Огради и прозорци. Битката против новия световен ред.

печат

Откъс от книгата на Нейоми Клайн "Огради и прозорци", преведена от Константин Янакиев:

Това не е продължение на Без лого, книгата за възникването на антикорпоратисткото движение, която написах между 1995 и 1999 г. Онова беше изследователски проект, насочен към написване на дисертация. Огради и прозорци е летопис от комюникета от фронтовите линии на една битка, която избухна точно по времето, когато беше публикувана Без лого. Книгата беше в печатницата, когато до голяма степен скритите движения, чието възникване тя отразяваше, проникнаха в сферата на най-дискутираните явления и тенденции в индустриализирания свят, най-вече в резултат на протестите срещу Световната търговска организация в Сиатъл през ноември 1999 г.. Само за една нощ аз се озовах в центъра на един международен дебат, посветен на най-парливия въпрос на нашето време: какви ценности ще ръководят епохата на глобализацията?

Това, което започна като двуседмична обиколка за представяне на първата ми книга, се превърна в приключение, продължило две години и половина из двайсет и две страни. То ме отведе на забулени със сълзотворен газ улици на Квебек и Прага, на кварталните асамблеи в Буенос Айрес, в палатковите лагери на антиядрени активисти в Южноавстралийската пустиня и на официални дебати с европейски държавни глави. Четирите години на работа в кабинетно уединение , които ми бяха нужни, за да напиша Без лого, не бяха направили много, за да ме подготвят за това. Въпреки съобщенията на медиите, които ме посочваха като един от “лидерите” и “говорителите” на световните протести, истината е, че аз никога не бях се замесвала в политиката и много-много не обичах тълпите. Първия път, когато трябваше да държа реч за глобализацията, аз забих поглед в бележките, започнах да чета и после час и половина не вдигнах глава.

Но не беше време за стеснителност. Десетки, а после и стотици хиляди хора всеки месец попълваха редовете на демонстрантите, много от тях хора като мен, които дотогава всъщност никога не бяха вярвали във възможността за политическа промяна. Сякаш изведнъж стана невъзможно да не бъдат забелязвани недостатъците на господстващия икономически модел и това преди аферата “Енрон”. В името на това, да отговорят на изискванията на мултинационалните инвеститори, правителствата по целия свят пропускаха да отговорят на потребностите на хората, които са ги избрали. Някои от тези неудовлетворени потребности са основни и насъщни – от лекарства, подслон, земя, вода. Други не се усещат толкова непосредствено – от некомерсиални културни пространства за общуване, срещи и обмен, било в Интернет, радиото и телевизията, или на улицата. Зад всичко това стоеше предателството спрямо фундаменталната нужда от демокрации, основани на отговорност и гражданско участие, а не купени и издържани от “Енрон” или Международния валутен фонд.

Кризата не признаваше национални граници. Една процъфтяваща глобална икономика, концентрирала се в преследването на краткосрочни печалби, се оказваше неспособна да даде отговор на изискващите все по-спешни мерки екологични и хуманитарни кризи; например неспособна да направи прехода от изкопаеми горива към възобновими източници на енергия; неспособна, независимо от всички тостове и ръкостискания пред камерите, да отдели ресурсите, необходими, за да се спре разпространението на вируса на СПИН в Африка; противяща се да изпълни поетите международни задължения за намаляване на глада или дори да се заеме с основните пропуски по продоволствената сигурност в Европа. Трудно е да се каже защо протестното движение избухна точно тогава, тъй като повечето от тези социални и екологични проблеми са били хронични в продължение на десетилетия, но част от заслугите положително трябва да се припишат на самата глобализация. Когато училищата страдаха от недостиг на средства или водата по водопроводите беше замърсена, вината се хвърляше върху неумелото разпореждане с финансите или върху неприкритата корупция на отделните национални правителства. Сега, благодарение на рязко увеличилия се обмен на информация, прииждаща през границите, такива проблеми се разпознаваха като локалните ефекти на определена глобалистка идеология, провеждана от националните политици, но скроена централно от малък брой корпоративни групи и международни институции, между които Световната търговска организация, Международния валутен фонд и Световната банка.

Иронията в наложения от медиите етикет “антиглобализация” е, че в този момент ние в това движение превръщаме глобализацията в жива реалност, може би дори повече от най-маститите шефове на мултинационалните корпорации или представителите на световния хайлайф, които не ги свърта на едно място и се местят от един скъп курорт в друг. На сбирките от рода на Световния социален форум в Порто Алегре, на “контрасрещите” по време на срещите на Световната банка и в комуникационните мрежи от рода на www.tao.ca и www.indymedia.org глобализацията не се свежда до ограничена поредица от търговски и туристически сделки. Вместо това, там тя е заплетен процес, при който хиляди хора обвързват съдбите си, като просто споделят идеи и разказват истории за това, как абстрактните икономически теории засягат всекидневния им живот. Това движение няма лидери в традиционния смисъл – само хора, решени да се учат и да предават наученото на други.

Като хиляди други, оказали се в тази глобална мрежа, аз пристигнах екипирана само с ограничено познаване на неолибералната икономика, най-вече какво отношение има тя към младежите, които израстват в свръхпазарни условия и работа с непълна заетост, характерни за Северна Америка и Европа. Но подобно на толкова много други, аз бях “глобализирана” от това движение: преминах през интензивен курс върху това какво означава идеята-фикс за пазарен подход във всичко за безимотните селяни в Бразилия, за учителите в Аржентина, за работниците от заведения за бързо хранене в Италия, за производителите на кафе в Мексико, за обитателите на бидонвили в Южна Африка, за телефонните търговски агенти във Франция, за сезоните берачи на домати във Флорида, за синдикалните дейци във Филипините, за бездомните деца в Торонто – града, в който живея.

Този сборник е и хроника на стръмната крива на моето собствено обучение, малка част от един огромен процес на обмен на информация между обикновените хора, който им даде – на тях, които нямат подготовката на икономисти, специалисти по международно търговско право или патентни експерти смелостта да участват в дебати за бъдещето на глобалната икономика. Тези колонки, есета и речи, написани за “Глоуб енд мейл”, “Гардиън”, “Лос Анджелис Таймс” и много други издания, са нахвърляни набързо в хотелски стаи късно през нощта след протестите във Вашингтон и Мексико сити, в независими медийни центрове, по време на много самолетни полети. (Сега работя на втория си лаптоп, след като в претъпканата икономична класа на “Еър Канада” човекът пред мен натисна копчето за спускане на облегалката си и аз чух ужасно изхрущяване.) Те съдържат най-изобличителните аргументи и факти, до които можах да се добера, за да ги използвам в дебати с неолибералните икономисти, както и най-вълнуващите преживявания, които съм имала на улиците със сподвижници. Понякога те представляват опити спешно да се усвои информация, която е пристигнала в електронната ми поща само преди часове, или да се отвърне на дезинформационна кампания срещу същността и целите на протестите. Някои от тези работи, особено речите, не са публикувани по-рано.

Защо събрах тези несресани писания в книга? Отчасти защото няколко месеца след началото на “войната срещу тероризма” на Джордж Буш стигнах до разбирането, че нещо е свършило. Някои политици (особено тези, чиято политика внимателно беше следена от протестиращите) побързаха да заявят, че това, което е приключило, е самото движение: безпокойствата, които то изразява относно недостатъците на глобализацията били несериозни, смятаха те, дори наливали вода в мелницата на “неприятеля”. Всъщност ескалацията на военната сила и репресиите през последната година провокира най-големите протести досега по улиците на Рим, Лондон, Барселона и Буенос Айрес. Тя също вдъхнови много участници, които преди бяха заявили само символично несъгласие извън срещите на върха, да предприемат конкретни действия за да намалят насилието. Тези действия включваха участие в “живи щитове” по време на безизходицата в църквата “Рождество Христово” във Витлеем, както и опити да се блокират незаконните депортации на бежанци в европейските и австралийските центрове за задържане. Но когато движението навлезе в този предизвикателен нов стадий, аз осъзнах, че съм свидетел на нещо необикновено: точния и силно вълнуващ момент, в който простолюдието от истинския свят нахлу непоканено в клуба “само за експерти”, където се определя колективната ни съдба. Така че това е свидетелство не за някакъв завършек, а за едно мощно начало, период, тръгнал от жизнерадостната експлозия по улиците на Сиатъл и катапултиран до нова глава от невъобразимото разрушение на 11-ти септември.

Но има и нещо друго, което ме накара да събера на едно място тези статии. Преди няколко месеца, докато ровех из изрезките си в търсене на някаква изгубена статистика, забелязах два типа постоянно повтарящи се теми и образи. Първият беше оградата. Този образ се появяваше отново и отново: бариери, които отделят хората от по-рано публични ресурси, които им отрязват достъпа до потребната им земя и вода, които ограничават възможността им да минават през границите, да изразяват политическо несъгласие, да демонстрират на достъпни за всички улици, дори да контролират политиците в провеждането на политика, която има смисъл за избралите ги хора.

Някои от тези огради трудно могат да се видят, но независимо от всичко те съществуват. Около училищата в Замбия е прокарана виртуална ограда, когато по съвет на Световната банка там бива въведено платено образование, лишило милиони от възможността да посещават училище. Около семейната ферма в Канада е прокарана виртуална ограда, когато политиката на правителството превръща дребното земеделие в лукс, който човек не може да си позволи в обстановката на падащи цени на стоките и конкуренцията на големите ферми. Около чистата вода в Совето бива прокарана реална, макар и невидима ограда, когато цените скачат до небето поради приватизацията и местните жители са принудени да се обърнат към замърсени водоизточници. И около самата идея за демокрация е прокарана ограда, когато на Аржентина бива отказан нов заем от Международния валутен фонд, ако не намали още повече социалните разходи, не приватизира още ресурси и не премахне подкрепата за местната промишленост, и то насред икономическа криза, задълбочила се поради самата тази политика. Тези огради, разбира се, са толкова стари, колкото колониализма. “Такива лихварски операции ограждат свободните нации с бариери” – пише Едуардо Галеано в Отворените вени на Латинска Америка. Той има предвид условията на британския заем за Аржентина през 1824 г.

Оградите винаги са били част от капитализма, единственият начин да се опази частната собственост от предполагаеми бандити, но двойните стандарти, които крепят тези огради, стават напоследък все по-безочливи. В очите на международните финансови пазари експроприацията на корпоративната собственост може да е най-големият грях, който е в състояние да извърши кое да е социалистическо правителство (само питайте венецуелския Уго Чавес или кубинския Фидел Кастро). Но защитата на активите, гарантирана на компаниите в сделките при свободната търговия, не се простира върху аржентинските граждани, които са вложили пожизнените си спестявания в Ситибанк, Скотиабанк и Банковата корпорация на Хонконг и Шанхай, а сега откриват, че по-голямата част от парите им просто е изчезнала. А благоговението на пазара пред частното богатство не обхваща служителите на “Енрон” в САЩ, които откриха, че пенсионните им полици са останали оттатък оградата, без дори да могат да ги продадат, докато междувременно ръководителите на “Енрон” панически осребряваха собствените си акции.

В същото време са атакувани някои много необходими огради: в приватизационната треска бариерите, които съществуваха някога между много публични и частни пространства – например защитата на училищата от рекламата, на здравеопазването от комерсиалните интереси или срещу скритата реклама в информационните емисии – почти всички бяха сведени до нула. Всяко защитено публично пространство беше отворено с взлом, само за да бъде затворено отново от пазара.

Друга сериозно застрашена защитна бариера на обществения интерес е тази, която отделя генетично модифицираните земеделски култури от невидоизменените култури. Големите зърнопроизводители дотолкова нищо не направиха, за да попречат на техните фалшифицирани семена да прелетят с вятъра в съседни ниви, да пуснат корен там и да опрашат други растения, че в много части на света човек дори няма избор дали да яде храни, които не са генетично модифицирани – всички храни са изцяло заразени. Оградите, които защитават обществения интерес, като че ли бързо изчезват, докато тези, които ограничават свободите ни, продължават да се множат.

Когато за пръв път забелязах, че образът на оградата непрекъснато се появява в обсъжданията, дебатите и в собствените ми статии, ми се стори, че в това се съдържа дълбок смисъл. В края на краищата последното десетилетие на икономическа интеграция се подхранваше от обещания за падането на бариери, за увеличаване на възможностите за пътуване, учене и работа в други страни и за по-голяма свобода. А ето че дванайсет години след прословутото падане на Берлинската стена отново сме обкръжени от огради, откъснати един от друг, от земята и от собствената си способност да си представим, че е възможна промяна. Икономическият процес, който се подвизава под благовидното наименование “глобализация”, сега се намесва във всеки аспект на живота и преобразува всяка дейност и всеки природен ресурс в измерена и частно притежавана стока. Както подчертава работещият в Хонконг изследовател по въпросите на труда Джерард Грийнфилд, сегашният стадий на капитализма не е свързан само с търговията в традиционния смисъл – продажба на все повече стоки зад граница. Той е свързан също с неутолимата потребност на пазара да расте, преопределяйки като “продукти” цели сектори, които по-рано са били смятани за “обществени блага”, неподлежащи на продажба. Нашествието на частното в публичното посяга, разбира се, на такива категории като здравеопазването и образованието, но също на идеи, гени, които сега се купуват, патентоват и ограждат, както и на традиционни местни лечебни средства, растения, на водите и дори на човешки стволови клетки. Сега, когато авторското право е най-изнасяният от САЩ продукт (повече от индустриалните стоки или оръжията), международното търговско право трябва да се схваща не само като премахване на селективни бариери пред търговията, а по-точно като процес, който системно поставя нови бариери около знанието, технологиите и наскоро приватизираните ресурси. Това “Споразумение за търговските аспекти на интелектуалната собственост” (ТРИПС) не позволява на фермерите да засеят отново посевите си, патентовани от “Монсанто”, и правят незаконно производството на по-евтини широкоспектърни лекарства от бедните страни за тяхното бедстващо население.

Сега глобализацията е под съд, защото от другата страна на тези виртуални огради има реални хора, прогонени от своите училища, болници, работни места, от собствените си ферми, домове и общности. Масовата приватизация и дерегулация създадоха армии от изхвърлени хора, чиито услуги вече не са нужни, чийто начин на живот е зачеркнат като “анахроничен”, чиито основни потребности остават неудовлетворени. Тези огради на социално изключване могат да изхвърлят на боклука цял индустриален клон и да зачеркнат цяла една страна, както се случи с Аржентина. В случая с Африка общо взето цял един континент може да се окаже прогонен в глобалния призрачен свят-спътник, в зоната на здрача, да бъде изтрит от картата и от новините, в които се появява само във време на война – тогава на неговите жители се гледа с подозрение като на потенциални членове на милиции, предполагаеми терористи или фанатици-антиамериканисти.

Всъщност забележително малък брой хора, оставени от глобализацията отвъд оградите, се обръщат към насилие. Повечето просто се местят: от село в града, от една страна в друга. И точно тогава те се оказват лице в лице с огради, които решително не са виртуални, огради от вериги и бодлива тел, подсилени с бетон и охранявани с картечници. Щом чуя израза “свободна търговия”, не мога да не си представя фабриките-затвори, които посетих във Филипините и Индонезия, целите обкръжени от портали, наблюдателни кули и войници – за да се предпазят силно субсидираните продукти от изнасяне, а работниците от синдикалните дейци. Мисля си също за скорошното си пътуване до Южноавстралийската пустиня, където посетих Умера, печално известния център за задържане на незаконно пребиваващи. Разположен на петстотин километра от най-близкия град, Умера е бивша военна база, превърната в приватизиран лагер за бежанци, собственост на спомагателната фирма на американските служби за сигурност “Уейкънхът”. В Умера стотици афгански и иракски бежанци, избягали от потисничеството и диктатурата в собствените си страни, са толкова отчаяни от това, което виждат да става зад оградата, че правят гладни стачки, скачат от покривите на спалните си помещения, пият шампоан и си зашиват устата, за да мълчат.

Напоследък вестниците са пълни със зловещи съобщения за търсещи убежище, които се опитват да преминат националните граници, скрити сред стоките, които се радват на много по-голяма мобилност от тях. През декември 2001 г. телата на осем румънски бежанци, включително две деца, бяха открити в контейнер с офис-обзавеждане. Те се бяха задушили по време на дългото пътуване по море. Същата година труповете на още двама бежанци бяха открити в Оклер, Уискънсин, в пратка с оборудване за баня. Предишната година петдесет и четири китайски бежанци от провинция Фудзян се задушиха в товарната част на камион за доставки в Дувър, Англия.

Всички тези огради са свързани: реалните огради, направени от стомана и бодлива тел, са нужни за налагането на виртуалните, тези, които държат ресурсите и богатствата недостъпни за толкова много хора. Просто не е възможно да се огради толкова голяма част от нашето колективно богатство, без това да се допълни със стратегия за контрол над масовите вълнения и мобилност. Фирмите за охрана правят най-голям оборот в градовете, където пропастта между богати и бедни е най-голяма – Йоханесбург, Сао Пауло, Ню Делхи – те продават железни огради, бронирани автомобили, сложни алармени системи и наемат армии от частни охранители. Бразилците например харчат $ 4,5 милиарда годишно за охрана на частни имоти и 400-те хиляди наемни въоръжени охранители в страната са в съотношение почти 4:1 спрямо броя на същинските полицейските служители. В разкъсаната от дълбоко разделение Южна Африка годишният разход за частна охрана е достигнал $ 1,6 милиарда, което надхвърля повече от три пъти годишните правителствени разходи за построяване на жилища за крайно нуждаещите се. Сега изглежда, сякаш тези оградени и охранявани квартали, които бранят имащите от нямащите, са микрокосмоси, отразяващи това, което бързо се превръща в глобална охранителна ситуация – не глобално село, стремящо се към намаляване на стените и бариерите, както ни беше обещано, а мрежа от крепости, свързани от силно милитаризирани търговски коридори.

Ако тази картина изглежда пресилена, това е само защото повечето от нас на Запад рядко виждат оградите и артилерията. Оградените фабрики и центровете за незаконно пребиваващи остават скрити в отдалечени места, откъдето има по-малка възможност пряко да поставят под съмнение съблазняващата реторика на света без граници. Но през последните няколко години някои огради нахълтаха в зоната на пълна видимост често (много уместно) по време на срещите на върха, на които този брутален модел на глобализацията е предложен. Сега е общоизвестно, че ако световните лидери искат да се съберат да разискват някаква търговска спогодба, за да се пазят от яростта на обществото, те ще трябва да изградят истинска крепост в модерен вариант, допълнена с бронирани машини, сълзотворен газ, водни струи и полицейски кучета. Когато град Квебек беше домакин на Американската среща на върха през април 2001 г., канадското правителство предприе безпрецедентната стъпка да заобиколи със заграждения не само центъра за конференции, а централната част на града, като принуждаваше живеещите и работещите там да показват официални документи, за да стигнат до домовете и работните си места. Друга популярна стратегия е тези срещи да се провеждат на недостъпни места: срещата на Г-8 през 2002 г. се проведе дълбоко в сърцето на Скалистите планини, а срещата на СТО през 2001 г. се състоя в Катар, репресивна държава на Персийския залив, където емирът забранява политическите протести. “Войната с тероризма” стана още една ограда, използвана от организаторите на срещите, за да обясняват защо публичните прояви на несъгласие този път просто няма да бъдат възможни наоколо или, още по-лошо, за да се очертават заплашителни паралели между законно протестиращите и терористите, решени на всяка цена да рушат.

Но тези неща, които се представят като застрашаващи конфронтации, често са жизнерадостни събития, не по-малко експерименти с алтернативни начини да се организират общества, отколкото критика на съществуващите модели. Спомням си, че първия път, когато участвах в една от тези контра-срещи, имах ясното чувство, че се отваря нещо като политически портал, проход, прозорец, “пукнатина в историята”, ако използваме прекрасната фраза на субкоманданте Маркос. Това отваряне няма особена връзка със счупения прозорец в местния “Макдоналдс”, образът, толкова допаднал на телевизионните камери. То беше нещо друго: усещане за възможности, полъх свеж въздух, кислород, устремен към мозъка. Тези протести – които всъщност са продължаващи седмици маратонски курсове по глобална политика, среднощни заседания относно стратегията със симултанен превод на шест езика, фестивали на музиката и уличния театър – са като встъпване в паралелна вселена. За една нощ мястото се преобразява в алтернативно глобално селище, където настойчивостта замества примирението, фирмените знаци се нуждаят от въоръжени пазачи, хората изместват колите, изкуството е навсякъде, непознати си говорят помежду си и перспективата за радикална промяна на политиката не изглежда като странна и анахронична идея, а като най-логичната мисъл на света.

Дори жестоките мерки за сигурност бяха използвани от протестиращите като част от посланието: оградите, които обкръжават срещите на върха, стават метафора за един икономически модел, който прогонва и осъжда на бедност хиляди хора. На оградата се разиграват сблъсъци – но не само с пръти и тухли: бомбичките със сълзотворен газ биват връщани обратно с хокейни стикове, на водните струи без никакъв респект се противопоставят водни пистолети, а над бръмчащите хеликоптери демонстрантите се надсмиват, като пускат рояци хартиени самолетчета. На Американската среща на върха в град Квебек една група протестиращи построи дървен катапулт в средновековен стил, докара го до триметровата ограда, която обкръжаваше търговската част на града и изстрелваше над нея плюшени мечета. В Прага по време на среща на Световната банка и на Международния валутен фонд италианската група за пряко действие Tute Bianche реши, изправяйки се срещу бронираната и облечена в черно полиция за борба с масовите безредици, да не си придава също толкова заплашителен вид със скиорски очила и кърпи на лицето. Вместо това те настъпиха към строя на полицаите, облечени в работни комбинезони, декорирани с автомобилни гуми и стиропор. В тази патова ситуация между Дарт Вейдър и армия от човечета на “Мишлен” полицията не би могла да постигне победа. Междувременно, в друга част на града, стръмният склон на хълма, по който се стигаше до центъра за конференции, беше осеян с “розови феи”, които носеха пародийни перуки, сребристо-розови вечерни рокли и обувки на висока платформа. Тези демонстранти бяха съвсем сериозни в желанието си да разбият съществуващия икономически ред, но тактиките им дават израз на твърдия им отказ да влязат в класически битки за властта: тяхната цел, която съм започнала да изучавам към края на тази книга, е не да се сдобият с властта за себе си, а да оспорят централизацията на властта по принцип.

Отварят се също и други видове прозорци, тихи съзаклятия за възвръщане на приватизираните пространства и активи за публична употреба. Може би това са учениците, които изхвърлят рекламите от класните си стаи или си разменят музика онлайн, или създават независими медийни центрове с безплатен софтуер. Може би това са тайландските селяни, които засаждат зеленчуци върху преобилно напояваните игрища за голф или безимотните земеделци в Бразилия, които събарят оградите около неизползваните земи и ги превръщат в земеделски кооперации. Може би това са боливийските работници, които успяват да отменят приватизацията на водоснабдителните си мрежи, или жителите на южноафриканските гета, които свързват прекъснатото електричество на кварталите си под лозунга “Енергията за народа!”

И веднъж възвърнати, тези пространства също така се преустройват. На кварталните събрания, в градските съвети, в независимите медийни центрове, в поддържаните от комуни гори и ферми се появява нова култура на трептяща от жизненост пряка демокрация, демокрация, подхранвана и подсилвана от прякото участие, а не потискана и обезсърчавана от пасивната позиция на зрителя.

Въпреки всички опити за приватизация оказва се, че има някои неща, които не искат да бъдат притежавани. Музиката, водата, зърното, електричеството, идеите те отново и отново избиват навън от границите, издигнати около тях. Те имат естествен имунитет срещу ограждането, склонност да бягат, да опрашват околните ниви, да изтичат през оградите, да излитат през отворените прозорци.

Докато пиша това, не е ясно какво ще изникне в тези освободени пространства и дали това, което ще изникне там, ще бъде достатъчно жилаво, за да издържи на засилващите се атаки на полицията и военните, докато границата между терористи и протестиращи бива съзнателно размивана. Въпросът какво следва по-нататък ме безпокои, както безпокои всички други, които са били част от изграждането на това интернационално движение. Но тази книга не е опит да се отговори на този въпрос. Тя просто дава представа за първите месеци от живота на това движение, което избухна в Сиатъл и се развиваше, преминавайки през събитията от 11-ти септември и след това. Реших да не пренаписвам тези статии, като се изключат няколко много незначителни промени, обикновено отбелязани с квадратни скоби – обяснение за нещо споменато, разширение на някой аргумент. Те са представени тук (общо взето в хронологичен ред) като това, което са: пощенски картички от драматични моменти във времето, свидетелство за първата глава от една много стара и повтаряща се история за това как хората блъскат бариерите, които се опитват да ги задържат, отварят прозорци, вдишват дълбоко, вкусват свободата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *