План Колумбия: април 2000

През 1999 Колумбия стана най-големият получател на военна и
полицейска помощ от страна на САЩ, като измести Турция (Израел и Египет са в
отделна категория). Цифрата ще скочи рязко с очакваното приемане на клинтъновия
план за Колумбия – пакет от 1.6 милиарда долара «спешна помощ» за две
години. През 90-те години Колумбия беше най-големият получател на военна помощ
в Латинска Америка и наред с това натрупа и най-драстични нарушения на
човешките права, в съответствие с една стабилно утвърдена пропорция.

Често можем да се поучим от систематичните повторения, затова нека за миг се
спрем на предишния фаворит Турция. Като сериозен военен съюзник на САЩ и
стратегическа предна линия, Турция получаваше значителна военна помощ от
началото на Студената война. Но военните доставки започнаха да се увеличават
рязко през 1984 без никаква връзка със Студената война. По-скоро това беше
годината, през която Турция започна мащабна операция против кюрдските
бунтовници в югоизточната част, която е също така район на големи
военновъздушни бази на САЩ и възел на наблюдателните системи в зоната, тоест
всичко, което става там, се знае много добре във Вашингтон. Военните доставки
достигнаха своя връх през 1997, като само за година надхвърлиха сумата за целия
период 1950-1983. Близо 80 процента от военната техника на Турция е произведена
в САЩ, включително тежкото въоръжение (реактивни самолети, танкове и пр.).

До 1999 Турция до голяма степен успя да потуши кюрдската съпротива чрез
терор и етническо прочистване, като остави около 2-3 милиона бежанци, унищожи 3
500 села (7 пъти повече от Косово след натовските бомби) и изби десетки хиляди
души. Огромният оръжеен поток от клинтъновата администрация вече не беше
необходим за постигането на тези цели. Турция следователно можеше да бъде
посочена за «положителен пример» с демонстрацията как «строгите
антитерористични мерки плюс политическия диалог с нетерористичните опозиционни
групи» може да преодолее царящото насилие и безчинства, както научаваме от водещата
статия в «Ню Йорк Таймс» за «последния годишен доклад на Държавния департамент
за усилията на администрацията в борбата с тероризма».

Все пак, въпреки големия успех, постигнат от най-жестокия държавен терор
през 90-те години, военните операции продължават, докато кюрдите все още са
лишени от елементарни права. На 1 април десетхилядна турска войска започна нови
прочиствания в най-опустошените от терора на САЩ и Турция през предишните
години райони и поредната офанзива в северен Ирак, атакувайки кюрдските
партизани в зона забранена за полети, където авиацията на САЩ би следвало да
защитава кюрдите от (временно) лошия потисник. Когато тези кампании започваха,
министърът на отбраната Уилям Коен направи обръщение към Американско-турския
съвет в празнична атмосфера с много смях и овации, според правителствения
доклад. Той похвали Турция за нейното участие в хуманитарното бомбардиране на
Югославия, очевидно несмущаван от нищо, и обяви, че Турция е била поканена да
се включи в съвместната продукция на нов щурмови самолет, както участваше в
производството на F-16, така добре използван от нея в одобрените разнообразни
етнически прочиствания и безчинства на собствена територия като предан член на
НАТО. 

В Колумбия обаче военните, въоръжени и обучени от Съединените щати, не
успяха да сразят вътрешната съпротива, макар всяка година безчинствата им да
взимат нови и нови жертви. Всяка година около 300 000 нови бежанци биват
прокудени от домовете им, близо 3 000 са убитите, голям е броят на жестоките
кланета. Голямото мнозинство от безчинствата се приписва на военизираните
отряди, които са тясно свързани с армията, както подробно е документирано в
доклада на Human Rights Watch от февруари 2000, и в изследването на ООН от
април 2000, в което пише, че колумбийските сили за сигурност, които ще бъдат
сериозно подпомогнати от «план Колумбия», поддържат интимни връзки с
ескадроните на смъртта, организират военизирани отряди и или участват пряко в
кланетата, или с бездействието си «несъмнено са позволили на военизираните
групи да постигнат своите смъртоносни цели.» Колумбийската комисия на юристите
докладва през септември 1999, че броят на убийствата е нараснал с почти 20
процента за една година и че делът,  приписван на военизираните отряди е
нараснал от 46 процента през 1995 до почти 80 процента през 1998 и продължава
да расте през 1999. Службата за защита на човешките права на колумбийското
правителство (Defensoria del Pueblo) докладва за 68-процентно увеличение на
кланетата през първата половина на 1999 в сравнение със същия период на 1998,
като те са достигнали повече от едно на ден и са предимно приписвани на
военизираните отряди.

Можем да си припомним, че в първите месеци на 1999, докато кланетата в
Колумбия продължаваха да бъдат повече от едно на ден, имаше и сериозно увеличение
на безчинствата (включително много кланета) в Източен Тимор, извършени от
индонезийски десантници, въоръжени и обучени от САЩ. И в двата случая
заключението е същото като при Турция: поддържай убийците. Имаше и едно
сведение за клане в Косово, в Рачак на 15 януари – събитие, което уж вселило
такъв ужас у западните човеколюбци, че се наложи бомбардиране на Югославия 10
седмици по-късно с очакването, бързо изпълнено, че последствията ще доведат до
рязко увеличение на насилието. Придружаващият порой от самохвални поздравления,
почти непознат дотогава, провъзгласи «нова ера» за човечеството, в която
«просветените държави» безкористно ще се посветят на защитата на човешките
права. Ако оставим настрана реалните факти за Косово, представлението беше
силно улеснено от мълчанието или лъжите за участието на същите тези сили в
подобни или по-страшни жестокости по същото време.

Да се върнем на Колумбия – видни защитници на човешките права
продължават да емигрират под заплаха за живота, включително смелият ръководител
на църковната правозащитна група «Справедливост и мир» отец Хавиер Хиралдо,
който изигра изключителна роля за защитата на човешките права. Американската
федерация на труда – Конгрес на индустриалните организации (AFL-CIO) съобщи, че
няколко профсъюзни дейци биват убивани всяка седмица, най-вече от военизираните
отряди, подкрепяни от правителствените сили за сигурност. Принудителното
изселване през 1998 е било 20 процента повече от това през 1997 и се е
увеличило през 1999 в някои райони според Human Rights Watch. Днес Колумбия се
нарежда на трето място в света по брой изселени след Судан и Ангола.

Възхвалявана като водеща демокрация от Клинтън и други щатски лидери и
политически коментатори, Колумбия най-сетне наистина позволи на независима
партия (UP, Патриотичен съюз) да се изправи срещу елитистката система на
двупартийно управление. Партията UP, подкрепяна отчасти от поддръжниците на
партизаните на FARC, обаче се сблъска с някои сериозни препятствия като
например бързото избиване на близо 3 000 нейни активисти, кандидат-президенти,
кандидати за кметове и депутати. Това показа на партизаните колко са големи
изгледите им за влизане в политическата система. Вашингтон също си взе поука от
тези и други събития от същия период. Администрацията на Клинтън беше особено
впечатлена от постиженията на президента Сезар Гавирия, който стоеше начело на
ескалацията на държавния терор, и принуди (някои казват убеди) Организацията на
американските държави да го приеме за генерален секретар с аргумента, че «той
има много прогресивно виждане за изграждането на демократични институции в една
държава, в която понякога това е опасно» – което определено е вярно и се дължи
до голяма степен именно на действията на неговото правителство. Но
по-значителна причина може би е, че той е също така «прогресивен… по
икономическите реформи в Колумбия и икономическата интеграция в полукълбото» –
шифър, за който има готово тълкуване.

Междувременно срамните обществено-икономически условия продължават, голяма
част от населението мизерства в една богата страна със степени на концентрация
на капитала и поземлената собственост високи дори по латиноамериканските
стандарти. Ситуацията се влошава още повече през 90-те в резултат на
«неолибералните реформи», узаконени в конституцията от 1991. Конституцията
намалява още повече «ефективното участие на гражданското общество» в
определянето на политиката, докато, както е общовалидно за Латинска Америка,
«неолибералните реформи доведоха и до тревожно увеличение на бедността и
неравенството; приблизително 55 процента от населението на Колумбия живее под
равнището на бедността» и «това положение е утежнено от остра криза в селското
стопанство, дължаща се на неолибералната програма» (Arlene Tickner,Current
History,февруари 1998).

Уважаваният председател на Постоянната комисия за защита на човешките права
в Колумбия, бившият външен министър Алфредо Васкес Карисоса, пише, че
«бедността и недостатъчната поземлена реформа» са «направили Колумбия една от
най-трагичните държави в Латинска Америка», макар, както другаде «насилието да
се влошава от външни фактори», главно от инициативите на администрацията на
Кенеди, която «положи големи усилия да превърне нашите редовни войски в бригади
за потушаване на бунтове.» Тези инициативи бяха изложени в «известната в
Латинска Америка като Доктрина за националната сигурност», която не се занимава
със «защита срещу външен враг», а по-скоро с «врага отвътре». Новата «стратегия
на ескадроните на смъртта» дава на военните «правото да се борят със и да
изтребват социални работници, профсъюзни дейци, мъже и жени, които не подкрепят
властта и които се смятат за комунистически екстремисти.»

Като част от стратегията за пренасочване на латиноамериканските военни от
«отбрана на полукълбото» към «вътрешна охрана» – тоест война срещу местното
население – Кенеди изпраща военна мисия в Колумбия през 1962, оглавявана от
генерала от специалните части Уилям Ярбъро. Той предлага «реформи», които да
позволят на силите за сигурност да «изпълняват по необходимост военизирани,
саботажни и/или терористични дейности срещу известни застъпници на комунизма» –
«комунистическите екстремисти», за които споменава Васкес Карисоса.

Отново си струва да се отбележат някои общи моменти. Малко след това Линдън
Джонсън ескалира войната на Кенеди срещу Южен Виетнам – така наречената «защита
на Южен Виетнам», също както Русия наричаше своята война срещу Афганистан
«защитата на Афганистан». През януари 1965 специалните части на САЩ в Южен
Виетнам получиха дългосрочна заповед «да извършват операции за отстраняването
на контролирани от Виетконг държавни служители, включително покушения» и
по-общо да използват такива «умиротворителни» техники като «засада, нападение,
саботаж и извършване на терористични акции срещу известни кадри на Виетконг»,
тоест колегите на «известните застъпници на комунизма» в Колумбия.

Колумбийска правителствена комисия стигна до заключението, че
«криминализацията на обществения протест» е един от «основните фактори, които
позволяват и насърчават нарушенията на човешките права» от военните и
полицейски власти и техните военизирани съучастници. Преди десет години, когато
подкрепяният от САЩ държавен терор се увеличи рязко, министърът на отбраната
призова за «тотална война на политическата, икономическата и социалната арена»,
а друг висш военен служител обясни, че партизаните били от второстепенно
значение: «реалната опасност» е «онова, което бунтовниците наричат политическа
и психологическа война», войната «да се контролират народните елементи» и «да
се манипулират масите». «Подривните сили» се надяват да повлияят на съюзите,
университетите, медиите и прочие. «Всеки, който по един или друг начин подкрепя
целите на врага, трябва да бъде считан за изменник и да бъде третиран като
такъв» инструктира военен наръчник от 1963, когато инициативите на Кенеди
набират скорост. Тъй като официалните цели на партизаните са
социал-демократични, кръгът на набелязаните за изменници при терористичните
операции е широк.

В последвалите години стратегията Кенеди-Ярбъро се развива и прилага
нашироко в «нашето районче там», както е назовано от военния министър на
Рузвелт Хенри Стимсън, когато обяснява защо САЩ имат право да контролират своя
регионална система, докато всички останали са се разпаднали. Жестоки репресии
се разгръщат из цялото полукълбо, започват от южния триъгълник и достигат своя
ужасен връх в Централна Америка през 80-те години, когато господарят на
полукълбото отвърна с потресаваща жестокост на усилията на църквата и други
«подривни елементи» да се преборят с ужасното наследство от мизерия и репресии.
Напредъкът на Колумбия до първото място сред криминалните държави в «нашето
районче» отчасти се дължи на спада в държавния тероризъм в Централна Америка,
който постигна своите основни цели, както в Турция десет години по-късно,
оставяйки след себе си «култура на терор», която «смирява очакванията на
мнозинството» и възпира въжделенията за «алтернативи, различаващи се от тези на
властимащите» по думите на салвадорските йезуити, които си извадиха горчива
поука – поне онези които оцеляха след нападението на САЩ. В Колумбия обаче проблемът
за установяване на добри форми на демокрация и стабилност остава и дори става
все по-тежък. Един от подходите би бил да се обърне внимание на нуждите и
грижите на бедното мнозинство. Друг е да се изпратят оръжия, за да се поддържат
нещата такива, каквито са.

Съвсем предсказуемо, обявяването на План Колумбия доведе до ответни мерки от
страна на партизаните, по-конкретно, искането всеки със състояние по-голямо от
1 милион долара да плаща «революционен данък» или да се изправи пред опасността
от отвличане (както го представя FARC, затвор за неплащане на данъци).
Мотивацията е обяснена от лондонския «Файненшъл Таймс»: «В очите на FARC
финансирането е необходимо за избиване на клина с клин. Правителството иска 1,3
милиарда  долара военна помощ от САЩ, уж за операции против наркотиците:
FARC смятат, че новите оръжия ще бъдат изпробвани върху тях. Те явно са готови
да се въоръжат за битка», която ще доведе до военна ескалация и ще попречи
крехките, но все пак протичащи мирни преговори.

Според репортера на «Ню Йорк Таймс» Лари Ротър, «обикновените колумбийци» са
«разгневени» от мирните преговори на правителството, които предадоха на FARC
контрола върху голям район, макар те вече да си го контролираха и «огорчените
жители» на района също били против партизаните. Няма цитирани доказателства.
Водещият колумбийски военен коментатор Алфредо Ранхел вижда нещата по-различно.
Той «се аргументира като напомня на интервюиращите, че FARC има сериозна
подкрепа в районите, в които действа», съобщава Алма Гийермоприето. Ранхел
цитира «способността на FARC за изненадващи нападения» в различни части на
страната, факт, който е «значещ в политическо отношение», защото «във всеки
един случай би било достатъчно едно единствено предупреждение от страна на
цивилното население, за да се вдигне армията по тревога, но такива няма».

В същия ден, в който Ротър писа за гнева на «обикновените колумбийци»
«Файненшъл Таймс» съобщи за «новаторски форум» в контролирания от FARC район –
един от многото там, които позволяват «на членовете на обществото да участват в
протичащите мирни преговори». Те идват от всички части на Колумбия, говорят
пред телевизионните камери и се срещат с висши ръководители на FARC. Включени
са профсъюзни и делови лидери, фермери и други. Един профсъюзен лидер от втория
по големина град в Колумбия, Кали, «вдъхна увереност на онези, които вярват, че
преговорите ще доведат до край на дългогодишния конфликт в страната», като се
обърна и към правителствените лидери и към водачите на FARC. Той насочи
забележките си особено към «сеньор Маруланда», дългогодишен селски водач от
FARC, «който минути по-рано влезе сред бурни овации» като му каза, че
«безработицата не е проблем, причинен от насилието», а «от националното
правителство и бизнесмените в тази страна». Лидерите на бизнеса също взеха
думата, но «бяха прекъсвани от големия брой представители на профсъюзите, които
също бяха дошли да говорят.» На фона на «одобрителни възгласи от профсъюзите»,
говорител на FARC «изложи една от най-ясните досега икономически програми на
неговата организация», като призова за замразяване на приватизацията,
субсидиране на енергетиката и селското стопанство, както това се прави в
богатите страни, стимулиране на икономиката, като се защитават местните
предприятия. Представителят на правителството, който «наблегна на растежа с
акцент върху износа и частното предприемачество», въпреки това определи
изявлението на FARC като «основа за преговори», макар че FARC, «подкрепени от
явното всеобщо недоволство от «неолибералната» правителствена политика» твърдят,
че онези, които «имат монополна власт» трябва да отстъпят при преговорите.

Естествено никой не може да каже какво мислят «обикновените колумбийци» (или
«обикновените американци») дори в мирни условия, а да не говорим при
потресаващите жестокости и терор, когато по-голямата част от населението се
бори за оцеляване в условия на мизерия и репресии.

План Колумбия официално се оправдава като «война с наркотиците», твърдение,
което малцина компетентни коментатори приемат за сериозно. Управлението за
борба с наркотиците на САЩ (УБН) докладва, че «всички власти» в Колумбия са
въвлечени в «корупция свързана с наркотиците». През ноември 1998 инспектори на
САЩ от митниците и УБН са намерили 415 килограма кокаин и 6 килограма хероин в
колумбийски военен самолет, кацнал във Флорида, което доведе до ареста на
няколко офицери и военнослужещи от ВВС. Други наблюдатели също съобщават за
сериозно участие на военните в наркотрафика, в който военни на САЩ също взимат
участие. Съпругата на полковник Джеймс Хайет се призна за виновна в заговор за
контрабанда на хероин от Колумбия за Ню Йорк и малко след това се съобщи, че
полковник Хайет, който отговаря за военните на САЩ «обучили колумбийските сили
за сигурност в операциите за борба с наркотиците» се «очаква да се признае за
виновен» по обвинение в съучастие.

Военизираните отряди открито провъзгласяват своята зависимост от
наркобизнеса. Но пресата в САЩ и Латинска Америка съобщава, че «финансираната
от САЩ атака се провежда далеч от зоните, контролирани от военизираните
отряди», макар «водачът на отрядите [Карлос Кастано] да призна миналата седмица
в телевизионно интервю, че наркотъровията осигурява 70 процента от финансите на
групата». Целите на План Колумбия са партизанските сили, които са съставени
главно от селяни и които настояват за вътрешна обществена промяна, която пък ще
попречи на Колумбия да се интегрира в глобалната система при условията, за
които САЩ настояват, тоест господство на елити, свързани с властите в САЩ, на
които се осигурява свободен достъп до ценните ресурси на Колумбия, включително
петрола.

По стандартната терминология на САЩ, силите на FARC са «нарко-партизани»,
удобно понятие, което оправдава мерките срещу бунтовниците, но което беше
подложено на сериозна критика базирана на фактите. Доказано е – и лидерите на
FARC го казват, –  че те разчитат на финансиране от производството на
кока, което те облагат, както облагат и други производства. Но «партизаните са
нещо по-различно от трафикантите» казва Клаус Нихолм, който води Програмата за
контрол върху наркотиците на ООН», която има свои агенти в районите
произвеждащи наркотици. Той описва местните звена на FARC като «доста
автономни». В някои зони «те изобщо не участват» в производството на кока, а в
други «те активно убеждават земеделците да не отглеждат [кока]».
Южноамериканският специалист по наркотиците Рикардо Варгас описва ролята на
партизаните като «основно съсредоточена върху облагането на забранени култури».
Те призовават за «план за развитие за селяните», който ще «позволи
изкореняването на коката при наличие на алтернативни култури». «Само това
искаме» обяви публично техният водач Маруланда, също и други говорители.

Но нека оставим тези проблеми настрана и да помислим върху някои
други въпроси. Защо селяните в Колумбия произвеждат кокаин, а не други култури?
Причините са добре известни. «Селяните отглеждат кока и мак – отбелязва Варгас,
– поради кризата в селскостопанския сектор на латиноамериканските страни,
ескалирана от общата икономическа криза в региона». Той пише, че селяните са
започнали да колонизират Колумбийска Амазонка през 50-те години «след
насилственото изселване на селяните от едрите земевладелци» и са открили, че
коката е «единственият продукт, който е едновременно и печеливш, и лесно
продаваем». Натискът върху селячеството значително се усилва, когато
«животновъди, инвеститори и законни земеделци създават и укрепват частни армии»
– военизираните отряди, – които «служат за насилствено изземване на земята от
коренното население, селяните и заселниците», което води до това, че
«трафикантите вече владеят голяма част от ценната земя в Колумбия».
Анти-бунтовническите батальони въоръжени и обучени от САЩ не нападат
трафикантите, съобщава Варгас, а «тяхна мишена е най-слабото и социално
беззащитно звено на нарко-веригата: продукцията на селяните, заселниците и
коренното население». Същото е вярно за химическите и биологични оръжия, които
Вашингтон използва експериментално в нарушение на указанията на производителя.
Тези мерки умножават «опасностите за цивилното население, околната среда и
законното земеделие». Те унищожават «законни хранителни култури като юката и
бананите, водоизточниците, пасищата, добитъка и всички култури, включени в
програмите за замяна на културите», включително тези на утвърдените и
ръководени от църквата проекти за развитие, които търсят алтернативи на
производството на кока. Има също така несигурни, но потенциално тежки ефекти
върху «крехката околна среда на тропическата джунгла».

Има и други фактори, които съдействат за увеличаване на производството на
кока. Колумбия някога беше сериозен производител на жито. Това беше
възпрепятствано през 50-те години с програмата «Храна за мир», която осигури
бюджетно субсидиране на селскостопанските фирми в САЩ и финансиране на техните
партньори от страните клиенти на САЩ, които те от своя страна често използваха
за военни разходи и потушаване на въстания. Година преди президентът Буш да
обяви «войната с наркотиците» с гръмки славословия (отново), международното споразумение
за кафето беше прекратено под натиск на САЩ с аргумента за «пречки пред
свободната търговия». Резултатът беше падане на цените с повече от 40 процента
за два месеца на най-големия колумбийски легален износ.

Други фактори са споменати от политикономиста Сюзан Стрейндж в нейната
последна книга. През 60-те години, правителствата на страните от G77 (вече 133,
които представляват 80 процента от населението на света) призовават за «нов
международен икономически ред», в който нуждите на голямото мнозинство от хора
в света да бъдат основна грижа. Специфични предложения са формулирани на
Конференцията на ООН по търговията и развитието (UNCTAD), която е създадена
през 1964, «за да създаде международна търговска система, целяща ускоряването
на икономическото и социалното развитие». Предложенията на UNCTAD биват сумарно
отхвърлени от великите сили, заедно с призива за «нов международен ред» като
цяло. САЩ, в частност, настояват, че «развитието не е право» и че е «абсурдно»
и «опасно подстрекателство» да се твърди противното в съответствие със социално
икономическите клаузи на Всеобщата декларация за човешките права, които САЩ
отхвърлят. Светът наистина се прехвърли – или по-точно, беше прехвърлен – към
нов международен икономически ред, но в друга посока, отговаряща на нуждите на
един друг сектор, а именно на неговите проектанти – нищо по-изненадващо от
изненадата, която някой би изпитал от това, че в стандартната доктрина
наложената форма на «глобализация» беше описана като неумолим процес, за който
«няма алтернатива» по жестоката фраза на Маргарет Тачър.

Едно от първите предложения на UNCTAD беше програма за стабилизиране на
цените на селскостопанските стоки – практика стандартна за индустриалните
държави чрез един или друг вид субсидиране, макар за кратко да беше застрашена
в САЩ, когато през 1994 ултра-десните превзеха конгреса и явно повярваха в
собствената си реторика за огромен ужас на вождовете в бизнеса, които смятат,
че пазарната дисциплина е за беззащитните. Свободомислещите идеолози на
свободния пазар скоро или бяха научени как да се държат, или бяха прибрани по
къщите, но не и преди конгресът да приеме Закона за свобода на земеделието през
1996, който освободи американското селско стопанство от «източногерманските
социалистически програми от времето Рузвелт», както ги определи Нют Гингрич, и
сложи край на вредните за пазара субсидии, които после бързо се утроиха,
достигнаха рекордните 23 милиарда долара през 1999 и се планира да нараснат. Но
пазарът наистина стори своето чудо: данъкоплатецът субсидира предимно големите
селскостопански фирми и «корпоративните олигополи», които държат входа и
изхода, правилно отбелязва Никълъс Кристоф. Онези, които имат власт на пазара
на хранителната верига (от енергетиката до търговията на дребно), се радват на
огромни печалби, докато селскостопанската криза, която е реалност, е
съсредоточена в средата на веригата, сред по-дребните фермери, които
произвеждат храната.

Един от водещите принципи в историята на съвременната икономика е, че
инструментите, използвани от богатите и силните за осигуряване на тяхната
защита от държавата-бавачка, не са достъпни за бедните. По същия начин
инициативата на UNCTAD за стабилизиране на цените на стоките бързо беше
торпилирана. Организацията до голяма степен беше забита в девета глуха и беше
опитомена, заедно с другите, които поне до някаква степен защитаваха интересите
на световното мнозинство. Като се спира на тези събития, Стрейнж отбелязва, че
земеделците следователно са били принудени да се обърнат към култури, за които
има стабилен пазар. Едрите селскостопански фирми могат да понесат колебания в
цените на стоките, като компенсират временните загуби с постъпления от другаде.
Бедните селяни не могат да кажат на децата си: «не бойте се, догодина може би
ще имате нещо за ядене». Резултатът – продължава Стрейндж – е, че
нарко-предприемачите можеха лесно да «намерят земеделци, готови да отглеждат
кока, канабис или опиум», за които винаги има готов пазар в богатите общества.

Други програми на САЩ и на световните институции, в които те
господстват, усилват тези резултати. Сегашният клинтънов план за Колумбия
включва съвсем символично финансиране за алтернативните култури и никакво
такова за зоните под контрола на партизаните, макар водачите на FARC
многократно да изразяваха своите надежди, че ще бъдат предложени алтернативи,
за да не бъдат принуждавани селяните да отглеждат кока. «До края на 1999
Съединените щати бяха похарчили всичко на всичко $750 000 за програми за
алтернативно развитие» съобщава Центърът за международна политика, «като всички
те са в районите с хероинов мак, далеч от южните плата», които са цел на План
Колумбия, който обаче наистина призовава за «помощ за цивилното население,
което ще бъде принудено да напусне след офанзивата в южна Колумбия», една част
от плана, която центърът с право намира за «особено смущаваща». Клинтъновата
администрация настоява също – въпреки възраженията на колумбийското
правителство – че всеки мирен договор трябва да позволи мерки за унищожаване на
реколтата и други антинаркотични операции на САЩ в Колумбия. Конструктивните
подходи не са забранени, но да се занимава с тях който ще. САЩ ще се
съсредоточат върху военните операции – от които, между другото, най-голяма
полза ще имат високо-технологичните предприятия, които произвеждат военна
техника и са ангажирани в «могъщо лобиране» за План Колумбия, наред с
Оксидентал Петролиъм, която има огромни инвестиции в Колумбия и други
корпорации.

Нещо повече, програмите на МВФ-Световната банка изискват от страните да
отворят границите си за поток от (мощно субсидирани) селскостопански продукти
от богатите страни, което очевидно ще навреди на местната продукция.
Принудително напусналите земеделци или ще стигнат до градските бордеи (като
снижат по този начин надниците за чуждите инвеститори), или ще бъдат инструктирани
да станат «рационални селяни», тоест да работят за износ и да търсят
най-високите цени – което преведено означава «кока, канабис, опиум». И след
като добре си научат урока, за награда ги нападат военни хеликоптери, а
посевите им биват унищожени от химически и биологически оръжия, изпратени от
Вашингтон.

В района на Андите положението е почти същото. Проблемите за кратко
попаднаха във фокуса на общественото внимание, докато План Колумбия се
обсъждаше във Вашингтон. На 8 април правителството на Боливия обяви извънредно
положение след като многобройните протести блокираха град Кочабамба, трети по
големина в Боливия. Протестите бяха срещу приватизацията на държавното
водоснабдяване и рязкото увеличаване на цените на водата до равнище над
възможностите на голямата част от населението. Това става на фона на
икономическа криза, която се приписва отчасти на неолибералната политика,
достигнала своята кулминация във войната с наркотиците, която унищожи повече от
половината производство на кока-листа в страната и остави «рационалните селяни»
в мизерия. Седмица по-късно фермерите блокираха шосе близо до столицата Ла Пас,
за да протестират срещу изкореняването на коката, единственият останал им начин
да оцелеят след приложените «реформи».

Като отразява протестите за цените на водата и програмите за изкореняване,
«Файненшъл Таймс» отбелязва, че «Световната банка и МВФ считат Боливия за нещо
като образец», един от големите успехи на «Вашингтонския консенсус». Но след
априлските протести виждаме, че «успехът на програмите за изкореняване в Перу и
Боливия е с висока социална цена». Вестникът цитира европейски дипломат в
Боливия, който казва, че «Допреди няколко седмици Боливия се отчиташе като
успех» – поне от някои – онези, които «отчитат» страната, но не отчитат нейните
хора. Но сега, продължава той «международната общност трябва да признае, че
икономическите реформи реално не направиха нищо за справяне с нарастващите
проблеми на бедността». Малко мъгляво. Секретарят на боливийската епископска
конференция, която посредничеше при уреждането на кризата, описа протестните
движения като «резултат от крайна бедност. Исканията на селското население
трябва да бъдат чути, ако искаме траен мир.»

Протестите в Кочабамба бяха насочени към Световната банка и корпорацията
Bechtel със седалище Сан Франсиско/Лондон, основната финансова сила зад
транснационалния конгломерат, купил общественото водоснабдяване сред сериозни
обвинения в корупция и подаряване на ценни активи и веднага след това удвоил
цените за много бедни клиенти. Под натиска на Световната банка Боливия продаде
основни свои активи на частни (почти винаги чужди) корпорации. Продажбата на
общественото водоснабдяване и увеличението на цените предизвика протест,
продължил месеци наред и достигнал своята кулминация в демонстрацията, парализирала
града. Политиката на правителството следваше препоръките на Световната банка,
че «никакви субсидии не бива да се дават за намаляване на увеличените водни
тарифи в Кочабамба». Всички потребители, включително най-бедните, трябваше да
плащат пълната цена. Чрез интернет боливийски активисти призоваха за
международни протести, които дадоха значително отражение, вероятно усилено след
Вашингтонските протести срещу политиката на Световната банка и МВФ, които
протичаха тогава. Bechtel отстъпи и правителството анулира продажбата. Но
предстои дълга и тежка битка.

Когато в Боливия беше обявено военно положение, един репортаж от южна
Колумбия в пресата описа нарастващите страхове, че селскостопанските самолети,
които идват, за да «пуснат върху полетата с кока своята отрова, която също така
ще убие хранителните култури на земеделците, ще предизвика масирано обществено
негодувание и ще възроди постоянно надвисналата заплаха от насилие». Трайният
страх и гняв отразяват «равнището на ужас и смут в тази част на Колумбия»,
докато САЩ провеждат химическа и биологическа война за унищожение на
продукцията на кока.

Друг въпрос дебне не много далеч. Какво конкретно право имат САЩ да
провеждат военни операции и химическо-биологична война в други страни, за да
унищожат култура, която не им харесва? Да оставим настрана циничния отговор, че
правителствата са поискали тази «помощ» (щат, не щат). Затова трябва да
попитаме дали другите имат същото извънтериториално право на насилие и
разрушение, за което САЩ настояват.

Броят на колумбийците, които умират от произведени в САЩ смъртоносни
наркотици надхвърля броя на северноамериканците, които умират от кокаин и е
далеч по-висок на човек от населението. В Източна Азия произведените в САЩ
смъртоносни наркотици обричат милиони на смърт. Тези страни са принудени не
само да приемат продуктите, но и рекламата за тях, под заплахата на търговски
санкции. Резултатите от «агресивният маркетинг и реклама на американските фирми
до голяма степен са отговорни за… значително увеличаване на броя на пушачите
сред жените и младежите в азиатските страни, където вратите за това бяха
насилствено отворени със заплаха от тежки търговски санкции от страна на САЩ»
заключават изследователи на общественото здраве. За сравнение колумбийските
картели нямат разрешение да правят огромни рекламни кампании, в които някой
колега на Джо Кемъл превъзнася чудесата на кокаина.

Следователно имаме право, всъщност морално сме задължени да попитаме дали
Колумбия, Тайланд, Китай и другите мишени на търговската политика на САЩ и
стимулирането на смъртоносния износ имат право да извършат военна, химическа и
биологическа операция в Северна Каролина. И ако не, защо не?

Можем също така да попитаме защо анти-терористичните сили не щурмуват банки
на САЩ и химически корпорации, макар да не е тайна, че те също участват в
наркотрафика. И защо Пентагонът не се готви да нападне Канада, която вече
измести Колумбия и Мексико в производството на подсилена марихуана, която се
превърна в най-ценния селскостопански продукт на провинция Британска Колумбия и
един най-значимите сектори на икономиката, заедно с провинция Квебек и
следващата ги по петите провинция Манитоба с десетократно увеличение само през
последните 2 години. Или да нападне Съединените щати, основен производител на
марихуана с нарастващо интензивно производство, включващо дори хидропонни
разсадници и отдавнашен център на високотехнологичните забранени наркотици
(ATS, амфетаминов тип стимуланти), най-бързо нарастващият сектор на
наркоманията, с 30 милиона потребители по света, вероятно надминаващ хероина и
кокаина.

Няма нужда подробно да се спираме на смъртоносните последствия на
наркотиците, произведени в САЩ. Върховният съд наскоро стигна до заключението,
че «е ясно демонстрирано», че тютюнопушенето е «вероятно най-значителната заплаха
за общественото здраве в Съединените Щати», отговорно за над 400 000
смъртни случая годишно, повече от СПИН, автомобилните катастрофи, алкохола,
убийствата, незаконните наркотици, самоубийствата и пожарите взети заедно.
Съдът практически призова конгреса за законодателно регулиране. И докато
употребата на смъртоносното вещество намаля в САЩ, а производителите бяха
принудени да плащат значителни обезщетения на жертвите, те се насочиха към
външните пазари – друга стандартна практика. Броят на смъртните случаи е
неизчислим. Епидемиологът от оксфордския университет Ричард Пето преценява, че
само в Китай сред децата под 20 години днес 50 милиона ще умрат от свързани с
цигарите болести, значителен брой поради силно избирателната доктрина на САЩ за
«свободна търговия».

В сравнение с 400-те хиляди смъртни случая причинени от тютюна всяка
година в Съединените щати, през 1997 броят на смъртните случаи от наркотици
достигна рекордните 16 000. Нещо повече, само 4 от всеки 10 наркомани,
които са имали нужда от лечение, са го получили, според доклад на Белия дом.
Тези факти повдигат нови въпроси за мотивите зад войната с наркотиците. Доколко
сериозна е тревогата за употребата на наркотиците беше показано отново, когато
конгресната комисия разглеждаше клинтъновия План Колумбия. Тя отхвърли
поправка, предложена от демократа от Калифорния Нанси Пелоси, която призова за
финансиране на службите за намаляване на търсенето на наркотици. Добре известно
е, че те са много по-ефикасни от насилствените мерки. Широко цитирано изследване
на корпорация Ранд, финансирано от армията на САЩ и Службата за национална
политика по контрол на наркотиците, разкрива, че средствата похарчени за
лекуване на наркоманите в страната са се оказали 23 пъти по-ефективни от
«контрола на страната източник» (клинтъновия План Колумбия), 11 пъти
по-ефективни от забраната и 7 пъти по-ефективни от дейността на полицията в
страната. Но евтината и ефективна пътека няма да се следва. Вместо това войната
с наркотиците е насочена към бедните селяни в чужбина и бедните хора у дома. С
употреба на сила, а не с конструктивни мерки, които могат да отстранят
проблемите за частица от цената.

Докато клинтъновият План Колумбия беше формулиран, висши правителствени
служители обсъдиха предложение на Службата по бюджет и управление да се вземат
$100 милиона от $1,3-те милиарда планирани тогава за Колумбия, за да се
използват за лечение на наркоманите в САЩ. Имаше почти единодушно
противопоставяне, особено от «нарко-царя» Бари Макафри и предложението беше
отхвърлено. За сравнение, когато Ричард Никсън – в много отношения последният
либерален президент – обяви война на наркотиците през 1971, две трети от
финансите отидоха за лечение, което достигна до рекорден брой наркомани. Имаше
рязък спад в свързаните с наркотици арести и броя на затворниците във
федералните затвори, както и в равнището на престъпността. След 1980 обаче
«войната с наркотиците беше насочена към наказване на нарушителите, гранична
охрана и борба с производството в страните източник» пише Джон Донъли в «Бостън
Глоуб». Едно от последствията е огромното увеличение на свързаните с
наркотиците (често без жертви) престъпления и взривното нарастване на
затворниците, достигнало равнища далеч над тези във всяка индустриална държава
и вероятно световен рекорд, без видимо да се отрази на достъпността или цената
на наркотиците.

Подобни наблюдения, съвсем нескривани, повдигат въпроса защо точно е нужна
войната с наркотиците. Нашироко се признава, че тя не успява да постигне
поставените цели, а провалените методи продължават още по-усилено да се
прилагат, докато ефективните начини да се достигнат поставените цели се
отхвърлят. Следователно е естествено да се заключи, че войната с наркотиците,
прилагана в строго наказателна форма от 1980 насам, всъщност постига своите
цели и то успешно. Какви са тези цели? Правдоподобен отговор присъства в
забележката на сенатор Даниъл Патрик Мойнихан, един от малцината сенатори,
които отблизо следят социалната статистика. Чрез прилагането на тези мерки,
отчита той: «ние избираме да имаме сериозен проблем с престъпността,
съсредоточен сред малцинствата». Криминологът Майкъл Тонри заключава, че
«плановиците на войната знаеха много добре какво правят». А това, което правеха
беше първо, да се освободят от «излишното население», от «непотребните хора»
(«desechables») както ги наричат в Колумбия, където те биват елиминиране чрез
«социално прочистване» и второ, да се уплашат всички останали, не маловажна
задача в период, когато се налага вътрешна форма на «структурна реформа» със
значителна цена за мнозинството от населението.

«Докато войната с наркотиците само отчасти обслужва, а най-често уронва
общественото здраве и безопасност – заключава добре аргументираното и
проницателно изследване на Partners in Health – тя редовно обслужва интересите
на частния капитал, интереси, станали ясни при посочването на това кой печели и
кой губи от нея, към кого е насочена и към кого не,  кое се финансира
обилно и кое не се финансира» в съотвествие с «основните интереси на външната и
вътрешната политика на САЩ» и частния сектор, който «има преобладаващо влияние
върху политиката».

Човек може да спори по подбудите, но последствията в САЩ и навън изглеждат
достатъчно ясни.

Z magazine