Държавата, срещу която се борим

печат
Според медиите в нея 95% от
престъпленията се разкриват, управляващите подкрепят мира и
демокрацията, БВП расте стабилно с около 6% годишно и все повече хора
живеят на кредит, което показва повишената сигурност сред средната
класа (за работническа класа вече е неудобно да се говори). Лоши са
единствено политиците, тях можем да ги плюем на воля, стига да не
споменаваме имена и да не показваме лица. Породата “политик” е много
лоша, но отделните нейни представители са изключения, стига да не са от
“грешната” политическа сила.


Ние от ФАБ виждаме нещата по твърде различен начин. Никой няма желание,
нито възможности да направи пълен списък от престъпленията, които
стават ежедневно около нас. Престъпления не според закона или морала –
от тях ние не се интересуваме особено
– а престъпления за съвестта на всеки достоен човек. Престъпления,
които повечето бедни хора около нас подминават с попържни под мустак и
още малко болка в кошницата на “промяната”. Престъпления, за които
журналистите губят работата си, ако решат да ги раздухат истински.
Престъпления, които създаваха и още създават истинските капиталисти у
нас – тези, на които няма как да не се плаща и на които няма как да се
откаже. Ще споменем само няколко от тях, заедно с последствията, на
които се радваме всички ние.
Държавата слабо ни интересува.
Интересуват ни хората и затова започваме от обществото и така
нареченото “обществено мнение”. Такова животно, разбира се, не
съществува, понеже “обществените” медии, които уж го изразяват, са
точно толкова обществени, колкото и мерцедесът на Васил Божков. Според
официалните статистики България е в първите 10 в света по влияние на
правителството върху медиите и на първо място по автоцензура в самите
“обществени” медии. Ето, шампиони сме не само по фигурно пързаляне, но
това удобно се подминава с лека ръка от същите тези “обществени” медии.
Като резултат, на “общественото мнение” не му пука за цензурата. Но в
същото време цензурата от страна на правителството добре говори колко
демократична ни е демокрацията. А автоцензурата, налагана в самите
медии, идва от това, че гарван гарвану око не вади, а собствениците на
вестниците си пият кафето с „приятелските” кръгове, които ограбват
държавата. Те едва ли имат голям избор – по-добре да си пият кафето,
отколкото да си събират зъбите от пода.
Резултатите са налице: eдно общество, в което всеки за всичко има
мнение, но никой от нищо не се интересува (всъщност тука не сме
шампиони, братята американци са много по-напред, но ние упорито ги
гоним и скоро ще ги настигнем, да живей!). Лицемерието, отчуждението,
еснафщината ни облъчват от екрана, от вестниците, от витрините,
билбордовете, ако щете от контрольорите в градския транспорт и
чиновниците в данъчното: “Свестните у нас считат за луди”. Човек за
човека е … не, не вълк, а прасе! Прасенцата си гледат всяко в своята
копанка, докато вълците обикалят и си избират откъде да гризнат по нещо.
Какво правят в това време кучетата? Ами правят точно това, за което им
се плаща. Грижат се да не бутне някой реда. Полицаите обикалят и
ръмжат, гледат и те да докопат някоя мръвка. И който не слуша
увълчените им господари, го бият. Понякога го отнасят и “почтени
бизнесмени”. Пребити до смърт без съд и присъда, по демократически.
Много по-често обаче го отнасят по-свестни хора – млади комунисти с
плакати за антивоенен митинг, дори и обикновени минувачи. Те биват
пребити от бой, замъкнати в участъка и виновни до доказване на
противното. Но за това няма кой да пише. Няма кой да търси сметка на
престъпниците. Не се намери никой да им поиска сметка дори когато
полицаи убиха случаен гъбар в гората и получиха жестокото наказание да
платят 1000 лева. Не би, някои са по-равни, особено ако трябва да пазят
задниците на управляващите.
А самите управляващи не падат по-долу от тях. Народът е казал, “рибата
се вмирисва от главата”. Щом един полицай може да ви начупи главата за
това, че сте го погледнали накриво, щом може да си затвори очите за
изнасилвания и убийства на деца (не са само сестрите Белнейски, подобни
случаи има много, но не звучат “европейски” и не се раздухват), какво
ли могат да направят техните началници? Та да погледнем само така
наречения “главнокомандващ на армията”, господин-другаря-джентълмена
Първанов. Той официално амнистира един осъден разбойник, известен като
Дон Цеци, за да може последният отново да стане дупедат в парламента.
Човекът, като всеки друг, имал нужда от шанс в живота – само дето
“всеки друг” не получава президентска амнистия като се погаври с нечия
чест. Но това иди-дойди – президентът има много по-гнусни навици,
например да лъже-маже преди избори пред очите на всичките му там
журналисти, общественици и прочее блюдолизци. По въпросите като НАТО и
изтеглянето от Ирак изведнъж се оказва, че имало консенсус и то
всъщност едва ли не било излишно да се говори за това преди изборите,
ама на, все за нещо трябва да се говори.
Всъщност, практически по всички въпроси, които нас лично ни засягат,
има консенсус в “политическото пространство” (ние сме в “другото”
пространство, където човек за да яде, трябва да работи, а не да лиже
или да застреля някого). Накратко, консенсусът е, че тълпата трябва да
се мачка: като няма хляб – повече зрелища, а където зрелищата не
помагат, со малко кютек. Затова полицаите ни се превръщат все-повече в
песове, отколкото в хора, а войниците ни стават напомпани роботи,
готови да стрелят, по когото им кажат. Защото утре, когато някой
надигне глава срещу “порядъка” на експлоатацията и тиранията, трябва да
има някой да му я клъцне, а този някой, за да си върши работата, трябва
да е тъп и задоволен. Малко по малко се отнемат правата на работниците,
правото на капитала се защитава безрезервно, богатите са добри по
подразбиране, общото минава в частни ръце, раздават се неизплащаеми
кредити и се издигат железобетонни огради около новобогаташки дворци.
Защото, за да експлоатираш някого, той трябва да няма нищо свое.
Бедните ще стават по-бедни, а богатите – по-богати. Тъпчат ни и ще ни
тъпчат още повече, защото те го искат, а ние ги търпим.
Това не е просто заговор на клика червени или сини гадове, а закон за
развитие на обществото, предпоставките за който са между самите нас.
Ако тук и сега все още имаме храна и дрехи, да не забравяме, че за тях
плащат и нигерийците с петрола си, и китайците с труда си, и бразилците
с горите си, и планетата с климата си, и иракчаните с кръвта си. Всички
те западат ден след ден, ако не искаме да паднем и ние след тях, заедно
с пясъчната кула наречена ЕС, трябва да се стегнем и то бързо. Времето
не чака. У нас на две родени деца се падат трима умрели души. По
последни данни 75% от населението са живеят в недоимък, 40% са
официално признати за бедняци. 92% работят наднормено. Стига сме
гледали себе си и “своето”. Няма нищо “мое” там, където всеки търси
начин да ме ограби.
Правата на човека се гарантират от хората около него, а не от две шепи
самозванци, научени как да ни лъжат, за да ги търпим. Трябва да си
върнем способността да живеем заедно с хората около нас, да си върнем
комшулука – съжителството да бъде извор на радост от взаимната полза, а
не само на компромиси и „толерантност”. Никаква толерантност обаче към
фалшивите потиснически институции на държавата, наложени ни от
историята.
Нека започнем от утре! Да се съберем с хората около нас, с хората,
които вярват, че трябва да жертват нещо от себе си в името на
собственото си съществуване, на свободата и бъдещето си! Да създадем
организации от хора, а не от овце, които да се борят за правата ни и да
защитават интересите ни! На работното място, на улицата, пред
останалите хора, ако трябва и пред останалите народи. ФАБ е една такава
организация, създадена, за да помага на хората да решават общите си
проблеми. Трябва ли тя да е единствената? Достатъчно ли е да излезем на
протести веднъж-дваж годишно, да напсуваме правителството и да си
сложим шапката на пирона у дома? Толкова ли няма наоколо други хора,
които са готови да потърсят своето без да се качат на врата на някого?
Някой наскоро търсил ли ги е със свещ, та да се отказваме, преди да сме
започнали? Ами ако ги намерим? Ако се окаже, че нещата, които ни
събират, са повече, отколкото тези, които ни разделят?
Тогава трябва да вземем това, което е наше и да го социализираме. Да го
поставим под възможно най-пряк контрол на хората, които го ползват и
създават. Да пожертваме част от времето си, ако трябва всяка седмица,
всеки ден, за да управляваме живота си така, както ни харесва на нас, а
не на тулупите “отгоре”. Да започнем от “общото”
– общинската собственост, природните ресурси, дори боклуците по улицата
и да завършим с танковете в казармите, дворците по планините и
заводите, строени от нас, от бащите и дядовците ни. Тогава, когато
всеки има възможност да промени това, което го засяга, да използва
това, което е създал, тогава ще можем да кажем, че сме по-свободни и
по-щастливи от днес. •

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *