Слушай бе, марксисте!

печат

Всички стари простотии от трийсетте години се връщат – идиотщините за
“класовата линия”, “ролята на работническата класа”, “обучените кадри”,
“партията-авангард” и “диктатурата на пролетариата”. Всичко започва
отново и в по-просташки вид от всякога. Прогресивната партия на труда
не е единственият пример, просто най-лошият. Същото гюбре човек надушва
в различните издънки на студентските движения и в марксистките и
социалистически кръжоци по университетите, да не говорим за
троцкистките групи, Международните социалистически кръжоци и Младежта
срещу войната и фашизма.
Хайде, през трийсетте поне беше разбираемо. Съединените щати бяха
парализирани от хронична икономическа криза, най-дълбоката и най-дълга
в своята история. Единствените живи сили, които изглеждаше, че блъскат
по стените на капитализма бяха мощните организационни кампании на
профсъюзите (CIO) с драматичните седящи стачки, радикалната им
войнственост и кръвопролитните сблъсъци с полицията. Политическата
атмосфера в целия свят беше заредена от електричеството на Испанската
гражданска война, последната от класическите работнически революции,
когато всяка радикална секта в американската левица можеше да посочи
свои колони от опълчението в Мадрид и Барселона. Но това беше преди
трийсет години. Едно време, когато ако някой извикаше “Прави любов, а
не война”, щеше да бъде сметнат за откачалка. Тогава лозунгът беше
“Прави работни места, а не война” – лозунг на една епоха, белязана от
оскъдица, когато постигането на социализъм трябваше да включва “жертви”
и “преходен период” към една икономика на материалното изобилие. На
едно осемнайсетгодишно хлапе през 1937 самата идея за компютърното
поколение щеше да изглежда като непостижима научна фантастика –
фантазия, сравнима с мечтите за космически пътешествия. Това
осемнайсетгодишно хлапе днес е вече на петдесет, а корените му са в
една епоха толкова отдалечена, че вече е качествено различна от
реалностите на днешния ден в Съединените щати. Самият капитализъм също
се промени оттогава, придоби все по-разслоени форми, които можеха да се
предскажат само мъгляво преди трийсет години. И ето, днес пак ни се
говори да се връщаме към “класовата линия”, “стратегиите”, “кадрите” и
организационните форми на онзи далечен период с почти грубо отхвърляне
на новите проблеми и възникнали възможности.
Кога, дявол да го вземе, най-сетне ще създадем движение, което гледа
към бъдещето, вместо към миналото? Кога ще започнем да са учим от
онова, което се ражда, вместо от онова, което умира? Маркс, като
последна почит, се опита да го направи по негово време; опита се да
вдъхне футуристичен дух в революционното движение на 1840-те и 1850-те
години. “Традицията на всички мъртви поколения тежи като кошмар върху
мозъка на живите – писа той в “Осемнайсети брюмер на Луи Бонапарт. – И
точно когато изглежда, че са на път да се захванат с
революционизирането на себе си и нещата около себе си, със създаването
на нещо напълно ново, точно в такива епохи на революционни кризи те
трескаво викат духовете на миналото на помощ, заемат имената им,
бойните им лозунги и бутафория, за да представят новата сцена на
световната история в такива наложени от историята маски и заимстван
език. Така Лутер нахлузи маската на апостол Павел, революцията от 1789
до 1814 се дегизира последователно като Римската република и Римската
империя, а революцията от 1848 не направи нищо повече от това да
пародира на свой ред 1789 и традициите от 1793 до 1795… Социалната
революция на деветнайсети век не може да черпи своята поезия от
миналото, а само от бъдещето. Тя не може да започне със себе си, преди
да се отърси от всички предразсъдъци по отношение на миналото… За да
достигне своето съдържание, революцията на деветнайсети век трябва да
остави мъртвите да погребат своите мъртви. Там формата мина отвъд
съдържанието, тук съдържанието минава отвъд формата.”
По-различен ли е проблемът днес, докато наближаваме двайсет и първия
век? За пореден път труповете се движат сред нас – и по ирония на
съдбата, загърнати с името на Маркс – човекът, който се опита да
погребе труповете на деветнайсетия век. И затова революцията в наши дни
не може да стигне по-далеч от това да пародира на свой ред
Октомврийската революция от 1917 и гражданската война от 1918-1920 с
нейната “класова линия”, “Болшевишка партия”, с нейната “диктатура на
пролетариата”, пуританския ґ морал и даже лозунга “съветска власт”.
Цялостната, всеобхватна революция на нашето съвремие, която може
окончателно да разреши историческия “социален въпрос”, роден от
оскъдицата, господството и йерархията, следва традициите на частичните,
непълни и едностранчиви революции на миналото, които просто смениха
формата на “социалния въпрос” и замениха една система на господство и
йерархия с друга. В момент, в който самото буржоазно общество се намира
в процес на разпад на всички обществени класи, които навремето му
осигуряваха стабилност, слушаме кухите призиви за “класова линия”. В
момент, в който всички политически институции на йерархичното общество
навлизат в период на дълбок упадък, чуваме кухите призиви за
“политическа партия” и “държава на работниците”. В момент, в който
йерархията като такава е поставена под въпрос, чуваме кухите призиви за
“кадри”, “авангард” и “лидери”. В момент, в който централизацията и
държавата са доведени до най-взривоопасната точка на историческото
отрицание, чуваме кухите призиви за “централизирано движение” и
“диктатура на пролетариата”.
Това увличане по сигурността на миналото, този опит да се намери
убежище в една непоклатима догма и организационна йерархия като сурогат
на творческото мислене и практика е горчиво свидетелство за това колко
малко мнозина революционери са способни да “революционизират себе си и
нещата около себе си”, да не говорим пък за революционизирането на
цялото общество. Дълбоко вкорененият консерватизъм на “революционерите”
на Партията на труда е почти болезнено очевиден; авторитарният водач и
йерархията заменят патриархалната и училищната бюрокрация; дисциплината
на Движението заменя дисциплината на буржоазното общество;
авторитарният кодекс на политическото подчинение заменя държавата;
кредото на “пролетарския морал” заменя нравите на пуританството и
трудовата етика. Старата същност на експлоататорското общество се
появява отново в нови форми, загърната в червен байрак, украсена с
портрети на Мао (или Кастро, или Че) и накичена с малката “Червена
книжка” и други свещени тропари.
Мнозинството от хората, които днес остават в Партията на труда, си го
заслужават. Щом могат да четат списание, което пита дали Маркузе бил
“пъзльо или ченге”; щом могат да приемат дисциплина, която ги свежда до
безизразни, програмирани автомати; щом могат да ползват
най-отвратителните методи (заимствани от помийната яма на буржоазните
бизнес операции и парламентаризма), за да манипулират други
организации; щом могат да паразитират от практически всяко действие и
ситуация, само за да постигнат ръст на собствената си партия – дори
когато това съсипва самото действие – тогава те не заслужват дори
презрение. За тези хора да се наричат червени и да описват нападенията
срещу себе си като антикомунизъм е огледален образ на макартизма. Ако
перифразирам сочното определение на Троцки за сталинизма, те са
сифилисът на радикалното младежко движение днес. А за сифилиса има само
едно лекарство – антибиотик, не дискусия.
Нашата грижа днес е за онези честни революционери, които се обръщат към
марксизма, ленинизма или троцкизма, защото искрено търсят стройна
обществена програма и ефективна стратегия за революция. Интересуват ни
също така онези, които са впечатлени от теоретичния репертоар на
марксистката идеология и са склонни да флиртуват с нея при липсата на
по-систематични алтернативи. Към тези хора ние се обръщаме като към
братя и сестри и търсим сериозна дискусия и изчерпателна преоценка. Ние
вярваме, че марксизмът е престанал да бъде приложим към нашето време и
то не защото е твърде далновиден или революционен, а именно защото е
недостатъчно далновиден и революционен. Ние смятаме, че той е роден от
една епоха на оскъдица и представлява блестяща критика на тази епоха,
особено на индустриалния капитализъм, но че една нова епоха се заражда,
която марксизмът не покрива в достатъчна степен и чиито очертания той
само частично и едностранчиво прогнозира. Ние твърдим, че проблемът не
е да “зарежем” марксизма или да го “анулираме”, а диалектически да го
надскочим, също както Маркс надскача хегелианската философия,
рикардианската икономика и бланкистките тактики и методи на
организация. Ние твърдим, че в един по-напреднал етап на капитализма,
от онзи, с който Маркс се е занимавал преди век, и на един по-напреднал
етап на технологичното развитие, отколкото Маркс би могъл ясно да
предвиди, е необходима една нова критика, която на свой ред ще доведе
до нови методи на борба, на организация, на пропаганда и начин на
живот. Наричайте тези нови методи както щете. Ние решихме да ги наречем
анархизъм след оскъдицата по ред убедителни причини, които ще станат
ясни на следващите страници.
. . .
Днес нас ни карат, накратко, да се върнем към миналото, да се
смаляваме, вместо да растем, да напъхваме пулсиращото ни съвремие с
неговите надежди и обещания, в убийствените предразсъдъци на една
отживяла епоха. Карат ни да действаме по принципи, които са надскочени
не само теоретично, но и от самото развитие на обществото. Историята не
остава на едно място след като Маркс, Енгелс, Ленин и Троцки умират,
нито пък следва опростенческия курс, начертан от мислители – независимо
колко блестящи са те, – чието мислене все още се корени в деветнайсетия
век или в първите години на двайсетия. Ние станахме свидетели как
самият капитализъм извърши много от задачите (включително развитието на
технология на изобилието), които бяха считани за социалистически;
видяхме как национализира собствеността, как сливаше икономиката с
държавата, когато беше необходимо. Видяхме как работническата класа
беше неутрализирана като “носител на революционна промяна”, макар и още
да се боричка с буржоазната рамка за по-високи заплати, намалено
работно време и “допълнителни” социални придобивки. Класовата борба в
класическия смисъл не изчезна – тя беше постигната от една по-смазваща
участ чрез своето сливане с капитализма. Революционната борба в
развитите капиталистически държави мина на исторически нов терен: тя
стана борба между едно младо поколение, което не познава хроничната
икономическа криза, културата, ценностите и институциите на едно
по-старо, консервативно поколение, чиито възгледи за живота бяха
оформени от оскъдица, вина, отхвърляне, трудова етика и преследване на
материална обезпеченост. Нашите врагове не са само видимо окопаната
буржоазия и държавен апарат, но и един възглед, който намира подкрепа
при либерали, социалдемократи, лакеи на подкупните масмедии,
“революционни” партии от миналото, но и – колкото и да е болезнено за
следовниците на марксизма, – при работника, подчинен на фабричната
йерархия, на промишлената рутина и на трудовата етика. Работата е там,
че разделението днес разсича практически всички традиционни класови
линии и създава спектър от проблеми, които никой от марксистите,
опиращи се на аналогии от обществата на оскъдицата, би могъл да
предвиди. 

Митът за пролетариата

Важният въпрос пред нас е следният: можем ли да обясним прехода от едно
класово общество към едно безкласово общество със същата диалектика,
която обяснява прехода от едно класово общество към друго? Това не е
учебникарска задача за преценка на логически абстракции, а съвсем
реален и конкретен проблем на нашето време. Има дълбоки разлики между
развитието на буржоазията при феодализма и развитието на пролетариата
при капитализма, които Маркс или не предвижда, или никога не са му били
ясни. Буржоазията контролира стопанския живот дълго преди да поеме
държавната власт. Тя става господстваща класа материално, културно и
идеологически, преди да затвърди своето политическо господство.
Пролетариатът няма контрол върху стопанския живот. Въпреки незаменимата
си роля в промишления процес, промишлената работническа класа не е дори
мнозинство от населението, а нейната стратегическа стопанска позиция се
подронва от роботизацията и други технически постижения. От това следва, че е необходимо високо съзнание на
пролетариата, за да се възползва от своята сила, за да постигне
социална революция. Досега постигането на това съзнание беше
възпрепятствано от факта, че фабричната среда е една от
най-закостенелите области на трудовата етика, на йерархичните системи
на управление, на подчинението на ръководителите и напоследък – на
производство, ангажирано с изобилие от стоки и снаряжения. Фабриката
служи не само да „дисциплинира”, „обединява” и „организира”
работниците, но също и да го прави по изцяло буржоазен начин. Във
фабриката капиталистическото производство не само подновява
обществените отношения на капитализма с всеки работен ден, както отчита
Маркс, но подновява и психиката, ценностите и идеологиите на
капитализма.
Маркс усеща този факт достатъчно ясно, за да потърси по-убедителни
причини от експлоатацията или конфликтите върху заплатите и работното
време, които да подтикнат пролетариата към революционно действие. В
своята обща теория на натрупването на капитала той се опитва да очертае
строгите обективни закони, които принуждават пролетариата да поеме
революционна роля. Съответно, той развива прочутата си теория на
обедняването: конкуренцията между капиталистите ги кара да подбиват
цените си, което води до постоянно намаляване на заплатите и
обедняването в абсолютно изражение на работниците. Пролетариатът е
принуден да се бунтува, защото процесът на конкуренция и централизация
на капитала „води до нарастване на масовата мизерия, потисничество,
робия и упадък.”
Но капитализмът не остава неподвижен от времето на Маркс. През средата
на 19 век от Маркс не може да се очаква да разбере пълните последици от
своите анализи на централизацията на капитала и развитието на
технологиите. От него не може да се очаква да предвиди, че капитализмът
ще се развива не само от меркантилизъм към господстващата днес
промишлена форма – от държавно-субсидирани търговски монополи към
висококонкурентни промишлени звена – но и по-нататък, че с
централизацията на капитала капитализмът ще се върне към своите
меркантилистки корени на едно по-високо ниво на развитие и ще си върне
държавно-субсидираната монополна форма. Икономиката клони към сливане с
държавата и капитализмът започва да „планира” своето развитие, вместо
да го оставя единствено на играта на конкуренцията и пазарните сили.
Системата определено не премахва традиционната класова борба, но успява
да я тушира, като ползва огромните си технологически ресурси, за да
асимилира най-стратегическите части от работническата класа.
Именно затова пълната сила на теорията за обедняването е притъпена и в
Съединените щати традиционната класова борба не успява да прерасне в
класова война. Тя остава изцяло в буржоазни измерения. Марксизмът
всъщност се превръща в идеология. Той бива асимилиран от
най-напредналите форми на държавно-капиталистическото движение –
най-вече Русия. По невероятна ирония на съдбата марксическият
„социализъм” се оказва в голяма степен именно държавният капитализъм,
който Маркс не успява да предвиди в диалектиката на капитализма1.
Пролетариатът, вместо да се превърне в революционна класа в утробата на
капитализма, се оказва орган от тялото на буржоазното общество.
Въпросът, който трябва да си зададем на този късен етап от историята, е
дали една социална революция, която се стреми да постигне безкласово
общество, може да бъде породена от конфликт между традиционните класи в
едно класово общество, или такава социална революция може да се породи
единствено от разпада на традиционните класи, всъщност от създаването
на една изцяло нова „класа”, която в самата си същност е безкласова,
една растяща прослойка от революционери. В опита си да отговорим на
този въпрос, можем да научим повече, като се върнем към по-общата
диалектика, която Маркс развива за човешкото общество като цяло, вместо
от модела, който заема от преминаването на феодалното към
капиталистическо общество. Също както първобитните родови общини
започват да се разслояват на класи, така и в наше време има тенденция
класите да се разпадат в изцяло нови субкултури, които приличат на
некапиталистическите обществени форми. Това вече не са строго
икономически групи. Всъщност, те отразяват тенденцията на общественото
развитие да надскача икономическите категории на обществото на
оскъдицата. Те представляват по същество груб, двусмислен културен
предшественик на движението от оскъдицата към обществото след
оскъдицата.
Процесът на разпадане на класите трябва да бъде разбиран във всичките
си измерения. Тук трябва да наблегнем на думата „процес”: традиционните
класи не изчезват, нито пък класовата борба. Само една социална
революция може да премахне господстващата класова структура и
породените от нея конфликти. Важното тук е, че традиционната класова
структура престава да носи революционни последици. Тя вече представлява
физиология на господстващото общество, а не неговите родилни болки.
Всъщност традиционната класова борба стабилизира капиталистическото
общество, като „коригира” неговите злоупотреби (по отношение на
заплати, работно време, инфлация, заетост и пр.). Профсъюзите в едно
капиталистическо общество се оформят като „контрамонопол” на
промишлените монополи и се включват в неомеркантилната разслоена
икономика като институция. В тази институция има по-малки или по-големи
конфликти, но като цяло профсъюзите усилват системата и служат за
нейното възпроизвеждане.
Да се подсилва тази класова структура с брътвежи за „ролята на
работническата класа”, да се подсилва традиционната класова борба с
внасянето на „революционно” съдържание в нея, да се заразява новото
революционно движение на нашето време с „работникоза” е изцяло
реакционно. Колко често трябва да напомняме на марксистките доктринери,
че историята на класовата борба е история на заболяване, че раните,
отворени от прословутия „социален въпрос”, на едностранчивото развитие
на човека, опитващ се да постигне господство над природата чрез
господство над ближния? Ако страничният ефект от това заболяване е
технологичният прогрес, основните ефекти са потисничество, ужасяващите
кръвопролития и поразяващото изкривяване на човешката психика.
Когато заболяването започне да отшумява, раната започва да зараства в
дълбочина и процесът се развива към своята цялост. Революционните
измерения на традиционната класова борба губят своя смисъл като
теоретични постановки и като обществена реалност. Процесът на разпад
обхваща не само традиционната класова структура, но и патриархалното
семейство, авторитарните методи на възпитание, влиянието на религията,
институциите на държавата и нравите, изградени върху тормоза,
отричането, вината и потиснатата сексуалност. Процесът на разпад,
казано накратко, става всеобщ и разсича всички традиционни класи,
ценности и институции. Той създава изцяло нови проблеми, начини за
борба и форми на организация и налага изцяло нов подход към теорията и
практиката.
Какво значи това конкретно? Да сравним два подхода – марксическият и
революционният. Марксисткият доктринер ще ни каже да подходим към
работника – или още по-добре, да „влезем” във фабриката – и да го
обърнем в правата вяра „с предимство” пред всеки друг. Целта? Да
направим работника „класово осъзнат”. Ако приведем най-неандерталските
примери от старата левица, това означава да се подстрижем, да се
обличаме спортно, да сменим тревата с бира и цигари, да танцуваме
традиционно, да имаме „груби” обноски и да се държим стегнато, сериозно
и надуто2.
Така човек накратко става най-лошата карикатура на работника: да,
определено не е „дребнобуржоазен дегенерат”, а буржоазен дегенерат. Ние
започваме да имитираме работника, докато работникът имитира своите
господари. Зад метаморфозата на студента, превърнал се в „работник”, се
крие коварен цинизъм. Прави се опит да се ползва наложената фабрична
дисциплина, за да подчини работника на партийната дисциплина. Прави се
опит да се ползва уважението на работника към промишлената йерархия, за
да се обвърже той с партийната йерархия. Този отвратителен процес,
който при успех би могъл единствено да замени една йерархия с друга, се
постига с престорената загриженост за ежедневните икономически
потребности на работника. Даже марксическата теория деградира, за да се
впише с този осквернен образ на работника. В крайна сметка работникът
се оказва достатъчно хитър, за да усети, че ще постигне повече в
ежедневната си класова борба чрез своята профсъюзна бюрокрация,
отколкото с бюрокрацията на марксистката партия. Четирийсетте години
разкриха това така драстично, че за една-две години, без почти никакви
протести от редовите членове, профсъюзите успяха да изритат хиляди
„марксисти”, които подкопаваха работническите движения повече от
десетилетие и даже стигаха до върховите постове на старите профсъюзни
интернационали.
Работникът става революционер, не като става повече работник, а като
захвърли своето „работничество”. И в това той не е сам. Същото се
отнася за земеделеца, за студента, за чиновника, за войника, за
бюрократа, за професионалиста – и за марксиста. Работникът не е
по-малко „буржоа” от земеделеца, студента, чиновника, войника,
бюрократа, професионалиста – и марксиста. Неговото „работничество” е
заболяването, от което той страда, общественото разстройство,
достигнало лични измерения. Ленин го разбира в „Какво да се прави?”, но
всъщност промъква старата йерархия под червеното знаме и разни
революционни алабалистики. Работникът започва да става революционер,
когато се отърси от своето „работничество”. •

БЕЛЕЖКИ
1 Ленин усеща това и описва „социализма” като „нищо по-различно от
държавно капиталистически монопол в служба на целия народ.” Това е
изключително твърдение, ако човек се замисли, и просто гъмжи от
противоречия.
2 Всъщност, Старата левица проектира своя собствен образ върху
американския работник. Той би подхождал повече на профсъюзния бюрократ
или на сталинския комисар.

превод А. Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *