Световният ред и неговите правила

печат

Откъс от книгата на Ноам Чомски "Новият Военен Хуманизъм" (The New Military Humanism), "Презрението на САЩ към новият световен ред е толкова силно, че дори е странно това да се обсъжда." 

Въпреки отчаяните опити на идеолозите да докажат че кръга е квадратен, няма сериозно съмнение, че бомбардировките на НАТО все повече подкопават, това което е останало от крехката международна законност. САЩ направиха това очевидно в хода на дебатите, довели до решенията на НАТО. Колкото по-тясно това касаеше конфликтния регион, толкова по-силна беше опозицията срещу Вашингтон по въпроса за употреба на сила, даже в пределите на НАТО (Гърция и Италия). Това не е нещо необичайно – друг неотдавнашен пример бяха бомбардировките на САЩ и Великобритания, предприети през декември 1998 година с необичайно нагли жестове на неуважение към Съвета за Сигурност – даже изборът на време, съвпаднал с непредвидена сесия по въпроса за кризата. Още една илюстрация на това е унищожаването от Клинтън на половината фармацефтично производство на неголяма африканска страна няколко месеца по-рано. Това бе представено като незначителен любопитен случай, макар че ако подобно нещо беше извършено в Америка от ислямски терористи, би предизвикало малко по-различна реакция Възможно е това да е пример за "действено сдържане", обявено от Стратегическото командване на САЩ през 1995 година и насочено към така нареченото "оценява се в границите на съответната култура", като например, съдбата на деца, умиращи от леко лечими заболявания. Не е задължително да се подчертае, че то има значително по-обширно тълкуване, което може да бъде съществено преразгледано спрямо днес, ако разглеждаме фактите, актуални при определяне на термина "обичаи и практика", тълкуване, в съответствие с което трябва да се предостави на най-просветената държава, право "да прави това, което тя счита за необходимо" посредством сила.

Може да бъде доказано достатъчно правдоподобно, че по-нататъшното разрушаване на правилата на световния ред сега вече няма никакво значение, също като в края на тридесетте години. Незачитането на основните принципи на световното съжителство, залегнали в основите на световния ред е станало толкова очевидно, че даже е странно да се обсъжда. Един поглед върху вътрешната документална хроника показва, че тази позиция на САЩ, може да се проследи далеч назад до най-ранните дни, дори в първия меморандум, на за пръв път сформирания Национален Съвет за Безопасност през 1947. По времето на Кенеди тази позиция започва да добива открито изражение, като например, когато водещия държавен съветник на Кенеди Дийн Ачесън оправда блокадата на Куба през 1962 година, съобщавайки на Американското Общество за Международно право че това е "уместен" отговор на САЩ на "призива за… власт, позиция, и престиж на Съединените Щати… ", и че този призив "… не е работа на закона". "Реалната цел”, на международния закон е за Ачесън, просто “да украси нашите етични позиции, изведени от много общите морални принципи, които засягат официалната доктрина”, когато това е удобно.

Главното нововъведение по времето на Рейгън-Клинтън стана пълното пренебрежение към международните закони, и това че сериозните договорености бяха напълно пренебрегнати. Това даже бе широко възхвалявано на запад като "нов интернационализъм", който представлява забележителна нова ера, уникална в човешката история. Не е чудно, че подобно развитие е възприето по-различно в традиционните области на цивилизованите държави и под въздействието на различни причини, предизвика загриженост даже у някои хищно настроени политически анализатори. Краят на студената война направи възможно да бъде надминат дори цинизма на Ачесън. Поклоните пред световният ред не са задължителни, дори са презрени, така както постъпват цивилизованите държави, както им е угодно, без особено да се безпокоят за неща, като сдържаност или световно обществено мнение. Идеологическото управление допълва – "за да прикрием нашите позиции с етически признаци произлизащи от много общи морални принципи", както със значителна яснота показват последните събития. "Прогресивното, но оправдано разширяване на тълкуването на международния закон" (Марк Уелър), може да бъде разработено по желание на могъщите държави, за да обслужва техните специални интереси: "хуманитарното вмешателство" с бомби в Косово, но без никакво изземване на огромното количество смъртоносно оръжие можещо да послужи за етническо прочистване и държавен терор в пределите на НАТО, за да се приведе тази толкова драматична илюстрация. С "премълчаването на непопулярни идеи и запазването в тайна на неудобните факти", в стил описван от Оруел в неговите наблюдения върху свободните общества, всичко трябва да протича гладко. Каквото и да се случи, – това е "повратен пункт в международните отношения", когато "цивилизованите държави", водещи "идеалистичния Нов Свят, които се борят за прекратяване на безчовечността", пристъпват към използване на военна сила, като те "вярват, че това е справедливо", – или както това се вижда от другите, за да разработят "правила на играта", които им дават "право на силово вмешателство, за да накарат да се оправдае това , което по тяхното мнение трябва да бъде оправдано", винаги "замаскирано в моралистична праведност", "както в колониалната епоха".

От гледна точка на тези цивилизовани държави, това различие в оценяването на предходното показва тази ясна граница, която отделя техния "нормален свят" от този на останалите народи, на които им липсват "западните понятия за търпимост", и които още не са преодолели "човешката склонност към зло", за удивление и ужас на цивилизования свят.

В този контекст, едва ли ни удивлява това, че "международното право днес вероятно най-малко се взима под внимание в страната (САЩ) от когато и да било" откакто е създадено Американското Общество за Международно Право през 1908 година. Или това, че редактора на водещото професионално списание по международно право е загрижен за "тревожното задълбочаване" на отказа на Вашингтон от договорените задължения.

Господстващата позиция по отношение на установения световен ред беше илюстрирана по друг начин, когато Югославия повдигна обвинение към страните от НАТО в Международният Съд, позовавайки се на Конвенцията за Геноцида. Съдът определи, че няма необходимите юрисдикции, да счита, че "всички страни са длъжни да действат в съответствие с техните задължения по устава на Обединените Нации, който ясно забранява бомбардировки – "завоалирана формулировка, за да се каже, че бомбардировката нарушава международното право", – съобщава "Ню Йорк Таймс". Особено интересно е съобщението на правителството на САЩ, което представлява хлъзгав юридически аргумент, приет от Съда, за това, че техните действия не попадат под юрисдикцията на Съда. САЩ в крайна сметка ратифицират Съглашението за Геноцида, след дълго забавяне и с уговорката, че "се изисква специфично съгласие от САЩ", ако обвиненията се повдигат срещу тях, а САЩ отказват да дават това "специфично съгласие" указано в ограниченията. Съдебните правила изискват, всички страни да се съгласят с юрисдикцията на Международния Съд, напомни на Съда съветника Джон Крук, а ратифицирането от САЩ на Съглашението е обусловено от неговото неприлагане към самите Съединени Щати.

Може да бъде добавено, че това ограничение е още по-общо. САЩ ратифицират няколко възможни конвенции, относно правата на човека, и свързаните с тези въпроси, и тези няколко конвенции, се обуславят с уговорки, които осигуряват на САЩ неприлагането им по отношение на тях самите.

Предложените обяснения за отказа от международните задължения са интересни и би трябвало да заемат първите страници и да се изучават в учебните и университетски програми, ако честнoстта и хуманитарните последствия са считани за значими величини. Самите висши власти, са дали да се разбере, че международните закони и средства стават неактуални, ако не следват указанията на Вашингтон, както това е било в първите дни, когато властта на САЩ е била господстваща. Когато Международният съд е разглеждал това, което по-късно е отсъдил, като "противозаконно използване на сила" на Вашингтон срещу Никарагуа, държавният секретар Джордж Шултц – почитаемия, г-н Чистач в администрацията на Рейгън – нападал тези, които защитават "утопически, юридически средства, като външното посредничество, Обединените Нации и Международния Съд, игнорирайки силовите елементи". Ясно и откровено, и без съмнение оригинално. Юридическият съветник на Държавния Департамент Ейбрахъм Софър е обяснил, че членовете на ООН не могат повече "да се вземат под внимание при формирането на нашите възгледи", "болшинството" (в ООН) "често не е съгласно със САЩ по важните международни въпроси", за това ние сме длъжни "да запазим за себе си власт, за да можем да определим" как да постъпим и какви въпроси попадат по същество в границите на вътрешната юрисдикция на САЩ както е определено от Съединените Щати", в този случай "незаконното използване на сила" от Вашингтон срещу Никарагуа. Всичко това е много добро – говори се отвлечено за "прогресивно, но законно разширение на международното право, което създава възможност за " хуманитарно вмешателство ", или да съгласува с цивилизованите държави правото за използване на военна сила, където, както те "постановят", това "трябва да бъде оправдано". Но също така е нужно да се признае и това, че едва ли случайно държавите, оценяващи себе си като цивилизовани, се оказват тези, които могат да действат така както им е угодно. И това е в реалния свят, където има два избора: (1) да се следват основите на световния ред чрез Устава на ООН, Международният Съд и други съществуващи учреждения и още по добре, ако това бъде разработено и широко прието; (2) тези в които е силата, правят това, което искат , очаквайки да получат одобрение, което е прерогатив на властта.

Може да се избере абстрактна дискусия за разглеждане на друг възможен световен ред, което е добра тема за семинар по философия. Но по настоящем, в крайна сметка, това е избор между (1) и (2), определящи реалният свят, в който решенията влияещи на хуманитарните дела, трябва да се приемат.

Фактът, че реалните възможности за избор се свеждат до (1) или (2), е бил признат 50 години назад от Международния Съд: "Само Съдът може да разглежда предполагаемо право за интервенция, като провъзгласяване на политика на сила, която, както това е било в миналото, води към най-сериозни злоупотреби и която (интервенцията) не може, каквито и да са недостатъците на международните организации, да съществува в международното право…; от реда на нещата следва, че ако възможността за интервенция е запазена за най-силните държави, то това може лесно да доведе до извращение на самата същност на законността".

Може да се приеме позата "преднамерено незнание" и да се игнорира "обичая и практиката", или да се развиват към някои нелепи предположения ("промени, разбира се", "студена война", и други познати предлози). Или можем да вземем обичая, практиката, и явната идеология насериозно заедно с фактическата история на "хуманитарната интервенция", отделяйки се от моралните норми, но в крайна сметка откривайки възможност да се получи някакво разбиране на това, което става в света.

Къде попада особения въпрос за това, което беше направено в Косово? Този въпрос е оставен без отговор. Отговорът не може просто да се изведе от абстрактния принцип и още по-малко от религиозни надежди, но той изисква сериозно внимание към положението в реалния свят. Разумният извод, предполагам, е в това, че САЩ са избрали курс на действие, който , както се е и очаквало, би засилвал зверствата и насилието; и това е поредният удар по международния ред, който предлага в крайна сметка слаба, ограничена защита от грабителските държави; това подрива демократичните достижения в пределите на Югославия, също така и в Македония; и това връща назад перспективата за разоръжаване и за някакъв контрол над ядреното оръжие и на другите средства за масово унищожение и в крайна сметка може да остави другите "без избор" (при интервенция), но "да им даде оръжие за масово унищожение" при самоотбрана. От трите логически възможни варианта, те (САЩ) избират (1) – "действия за засилване на катастрофата", отхвърляйки алтернативите: (2) – "да не правят нищо", и (3) – "опит да се смекчи катастрофата". Реалистичен ли е избор (3)? Не може да се знае със сигурност, но има признаци за това, че това е било вероятно.

От самото начало за Косово е имало едно правдоподобно наблюдение за това, че "всяка бомба която падне в Сърбия и всяко етническо убийство в Косово водят до невъзможност за сърби и албанци да живеят заедно в някакво подобие на свят" (Файнейшъл Таймс 27 март). Трябва да се помисли и за други възможни дългосрочни резултати – също толкова неприятни. В най-добрия случай, както беше признато, незабавното прилагане на натовските версии за официално решаване на кризата оставя "неустойчиви проблеми", адресирани най-вече към тези които попадат под "ефекта" на бомбардировките.

Стандартния аргумент се състои в това, че ние сме били длъжни да направим нещо; ние не бихме могли просто да стоим встрани, в същото време когато зверствата продължават. Употребата на сила няма никаква алтернатива, заявяваше Тони Блеър, заедно с многото глави, кимащи в съгласие: "да не се прави нищо – означава мълчаливо да се съгласим със зверствата на Милошевич". Ако избор (3) ("да се смекчи катастрофата"), е изключен, както беше мълчаливо прието, и пред нас остава само (1) ("да се засили катастрофата") или (2) ("да не се прави нищо"), то ние разбира се, сме длъжни да изберем (1). Даже може да бъде посочен аргумент за това – награда за отчаянието на привържениците на бомбардировките. Да предположим, че Вие видите престъпление на улицата и чувствате, че просто не можете да стоите мълчаливо встрани, затова Вие грабвате пушка и убивате всички, включително: престъпника, жертвата, свидетелите. Сигурно сме длъжни да разберем какъв е бил рационалния и моралния отговор, в съответствие с принципите на Блеър?

Един винаги възможен вариант, е в това да се следва принципа на Хипократ: "Преди всичко не причинявай вреда". Ако Вие в никакъв случай не можете и да си помислите за това, да се придържате към този елементарен принцип, тогава не правете нищо; в крайна сметка това е за предпочитане пред причиняването на вреда – последствие признато отрано като "предсказуемо" в случая на Косово, и прогнозата се изпълни точно. Понякога може би е истина, че търсенето на мирни средства трябва да започва от края на списъка и че има "липса на избор" в нищо-не-правенето или в причиняването на големи вреди. Ако е така, то всеки, даже с минимална претенция за това, че трябва да се действа морално, съблюдава принципа на Хипократ. Това че нищо конструктивно не може да бъде направено, трябва поне да не се демонстрира. В случая Косово, дипломатическия избор се появи за да бъде направен, и той можеше да бъде продуктивен, но както трябва да се признае, той се появи доста късно.

Правото на "хуманитарно вмешателство" вероятно ще се използва често в близките години – може би с оправдание, може би не – сега тази система на сдържане  се е опорочила (позволявайки голяма свобода на действие) и факторите на студената война са загубили своята ефективност (нужни са нови). В такова време е нужно да се обърне внимание на възгледите на многоуважавани коментатори – не забравяйки за Международния Съд, в чиито прерогативи стоят въпросите за намесата и за "хуманитарната помощ" в решения, отхвърлени от Съединените Щати, и за изводите които даже не е било съобщено.

В учебните дисциплини по международно дело и международно право е трудно да се намери по-уважаван глас от този на Хедли Бал, или Люис Хенкин. Бал предупреждаваше преди 15 години, че "отделни държави, или групи от държави, които са се провъзгласили за авторитетни съдии на световното общо благо игнорират възгледите на другите и фактически стават заплаха за международния ред, и в този смисъл на ефективното действие в тази област ". Хенкин в основната си работа за световния ред пише, че "натискът, за премахване на забраната за използване на сила е печален, а аргументите за узаконяване на използването на сила при тези обстоятелства са неубедителни и опасни… Даже 'хуманитарната намеса' може достатъчно лесно да бъде използвана като предлог за агресия. Нарушаването на човешките права – всъщност е доста обичайно и ако би било допустимо да се прекрати чрез външно използване на сила, то не би имало никакви закони, които да забранят използването на сила от почти всяка държава срещу почти всяка друга. Убеден съм, че правата на човека трябва да бъдат защитени, а другите несправедливости трябва да бъдат поправени, но чрез други, мирни средства, без откриване на врата за агресия и унищожаване на основните предимства на международното право – незаконността на войната и забраната на силата".

Това са размисли, които не трябва да бъдат просто игнорирани. Признаването на принципите на международното право и световния ред, договорните задължения, решенията на Международния Съд, посочените заявления на уважаемите коментатори – това е нещо, което не дава автоматически общи принципи или решения за конкретните проблеми. Всичко трябва да се разглежда спрямо своите достойнства. За тези които не приемат стандартите на Саддам Хюсеин, съществува тежкото бреме да докажат че се готвят да предотвратят опасността или използването на сила.

Възможно е да се появят и трудности, но това е нещо което трябва да бъде доказано, а не просто провъзгласено. Последствията трябва да бъдат преценени внимателно – особено тези които се опитваме "да предскажем". Причините за действие също трябва да бъдат преценени – на рационална основа, с внимание към историческите факти и документалните свидетелства, а не с ласкателство към нашите лидери и "принципите и ценностите", приписвани им от поклонниците.


откъс от "Новият Военен Хуманизъм"

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *