Няколко встъпителни думи

Докато медиите на „свободния свят“ ахкат и охкат за ужасите в путиновите тюрми, получили своите 15 секунди в панаира на новинарската суета след шумните амнистии на Ходорковски и размирните котенца, те не обелват и дума за режимите в западноевропейските зандани и зверствата, които се вършат под очите им. Зверства в затворите в цивилизованата Европа? Ама, моля ви се – там затворниците ходят на педикюр и слушат Шуберт…

Невежеството обаче не е оправдание. Особено когато е съзнателно избрано.

Нашият приятел Габриел Да Силва е вече 30 години в затворите, от които двадесетина в тези на кралство Испания. Той понася цялата гама от наказания и изолационни режими, които държавата прилага, за да вкара „в правия път“ всички, които не се огъват пред нейните закони.

Габриел е от онези, за които затворът не означава край на бунта, нито на стремежа към свобода. През 80-те и 90-те години на миналия век, испанската наказателна система е разтърсена от многобройни индивидуални и колективни актове на съпротива и офанзива – от метежи до опити за бягство. За участието си в тях, Габриел и мнозина други са подложени на режима FIES, чиято цел е ликвидирането на всякакъв опит за непокорство. (FIES е създадената от правителството на испанската социалистическа работническа партия през 1991 г. „картотека на затворници за специално наблюдение“, според която, в зависимост от техния профил и степен на непокорство, те могат да бъдат подлагани на цяла серия от наказателни режими. Сред тях е най-тежкият – за пряк контрол над „черните овце“ – FIES-1, който позволява на затворническата администрация да ги погребе живи в изолационните килии, където може да прилага всяко от дългия списък на физически, психически, медицински и други мъчения, целящи да ги пречупят или унищожат.)

През октомври 2003 г. Габриел решава да не се връща повече в „своята“ клетка. На 28 юни 2004 г., след полицейски контрол, довел до престрелка, за да не попадне отново в ръцете на „своите“ тъмничари, той е арестуван в компанията на сестра си Бегоня и приятелите си Барт де Гейтър и Хозе Фернадес Делгадо – също беглец от испанските затвори. Тези арести и делото, което се гледа от съда в германския град Аахен, имат международен отзвук в анархистическото движение. Те стават повод да се изобличи отново затворническият ад и да се нанесе тактически удар върху системата, която се крепи на терора.

На 16 януари 2013 г., след изтърпяване на 2/3 от присъдата си, съобразно практиката в Германия, Габриел е екстрадиран в Испания, която го е изискала, за да прекара остатъка от испанската присъда, чиито размери, скрити в меандрите на бюрократичната, съдебна и наказателна политика на кралството, са неизвестни. Неговата „специална („конфликтна“) траектория на затворник“ вече му коства многобройни наказания, както и премествания по затворите, които затрудняват извънредно контактите чрез писма или свиждания.

Настоящата непълна сбирка от негови текстове не търси безусловно приемане на тяхното съдържание, но се надяваме да предизвика участие в откриващите се богати възможности за дискусии (в рамките на противоречиви становища). Нейното разпространение няма за цел само да запознае или да напомни за борбения път на един другар. То има за цел най-вече продължаване на разпространението на идеите, за които той се бори и които ние споделяме; да защитим методи като експроприациите, които се вписват в решителната съпротива срещу системата; да оживим стремежите към свободата, социалната революция и Анархията, които ни въодушевяват и не могат да бъдат сведени само до думи.

15 май 2013 г.

КАКВО Е ЗАТВОРЪТ?

Ако ме запитат какво е затворът, бих отговорил без колебание: това е кофа за помия на един специфичен социално-икономически проект, в която изсипват всички, които смущават обществото. Затова затворът е пълен главно с бедняци…

Идеята за затвора се появява в историята като средство за затваряне и изолация от обществото на лица, които властите считат за опасни или подривни за техните доктрини и норми. През цялата история, затворът и неговите карцери са приемали различни форми, но винаги, абсолютно винаги, той е инструмент, наложен от властта, средство за принуда на крале, военни и политици. За да бъда точен, затворът се ражда от необходимостта държавата да си присвои изключителното право да наказва, тоест монопола върху насилието срещу свободните хора. Той извлича своята полезност и функция от необходимостта законът на властниците да получи превес чрез терора и мъченията, за да унищожи враговете на тяхната система и всички, които не се подчиняват на техните кодекси и норми. Без съмнение, затворите имат и социален произход: контрол чрез властта над париите и бедните, над необятния океан от мизерия и маргиналност, съществуващи във вътрешността на модерните общества. В действителност, става дума най-вече за възпиране на социалното недоволство, постоянно потискане на най-протестиращите социални слоеве. Следователно, можем да заключим, че тюрмите, както и модерните затвори, са инструмент в ръцете на държавния апарат, за да консолидира властта си; че те са създадени от необходимостта на властта да контролира народа, да го „регулира и приучи на ред“, сортира и поддържа в състояние на условна „свобода“, подчинена на един наказателен кодекс и няколко несправедливи закона, гласувани без обсъждане и надвесили над главата на всеки постоянната заплаха от затвор.

Ако затворите са създадени, за да затворят в тях всички неподчиняващи се на „законоустановения порядък“ бедняци, тук, вътре в испанските затвори, сътвориха FIES, за да затворят и погребат живи онези, които отправиха своето предизвикателство и се бориха срещу властта вътре в затвора. FIES е най-тежкото потъпкване на човешките права от страна на испанската държава през последните години. Това е специален режим, който не е регулиран дори от собствените й закони – своего рода картбланш, даден на тъмничарите, за да смажат с пълен произвол една категория затворници, които са се организирали срещу наказателните институции. Той започна да се прилага от 1991 г. след вълната бунтове и вземане като заложници на надзиратели и представители на административния и юридическия персонал и възстановяването на Асоциацията на затворниците на специален режим (АЗСР) – организация на затворници, които са наясно с проблемите на карцерите в испанските затвори и които целят да информират обществото и да извоюват по-добри условия за живот в тях.

FIES беше създаден от бъдещия вътрешен министър Антони Асунсион, за да бъде разрушена АЗСР и да се изолират от затворниците онези, които се считат за най-борбени или „специалисти“ в бягствата. Така се образува един затвор в затвора: след подбора на тези затворници, ги разделиха на малки групи и ги прехвърлиха в килиите на новите сектори на FIES или в специални режимни отделения, където контактът с другите затворници стана невъзможен. Това улесни репресиите срещу карцираните: събличаха собствените им дрехи, за да им навлекат униформи и налъми; блокираха кореспонденцията и ограничиха броя на писмата им; извеждаха ги на каре единично, без да са санкционирани, а през деня им вземаха сламениците, като ги даваха само за през нощта; за преместванията ги разсъбличаха и им слагаха белезници, след което „пакетирани“ биваха ескортирани от няколко надзиратели, въоръжени с тояги и железни пръти; делата им се разглеждаха в същия ден, без да се видят с когото и да било при прехвърлянето им; те бяха подлагани на безкрайни побоища, оскърбления и трябваше дни наред да прекарват в клетки или оковани в килиите, на „милостта“ на групи от надзиратели… Това беше едно непрекъснато ***, което характеризира FIES в затворите на испанската държава от установяването му през 1991 г. до днес.

Сега, благодарение на жестоките битки, които водихме вътре в режимните отделения, в които загубихме много другари, и на подкрепата, която получихме от страна на колективите за борба с карцерите, успяхме да вкараме FIES в дневния ред на обществото и вече не е възможно да го прилагат така повсеместно, както беше преди шест години; днес разполагаме със сламеници, лични дрехи и апарати, и можем да се разхождаме с другите затворници, не контролират кореспонденцията на всички и няма места, където да ни оковават за прехвърлянията. Репресиите обаче остават, готови да ги възобновят всеки момент: Хуан 2, Хуелва, Валядолид и т. н. са испански затвори, в които FIES продължава да се упражнява срещу нашите приятели, в тях измъчват и смазват за удоволствие, а затворниците се съпротивляват само благодарение на своя кураж и солидарност. Да бъдеш във FIES означава да бъдеш оставен на произвола им във всеки момент, че те имат картбланш за това, понеже подложените на тези режими затворници са считани за непоправими и срещу тях може да бъде употребявано „легално“ насилие, мъчения и наказателни килии. От 1991 г. досега четирима другари са умъртвени под този режим: Ернесто Перец Барот, Мойзес Каманьес, Хозе Луис Иглезиас Амаро, Хозе Ромера Гонзалес. В случая с пети другар, в килията му оставиха въжета и го биеха всеки ден, докато не се обеси през 1995 г. в затвора Хуан 2… Не ви разказвам за психологическите травми, които получиха мнозина приятели през всички тези години на изолация и репресии. Не трябва да се забравя, че мнозинството затворници в режим FIES имаме зад гърба си повече от десет години в изолационните килии, а много други приятели са там от 15 и 20 години. Това може да ви даде представа за действителността в испанските затвори за осмелилите се да се изправят срещу нея: рискът да изгниеш и умреш в един карцер, сам и убит е реален, тук фашизмът е осезаем.

За да завърша тази кратка статия, която пиша, и да обясня накратко какво представляват затворът и FIES, трябва да кажа, че всяка репресия и всяко мъчение почива върху един фундаментален факт: безнаказаността, с която техните автори-палачи са защитени; за това е необходимо да разкриваме положението в секторите FIES в испанската държава, понеже тази ситуация утре може да се възпроизведе във всяка друга страна, както това вече съществуваше в Германия, във Франция и т. н. Ето защо, това фашизоидно управление трябва да бъде разобличавано и неговата брутална наказателна политика – демаскирана. Само така, може би, ще успеем да облекчим условията на живот, които понасяме в наказателните отделения, за да можем един ден да заличим от земята тези срамни за човечеството „богоугодни заведения“, които се наричат затвори и които не са нищо друго освен мъчилища, където несправедливата система налага своя закон чрез репресиите и терора.

От затворите на испанската държава поздрав и зов за съпротива…

септември 2002 г.,

Хозе Тарио (псевдоним)

***

История на борбите в затворите преди FIES

Вие не ще живеете в мир, докато не сложите край на вашите военно-полицейски тайни!

II.

Не знам как можем да създадем едно общество без затвори, без да разрушим предварително днешната икономическата, политическа, социална и морална система; без да сме премахнали причините за всички престъпления… Като архитектура, затворът не е нищо повече от една сграда. Ето защо, когато говорим за борбата срещу него, трябва да отидем отвъд сградата.

Габриел да Силва

Център за унищожение Ланграйц

1 септември 2000 г.

В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век в Европа се възобновява едно възраждане на социалните и революционни борби. То не подминава Испания. Стачки, окупации на фабрики и създаване на независими работнически съвети („асамблеи“) вървят заедно с въоръжената борба, практикувана от MovimientoIb?ricodeLiberaci?n (MIL) и Автономните групи.

Демократичният преход от средата на 70-те години не променя много неща: репресиите остават твърде сурови и затворите – свръхнаселени. Борбата за освобождаване на политическите затворници се трансформира бързо в борба за освобождението на всички затворници и за разрушаване на всички затвори. През януари 1977 г., в отговор на „Манифеста на затворниците от Карабанчел“, към тази борба се присъединяват и социалните затворници (жертвите на социалните условия). Избухва всеобщ бунт във всички испански затвори с не по-малко от 35 метежа и многобройни протестни акции. Затворниците организират борбата си на общи събрания в затворите и през февруари 1977 г. се ражда Координацията на борещите се затворници (COPEL). Вследствие прехвърлянето на стотина млади затворници в един наказателен затвор и нараняването на трима от тях с ножове, избухва кървав метеж, 26 затворници си правят харакири при полицейската атака, други поглъщат различни остри предмети. Един от отведените в болница затворници успява да избяга. В едно от отделенията на затвора, един от ранените пише върху стената COPEL… На другия ден, 98 затворници са прехвърлени в други затвори, а 40 от самонаранилите се са затворени в карцерите.

От този момент, чак до 1979 г. съпротивата продължава без прекъсване под формата на гладни стачки, на отказ от работа и т. н. в цялата страна. Исканията на COPEL са: подобряване на условията на живот в затворите, амнистия за всички „социални затворници“ и премахване на наследените от франкизма режими.

Отговорът на държавата, както обикновено, е двуличен: от една страна преговори, от друга – репресии. Така COPEL е инфилтриран с доносници и неговите активисти – елиминирани. Много от тях са „зазидани“ в новия специален затвор в Ерера де ла Манча. Той е първият от серията затвори, построени, за да бъдат наблюдавани отблизо затворниците, сортирани и изолирани, тук физическите и психически изтезания се прилагат системно и се очертават първите характеристики на един затвор в затвора, който по-късно се превръща във FIES. Според думите на генералния директор на затворническата администрация от онова време – Карлос Гарсия Валдес, в този затвор се изпращат „непоправимите“ или считаните за най-опасни затворници. Тяхната охрана е осигурена от Цивилната Гвардия, а не от обикновени надзиратели.

С пристигането в Ерера де ла Манча, затворникът се подлага на наблюдение от I-ва степен (тотална изолация). Ако в течение на три месеца не бъде обвинен в нарушения на правилника или смущения на реда, той минава във втора степен, където разликите са минимални (малко по-дълги „разходки“ с други затворници). Ако затворникът премине всички останали степени, без да създава проблеми, го прехвърлят в друг затвор.

Въпреки ужасните условия, бунтове избухват и в тези специални затвори. Например в Меко (Мадрид), в началото на 80-те, когато въстава Асоциацията на затворниците на специален режим (APRE), техният бунт е безцеремонен: те отказват всякакъв диалог, а радикално малцинство иска само едно – да нападнат надзирателите и полицаите, да се въоръжат и да се бият до смърт. Последвалите репресии, заедно с обстоятелството, че революционната енергия се разпилява и проваля на улицата, довеждат до прекратяването на борбите в течение на цяло едно десетилетие.

В началото на 90-те години се надига нова вълна на колективни борби на затворниците. На 27 юни 1989 г. избухва бунт в затвора Пуерто де Санта Мария. Метежниците са прехвърлени в Ерера де ла Манча и изолирани. В течение на същата година затворниците от Групата за антифранкистка съпротива 1-ви октомври започват гладна стачка, която продължава 435 дни с тежки последици за стачкувалите. На 14 февруари 1990 г. затворниците взимат за заложници надзирателите от затвора Алкало-Меко. Те искат освобождаването на Хуан Фернандец и на затворниците от Ерера де ла Манча. През март, избухват бунтове в Дарока, Нанкларес де ла Ока, Касерес 2, Алкала-Меко и Фонткалент. През октомври същата година е възстановена APRE. През март 1991 г. отново избухва бунт в Ерера де ла Манча, поддържан от APRE и последван от друг бунт на 11 юли 1991 г.

В отговор на тези битки, държавата създава FIES. Най-активните членове на APRE са подложени на този режим. И днес, много от въстаналите затворници са изолирани по за 10, 15, дори 20 години, в най-мрачните карцери на тази испанска наказателна система.

III.

От другата страна (писмо от нелегалността)

До моите приятели и семейството ми: бих искал да приключа веднъж завинаги с тези толкова тежки вериги, каквито са затворите, преследванията, бягствата… казвам го с ръка на сърцето; продължавам да се страхувам, че съм обречен да живея постоянно с едно минало, което обуславя настоящето и бъдещето. Това ме тика винаги към една по-нататъшна, безнадеждна и сюрреалистична ситуация на напрежение и на конфронтация с всичко, което светът образува, фасонира и обхваща, съществувание и живота във всичките им аспекти.

Аз не мога, не искам и не трябва да позволя да ме подчинят на господстващата логика на неколцина, които през всичките тези години измъчваха моето/нашите сърца, моето/нашето съществувание и претендираха да ме/ни ориентират) контролират и да ме/ни водят по фалшивия път на така наречената „социализация/нормализация“.

Към другите

Вие ме/ни измъчвахте чак до границите на непоносимото; с всички ваши така наречени етично-морални-политически кодекси, използвайки вашите закони) норми/институции и формални права, вие искахте да ме/ни унищожите… а аз бих искал да мога да правя неща (всякакви неща), като се започне от една по-достойна за човека и по-свободна перспектива/ситуация. Затова, недоволен, че получих 20 ГОДИНИ (максималната присъда за лишаване от свобода по стария Наказателен кодекс на испанската държава; присъда, която бе увеличена на 40 години от правителството на Аснар, с обратна сила), ето защо най-после… аз се реших и избягах от затвора, защото вие искате да ме/да ни лишите от ПАМЕТ-СЛОВО-СВОБОДА-ВСИЧКО… Стига!!! Край на заповедите, на фарса, на мълчанието и на униженията… Днес аз съм СВОБОДЕН (толкова свободен, колкото може да бъде едно човешко същество, един изгнаник от своята страна и от своите) и мога да практикувам СЛОВО и ДЕЙСТВИЕ… Мога да спя със спокойна съвест и да бъда поне в състояние да помагам и да споделям с личностите/колективите, които страдаха, страдат и ще страдат като мене от насилието на ДЪРЖАВИТЕ-ИНСТИТУЦИИТЕ-ПРАВИТЕЛСТВАТА-ЗАКОНИТЕ…

Когато ЗАКОНОВИТЕ НОРМИ се превръщат в инструмент на ОТМЪЩЕНИЕ в ръцете на властта, не ни остава нищо друго, освен да ги игнорираме, презираме, изобличаваме, атакуваме във всичките им формулировки/проявления… Когато законите обслужват интересите и амбициите само на неколцина, не ни остава друго, освен да прегазим границите им. Няма да изброявам тук при какви обстоятелства, се разкриват ВСИЧКИ минали и предстоящи злоупотреби на властта, които ПРАВОВИТЕ ДЪРЖАВИ са извършили, вършат и ще извършат. В испанската държава моите приятели гният в първоначално незаконни, после полузаконни и накрая узаконени специални режимни отделения. Тук говоря за режима FIES-1 на пряк контрол, в който 13 другари в борбата и бунта срещу него загинаха от въвеждането му (през 1991 г.); последен беше моят брат и приятел Пако Ортиц… Няма да има примирие!!! Вие не ще живеете в мир, докато не сложите край на вашите военно-полицейски тайни! Ние не ще престанем да крещим, да изразяваме нашия ужас и бяс срещу вашия демократичен фашизъм, за да не можете да спите спокойно!!!

Зная, че ние сме почти сами в тази неравна борба срещу вашите институции/представители; че времената се промениха дотам, че няколко криминализирани приятели са полудели или умират във всеобщо или почти всеобщо безразличие… Лично аз съм толкова убеден и влюбен в СВОБОДАТА (във всички СВОБОДИ), че ще се боря с цялата си енергия, чувства и страсти, за да променим (или поне да се опитаме да променим) този свят, разрушавайки го, за да създадем друг, различен от сегашния, който ни натрапвате с вашия АВТОРИТАРИЗЪМ/ВЛАСТ.

Към нашите

Аз апелирам към всички индивиди, колективи, организации и народи, които днес – през ХХI век – се борят за повече Достойнство, Автономност и Свобода… Не храня никаква надежда, че ще се измъкна от тази „авантюра“ и затова бих искал да бъдем в непрекъсната връзка в борбата ни срещу тиранията и тираните, с всички, които твърдят че са влюбени в тази „троица“…

Апелирам към журналистите (които не са говорители на държавите) да бъдат смели, достойни и отговорни и да влязат в специалните режимни затвори на Испания, на Франция, на Германия, на САЩ и т. н., за да видят със собствените си очи това, за което пиша…

Очевидно нямам никаква надежда, че държавите ще се откажат от тези свои инструменти на господството и инквизициите; нито че ще удовлетворят добрата воля на тези групи/организации и т. н., които изобличават FIES и другите подобни режими… Или географски по-отдалеченото, но по-близко във времето положение на военнопленниците-талибани в Гуантанамо (чийто случай е абсолютно юридически необоснован) или узаконените убийства на афро- и латиноамериканци от янките.

Към своите

Колкото до вас, близки от семейството, приятели и другари, искам да ви кажа, че вие живеете в сърцето ми и че съжалявам загдето съм ви лишил от моето присъствие и помощ, защото така го диктуваше съвестта и сърцето ми…

До тези, които ме изоставиха сам в моя избор на борбата за Свобода, както и на предателите и враговете, отправям усмивка, върху която лежи печатът на дълбокото и вечно презрение.

ПОЗДРАВ, АНАРХИЯ И СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ

***

 Около ареста на приятелите в Аахен (ФРГ)

Никой не ни каза, че зад стените има други стени. Други стени, други затворници и други надзиратели… Нищо не ни говореше, че свободата не е нито от едната страна, нито от другата страна на стената, а преди всичко е вътре в нас самите… …Че не е достатъчно да прескочим една стена, защото има друга и още много други…

IV.

На 28 юни 2004 г., близо до германско-холандската граница, по пътя, който води за Аахен (Екс-ла-Шапел), полицията решава да прави проверка в паркинга на една бензиностанция. В момента на обиска на багажника на една от колите, един от пътниците вади револвер и стреля във въздуха, преди да побегне с двамата си съучастници, вземайки една от колите с нейните собственици за заложници. Придружаващата ги млада жена е арестувана на място. Тримата мъже, преследвани от полицията, разменят изстрели с нея и предизвикват катастрофа. Тогава освобождават заложниците и взимат втора кола. Скривайки се в един гараж, те са обсадени от полицията, преди да се предадат.

Тези трима мъже са Габриел Да Силва, испански анархист, беглец от испанските затвори от октомври 2003 г., където прекарва 20 години, от които – 14 в режим на пълна изолация (FIES), Хозе Фернандец Делгадо, испански анархист, наскоро избягал от затвора, където прекарва 23 години, и Барт Де Гейтър – белгийски анархист, бивш член на Черният кръст на град Гент. Жената е Бегоня Да Силва – сестрата на Габриел, живуща в Германия.

Тримата приятели са незабавно обвинени от прокурора на Аахен в опит за убийство (девет пъти) и вземане на заложници (два пъти). В тяхната кола полицията намира карта на град Дрезден с отбелязани на нея оръжейни магазини – четиримата са обвинени в неколкократен опит за грабеж. Полицаите се възползват от случая, за да обискират на 4 август 2004 г. дома на две другарки, участващи в борбата срещу затворническия режим в града, под претекст, че те са търсили адвокати за задържаните. На 12 октомври 2004 г. Бегоня е освободена под гаранция и накрая, през декември, прокурорът предава всички на съда със следните обвинения: Бегоня за „насилствена съпротива“ срещу ареста и грабеж на банка на 18 юни с. г. в Карлсруе, заедно с Хозе; всичките четирима са обвиняеми за „въоръжена съпротива“ срещу полицията (на бензиностанцията) и затова, че са планирали един или повече грабежи в Дрезден; тримата мъже (Хозе, Габриел и Барт) са обвинени в отвличане, кражба на автомобил с утежнения, тежки нарушения на правилата за движение, нараняване на едно лице и четири опита за убийство (заради четирите изстрела срещу преследващите ги копои), кражба на втори автомобил и двоен опит за убийство (след смяната на колата и трите изстрела срещу преследвачите им).

За нас не е важно какво реално са направили или не са. Сигурно е едно – че тези приятели анархисти защитават свободата си със средства, които са счели за необходими за момента, и че винаги е оправдано да се търсят пари в касите на врага, където ги има в изобилие.

Когато пресата бълва с пяна на уста тиради срещу ЕТА, когато става дума за испанци, или за опасните „криминални престъпници“ – анархисти, това се прави, за да се отрече очевидното: терористи са държавите и компаниите, които избиват с бомби и глад цели народи, експлоатират или убиват всяка година в затворите, на улицата или на работните места хиляди свои жертви, разрушават и замърсяват в несъизмерими мащаби или модифицират необратимо живите същества. Най-големите престъпници са тези, които ежедневно налагат собствените си закони, които са един от инструментите за защита на техните печалбарски и господарски интереси.

Ако нашите приятели са анархисти и „престъпници“, то тяхното единствено „престъпление“ е, че са дръзнали да се изправят срещу един свят, в който свободата и равенството могат да бъдат изтръгнати само чрез борба с всички организирани и въоръжени слуги на системата на господство и потисничество. Ние не признаваме нито „вината“, нито „невинността“ и оставяме с удоволствие тези категории на мършите в тоги и техните сводници. Не крием, че сме съучастници на нашите приятели. Съучастници в техния гняв, въоръжен с кураж и воля, съучастници в техния стремеж към безгранична свобода, в името на която те са прескочили оградите на затворите и са се опитали да намерят необходимите средства за постигане на тази най-възвишена цел.

м. април 2005 г.

Свободолюбиви съучастници

 ***

В ПАМЕТ НА СОЗЕ

Созе Тарио Гонзалец загива на 2 януари 2005 г. Въпреки смъртта, властите отказват да предадат трупа на близките му, докато те не подават официална жалба… Освен здравето, свободата и живота си, Созе дължи и данък за своята смърт и тяло на държавата… Тя докрай не може да му прости, че написа своята книга „Бягай човече, бягай“, в която поименно назовава своите инквизитори, датите и местата на мъченията. Защото той дава лицата и имената на бунтовниците и на бунта… Дава глас на хората, останали отречени и безгласни… Той описва с точност до милиметър недрата и механизмите на чудовищната машина на карцерите… Свидетелство, изпълнено с чувства, емоции, мисли и събития, които има куража да събере и да публикува… Книга, която отваря очите на мнозина и повдига завесата за други… Книга, която разголва този символ на „Справедливостта“, представяна като жената с везните и с превръзка на очите; всъщност една проститутка, която се подлага срещу пари и без скрупули на тези, които ? платят и пожелаят…

Това е книга, която е „Аз обвинявам“ на Зола за нашето време. Ние обвиняваме, ние говорим и разказваме за всичко, което те крият, затварят, премълчават, манипулират, отричат…

Да, Созе… Сводниците на тази Дама, снабдена с везни, с превръзка и с един меч, не са ти простили, загдето разкри, че тя, в действителност, е една проститутка, която работи за пари и обслужва властта!… Ние всички знаем, че тази „дама“ служи на интересите на силните и богатите, колкото и кални и престъпни да са те, или точно защото са такива… Справедливостта! Що е това Созе?… Когато, след толкова години, те пускат „на свобода“, ти може би си вярвал, че хората, които знаят всичко това и виждат нещата като теб, ще действат както ти мислиш… Много по-сложно е обаче на практика да обединим и да координираме „аз“ и „ти“, „ние“ и „вие“, отколкото на теория. Това е едно уравнение на Времето и Условията…

Казват, че който се надява, се обезверява,… а ти си излязъл изпълнен с надежди и съмнения, с мечти и с кошмари, с илюзии и с проекти… Накрая, „кристалната сфера“ се разбива в ръцете ти, а с нея – и твоите надежди, мечти, проекти и илюзии… и ти си се затворил в себе си: сам в твоята самота, с твоите спомени и съмнения… Безнадежден и самотен… Ние те изоставихме сам, Созе…

Невъзможно е да се сподели това, което не е съпреживяно и почувствано, както не може да се покаже онова, което не е видяно или преживяно от самия теб. Зли езици ми говорят, че си намерил убежище в алкохола и в наркотиците. Други се оттеглят в подлостта и страха, в конформизма и думите – кой тогава може да критикува твоето убежище?

Аз зная какво ти се е случило, но най-вече знам защо и заради кого… Това се нарича самота, страх, необщителност, съмнение… Бягство вътре в себе си, в дълбочина, изпреварващо… То е „страничен“ резултат от затвора, от мъченията и от безсилието… Но ние всички сме бегълци, Созе – просто повечето хора не знаят защо и от какво бягат… Бегълци от свободата, от живота и от ангажиментите… Звучи парадоксално, но ние, които бяхме в затворите, успяваме с душата и със сърцето си да избягаме от нашето его, за да стигнем свободни до нивото на идеите, на страстите и на желанията… точно, за да не усещаме живота между стените, затворниците и тъмничарите. Ние сме родени в един нов свят…

Никой не ни каза, че зад стените има други стени. Други стени, други затворници и други надзиратели… Нищо не ни говореше, че свободата не е нито от едната страна, нито от другата страна на стената, а преди всичко е вътре в нас самите… Така и никой не можеше да ни убеди, че бягството е многолико и непрекъснато, че не е достатъчно да прескочим една стена, защото има друга и още много други… Да, Созе, не ставаше дума да прескачаме стените, а да ги срутим… Не ставаше дума да избягаме (по един или друг начин), а да се бием, споделяйки страдания и радости…

Но всеки процес има нужда от време и от усилия, от сълзи и от усмивки, от паузи и от настъпления… Благодаря Созе, че показа какво са „Справедливостта“ и затворите… Че свали наочниците на някои и отвори очите на други… Благодаря ти, че беше мой приятел и за всичко, което никога не бих могъл да кажа с думи… Ще продължа да го доказвам на дело.

Смърт на държавата и да живее Анархията!

20 февруари 2005 г.

Габриел Да Силва от затвора в Аахен (ГФР)

***

VI. Апел за международна мобилизация за Хозе и Габриел (29 септември 2007 г.)

В затвора времето е желание. То е очакване. На нещо, което ще разчупи чакането. Очакване, че ще можем да живеем. Нещо, което ни носи усещания. Нещо, което може да ни вдъхнови. Нещо, което ни отвежда по-далече от рутината, която тежи върху ни, въпреки смъртоносната атмосфера. То е надеждата и търсенето на потвърждение, че сме човеци, което затворът се опитва да разруши, да подчини, да интегрира. Тук ние изпитваме тяхната измама и лицемерие, опитите им да ни парализират чрез безсилието. Тук пада завесата на спектакъла и тоягата става осезаема. Тоягата, която всички познаваме, но не винаги виждаме или искаме да видим.

Вече 20 и повече години Хозе и Габриел се изправят очи в очи това насилие. От тях повече от три години в Германия. Изминаха почти две години, откакто са произнесени техните присъди от 14 и 13 години. Тежки присъди, заради опита им да избягат с двама заложници и престрелка с полицията по време на преследването. Двамата се възползват от отпуск, разрешен им от тъмничарите на испанската държава след 20-годишен затвор, за да избягат няколко месеца преди инцидента в Германия. Те искат да бъдат свободни, за да могат да продължат борбата, която са водили и в затвора. Габриел и Хозе са последователни в своите принципи и анархистическа борба, независимо от многото години, прекарани в зловещия изолационен режим FIES.

За това сега трябва да заплатят с още дълги години в германските затвори. Съдиите не желаят да чуят тяхната история и я използват като аргумент срещу тях. Те са наказани и затова, че са анархисти и ние не ще го забравим.

Оттогава досега двамата са подложени на постоянен контрол. Хозе минава през четири затвора и срещу него редовно се прилагат наказателни мерки, които се израждат в конфликти с различните затворнически власти. От пет месеца той е лишен от нормални свиждания, която мярка след едно посещение е превърната в постоянно наказание… „от съображения за сигурност“. Хозе отказва свиждания в ненормалните условия на остъклена клетка. Той обжалва пред съда, но това може да отнеме още много време. Положението на Габриел не е по-цветущо. Той описва режима, на който е подложен, като „подобен на FIES и по-тежък в някои отношения“.

Призоваваме за международна мобилизация в солидарност с Хозе и Габриел и с всички борещи се затворници и затворнички. Предвидени са демонстрации пред затворите в Райнбах и Аахен в Германия на 29 септември 2007 г. Призоваваме за присъствие, но на приятелите от улицата оставяме да изразят своята солидарност така, както сметнат за добре. Няма да забравим нашите затворници. Може да имаме различия, но няма никога да забравим за какво се борим – против изключването на хора от живота и поставянето им в клетки. За международна солидарност, за АНАРХИЯТА.

VII. Микрокосмосът на затвора

Повечето хора си мислят, предполагам, че попаднеш ли веднъж в затвора, вече „не се случва нищо“. В този „микрокосмос“ обаче стават събития, които влияят върху душевното ни състояние, нашето положение и обкръжаващата ни почти пагубна действителност – събития, които ни се отразяват повече или по-малко.

Изобретателността на тези мръсници не престава да ме изненадва… или по-скоро да ме отвращава, защото малко неща вече могат да ме изненадат. След като открих принудителния труд по германски – тук да работиш не е възможност, а задължение и ако някой откаже да се огъне (какъвто е моят случай), може да бъде лишен от запис за парите, които са му изпратили близки или приятели – така вече повече от пет години експериментирам коварните методи, които употребяват, за да смажат личността.

От 1 ноември нашият затворнически режим беше влошен още повече… През петъците вече не разрешават на някои затворници от един и същи етаж да прекарват ежедневно по два часа заедно, в съботния и неделния ден всичко приключва в 16 часа, дежурният надзирател решава дали можеш да отидеш до кухнята, а писмата ни дават веднъж седмично, ако не сме лишени.

С оправданието за „недостиг на персонал“ нанасят все повече удари върху малкото неща, които имаме (отваряне на килиите, разговори по телефона и т. н.). Говоря за „неща“, защото това, което другаде наричат „права“ (напр. в Испания), тук не съществува, тъй като нищо не е фиксирано в правилника за вътрешния ред, променя се от затвор в затвор и зависи от добрата воля, т. е. от пълния произвол на надзирателите. Тази игра на дребни предимства насърчава сътрудничеството с администрацията и наказва съпротивата.

И така, какво да се прави? „Общ фронт“ с надзирателите, за да искаме повече „персонал“? Това обаче означава да си осигурим „по-поносим“ затвор, докато лишаването от свобода вече само по себе си е мъчение – все едно тяхната функция не е да следят всеки наш жест! Да си играем на синдикализъм и да искаме повече тъмничари? „Общ фронт“ между затворниците с надеждата, че простият факт на общата ни съдба може да породи желанието да се борим заедно? Това не е толкова просто. Разбира се, аз се опитвах да мобилизирам други затворници, за да организираме „колективен протест“ срещу това ново затягане на гайките. Всички се оплакваха, но фактически никой не се осмели да се разбунтува. Всички се страхуват да не изгубят малкото, мизерното, което имат: „работното си място“, „условния си престой в Аахен“ и т. н., и т. н.

Затова съм бесен на всички – затворници и надзиратели. Аз обаче искам да включа в тази открита война тези, които ни потискат и експлоатират безкрай, които печелят и са отговорни за съществуванието на затворническата система.

„Вътре, както и вън“, не е много по-различно. Искам да кажа, че карцерната микросистема е вярно отражение на макросистемата… Преди известно време научих, че белгийската държава е подписала споразумение с холандската за „трансфера“ на затворници от едната страна в другата (т. е. от Белгия в Холандия) с всичко, което това означава за затворниците и техните близки… Затворникът е превърнат в допълнителна транснационална стока… и съдбата, която са му отредили, е като тази на имигрантите и другите „гъвкави работници“.

Бруталността и деспотизмът ме подтикват към насилие! Това, което застрашава системата изобщо, е поведението, което възприемат хората, когато застанат лице в лице с варварството.

3 ноември 2009 г.

Габриел Да Силва, Аахен

***

VIII. Анархистическата солидарност против полицейска Европа и всички нейни власти

На 13 юни 2012 г., след различни полицейски операции против други приятели, италианската държава насочи вълна от репресии, наречена „Кураж“, срещу десетки анархисти, като извърши 40 обиска, 24 разпита и 8 ареста. Този път тя искаше да придаде много по-мащабни размери на своята операция, като повдигна обвинения дори на другари, намиращи се в различните затвори на много европейски държави като Гърция, Швейцария и Германия. Както обикновено, властта искаше да огледа своята авторитарна муцуна в усмивката на непримиримите си врагове, като изфабрикува за N-ти път поредната „международна терористическа асоциация“ с водачи, изпълнители и координатори там, където имаше само близост, кореспонденция между затворници, съпротива и воля за борба. Така Габриел да Силва и Марко Камениш, дългогодишни затворници, попаднаха в това разследване, вследствие на международна гладна стачка, проведена през декември 2009 г., и бяха обявени за „символ и отправна точка на един нов диверсионен проект“, чиито „идеолози и вдъхновители са“.

След 20 години, прекарани в испанските зандани (от които 14 в режим FIES), откъдето Габриел избяга, той беше арестуван в Германия при проверка и престрелка с немските жандарми. Тук той изтърпя 9 допълнителни години от новата си присъда, преди да бъде екстрадиран в Испания на 25 февруари 2013 г., за да излежи остатъка от присъдата, и е преместван вече преместван три пъти за по-малко от два месеца.

Той ще бъде изслушан от Националния върховен специален и извънреден трибунал в Мадрид на 16 април 2013 г., за да му бъде връчена европейска заповед за арест по искане на италианската държава, в рамките на операцията „Кураж“. Габриел е решен да се съпротивлява срещу тази мярка. Ако въпреки това процедурата бъде потвърдена, седмица по-късно трябва да застане пред трима съдии, този път на открито съдебно заседание…

Чрез този акт срещу Габриел, за експедирането му в режимното крило на затвора във Ферара (Италия), построен специално за да бъдат смазани анархистите, където вече много приятели са в тотална изолация, се отправя предупреждение срещу всички ни. Защото искат да наведем глава, да ни запушат устата и да ни затворят очите. Тяхното предупреждение обаче няма да ни накара да скръстим ръце. От средите на затворниците в този свят ние черпим своята сила за неучастие, неподчинение, отказ от всякакви задължения, с които ни канят да се съобразяваме, и ще продължим своя непрекъснат конфликт с институциите, ще се защитаваме и ще атакуваме многоликата реалност на тяхната полицейщина и експлоатация, щом не можем да я избегнем. Сами или с другари, денем и нощем, с дела и думи.

Понастоящем, когато италианската държава иска да ? бъде предаден Габриел да Силва, за да продължи мръсната си работа, нека им покажем, че ако силните на деня знаят как да координират интересите си, ние можем да им противопоставим също едно от нашите оръжия – солидарността от двете страни на стената, между затворниците и бойците в социалната война, която също не признава граници.

Не, на предаването на Габриел на Италия! Долу всички държави с техните затвори, джандари, трибунали и трафик на затворници! Свобода за всяка и за всеки!

13 април 2009 г.

Анархисти интернационалисти

***

На 16 април 2013 г. Габриел беше изправен пред Националния върховен специален и извънреден трибунал в Мадрид. Той не направи никакви изявления по фактите, за които е обвиняван в Италия, като по този начин отказа да приеме фалшивите юридически категории като невинност и вина. Беше разгледана само валидността на европейската заповед за ареста му. Аргументите на защитата бяха приети от трибунала, което блокира изпълнението на заповедта. За момента никакъв срок не е фиксиран за едно следващо съдебно заседание. Нашият приятел е твърд и е съхранил цялата си сила.

Ние от своя страна ще следим отблизо долните маневри на различните държави, които със законите си, със своите опустошителни войни не се колебаят да посеят терора, за да усилят своя контрол върху всички аспекти на живота и да извлекат печалби от всичко.

С гняв и бунт, за АНАРХИЯТА!

*** 

IX. Дълъг път

Обичам да сядам пред пишещата машина, когато, едва разбудил се, не зная дори кой съм, откъде идвам и къде отивам… Тогава, когато духът ми още е една мъглявина от смут и хаос, отвъд Пространството, Времето и цялата диалектика…

Малко по малко, пишейки, аз се „връщам“ към своето Аз (каквото и да е то…) Отварям прозореца на „моята“ килия, поемам дълбоко студения утринен въздух и чувствам дробовете ми да се изпълват… Приготвям си кафе – неговият мирис ме успокоява; напомня ми за едно „друго време“,… за моето детство и за мама…

Мама ставаше всяка сутрин в пет часа, за да отиде на работа… Тя слагаше джезвето върху кухненската печка и за няколко минути във въздуха се рееше този ежедневен мирис, който толкова обичах… Като малък бях убеден, че една от причините мама да бъде „брюнетка“ беше пиенето на кафе… Не зная защо; детски представи…

През почивните дни я придружавах на работата ? – можех, защото нямах училище… Правеше ми удоволствие да ? помагам…

Мама беше (и винаги е била) „работничка по чистотата“. За да се прехранва, тя трябваше да чисти магазините и бюрата на другите; тя винаги беше горда от своята работа… или може би от възможността да работи – така и не разбрах истината…

Баща ми, който е покойник, беше зидар и строеше къщи за другите, докато ние живеехме в беден квартал под наем; той също беше горд с работата си… или защото имаше работа… Така и не разбрах…

Още като малък усещах как у мен расте отвращението от това, което се нарича „наемен труд“, но което именуват просто „работа“… Моето ежедневие успя по своему да ме научи, че тези, които нямаха нищо, трябваше да продават времето си и своите сили на онези, които притежаваха всичко…

Когато питах родителите си защо има бедни и богати, те ми отговаряха, че винаги е било така, откакто свят светува – „манталитетът“ на моите родители винаги ме е шокирал… Просяците живееха така, защото били мързеливи… Проститутките бяха проститутки, защото били порочни и извратени. Така и крадците бяха покварени – те не искаха да се присъединят към емигрантската диаспора (както го бяха сторили родителите ми) или да приемат изгнанието… или по-скоро експлоатацията като наемни работници, или диктатурата на постфранкисткия пазар. Те бяха решили „да крадат“ или да „вдигнат оръжие“ срещу установения ред…

Тези жени, които купуваха „на вересия“ и дефилираха като мълчалива армия със своите малки найлонови торби към затвора и които в много случаи се лишаваха от храна, за да могат техните деца, братя или мъже да имат своя пакет с чисто бельо и храна, бяха за мен въплъщение на солидарността и на любовта… Аз ги обичах и уважавах дълбоко.

Една от тези жени (майка и баба) се казваше – или ние я наричахме – доня Кристина. Дребна сбръчкана старица с приятни черти, беше мъничка,… толкова малка, че нейните найлонови торби като че ли я приковаваха към земята, превръщайки всяка нейна крачка в титанично усилие… Често ? помагах да ги занесе до автобусната спирка…

Доня Кристина имаше син в затвора от 12 години… Беше откраднал няколко коли (по времето на Франко), които продаваше след това за резервни части, за старо желязо или на автосервизите – за малко пари… Синът ? беше един от хилядите затворници, които „политическите амнистии“ от края на 70-те не засегнаха; той беше един от бунтовниците, организирани от COPEL (вече в упадък), един от онези, за които никой не искаше да знае…

Ако моето семейство беше бедно, това на доня Кристина живееше в най-крайна мизерия… Нечовешките условия, в които тази жена оцеляваше (с дъщеря си и децата на синовете си, без „съпруг“ или някаква финансова помощ), ме възмущаваха до такава степен, че аз реших да ? помогна…

Това беше през лятото на 1982 година. Както всяка сутрин, един човешки рояк се раздвижваше, за да се пръсне във всички посоки, като работни мравки… Нишки и колони от мъже, жени и деца тръгваха за работа или на училище… Техните униформи и вид позволяваха лесно да се разбере техният занаят, училище и дори „социалната класа“, към която принадлежаха…

Рядкост бяха онези, които отиваха на работа с коли; повечето вземаха обществения транспорт или ставаха съвсем рано, за да отидат пеша…

Бях на кормилото на един Seat 131, който откраднах през нощта на другия край на града… Моите приятели бяха приковали погледите си върху улиците в съседство с банката, за да наблюдават всяко движение, всяка кола, всеки човек, всичко…

Аз гледах чистачката, която влизаше в банката в този ранен час: кърпата, която покриваше косите ?, ръкавиците от жълт каучук, една малка пластмасова кофа, в която тя вероятно подреждаше своите четки и парцали… Тя ми напомняше за мама, която сигурно работеше като нея, но в една друга страна на 2500 километра от тук…

Тони ме побутна по рамото и ми каза да запаля двигателя, защото щели да ни „забележат“, както сме паркирали пред банката…

Тони беше познат като „левичар“; години по-късно го намериха убит с приятелката му Марго… с по един куршум в главата. Говореше се, че било работа на полицията: от бригадата против грабежи на Виго…

Тони беше 15 години по-голям от мене; да е бил към 30-годишен… Наскоро излязъл от затвора, участваше в група, ангажирана с поддръжката и борбите на затворниците… Харесвах неговия маниер – не говореше много, а каквото казваше, беше на място…

Моуре, който се самоуби години по-късно, седна до мене на предната седалка и ми намигна, смеейки се, почисти оръжието от смазката и го постави върху коленете си… Потеглихме към околностите, където полицията беше по-малко; в крайна сметка нямаше нужда „да протежираме“ бедните срещу тяхната мизерия… Парите бяха в града, в банките…

Стигнахме до планината и излязохме от колата, за да се раздвижим. Бяхме уморени от прекараната в обиколки нощ. Тони взе една пръчка и започна да чертае на земята позициите, които трябваше да заемем, и различните етапи на грабежа… Определихме също маршрутите и пътищата за бягство след обира…

По време на тази първа акция аз трябваше да остана в колата и да „покрия изхода“, в случай, че жандармите пристигнат. За целта Моуре ми даде една пушка „Уинчестър“, която много ми приличаше на тези на каубоите от холивудските филми…

След като всичко ни беше обяснено, се качихме отново в колата и потеглихме към целта… Всеки потънал в мислите си – това беше моментът, в който нямаше какво да се добави, защото всичко беше казано: пълно мълчание, абсолютна концентрация, едно неописуемо напрежение…

Пристигнахме – бях стигнал на 20 метра от банката, когато Тони ми каза да спра колата… Не бях още спрял, когато го видях да скача с пистолет в лявата ръка и да крещи: „Хайде, тръгваме, тръгваме!!!“ Моуре го следваше на няколко крачки, въоръжен с револвер…

Видях ги да „изчезват“ в банката – няколко минувачи, вцепенени от сценката, гледаха ту към тях, ту към мене… Не знаех точно какво да правя със „зрителите“, но реших да сляза от колата и да предприема нещо, за да се отърся от напрежението… Взех пушката и им изкрещях: „Хайде глупаци, разкарайте се, да не почна да стрелям напосоки!!!“

Бях с открито лице, само слънчевите очила ме „маскираха“ малко. За щастие не се наложи да изпълня заканата си; зрителите се оттеглиха… Останах вън от колата и насочвах пушката към улиците, от където можеха да се появят джандарите… Сърцето ми биеше бясно в гърдите; имах нужда от инхалатора за астма, но си спомних, че забравих всичко в къщи… Ръцете ми бяха потни; минутите траеха цяла вечност… Ако полицаите се покажеха, бях готов да стрелям – такава беше уговорката ни… Казах си, че следващия път няма да оставам в колата… Предпочитах да вляза в банката… Най-после видях приятелите ми да излизат от банката и да тичат към колата… Скочих вътре, оставих пушката на задната седалка и ги взех в движение…

В колата цялата ми енергия и натрупано напрежение се освободиха… Приятелите ме се смееха; аз също… Шегуваха се с моята пушка и слънчеви очила… Хвърчахме с бясна скорост по предвидения път… Оставих ги на уреченото място, където те се скриха с оръжията и парите… Аз трябваше да се освободя от колата далече от „базата“ ни… Имах навика да опожарявам колите…

Ден по-късно доня Кристина намери пред прага си торба със 150 000 пезети… В квартала се появиха надписи с червена боя: „Пълна амнистия!!! Свобода за всички затворници!!!“

Левичарите от квартала говореха за „политически затворници“… Хората не ги разбираха… В крайна сметка „политическите затворници“ бяха вече освободени с две частични амнистии… Говореха за „солидарност“, за „свобода“, за… но само за затворниците от техните организации… А за затворниците от квартала?

Колкото до мене, аз не участвах в „политическите“ събрания… Бях на 15 години и не разбирах за какво говорят… Освен това, винаги едни и същи говореха… Бръщолевеха като „ония от телевизията“…

Разделих се с моите приятели, като се прегърнахме… Трябваше да се съберем, когато подготвя обира на един магазин за хранителни стоки (Ревиля) в квартала,… който щеше да се увенчае с успех…

Извикайте ме, когато подготвите друга акция… „Политиката“ не ме интересува…

За две години успяхме да експроприираме двадесетина банки и дузина бензиностанции, наред с другите акции…

*  *  *

Изминаха близо 30 години от тези сцени, тези неща, тези речи; и пак за мен е непонятно да се прави разлика между затворниците. Абсурдно е да считаме, че само затворниците с „политическо съзнание“ са достойни за нашата „солидарност“… Все едно децата на доня Кристина не бяха също жертва на системата… Все едно „лумпените“ бяха неспособни да правят заключения от своя опит и условията… Все едно липсата на „образование“, на „култура“, на пари и подкрепа не беше достатъчно наказание и отлъчване…

Това разграничаване не служи за нищо в затвора, то няма смисъл, понеже карцерната архитектура „смесва“ затворниците не според тяхната „политическа идеология“, а точно обратното… Времето, архитектурата, „персоналът“, всичко е построено изкуствено,… изградено така, че съотношението на силите и властта да бъдат в служба на „ежедневното функциониране“, тоест на потискането, отчуждението и пр.

Един от начините да се защитим (един вид самоотбрана), както вътре, така и вън – понеже системата е една и съща от двете страни на стените – против тези фалшиви „разделения“, е неформалната организация… Тя не почива „само“ върху акциите и не цели само тях, защото на всяко действие съответства една „организация на задачите“. Тя преследва две цели: „да живеем нашия живот, тук и сега“, поставяйки си „по-амбициозни“ цели, надхвърлящи собствената ни „индивидуалност“, без това да означава да пожертваме личността си върху олтара на незнайно каква „общност“ или „комунизъм“…

Ние желаем… – или поне аз го желая… – да изчезнат отношенията на власт, основаващи се върху силата… Да живеем и действаме според „това, което имаме в корема“… Да виждаме другите не като „обекти“ и/или „субекти“, а като личности… Свободата не се състои в „отчуждаването“ ни от другия, а в разбирането на споделените интереси и желания за свободата на всички и в този смисъл да живеем, да се организираме, да действаме и мислим заедно, без да „отричаме“ себе си… Да участваме, без да делегираме, „без да си цапаме ръцете“, да се включим, да приемем „отговорностите“ и т. н.

Никаква организация не е над моята лична свобода… И аз не желая да участвам в революция, където няма да може да се танцува.

 

Габриел