Апокалипсис скоро

печат

В началото на август група
известни интелектуалци публикува отворено писмо, обвиняващо Израел в ескалация
на конфликта в Близкия Изток. Писмото, което основно се отнасяше до
разполагането на войски между Израел и палестинската автономия предизвика много
гняв сред читателите на Ynet и Ynetnews (израелски медиен и интернет монополист
– б.пр.), предимно поради твърдението, че политическата цел на Израелските
действия е да елиминира палестинската нация.
Писмото бе съставено от изкуствоведа Джон Бъргър и между подписалите се бяха
писателят носител на Нобелова награда Харолд Пинтър, лингвистът и теоретик Ноам
Чомски, нобеловият лауреат Хосе Сарамаго, писателката лауреат на наградата
“Букър” Арундхати Рой, американският писател Ръсел Бенкс, писателят и сценарист
Гор Видал, и историкът Хауърд Зин.

Проф. Чомски, вие твърдите, че провокацията и контрапровокацията служат за
отвличане на вниманието от истинския проблем. Какво значи това?

Предполагам, че имате предвид писмото на Джон Бъргър (което аз подписах заедно
с останалите). “Истинският проблем”, който се игнорира, е системното
разрушаване на всякакви перспективи за достойно палестинско съществуване, тъй
като Израел анексира ценните земи и основните ресурси, оставяйки орязани
територии на палестинците в пустинните райони, много отдалечени един от друг и
от парченцето от Йерусалим, оставено за палестинците, на практика в затвор, тъй
като Израел взе и долината на р. Йордан.
Тази програма на разполагане на войски, цинично маскирана като “изтегляне”,
разбира се е напълно незаконна поради нарушаването на резолюциите на Съвета за
сигурност (на ООН – б. пр.) и единодушното решение на Световния съд
(включително и с гласа на съдията от САЩ Бюргентал). Ако тя се реализира според
плановете, това говори за края на много широк международен консенсус за
двустранното споразумение, което САЩ и Израел едностранно блокираха преди 30
години – неща толкова добре документирани, че няма нужда да ги описвам тук.

Да се върнем на вашия въпрос – дори един бегъл поглед върху Западната преса
разкрива, че критичните събития в окупираните територии се изострят дори
повече, отколкото войната в Ливан. Продължаващото разрушаване на Газа, което,
първо, рядко се отразява добре, бавно избледнява на фона на другото и системното
завземане на Западния бряг фактически изчезна.
Аз въпреки това не бих отишъл толкова далеч със заключенията, които правите във
вашия въпрос: че това е целта на войната, въпреки че очевидно това е ефектът.
Трябва да си спомним, че Газа и Западния бряг се разглеждат като едно цяло,
така че ако съпротивата срещу израелските разрушителни и незаконни програми е
легитимна в Западния бряг (а би било интересно да видим рационални аргументи за
противното), то тя е легитимна също и в Газа.

Вие твърдите, че световните медии отказват да свържат това, което става в
окупираните територии, с това, което става в Ливан?

Да, но това е най-малкото обвинение, което би трябвало да се повдигне срещу
световната медийна и интелектуална общност като цяло. То е едно от многото далеч
по-сурови обвинения, изнесени в уводния абзац на писмото на Бъргър.
Спомнете си фактите. На 25-ти юни залавянето на сержант Гилад Шалит предизвика
огромно възмущение по света, продължаващо ежедневно с голяма сила и остра
ескалация на израелските атаки срещу Газа, поддържани на основата на това, че
залавянето на войник е смъртен грях, за който населението трябва да бъде
наказано.
Един ден по-рано, на 24-ти юни, израелските въоръжени сили отвлякоха двама
цивилни в Газа, Осама и Мустафа Муамар, по всички норми далеч по-тежко
престъпление от залавянето на войник. Отвличането на Муамар със сигурност беше
известно на големите световни медии. Те бяха отразени веднъж в англоезичната
израелска преса, основно в бюлетина на ИОС (Израелски отбранителни сили, израелската
армия – б. пр.). Имаше няколко кратки, уплашени и непълни репортажа в няколко
вестника в САЩ.
Много показателно е, че нямаше нито коментар, нито последствия, нито призив за
военни и терористични атаки срещу Израел. Едно търсене в Гугъл бързо ще разкрие
относителното значение на Запад за отвличането на цивилни от ИОС и залавянето
на израелския войник един ден по-късно.
Тези две събития, на един ден едно от друго, демонстрират с невероятна острота,
че показното възмущение от отвличането на Шалит беше цинична измама. Те
разкриват, че по нравствените норми на Запада отвличането на цивилни е просто
ОК, ако се прави от “нашите”, но залавянето на войник на “нашите” ден по-късно
е ужасно престъпление, което изисква сурово наказание за населението.
Както Гидеон Леви точно написа в Хаарец (голям израелски ежедневник – б. пр.),
отвличането на цивилни от ИОС един ден преди залавянето на сержант Шалит снема
всякакви “легитимни основания за операции на ИОС”, а можем да добавим и
всякакви легитимни основания за поддръжка на такива операции.
Същите елементарни нравствени принципи важат и за отвличането на 12-ти юли на
двама израелски войници до ливанската граница, усилени в този случай от
редовната израелска дългогодишна практика на отвличане на ливанци и задържане
на заложници за дълги периоди от време.
Наистина позорен
През дългите години, в които Израел поддържаше постоянно тези практики,
включващи отвличането на хора в открито море, никой не заяви, че тези
престъпления оправдават бомбардиране на Израел, нахлуване и разрушаване на
по-голямата част от страната или терористични акции в нея. Заключенията са
очевидни, ясни и недвусмислени – и по тази причина се потискат.
Всичко това очевидно е от огромно значение в този случай, особено предвид
драматичното стечение на обстоятелствата във времето. Това е, предполагам,
причината основните медии да пропуснат най-важните факти, освен съвсем малко
разсеяни и омаловажаващи фрази, с които представят отвличането като
незначително, сигурно защото е извършено от израелските сили, подкрепяни от
САЩ.
Защитниците на държавните престъпления твърдят, че отвличането на цивилни в
Газа е оправдано от обвинението на ИОС, че те са “бойци на Хамас” или че са
планирали престъпления. По тяхната логика те трябва да възхваляват залавянето
на Гилад Шалит, войник от армия, която обстрелва и бомбардира Газа. Тези деяния
са наистина позорни.

Говорите първо и преди всичко за признаването на палестинска нация, но това
ще реши ли “Иранската заплаха”? Ще изгони ли Хисбула от израелската граница?

Практически всички информирани наблюдатели се съгласяват, че честно и
справедливо решение на положението на палестинците би отслабило сериозно гнева
и омразата срещу Израел и САЩ в арабския и мюсюлманския свят, а може би и много
повече, както показват международните изследвания. Подобно съглашение е
постижимо със сигурност, ако САЩ и Израел се отдръпнат от своята отдавнашна
политика на отхвърляне.
Разбира се, за Иран и Хисбула може да се каже много повече и тук мога да
спомена само няколко ключови момента.
Да започнем с Иран. През 2003 г. Иран предложи да преговаря по всички текущи
въпроси със САЩ, включително атомните въпроси и двустранното споразумение за
израелско-палестинския конфликт. Предложението беше направено от умереното
правителство на Хатами с подкрепата на твърдолинейния “върховен вожд” аятолах
Хаменей. Отговорът на администрацията на Буш беше да порицае швейцарския
дипломат, който представи предложението.
През юни 2006 г. аятолах Хаменей отправи официална декларация, в която посочи,
че Иран е съгласен с арабските държави по въпроса за Палестина, тоест приема
призива на Арабската лига от 2002 г. за нормализиране на отношенията с Израел в
едно споразумение за две държави според международния консенсус. Избраният
момент предполага, че това може да е било укор към неговия подчинен
Ахмадинеджад, на чиито бунтарски изявления се дава широка публичност на Запад,
за разлика от далеч по-важната декларация на неговия началник Хаменей.
Разбира се, ООП официално поддържа решението за две държави от много години и
подкрепя предложението на Арабската лига. Хамас също изрази желание да
преговаря по споразумение за две държави и това със сигурност добре се знае в
Израел. Харази (ирански външен министър в правителството на Хатами – б.пр.) е
считан за автор на предложението на Хатами (ирански премиер до 2005-та – б.пр.)
и Хаменей от 2003-та.
САЩ и Израел не желаят и да чуят за това. Те не желаят да чуят, че Иран е
единствената страна, приела предложението на директора на МАГАТЕ Мохамед Ел
Барадей всички материали, които могат да бъдат използвани за производство на
оръжия, да бъдат разположени под международен контрол, стъпка към изпълнението
на споразумението за съкращаване на ядрените материали.
Изпълнението на предложението на Ел Барадей не само би спряло Иранската атомна
криза, но също би решило много по-сериозна криза – растящата заплаха от ядрена
война, която накара водещи стратегически анализатори да предупреждават за
“скорошен апокалипсис” (Робърт МакНамара), ако политиците продължат текущия си
курс.
САЩ яростно се противопоставя на това споразумение, но въпреки неговите
възражения, предложението стигна до ООН, където мина със 147 гласа на 1 и двама
въздържали се – Израел, който не може да застане срещу своя покровител, и,
което е по-интересно, блеърска Великобритания, която се ползва с известен
суверенитет. Британският посланик заяви, че тя поддържа споразумението, но то
“разделя международната общност”. Това отново са факти, които са фактически
заглушени извън определени кръгове и са въпрос на фактическо оцеляване на човечеството,
много по-важни от Иран.
Често се твърди, че “международната общност” поискала от Иран да се откаже от
елементарното си право да обогатява уран. Това е вярно, ако дефинираме
“международната общност” като Вашингтон и които там вървят след него. Със сигурност
това не е светът. Необвързаните страни твърдо поддържат правото на Иран да
обогатява уран. Забележително е също така, че в Турция, Пакистан и Саудитска
Арабия мнозинството от хората предпочитат Иран с атомни бомби пред американски
военни действия, както показват международните допитвания.
Необвързаните страни също искат Близкия Изток без ядрено оръжие, стара цел на
автентичната международна общност, отново блокирана от САЩ и Израел. Трябва да
се каже, че заплахата от Израелското ядрено оръжие се взема много сериозно по
света.
Както обясни бившият главнокомандуващ на стратегическото командване на САЩ
генерал Лий Бътлър, “изключително опасно е, в котела от омраза, който наричаме
Близкия Изток, една нация да се въоръжи явно, с ядрен резерв от може би стотици
бойни глави и да предизвика другите нации да го направят.” Израел си прави лоша
услуга, ако пренебрегва тези предупреждения.
Интересно е също, че когато Иран беше управляван от тиран, доведен на власт от
англо-американски военен преврат, САЩ, включително Ръмсфелд, Чейни, Кисинджър,
Волфовиц и други, решително поддържаха иранската ядрена програма – същата,
която сега отхвърлят, – и помагаше със средства за развитието на програмата.
Тези факти със сигурност се помнят от иранците, точно както не са забравили
безрезервната поддръжка на САЩ за Саддам Хюсеин и техния съюз с него по време
на кръвопролитната му агресия, включително помощта за създаването на
химическите оръжия, отнели живота на стотици хиляди иранци.
Мирни цели
Може да се разисква много, но изглежда, че “Иранската заплаха”, която вие
споменавате, може да се премахне чрез мирни средства, ако САЩ и Израел се
съгласят. Ние не можем да знаем дали иранските предложения са сериозни, докато
те не бъдат проучени. От отказа на САЩ-Израел да ги проучи и мълчанието на
щатските (и, доколкото знам, европейските) медии изглежда, че правителствата се
страхуват, че те може да се окажат сериозни.
Трябва да добавя, че за външния свят звучи малко странно, меко казано, за САЩ и
Израел да предупреждават за “Иранската заплаха”, когато те самите и само те
заплашват да нападнат, заплашват да го направят бързо и сигурно, в сериозни
нарушения на всякакви международни закони, и се подготвят открито за такова
нападение. Каквото и да мисли човек за Иран, няма основание за подобно
обвинение срещу него. Също е очевидно за света, ако не и за САЩ и Израел, че
Иран не е нападал други страни, нещо, което САЩ и Израел правят редовно.
За Хисбула също има тежки и сериозни въпроси. Както добре знаем, Хисбула беше
създадена като реакция на израелското нахлуване в Ливан през 1982 г. и неговата
нагла и брутална окупация в нарушение на разпоредбите на Съвета за сигурност.
Хисбула спечели сериозен авторитет с водещата си роля в изгонването на
агресорите.
Нахлуването през 1982 г. стана след една година, през която Израел редовно
бомбардираше Ливан, опитвайки се отчаяно да предизвика някаква реакция от
страна на ООП след прекратяването на огъня през 1981 г., и когато това не
стана, Израел все пак атакува с абсурдния претекст, че посланик Аргов бил ранен
(от Абу Нидал, който беше във война с ООП). Нахлуването очевидно целеше – и
това беше фактически постигнато – да спре опитите на ООП за преговори,
“истинска катастрофа” за Израел, както Йешуа Порат отбеляза.
Срамни претексти
Това беше, както го описваха по него време, “война за Западния бряг”.
По-късното нахлуване също беше под позорен претекст. През 1993 г. Ицхак Рабин
обяви, че Хисбула нарушава “правилата на играта” – тези израелски правила
позволяваха на Израел да прави терористични атаки на север от неговата
незаконно окупирана “зона за сигурност”, но не позволяваха атаки вътре в
Израел. Пересовото нахлуване през 1996 г. имаше подобен претекст. Удобно е да
се забравя всичко това или да се съчиняват приказки за обстрела на Галилея през
1981 г., но това не е добра практика, не е мъдра.
Проблемът с оръжията на Хисбула е много сериозен, без съмнение. Резолюция 1559
призовава за разоръжаване на всички ливански милиции, но Ливан не я приложи.
Сунитският министър-председател Фуад Синиора описа военното крило на Хисбула
като “съпротива, а не милиция, и следователно изключена от резолюция 1559”.
“Националният диалог” (среща на различни организации в Ливан – б.пр.) през юни
2006 г. не успя да реши проблема. Неговата основна задача беше да формулира
“национална отбранителна стратегия” (срещу Израел), но тя остана блокирана от
призива на Хисбула за “отбранителна стратегия, която позволява Ислямската
съпротива да запази оръжията си като спирачка срещу възможна Израелска агресия”
в отсъствие на друга реална алтернатива. САЩ можеше, ако иска, да даде реални
гаранции срещу нахлуване от страна на клиентската си държава, но това би
изисквало рязка промяна в дълго поддържаната политика.
В основата на всичко стоят тъй важните факти, цитирани от няколко ветерани-кореспонденти
в Близкия Изток. Рами Хури, в момента редактор в ливанския “Дейли Стар”, писа,
че “ливанците и палестинците отговориха на израелските постоянни и все
по-зверски атаки срещу цивилното население със създаването на паралелно или
алтернативно ръководство, което може да ги защити и да осигури основните
услуги”.

Вие не говорите в своето писмо за израелските жертви. Има ли разлика според
вас между израелските цивилни жертви на войната и ливанските и палестинските
жертви?

Това не е точно. Писмото на Джон Бъргър изрично подчертава, че не се прави
разлика между израелските и другите жертви. Както то казва, “и двата вида
ракети разкъсват тела еднакво ужасно – кой освен полевите командири може да
забрави това за момент.”

Вие твърдите, че светът съдейства на израелската инвазия в Ливан и не се
бърка в нещата в Газа и Дженин. На какво служи това мълчание според вас?

Огромното мнозинство по света не може да направи нищо друго, освен да
протестира, въпреки че е напълно очаквано, че силният гняв и възмущението,
причинени от насилието на САЩ и Израел, ще се превърне в подарък за
най-екстремистките и жестоки елементи, мобилизирайки наемници за тяхната кауза,
както досега.
Поддържаните от САЩ арабски тирании осъдиха Хисбула, но са принудени да се
отметнат от страх пред своето собствено население. Дори крал Абдула от
Саудитска Арабия, най-лоялният (и най-важен) съюзник на Вашингтон, бе принуден
да каже, че “ако мирният вариант бъде отхвърлен поради Израелската арогантност,
тогава остават само възможностите за война и никой не знае какви ще бъдат
резултатите за региона, войни и конфликти, които няма да пощадят никого, дори и
тези, чиято военна сила сега се опитва да си играе с огъня”.
Колкото до Европа, нейното нежелание да застане срещу администрацията на САЩ я
прави открит поддръжник на разрушението на Палестина и насилието на Израел. По
отношение на Палестина, Буш заема крайна позиция, която се корени в предишни
политики. Седмицата в Таба през януари 2001 г. е единственият истински пробив в
политиката на отхвърляне от страна на САЩ за последните 30 години.
САЩ също силно поддържаше предишните израелски нахлувания в Ливан, въпреки че
през 1982 и 1996 г. те принудиха Израел да спре агресията, когато насилието
достигна точка, която накърни интересите на САЩ.
За съжаление коментарът на Юри Авнери за Дан Халутц, че “вижда света отдолу
през мерника на бомбардировача” може да се разшири и да включи и други. Той
важи и за Ръмсфелд-Чейни-Райс и други върховни плановици от администрацията на
Буш, въпреки инцидентната им успокоителната риторика. Както историята разкрива,
този поглед върху света не е необичаен сред онези, които държат фактическия
монопол върху средствата за насилие с последствия, които няма нужда да
описваме.

Коя е следващата глава в близкоизточния конфликт според вас?
Не познавам толкова лекомислен човек, който да дава прогнози. САЩ и Израел
раздвижват народни сили, които са твърде застрашителни и които само ще засилят
силата и остротата си, ако САЩ и Израел упорстват в разрушаването на всяка
надежда за осъществяване на палестински национални права и в съсипването на
Ливан. Трябва да се разглежда също и като основна грижа на Вашингтон, както и в
миналото, не Израел и Ливан, а енергийните ресурси на Близкия Изток, обявени
преди 60 години за “поразителен източник на стратегическа сила” и “една от
най-великите материални ценности в световната история”.
Можем да очакваме с убеденост, че САЩ ще продължи да прави каквото може, за да
контролира този несравним източник на стратегическа мощ. Това може да не се
окаже лесно. Забележителната некомпетентност на плановиците на Буш доведе до
катастрофа в Ирак, дори за техните собствени интереси. Те дори се сблъскват с
вероятността за огромен кошмар – шиитски съюз в широки рамки, контролиращ
най-големия световен енергиен ресурс и независим от Вашингтон или дори по-зле,
в по-близки отношения с намиращия се в Китай Азиатски съвет за енергийна
сигурност и Шанхайския съвет за сътрудничество.
Тези резултати биха могли да бъдат наистина апокалиптични. И дори в малък
Ливан, водещият ливански академичен изследовател на Хисбула и остър критик на
организацията описва текущия конфликт в “апокалиптични краски”,
предупреждавайки за възможността “всичко да отиде по дяволите”, ако краят на
израелско-американската кампания ни остави в ситуация, в която “шиитската
общност кипи от възмущение срещу Израел, Съединените щати и своето
правителство, което счита за предател.”
Не е тайна, че през последните години Израел помогна да се разруши светският
арабски национализъм и да се създадат Хисбула и Хамас, точно както насилието на
САЩ доведе до нарастващ ислямски фундаментализъм и джихадски терор. Причините
са разбираеми. Имаше постоянни предупреждения за това в западните
разузнавателни агенции и от водещи специалисти по тези теми.
Човек може да си зарови главата в пясъка и да се чувства уютно в “консенсуса
между стените”, че това, което правим е “справедливо и морално” (Мао),
пропускайки уроците на скорошната история или елементарния здрав разум. Но също
така може да застане пред фактите и да подходи към тези толкова сериозни дилеми
с мирни средства. Такива има. Техният успех не може да бъде гарантиран. Но ние
можем с достатъчна увереност да смятаме, че гледането на света през мерника на
бомбардировача ще донесе още повече нещастия и мъки, а може би дори и “апокалипсис
скоро”. •
интервю на Мерав Юдилович

ZNet, 8 август 2006
превод: Златко Костадинов

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *