За руския народ

печат

Приложение към книгата „Държавност и анархия“ на М. Бакунин

Опит за анализ на текста можете да чуете в радио ЕРА.

За избягване на недоразумения обаче трябва да отбележим, че онова, което наричаме идеал на народа, няма нищо общо с онези политико-социални схеми, формулировки и теории, изработени встрани от народния живот през свободното време на буржоазните учени или недоучени и предлагани за благодеяние на невежата народна тълпа като задължително условие за бъдещата им подредба. Нямаме и най-малката вяра в тези теории и най-добрите от тях ни се струват Прокрустово ложе, твърде тясно, за да обхване могъщата и обширна свобода на народния живот.

И най-рационалната и дълбока наука не може да предвиди формите на бъдещия обществен живот. Тя може само да определи отрицателните условия, които логично следват от строгата критика на съществуващото общество. Така социално-икономическата наука при тази критика стига до отрицанието на индивидуално-наследствената собственост, следователно и до абстрактното и така да се каже, до отрицателното положение на колективната собственост, като необходимо условие за бъдещия социален строй. По този път тя достига до отрицанието на самата идея за държавата и държавността, тоест до управлението на общество-то отгоре надолу в името на някакво фалшиво право, богословско или метафизично, божествено или интелигентно-учено, поради което стига до противоположното, именно до отрицателното положение – до анархията, тоест до самостоятелната свободна организация и до свободните федерации отдолу нагоре, не по нареждането на някакво си началство, дори и привилегированото, и не по предписанията на някаква научна теория, а вследствие на съвсем естественото развитие на всякакъв род потребности продиктувани от самия живот.

Ето защо никой учен не е в състояние да научи народа, не е в състояние дори за себе си да определи как народът ще трябва да живее на другия ден след Социалната революция. Това се определя, първо, от положението на всеки народи, второ, от онези стремежи, които се изявяват и ще действат по-силно, но съвсем не поради господството и нарежданията отгоре и изобщо не по никакви теории, измислени в навечерието на революцията.

Известно ни е, че в Русия е развито цяло идейно течение за образование на така наречените народни учители. Твърдят, че трябва най-вече да се образова целият народ, а когато той се научи и разбере правата и задълженията си, само тогава е възможно да го бунтуваме. Тук веднага възниква въпросът – на какво ще започнете да учите народа? На това ли, което самите не знаете, не можете да знаете и на което самите вие трябва най-вече да се научите от него?

В тази насока или впрочем при тази съвсем не нова партия е необходимо да различаваме две категории.

Най-многобройната е тази на доктринерите и шарлатаните в по-голямата си част измамници, които не се отказват от никакви удоволствия и изгоди, предоставяни им от съществуващото общество на едно привилегировано и богато малцинство; заедно с това искат да придобият или запазят репутацията си на хора, отдадени наистина на народното освобождение, а понякога дори се представят и за революционери – когато това не е свързано с големи неудобства. Такива господа в Русия се появяват твърде много. Те учредяват народни банки, професионални обединения, потребителски и производителни кооперации, занимават се, разбира се, с женския въпрос и гръмко се наричат „поборници за наука“, „позитивисти“, а сега и „марксисти“. Общата им черта е с нищо да не се жертват, да предпазват и да се грижат за скъпоценната си личност преди всичко, като едновременно желаят да изглеждат напредничави във всяко едно отношение.

С тази категория, колкото и да е многобройна, няма какво да си кажем. До революцията можем само да я разобличаваме и опозоряваме; а по време на революцията… е, тогава да се надява ме, че те сами ще изчезнат.

Но съществува и друга категория от млади, действително честни и предани хора, които навлизат напоследък в това течение, сякаш от отчаяние, само защото им се струва, че при сегашните обстоятелства няма друго дело и изход. Не ще ги посочим по-отблизо, за да не обърнем вниманието на полицията към тях; онези, обаче, които прочетат тези редове, ще разберат, че нашите думи пряко се отнасят за тях.

Тях именно искаме да попитаме – на какво мислят да научат народа? Желаят ли да му преподават рационалната наука? Доколкото ни е известно, целта им е друга. Те знаят, че правителството би възпряло всекиго, който иска да въведе науката в народните училища, освен това знаят, че на самия наш народ днес не му е до наука поради твърде бедственото положение. За да стане теорията достъпна за народа, трябва да се промени практиката и най-вече радикално да се изменят икономическите условия на неговия бит, този народ да бъде изваден от масовото и почти поголовно гладно съществуване.

По какъв начин честните хора могат да променят икономическия бит на народа? Те не притежават никаква власт, а и самата държавническа власт, както ще се постараем по-долу да покажем, е безсилна да поправи икономическото положение на народа; единственото, което може да направи за него, – да се ликвидира, да изчезне, тъй като нейното съществуване не е съгласувано с благото на народа, което може да бъде създадено единствено от самия него.

Какво могат да направят приятелите на народа? Да го подбудят за самостоятелно движение и действие и преди всичко, – твърдят именно поборниците на това течение, за което сега говорим, — да му посочат пътя и начините за неговото освобождение.

Те могат да са двояки: чисто революционни, стремящи се на-право към организацията на народния бунт, и други, по-мирни, започващи с освобождаването на народа чрез системни бавни, но затова пък радикални преобразования на неговия икономически бит. Този втори начин, ако биха искали да следват искрено, изключва, разбира се, низката проповед за спестяванията, толкова предпочитана от буржоазните икономисти, по същата проста причина, че черноработният народ изобщо и особено нашият няма категорично какво да спестява.

Какво обаче могат да направят честните хора, за да тласнат нашия народ по този път на бавните, но радикални икономически преобразования? Да не би пък да открият катедри по социология на село? Първо, цялото това наше родно и бдително правителство няма да позволи; и второ, селяните нищо няма да разберат и ще се подиграят над самите професори; накрая, самата социология е наука за в бъдеще; в наше време тя много повече е изпълнена с неразрешими въпроси, отколкото с положителни отговори да не говорим вече за това, че нашите бедни селяни нямат изобщо време да се занимават с нея, върху тях може да се въздеи единствено практически, съвсем не и по теоретичен начин.

Всъщност в какво може да се състои тази практика? Именно практиката ли е, която си поставя главната, ако не единствена цел – да тласне цялата огромна наша селска маса по пътя на самостоятелните икономически преобразования, в духа на най-новата социология? Тя нищо друго не може да осъществи, а да предизвика образуването на работнически съюзи на физическия труд и кооперативни заемни, потребителски и производителни сдружения, най-вече на последните, като насочени в сравнение с другите направо към целта, тоест към освобождение на труда от господството на буржоазния капитал.

Възможно ли е обаче това освобождение при наличните икономически условия в нашето общество? Науката, въз основа на фактите, а именно на поредицата опити, направени в продължение на последните двайсет години в различни страни, категорично казва – не е възможно. Ласал, на когото впрочем съвсем не сме последователи, доказва тази невъзможност в брошурите си по най-блестящия и популярен начин, и по това с него си приличат всичките най-нови, макар и буржоазни, но сериозни икономисти, които с нежелание разкриват слабостта на кооперативни система, която твърде справедливо разглеждат като спасителен гръмоотвод срещу социално-революционната буря.

Интернационалът, от своя страна, в течение на няколко години често пъти е повдигал въпроса за кооперативните сдружения и въз основа на многобройни доводи достига до следния резултат, изказан на конгреса в Лозана (през 1867 г.) и потвърден на конгреса в Брюксел (през 1868 г.).

Кооперацията във всичките ? видове, безспорно, е рационална и справедлива форма на бъдещото производство. Но за да може да постигне целта си – освобождение на всичките работнически маси и цялостното им възнаграждение, е необходимо земята и капиталът, във всичките им видове, да станат колективна собственост. Докато това не стане, кооперацията в повечето случаи ще бъде потъпкана от всемогъщата конкуренция на големите капитали и от едрата поземлена собственост; в редки случаи, когато например едно или друго, задължително повече или по-малко затворено производствено обединение успее да удържи и преживее тази схватка, само ще породи нова привилегирована класа от колективни щастливци сред масата от мизерстващи пролетарии. И така, при съществуващите икономически обществени условия кооперацията не може да освободи работническите маси, въпреки че предоставя възможността в наше време работниците да се научат да се обединяват и организират самостоятелно и да управляват собствените си дела.

Въпреки обаче признаването на тази несъмнена полза, кооперативното движение, започнало отначало темпово, напоследък значително замира в Европа, по същата тази проста причина, че работническите маси, разубедени, че в наши дни могат чрез него да се освободят, не намират за необходимо да прибягват до него за довършване на практическото си възпитание; веднъж изгубили вярата в достигането на целта, те пренебрегват и водещия път към нея, а да се занимават с гимнастика, дори и най-полезната, нямат време.

Вярното на Запад не може да не е такова на Изток, и не мислим, че кооперативното движение би могло в Русия да приеме някакви сериозни размери. В наше време кооперацията в Русия все още е по-невъзможна, отколкото на Запад. Едно от главните условия за нейния успех, там където тя действително е осъществена, е личната инициатива, последователност и доблест, обаче личността много повече е развита на Запад, отколкото у нас в Русия, където м досега преобладава стадното движение. Освен това самите външни условия – политически и обществени, както и степента на образование на Запад, са много по-благоприятни за образуването и развитието на кооперативни сдружения, отколкото в Русия и въпреки това на Запад кооперативното движение заглъхва. По какъв начин то може да бъде съживено в Русия?

Ще ни кажат, че самото подобие на стадо на руските народни движения може да благоприятства това. Елементите на прогреса – това са непрекъснатото усъвършенстване на организацията на работата, производството и неговите продукти, без които борбата срещу конкуриращия ги капитал, и без това вече така неравностойна, я прави съвсем невъзможна и несъвместима със стадната дейност, неминуемо клоняща към рутината. Поради това и кооперацията може да се развива в Русия единствено в най-незначителни, да не кажем дребни, размери и си остава незабележима и нечувствителна към всепоглъщащия капитали от. повече към угнетяващото правителство.

За нас, впрочем, е ясно защо млади хора, твърде сериозни и честни, се утешават с либерални фрази и маскират своя егоизъм с доктринерско, бездушно, безсмислено – с една дума учено празнословие на миртовци или кедровци1; млади хора, твърде жизнеспособни и страстни, от друга страна, за да стоят със скръстени ръце и бездействат без срам, като не виждат друг изход, се устремяват към кооперативното движение. Това поне им дава възможност и случай да се срещнат с работниците застанат като работници в техните редове и да ги опознаят и по възможност да се обединят с тях за постигане поне на някаква цел. Всичко това е много по-утешително и полезно, отколкото нищо да не се прави.

От тази гледна точка нямаме нищо против кооперативните опити; но заедно с това мислим, че младите хора, които ги предприемат, съвсем не трябва да се залъгват относно резултатите, които биха постигнали. Тези резултати в големите градове и фабрични села, сред фабричните работници могат да бъдат много големи. Ще са твърде незначителни при селското население, където ще потънат като песъчинки в степта или капки в морето.

Справедливо ли е обаче, че днес в Русия няма друг изход, мито друго начинание, освен кооперативните предприятия? Категорично мислим, че не е.

Сред руския народ съществуват в най-широки размери тези два първи елемента, които можем да посочим като необходимо условие за Социалната революция. Той може да се похвали с прекомерна мизерия и с робско примирение. Страданията му са безчет и ги понася не търпеливо, а с дълбоко и страстно отчаяние, проявило се исторически вече два пъти в двата страшни взрива: бунтът на Стенка Разин и на Пугачьов и при сега непреставащите безбройни локални селски бунтове.

Какво е попречило да се извърши победоносна революция? Някаква липса в общия народен идеал, който да осмисли народната революция, да ? придаде определена цел и без който, както по-горе казахме, не е възможно едновременното и всеобщо въстание на целия народ, следователно не е възможен и самият успех на революцията? Едва ли ще е справедливо да кажем, че у руския народ вече не е изкован такъв идеал.

Ако го нямаше, ако не би бил създаден в народното съзнание, поне в главните си контури, то трябва да се откажем от всяка надежда за руска революция, защото такъв идеал се издига от самата дълбина на народния живот и е задължителен резултат от народните исторически изпитания на неговите стремежи, протести и борби, заедно с това е и общоприет и достъпен израз на истинските му нужди и надежди.

Разбираемо е, че ако народът сам не изкове този идеал за себе си, то никой не ще е в състояние да му го даде. Изобщо трябва да отбележим, че на когото и да било, нито на индивид, нито на общество, нито на народ нищо не се дава, което вече не съществува у него не само в зачатък, но дори и в някаква степен на развитие. Да разгледаме отделния индивид: ако у него вече не съществува мисъл като жив инстинкт и като повече или по-малко ясна представа, което да послужи като първа проява на този инстинкт, то вие нищо няма да му разтълкувате и най-вече да му внушите. Вижте буржоата, наслаждаващ се на своята съдба, надявате ли се някога да му разясните правото на пролетария за пълноценно човешко развитие и за равно участие във всички наслади, удоволствия и облаги на обществения живот или да му докажете законността и спасителната необходимост от Социалната революция? Не, ако не сте се побъркали, това дори и не ще се опитате да направите, а защо няма да го направите? Защото ще сте сигурни, че дори този буржоа по природа да е добър, умен, благороден, великодушен и склонен към справедливост, – забележете какви отстъпки правя а такива буржоа са малцина на света, – колкото и да е образован и дори учен, той все пак не ще ви разбере и няма да стане социален революционер. А защо пък да не стане? По простата причина, че животът не е създал у него онези инстинктивни стремежи, които да съответстват на нашата социално-революционна мисъл. Ако, напротив, тези стремежи биха съществували макар и в зачатък у него или дори като неразумни представи, то колкото и да е приятно за неговата чувствителност и незадоволително за самолюбието на неговото обществено положение, той в никакъв случай не би бил доволен от себе си.

Напротив, да разгледаме най-малко образования и най-неразумен човек, ако само действително открием у него инстинкти и честни, макар и тъмни, стремежи, които да съответстват на социално-революционната идея, колкото и примитивни да са сегашните му представи, не се плашете, а единствено се нагърбете с тях сериозно, с любов – и ще видите как широко и страстно той ще прегърне и усвои вашата идея, по-точно, своята собствена идея, защото тя е не друго, а ясен, пълен и логичен израз на собствения му инстинкт, тъй че всъщност нищо не сте му дали, не сте му показали нищо ново, а само сте му изяснили онова, което в него е живяло отколе, преди да се срещне с вас. Ето защо казвам, че никой нищо никому не може да даде.

Но ако това е справедливо по отношение на индивида, толкова по-справедливо е спрямо целия народ. Трябва да си съвършен глупак или неизлечим доктринер, за да си въобразиш, че е възможно нещо да се даде на народа, да му се подари някакво материално благо или ново разумно или нравствено съдържание, някаква истина и произволно да се насочи неговия живот или, както твърди преди трийсет и шест години покойният Чаадаев, говорейки именно за руския народ, да се пише за него всичко, което е угодно, като на бял лист2

Сред най-великите гении досега единици са онези, които действително са направили нещо за народа; гениите на народа са твърде аристократични и всичко, което са направили досега, е послужило единствено за създаване, засилване и обогатяване на експлоатиращото малцинство; бедните народни маси, изоставени и потискани от всички, е трябвало да си проправят своята гигантски мъченическа пътека към свободата и света чрез безкрайни нерадостни и безплодни усилия. Най-великите гении не са допринесли и не са могли да допринесат ново съдържание на обществото, а самите създадени от обществото, продължавайки и развивайки многовековната дейност, са допринесли и допринасят само новите форми на същото това съдържание, възраждащо се отново и непрекъснато разширяващо се от самото движение на обществения живот.

Но, казвам го още един път, най-прославените гении нищо или много малко досега са направили за народа, тоест за многомилионния черноработен пролетариат. Народният живот, народното развитие и народният прогрес принадлежат най-вече на самия народ. Този прогрес се извършва, разбира се, не по пътя на книжното образование, а по пътя на естественото натрупване на опит и мисъл, предавани от род на род и по необходим начин разширяващи се, задълбочавани по съдържание, усъвършенствани и облекчавани в своите форми, разбира се, твърде бавно, по пътя на безкрайна поредица тежки и горчиви исторически изпитания, най-накрая довели народните маси в наше време, може да се каже, от всички страни, поне от всички европейски страни, до осъзнаването, че няма какво да очакват от привилегированите класи и от сегашните държави, изобщо от политическите поврати и че могат да се освободят единствено чрез собственото си усилие – чрез Социалната революция. Това определя всеобщия идеал, който сега живее и действа у тях.

Съществува ли такъв идеал в представата на руския народ? Безспорно го има и дори не съществува необходимост да се задълбочаваме много в историческото съзнание на нашия народ, за да определим главните му черти.

Първата и главна черта е всенародното убеждение, че земята, цялата земя, принадлежи на народа, оросявана от неговата пот и оплодотворявана от собствения му труд. Втората също толкова значима черта е, че правото на ползването ? принадлежи не на едно отделно лице, а на цялата съобщност, на света който временно я разпределя между индивидите; третата черта, еднаква по важност с другите две, това е квазиабсолютната автономия, общинското самоуправление и вследствие на тона категоричното враждебно отношение на общината към държавата.

Ето трите главни черти, които са в основата на руския народен идеал. По същността си те съответстват на идеала, изграден напоследък в съзнанието на пролетариата от латинските страни, които са много по-близо до Социалната революция, отколкото германските страни. Обаче руският народен идеал е помрачен от три други черти, които изкривяват неговия характер и твърде затрудняват и забавят неговото осъществяване, и срещу които е необходимо с всички сили да се борим, и срещу които борбата още повече е възможна, тъй като съществува у самия народ.

Тези негативни черти са: 1) патриархалността; 2) поглъщането на индивида от света; 3) вярата в царя.

Може и да добавим като четвърта черта християнската вяра, официално православна или сектантска; но според нас в Русия този въпрос далеч не е толкова важен, както в Западна Европа, не само в католическите, но дори и в протестантските страни. Социалните революционери, разбира се, не ги пренебрегват и се възползват от всеки случай да изкажат пред народа пагубната истина за господ Саваот и неговите богословски, метафизични, политически, юридически и полицейски представители на земя та. Но не поставят религиозния въпрос на първо място, убедени в това, че суеверието на народа, по естествен начин съчетано у него с невежество, не се корени обаче толкова в това невежество, колкото в неговата мизерия, в материалните му страдания и н нечувания гнет от всякакъв род, изтърпяван всекидневно, че религиозните представи и басни, тази фантасмагорична наклон ност към неразумното – това е явление много повече практическо, отколкото теоретично, а именно, не е толкова заблуда за ума, колкото протест на самия живот, воля и страст срещу непоносимата житейска тегоба; че църквата е за народа нещо като небесна кръчма, по същия начин както кръчмата представлява нещо подобно на небесна църква на земята; както в църквата, така и в кръчмата той поне за миг забравя глада си, гнета и своето унижение и се стреми да успокои мисълта си за всекидневното си нещастие – един път в безумната вяра, а друг път във виното. Едното опиянение е като другото.

Социалните революционери знаят това и затова са убедени, че религиозността у народа може да бъде ликвидирана единствено от Социалната революция, а съвсем не от отвлечената и доктринерска пропаганда на така наречените свободни мислители. Тези господа свободни мислители от главата до краката са буржоа, непоправими метафизици по начини, привички и живот дори тогава, когато се наричат позитивисти и се представят за материалисти. Все им се струва, че животът произтича от мисълта, че сякаш е осъществяване на предопределената мисъл, поради което твърдят, че мисълта и, разбира се, тяхната бедна мисъл, трябва да насочва живота; не разбират обратното, че мисълта произтича от живота и че за да бъде изменена, преди всичко трябва да се промени животът. Дайте свободен човешки живот на народа и той ще ви удиви с дълбоките си рационални мисли.

Предвзетите доктринери, нарекли се свободни мислители, имат още една причина да предпочитат теоретичната, антирелигиозна пропаганда пред практическата дейност. В по-голямата си част те са слаби революционери и обикновени славолюбиви егоисти и страхливци. При това по положението си принадлежат към образованите класи и много ценят комфорта и изтънчените, умствено-славолюбиви наслади, с които е изпълнен животът на тези класи. Те разбират, че народната революция по своята същност и груба и безцеремонна цел не ще се спре пред разрушаването на буржоазния свят, където така добре си живеят, освен това те изобщо нямат намерение да си навличат големи неудобства, свързани с честното служене на революционното дело, и не желаят също да предизвикват срещу си омразата на по-малко либералните и смели, но все пак скъпоценни покровители, почитатели и приятели по образование, житейски връзки, изтънчен материален комфорт – те просто сами по себе си не искат и се страхуват от такава революция, която би ги смъкнала от пиедестала и изведнъж би ги лишила от всичките изгоди на сегашното им положение.

Между другото не искат да си го признаят, но задължително трябва да учудят буржоазния свят със своя радикализъм и да привлекат революционната младеж, а ако е възможно, и самия народ към себе си. Какво да се прави? Трябва да бъде учуден буржоазният свят и заедно с това не бива да го дразним, трябва да привлечем революционната младеж и едновременно да избегнем революционната пропаст! За това има един начин: да насочим цялата си привидна революционна ярост към господ бог. Толкова са сигурни в несъществуването му, че не се боят от неговия гняв. Съвсем друго нещо е началството, всяко началство, от царя до последния полицай! Друго нещо са богатите и влиятелни по общественото си положение хора, от банкера и евреина прекупвач до последния търговец, селски собственик и помешчик! Техният гняв може да се разрази твърде осезаемо.

С такава нагласа обявяват безпощадна война на господ бог. като отхвърлят по най-радикален начин религията, във всичките й прояви и разновидности, разгромяват богословието и метафизичните измислици, всички народни суеверия в името на науката, която, разбира се, носят в джобовете си и с която изпъстрят всичките си многословни писания, – но в същото време с подчертано внимание се обръщат към всички политически и обществени сили на този свят и ако, принудени от логиката и общественото мнение, си позволят да ги отричат, правят това толкова възпитано и хрисимо, че трябва да имаш твърде чепат характер, за да им се разсърдиш, те задължително си оставят вратички и се надяват да ги поправят. Тази способност да се надяват и вярват в тях е толкова огромна, че те предполагат за възможно нашият управляващ сенат рано или късно да стане орган на народното освобождение. (Виж последната, трета по ред програма на непериодичното издание „Напред“, което скоро се очаква в Цюрих.)3

Да оставим обаче настрана тези шарлатани и да се обърнем към нашия въпрос.

Никога и под никакъв, предлог и в името на каквато и да било цел не трябва да мамим народа. Това би било не просто престъпление, но ще бъде и вредно за осъществяването на революцията; вредно вече поради това, че всяка лъжа всъщност е късогледа, плитка и винаги съшита с бели конци, поради което задължително се скъсва и разкрива, и за самата революционна младеж е най-измамната, произволна и налудничава и за народа противопоказна насока. Човек е силен само тогава, когато устоява своята правда, когато говори и действа съобразно най-дълбоките си убеждения. Тогава, в каквото и положение да изпадне, винаги ще знае какво трябва да говори и направи. Може да пропадне, но да посрами и изложи своето дело няма да може. Ако се стремим към освобождаването на народа по пътя на лъжата, задължително ще го объркаме и ще изгубим самата цел и ако имаме и най-малкото влияние сред народа, ще отклоним от пътя и него, тоест ще действаме в полза на реакцията.

Ето защо, тъй като самите ние сме дълбоко убедени безбожници, врагове на всяко религиозно вярване и сме материалисти, всеки път когато ни се налага да говорим с народа за вярата, сме длъжни да му изкажем изцяло нашето неверие, нещо повече, нашето враждебно отношение към религията. На всички негови въпроси по този предмет трябва да отговаряме честно и дори когато стане нужно, тоест когато предвиждаме успех, трябва да се стараем да му обясняваме и доказваме справедливостта на възгледите си. Но не трябва сами да търсим случаите за подобни разговори. Не сме длъжни да поставяме религиозния въпрос на първи план в нашата пропаганда към народа. Да се прави това, според дълбокото ни убеждение, е все едно да изменяме на народното дело.

Народът не е доктринер и философ. Няма свободното време и навика да се занимава едновременно с много въпроси. Привлечен от един, той забравя всички други. Поради това пряко наше задължение е да поставим пред него главния въпрос, от чието разрешение, повече от всички други, зависи освобождението му. Но този въпрос е посочен от самото негово положение, от целия му живот – това е икономически-политическият въпрос, икономически в смисъла на Социалната революция и политически в смисъла на разрушаването на държавата. Да го занимаваме с религиозния въпрос означава да го отвличаме от истинското дело, да изменим на неговото дело.

Народното дело се състои единствено в осъществяването на народния идеал с възможното, коренящо се в самия народ, подобряване и насоченост пряко към неговата цел. Посочихме трите нещастни черти, които най-вече помрачават идеала на руския народ. Сега ще отбележим, че последните две: поглъщането на индивида от света и богопочитането на царя, всъщност произтичат като естествен резултат от първата, тоест от патриархалността, и поради това патриархалността е главното историческо, но и за нещастие, съвсем народно зло, срещу което трябва да се борим с всички сили.

Това зло вреди на целия руски живот, налага му онзи характер на тъпоумна неподвижност, непроходима родна мръсотия коренна лъжа, алчно лицемерие и най-после онова селско робуване, които го правят нетърпим. Деспотизмът на съпруга, бащи та, а след това и на по-големия брат превръщат семейството, вече безнравствено по своето юридическо и икономическо начало, в място за тържествуващо насилие и самоуправство, за всекидневна домашна подлост и разврат. Загробване – това е точен израз за определяне на руското семейство. Добрият руски глава на семейство, ако действително е добър човек, но без характер, просто е добродушна свиня, невинна и безотговорна, същество, което нищо ясно не осъзнава, нищо конкретно не желае и живее безразлично, като с това сякаш без да иска едновременно е и добро и зло. Действията му много по-малко се определят от някаква цел, отколкото от обстоятелствата, от късо благоразположение и най-вече — от средата; привикнал на подчинение в семейството, той продължава да се подчинява и привива по посока на вятър.) и в обществото, създаден е като че ли да си остане роб, но не и господар. Затова няма сили. Той самият няма да бие, но задължително ще поддържа онзи нещастен, виновен или невинен, когото началството иска да пребие; началството му се привижда в трите главни и свещени вида: като баща, като свят и като цар.

Ако пък е човек шуплест и с жар, в едно и също време ще бъде роб и деспот; деспот, който самоуправства над всеки, който е под него и зависи от произвола му. Неговите господари са светът и царят. Ако сам той е глава на семейство, ще бъде неограничаван тиранин вкъщи, но слуга на света и роб на царя.

Общината е неговият свят. Тя е не друго, а естественото разширение на дома и рода му. Ето защо в нея преобладава същото патриархално начало, същият гнусен деспотизъм и подло послушание, поради това и същата коренна несправедливост и радикално отричане на всякакво лично право, както и в самото семейство. Предписанията на света, каквито и да бъдат, за нето са закон. „Кой смее да върви срещу света!“ – възклицава с почуда руският мужик. Ще видим, че освен царя, неговите чиновници и дворяни, които всъщност са извън света или по-точно, над него, за самия руски народ съществува лице, което дръзва да тръгне срещу света: това е разбойникът. Ето защо разбойничество представлява важно историческо явление в Русия. Пугачьов и Стенка Разин са били разбойници.

Единствено старците, глави на семейството, имат правото на глас в света. Неженената или дори женената, но неотделила се младеж, трябва само да изпълнява и да се подчинява. Но над общината, над всички общини се намира царят, всеобщият патриарх и родоначалник, бащицата на цяла Русия. Ето защо властта му е безкрайна.

Всяка община е затворено цяло, поради което – и това е едно от най-големите нещастия в Русия – нито една община не притежава, а и не чувства необходимостта да има някаква самостоятелна органична връзка с другите общини. Те се обединяват помежду си само чрез царя-бащица, единствено във върховната му, отечествена власт.

Казваме, че това е голямо нещастие. Ясно е, че такова разединяване обезсилва народа и обрича всичките му бунтове, почти винаги местни и несвързани, на неминуемо поражение и с това засилва победата на деспотичната власт. Следователно, едно от главните задължения на революционната младеж трябва да бъде осъществяването с всички възможни средства и по всякакъв начин на живата бунтовническа връзка между разединените общини. Задача трудна, но не и невъзможна, тъй като историята ни сочи, че в смутните времена, например при междуособицата на Лъжедмитрий4, при революциите на Стенка Разин и Пугачов, а и при бунта в Новгород5, в началото на царстването на император Николай6, самите общини чрез собствено движение са се стремили към създаването на тази спасителна връзка.

Общините са безброй, а общият им цар-бащица стои над тях твърде високо, малко по-долу само от господ бог, за да се справи лично с всичките. Та нали на самия господ бог са му необходими за управлението на всемира безчет небесни чинове и сили, серафими, херувими, архангели, шестокрили и обикновени ангели7, камо ли царят да мине без чиновници. Нужна му е цяла военна, гражданска, съдебна и полицейска администрация. По този начин между царя и народа, между царя и общината застава неизбежно строго централизираната, военна, полицейска и бюрократична държава.

Така въображаемият цар-бащица, покровител и благодетел на народа, е поставен високо-високо, едва ли не в небесната шир, а истинският цар, царят-бич, цар-крадец, цар-потисник, с държавата, заела неговото място. От това естествено произлиза странният факт, че нашият народ в едно и също време боготвори въображаемия и неслучил се цар и мрази действителния цар, осъществен в държава.

Нашият народ дълбоко и страстно мрази държавата, мрази всичките ? представители, в какъвто и вид да му се представят. Доскоро неговата омраза е била поделена между дворяните и чиновниците и понякога е изглеждало, че той презира първите много повече от последните, макар всъщност да ги мрази поравно. Но откакто поради ликвидирането на крепостното право дворянството видимо започва да се разорява, да пропада и да се връща към първоначалния си вид най-вече като второстепенно съсловие, народът го възприема в общата си ненавист към цялото чиновническо съсловие. Трябва ли да доказваме до каква степен тази негова омраза е законна!

Държавата окончателно е смазала и развратила руската община, вече и без това развратена поради своето патриархално начало. Под нейния гнет самото общинско изборно право става лъжа, а временно избраните от самия народ лица: ръководители, старейшини, десетници и съсловни представители, се превръщат, от една страна, в оръдия на властта, а от друга – в подкупни слуги на едрите мужици-кулаци. При тези условия и последните остатъци от справедливост, правда и обикновено човеколюбив трябва да изчезнат от общината, при това разбити от държавническите данъци и налози и окончателно потиснати от началническия произвол. Повече от когато и да било разбойничеството си остава единствен изход за отделните лица, а и за целия народ – като всеобщ бунт и революция.

При такова положение какво може да направи нашият интелигентен пролетариат, руската, честна и докрай предана на Социалната революция младеж? Тя трябва да слезе при народа, безспорно, защото сега навсякъде, най-вече в Русия, и извън народа, извън многомилионната черноработна маса няма повече живот, дело и бъдеще. Но как и защо да се слезе при народа?

В наше време у нас след нещастния изход от начинанието на Нечаев8 мненията за това, изглежда, твърде се различават- но от общата неустановеност сега вече изпъкват две главни и противоположни течения. Едното е по-миролюбиво и с подготвителен характер; другото е бунтарско и се стреми направо да организира народната защита.

Привържениците на първото течение не вярват в настоящата възможност за тази революция. Но тъй като не желаят и не могат да останат неми зрители на народните страдания, те се решават да слязат сред народа, за да споделят по братски с него тези страдания, а заедно с това и да го научат и подготвят не на теория, а на практика със своя жив пример. Те отиват при фабричните работници и, работейки заедно с тях, ще се опитват да разпространяват сред тях духа на общуване…

Други ще се постараят да образуват селски общности, и които освен общото ползване на земята, така добре познато на нашите селяни, ще проведат и приложат все още неизвестното им начало, затова пък икономически необходимо – началото на колективното обработване на общата земя и поравно разпределение на продуктите от нея или на цените на продуктите помежду си въз основа на най-стриктната справедливост, не юридическа, а човешката, тоест изисквайки повече работа от способните и силните, по-малко от неспособните и слабите, и разпределяйки полученото не според работата, а според потребностите на всеки.

Те се надяват, че ще успеят да привлекат селяните със своя пример, а най-вече с онези ползи, които се надяват да получат от организацията на колективния труд; такава надежда таи Кабе9, когато след неуспешната революция от 1848 г. се отправя със своите икарци към Америка, където и основава Нова Икария, просъществувала твърде малко време10, а трябва да отбележим, че за успеха на подобен опит американската почва е по-благоприятна от руската. В Америка цари най-пълната свобода, а в нашата благословена Русия царува царят.

С това обаче не се ограничават надеждите на нашите подготвители и мирни вразумители на народа. С подредбата на домашния си живот и въз основа на пълната свобода на индивида те искат да противодействат на онази гнусна патриархалност, която лежи в основата на нашето руско робство. Значи, те искат да сразят в корена нашето обществено главно зло и следователно пряко да съдействат за поправянето на народния идеал и за разпространението сред народа на практически разбирания за справедливост, за свобода и за начините за освобождение.

Всичко това е прекрасно, твърде великодушно и благородно, но едва ли е изпълнимо. А ако някой все пак някъде успее, то това ще е капка в морето и то малка капка, за да се подготви, вдигне и освободи нашият народ; необходими са много средства, много жива сила, а резултатите ще са твърде незначителни.

Онези, които си въобразяват такива планове и искрено желаят да ги осъществят, правят това безспорно със затворени очи, така че да не виждат безобразията на нашата руска действителност. Предварително можем да им предскажем всички силни и тежки разочарования, които ще ги застигнат още в началото на самото изпълнение, защото с изключение само в малкото, съвсем малкото случаи, повечето от тях няма да стигнат далеч, няма да имат силите да продължат.

Нека да опитат, ако нищо друго не виждат пред себе си, но нека също така да знаят, че това е малко, много малко за освобождението и спасението на нашия беден мъченик-народ.

Другият път е войнственият и бунтарският. В него вярваме и само от него очакваме спасението.

Нашият народ повече от всичко се нуждае от помощ. Той се намира в такова отчаяно положение, че с много малко усилие може да се вдигне всяко село. Но макар всеки бунт, колкото и неуспешен, винаги да е полезен, регионалните изблици не са достатъчни. Трябва едновременно да се вдигнат всички села. Това е възможно – доказва го огромното народно движение, предвождано от Стенка Разин и Пугачов. Тези движения доказват, че в съзнанието на нашия народ живее действително идеал, към чието осъществяване той се стреми, а от техния провал правим заключението, че този идеал притежава съществени недостатъци, които са попречили и пречат на успеха.

Назовахме тези недостатъци и изказахме убеждението си. че пряко задължение на нашата революционна младеж е да им противодейства и положи всички усилия, за да ги изкорени от народното съзнание, а за да докажем възможността на такава борба, показахме, че тя отдавна вече е започнала сред самия народ.

Войната срещу патриархалността сега се води едва ли не във всяко село и за всяко семейство и община светът до такава степен се е превърнал в оръдие на омразната на народа държавническа власт и чиновнически произвол, че бунтът срещу последните се превръща заедно с това и в бунт срещу общинския и светски деспотизъм.

Остава богопочитанието на царя; то е твърде нарушено п отслабено в самото народно съзнание през последните десет или дванайсет години благодарение на мъдрата и народолюбива политика на император Александър благодушния. Повече не сьществува дворянинът-помешчик-крепостник, а той е бил гръмоотводът, който привлича най-вече върху себе си цялата буря на народната омраза. Останал е дворянинът или търговец-земевладелец, едрият кулак, а главното – останал е чиновникът, ангелът или царски архангел. Но чиновникът изпълнява волята на царя. Колкото и да е обхванат нашият мужик от безумната историческа вяра в царя, ще започне най-после да разбира това. Как няма да го разбере! В продължение на десетки години той изпраща от всички краища на Русия молители-депутати до царя и все чува от царските уста един и същи отговор: „Няма да имате друга свобода!“

Не, както искате, руският мужик е невежа, но не е глупак. А той би трябвало да бъде завършен глупак, за да понесе на собствен гръб толкова очевадни факти и изпитания, за да не разбере най-накрая, че няма за него по-голям враг от царя. Да му се втълпи, да почувства това по най-различни начини и като използва всички плачевни и трагични случаи, с които е изпълнено всекидневието на народния живот, да му се покаже как всички чиновнически, на помешчици, попове и кулашки, изстъпления, разбойничество и грабежи, поради които за него няма живот, пряко произлизат от царската власт, опират се на нея и са възможни само благодарение на нея, с една дума, да му се докаже, че така омразната държава – това е самият цар и не друг, а царят е непосредственото и главно сега задължение на революционната пропаганда.

И това обаче е малко. Главният недостатък, който парализира и досега прави невъзможно всеобщото народно въстание в Русия, е затвореността на общините, отдалечеността и разединеността на селските местни светове. Трябва, каквото и да струва това, да бъде разбита тази затвореност и между тези отделни светове да протече живата революционна мисъл, воля и дело. Трябва да бъдат свързани помежду си най-добрите селяни от всички села, региони и по възможност от областите, напредничавите хора, естествените революционери от руския селски свят; и там, където е възможно, да се осъществи такава жива връзка сред фабричните работници и селячеството. Тази връзка не може да е друга, а лична. Необходимо е, разбира се, като съблюдаваме при това най-педантично и внимателно, най-добрите или прогресивни селяни от всяко село, регион и област да се запознават с такива хора от всички други села, региони и области.

Трябва преди всичко да убедим тези прогресивни хора сред селячеството, а чрез тях и целия народ, поне по-голямата и най-енергичната му част, че за целия народ, за всички села, региони и области в цяла Русия, а и вън от Русия, съществува едно общо нещастие, поради това и едно общо дело. Трябва да ги убедим, че у народа живее неизчерпаема сила, срещу която нищо и никой не може да устои и че ако тя досега не е освободила народа, то е защото тази сила е мощна, само когато е концентрирана и действа едновременно навсякъде и повсеместно, и че досега не е била концентрирана. За да бъде съсредоточена, е необходимо селата, регионите и общините да се свържат и организират помежду си по един общ план и с една цел за всенародното освобождаване. За да се създаде у нашия народ чувство и съзнание за действително единство, трябва да се организира издаването на печатна, литографска, писана или дори неписана и устна литература и вестници, които веднага да съобщават навсякъде, по всички краища, области, региони и села в Русия за всеки отделен, селски или фабричен бунт, избухнал на едно или друго място, както и за значимите революционни движения, осъществявани от пролетариата в Западна Европа, за да не се чувства сам нашият селянин и нашият фабричен работник, а напротив – да знае, че зад него, под същия гнет, затова пък със същата страст и воля за освобождение, стои огромен и безброен свят от подготвящи се за всеобщ взрив маси от черноработници.

Такава е задачата и, казано направо, такова е единственото дело на революционната пропаганда. По какъв начин това дело трябва да се осъществи от нашата младеж, не е удобно да изкажем чрез печатно слово.

Ще кажем само едно: руският народ само тогава ще признае за своя нашата образована младеж, когато се срещне с нея в своя живот, в своето нещастие, в своето дело и в отчаяния си бунт. От сега нататък тази младеж трябва да присъства не като свидетел, а като дейна и прогресивна, обрекла се да бъде съучастница навсякъде и винаги, във всички народни вълнения и бунтове, както при най-значимите, така и при най-малките. Необходимо е, за да действа самата тя по строго обмислен и положителен план и да подлага всичките си действия на строга дисциплина, без която не може да има победа, тази младеж да се възпитава и да възпитава народа не само за отчаяна съпротива, но и за смело нападение.

В заключение да кажем още нещо. Класата, която наричаме наш умствен пролетариат и която вече у нас е в социално-революционно положение, тоест направо в отчаяно и нетърпимо, трябва сега да се изпълни с осъзнатата страст на социално-революционното дело, ако не иска да загине срамно и безполезно; тази класа сега е призвана да подготви, тоест да организира народната революция. За нея няма друг изход. Тя би могла наистина, благодарение на полученото образование, да се стреми към някакво повече или по-малко изгодно място сред многобройните вече и твърде негостоприемни народни грабители, експлоататори и угнетители. Но, първо, такива места остават все по-малко и малко, тъй че са достижими единствено за едно малцинство. Повечето си остават само със срама от измяната и загиват в мизерия, безнравственост и подлост. Ние се обръщаме само към онези, за които измяната е немислима и не възможна.

Скъсали необратимо всички връзки със света на експлоататорите, потисниците и враговете на руския народ, те трябва да гледат на себе си като на скъпоценен капитал, който единствено принадлежи на народното дело за освобождение, като на капитал, който трябва да се използва само за народната пропаганда, за постепенното предизвикване и организация на всенародния бунт.

1 В края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в. в центъра на политическата концепция на П.Л. Лавров се намира идеята за активно действащото революционно малцинство от разночинници интелигенти и младежи, опирайки се на етико-социологическия метод, който с времето не без основание получава названието „субективен метод“. Според Бакунин, ориентиран към масовите и стихийни народни движения, идеалите не могат да се обосноват научно и теоретично и това не е нужно; за Бакунин възгледите на Лавров са „доктринерство“ и „учено празнословие“. Миртов и Кедров са псевдоними на руския философ, социолог н идеолог на народничеството Пьотр Лавров (1823-1900) – Б.пр.

2Бакунин говори за първото от Философски писма на руския мислител и публицист Пьотр Чаадаев (1794-1856), публикувано през 1836 г. – Б.пр.

3Става дума за августовския брой на списанието на П.Л. Лавров Напред (Цюрих, 1873 г.) – Б.пр.

4Смутното време – период, започнал с качването на престола на Борис Годунов (1548 г.) и завършил с избора на цар Михаил Романов (1613 г.). През това време се появяват двама самозванци, които претендират за трона: Лъжедмитрий I и Лъжедмитрий П, които се представят за убития наследник Дмитрий Иванович. – Б. пр

5Има се предвид въстанието през 1650 г. в Новгород, предизвикано от влошеното положение на населението от предградията. – Б.пр.

6Става дума за въстанието на декабристите. – Б.пр.

7В юдейската, християнска и мюсюлманска митология ангелите са божии безполови същества, създадени да служат на единния бог, да воюват с неговите врагове, да го възхваляват, да спускат неговата воля върху стихиите и хората. В християнската йерархия ангелските чинове най-подробно е описал Псевдо-Дионисий Ареопагит: I триада – серафими, херувими, престоли; II триада – господства, сили, власти; III триада – начала, архангели, ангели. – Б.пр.

8В началото на 1869 г. С.Г. Нечаев напускалия и, представяйки се за представител на несъществуваща фактически революционна организация, спечелва доверието на М.А. Бакунин и П. Огарьов, като получава от така наречения фонд на Бахметев средства за революционна дейност. Завърнал се през есента на 1869 г. в Русия, той създава революционната организация „Народна разправа“ представяйки я за руския отдел на несъществуващия „Всемирно революционен съюз“. През ноември 1869 г. по подозрения за предателство Нечаев и съратниците му убиват член на организацията – студента И.И. Иванов. Поради започналите арести Нечаев отново бяга зад граница. В средата на 1870 г. Бакунин, въз основа на собствени наблюдения и сведения, подадени от Г.А. Лопатин, стига до извода, че Нечаев системно го лъже; Бакунин стига и до извода за несъвместимост на неговата революционна програма с програмата на Нечаев, за което свидетелства в частност писмото на Бакунин от 2 юни 1870 г. до Нечаев. През лятото на 1870 г. Бакунин и Огарьов прекъсват всякакви отношения с Нечаев. През август 1872 г. швейцарските власти арестуват Нечаев, търсен от агентите ла руската полиция за убийството на И.И.Иванов, и бързо го предават на руското правителство. През януари 1873 г. Нечаев е осъден на 20 години каторга за убийство. Това дава основание на Бакунин да направи извода за „нещастния изход от начинанието на Нечаев“. – Б.пр.

9Кабе, Етиен (1788-1856) – френски комунист-утопист, автор на романа-утопия Пътуване в Нова Икария. – Б. пр

10През 1848 г. комунистът-утопист Е. Кабе със съдействието на Р. Оуен получава в американския щат Тексас парче земя и изгражда икарийска колония – в съответствие със замисъла на своя роман Нова Икария. Сред колонистите обаче започват разпри и скандали и в резултат самият Кабе е изключен от колонията; Робърт Оуен (1771-1858) – английски социалист-утопист. – Б. пр