканвам ако някъде попаднете на каквото и да е сведение, може да е две изречения, да ги събирате. Те понякога са ключови за свързването на историите. Трудно се намират и се търсят, не можете да си представите.

Зяпков: Когато бях ученик в гимназията няколко месеца ми преподаваше френски учителката на баща ми. Като разбра кой съм попита: “Още ли баща ви е враг номер едно на държавата?”
Дойде в Дорково след промяната един от бившите ръководители на БЗНС е района. Пристигна от Канада. Ние им се радваме, а изскочи една жена и крещи “Ти си убиецът на баща ми!”. Чак тогава съобразих, че те всъщност са участници в ОФ и по места са участвали в убийствата. Та щом сме враг номер едно на държавата, нормално е.

Въпрос: Следите ли съвременните социални движения и развитието им? Има ли нещо, което ви впечатлява?

Георги: Общо взето организационно са слаби. Последният израз на това недоволство са Жълтите жилетки във Франция. В тях участват доста активни анархисти и други левичари, също и безпартийни. Има и някаква крайна десница, непринадлежаща на Националния фронт на Льо Пен, която е вградена в системата и е част от нея.
Движението на Жълтите жилетки е насочено срещу държавността.

Въпрос: Какво е нужно, за да бъдат организационно по-силни, специално анархистките елементи?

Георги: Много голям и широк въпрос. Много фактори са от значение. Исторически погледнато анархистическото движение и организация се засилвали в периоди на силни социални и икономически, военни и следвоенни катастрофи и кризи. Явно това, което сега става им е малко. Но както върви, ще имат криза каквато никога не са имали в историята.

Въпрос: Бай Георги, можеш ли да доразвиеш, според теб какви са тенденциите за развитие на обществото и света?

Георги: Много са факторите, които ще предизвикат кризата. Сред тях, според моя преценка, един от основните фактори е автоматизацията и роботизацията на производството. В резултат, на която процентът на безработните става и ще става все по-голям. Прогнозите са за десетина години около половината от съществуващите в момента работни места в САЩ да бъдат закрити, понеже операциите им ще бъдат поети от роботи. От друга страна, това нещо ще наруши и разруши социалното равновесие, което съществува днес. От друга страна, съществува неравномерно развитие на отделните блокове и страни. На сцената излизат страните от БРИКС – Бразилия, Русия, Китай и Индия особено. Последните две са с шансове, според прогнозите, някъде към 2040 г. да имат по-голямата част от световното производство. Едни такива обеми на производство, за да продължат да съществуват се нуждаят от световния пазар, който е окупиран от старите велики сили, на първо място от САЩ. Предстои борба за пазари. Тя ще бъде предшествана от дипломатически, политически конфликти, от локални войни. Това, в крайна сметка мисля че ще доведе до Трета световна война. Когато се съберат разрушаване на интернационалното статукво, разрушаване на националното статукво плюс новите технологии, роботи, компютри създават една предпоставка за промяна на днешната социална, икономическа и политическа система.
Всички тези фактори заедно ще създадат криза, каквато не е имало. Последната криза от такива мащаби беше крушението на Съветската империя. Нея успяха да я тушират и да осигурят меко кацане на номенклатурата, защото се договориха ръководителите на Съветския съюз от едно време и западните ръководители, страхувайки се от социални експлозии и социална революция и успяха да контролират процесите. Следващите кризи ще бъдат много по-мащабни, в рамките на петте континента и там контрол е трудно, бих казал невъзможно, да се установи. Това нещо открива перспективите на социална революция за трансформация на днешната социална, политическа и икономическа система. Разбира се, тези процеси ще доведат до осъзнаване на кризата и причината от все повече и повече хора и на този фон, както е ставало в миналото, анархистическото движение смятам, че ще се съживи, мобилизира и организира отново.
Това е съвсем накратко.

Подобни публикации

Мисъл и воля, година I (1930), бр. 1 – 5

3 коментара

  • Наблюдател

    Ето какво намерих за историята на Елица:

    20-годишната Елица от Добрич е преследвана, арестувана, обвинена и ще бъде съдена за „престъпления против републиката“. „Престъплението“ се състои в раздаване на листовки и разлепването им из града. В тях се призовава за свобода, равенство и безвластие. Момичето е направило листовките въз основа на стари броеве на вестник „Свободна Мисъл“, издаван от Федерацията на Анархистите в България – вестник, който излиза напълно легално, не е забранен и се разпространява в цялата страна!

    Някои от броевете са оставени и в магазин „На Тъмно“ в Добрич, поради което от около месец местната полиция всеки ден ходила в магазина и разпитвала продавачката, оказвали и дори психологически натиск. Бъдещата „обвиняема“ Елица разказва още: „Събрали всички отговарящи на описанието ми в районното и ги разпитвали, защото „не може да се казват толкова остри думи против държавата и някои неща не се пишат по листовки“…“. След първото разлепване на анархистичните плакати полицаите са започнали издирване, обикаляли са училищата и са търсели момиче с такова описание. Елица е арестувана и разпитвана, след което обаче е била освободена, но е повдигнато обвинение. Домът и дори е бил обискиран, на какво основание все още не е съвсем ясно… Явно и e-mail-ът и е бил атакуван и проследяван (нещо незаконно при липса на разрешение, каквото по всяка вероятност полицаите не са имали), защото според официалните медии „служители на служба “Сигурност” са установили и връзките и със съмишленици по Интернет“.

    В член 108 на Наказателния кодекс (по който е обвинението) става дума за проповядване на фашистка идеология и „тероризъм“… Явно целта на местната полиция е да отчете дейност и „борба с тероризма“ чрез измислено обвинение срещу 20-годишно момиче. „Провинението“ на Елица, изразяващо се в радаване на листовки и разпространение на легален вестник, може да бъде наказано с 3 години затвор!!!

    ==================================================

    Обвинението е по член 108 на Наказателния кодекс за фашизъм (?!) и антидемократична пропаганда, както и за подстрекателство към насилие (което е меко казано нелепо, защото става въпрос за разлепване на листовки и разпространение на легален вестник.

    Една сутрин към 5 часа домът на Елица е обискиран и са иззети листовки, няколко броя на вестник „Свободна Мисъл“, хард-диска на компютъра й. След това тя е арестувана и разпитвана в районното близо 6 часа (най-вероятно без да има възмойност да се обади на адвокат), като са се сменили петима разпитващи следователи, след което Елица е накарана да пише обяснения. 20-годишната анархистка е подлагана на психологически натиск с провокативни въпроси, показвани са й дебели папки с материали, събрани по „нейния случай“ (копие от дипломата, училищно досие, разпечатки от личния й e-mail…). По-късно Елица установява, че паролата на e-mail-а й е сменена (явно от следователите от НСС).

    Полицаите са й предложили „сътрудничество“ (т.е. да я вербуват за доносничка на полицията) в замяна на което обвиненията ще бъдат свалени и Елица ще бъде оставена „на свобода“ да разпространява листовки, но при положение че преди това те са прегледани иодобрени от следователя Иван Андреев.

    За заведеното срещу нея следствие Елица така и не е информирана… По всяка вероятност телефонът и e-mail-ът й се подслушват от НСС.

    http://bulgaria.indymedia.org/newswire/display/375/index.php

  • Атанас Георгиев

    Тия педали нямат ли си истинска работа

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *