Избори, правителство и революция

печат

Изборната система, която не е нищо друго, освен компромис със стария ред, запазва всички пълномощия на неограничена власт на правителството, подчинява го някак си на хипотетичния в известна степен, но със сигурност непостоянен контрол на народа – тази система е изживяла времето си.

Сега тя вече е пречка за прогреса. Недостатъците й не зависят от личностите, които са на власт; те са свързани със самата система и корените им са толкова дълбоко, че никакви промени в нея не могат да я направят политически строй, който да съответствува на изискванията на времето.

 

 

…Правителството на изборната система – дали ще се нарича Парламент, Конвент, Съвет на комуната или по друг начин, дали ще бъде назначавано от префектите на някой си Бонапарт или ще бъде напълно свободно избрано от въстаналия народ – винаги ще се старае да разшири законодателните си права. Като се стреми постоянно да укрепи властта си, то ще се меси във всичко, ще унищожава смелите начинания на личности и групи и ще замени творческото начало с тромав закон.

Единственият му неизбежен стремеж е да сграбчи личността от ранно детство, да я води от един закон към друг, от заплаха към наказание – от люлката до гроба – без да изпуска тази плячка от височайшата си опека. Имало ли е случай, когато някое избрано събрание да се е обявило за некомпетентно по някакъв въпрос, за неспособно да го реши? Колкото е по-революционно, толкова е с по-голямо желание да се захваща за всичко, за което изобщо не е компетентно. Самата същност на държавата и правителството е да затрупва със закони всички прояви на човешката дейност, за да се намесва във всички дребни неща в живота на „поданиците си“.

Създаването на правителство – конституционно или неконституционно – означава създаването на такава сила, която неизбежно ще се старае да завладее всичко, да подчинява на законите си целия обществен живот, без да признава някакво друго ограничение, освен онова, което от време на време можем да му наложим чрез агитация или въстание. Парламентарното правителство – то вече е доказало това – не нрави изключение от общото правило.

Възможни са два варианта: или сред народа, в града да се установи икономическо равенство и свободните, равните граждани вече няма да се отказват от правата си в полза на едно малцинство, а ще се стараят да намерят нов начин на организация, който ще им даде възможност сами да се управляват, или ще продължава да съществува малцинство, икономически поробващо масите – някакво четвърто съсловие, съставено от привилегировани буржоа и работници, минали на тяхна страна – и тогава горко на масите. Правителството, избрано от това малцинство, ще действува по подобаващ начин: ще пише закони за запазване на привилегиите си, а срещу непокорните ще употребява сила и масово ще ги избива.

Изборната система имаше за цел да попречи на едноличното управление, тя трябваше да предаде властта в ръцете не на един човек, а на цяла класа. Но на практика тя винаги е водела към възстановяване на едноличното управление, винаги се е стремяла да се подчини на един човек.

Причината за това странно положение е много проста. Когато в ръцете на правителството бяха дадени всички онези хиляди пълномощия, които има сега, когато му беше възложено да ръководи всички дела, които засягат страната, и му беше даден бюджет от няколко милиарда, можеше ли всички тези безброй дела да бъдат поверени на една парламентарна тълпа? Трябваше да се назначи изпълнителна власт – правителството, която щеше да бъде осигурена за тая цел с почти монархически пълномощия.

…Всяко правителство се стреми да стане еднолично; такъв е първоначалния му произход, такава е неговата същност.

Дали ще се избира парламентът с ограничения в ценза или чрез всеобщо гласуване, дали ще се избират депутатите изключително от работници или от средата на работниците, парламентът винаги ще търси човека, на когото да прехвърли грижата за управлението и на когото да се подчини. И винаги докато поверяваме на една малка група хора ръководството на всички дейности – икономически, политически, военни, финансови, промишлени и т.н. – тази малка група ще се стреми неминуемо, като отряд в поход, да се подчини на един водач.

Ако искаме по време на една бъдеща революция да отворим докрай вратите за реакцията и дори може би за монархията, трябва само да поверим делата си на някое изборно правителство или някое министерство, което да има такива пълномощия, каквито има и сега. Появата на реакционна диктатура, отначало леко боядисана с червен цвят, след това бавно посиняваща, в зависимост от стабилността на положението си, няма да закъснее. На нейно разположение ще бъдат всички средства на властта; тя ще ги завари напълно готови.

***

Но може би изборната система, източник на всякакви злини, съдействува в смисъл, че дава възможност за мирно прогресивно развитие на обществото. Може би тя също така е спомогнала за децентрализацията на властта, която сега представлява насъщна потребност? Може би изборното управление е имало възможност да попречи на войните? Може би то има възможност да се приспособи към изискванията на времето и навреме да закрие, за да избегне гражданската война, една или друга институция, изживяла времето си? И накрая, то може би в известна степен подсигурява прогреса, възможността за по-нататъшни подобрения?

С каква горчива ирония звучат тези въпроси! Цялата горчива история на нашия век дава отрицателен отговор на тези въпроси.

Верни на монархическата традиция и нейната съвременна форма – якобинството, парламентите съсредоточиха цялата власт в ръцете на правителството. Раздуването на чиновническия апарат става отличителна черта на изборното управление. От самото начало на XIX в. всички в политиката говорят за децентрализация и автономия; а в същото време централизират властта все повече и повече, а от автономията изчезват и последните остатъци. Дори Швейцария е под влиянието на тази тенденция, Англия също й се подчинява. И ако не беше съпротивата на индустриалците и търговците, нямаше да бъде далеч времето, когато щяхме да искаме разрешение от Париж, за да заколим един бик някъде из глухата провинция. Всичко постепенно попада под властта на правителството. Не му стига само да ръководи цялата промишленост и търговия; че и социалдемократите, заслепени от предразсъдъците на силната власт, вече мечтаят за оня ден, когато ще могат да управляват от берлинския парламент цялата дейност на фабриките и потреблението по цялата Германска империя!

Запази ли ни от войните тази уж миролюбива изборна система? Не, никога хората не са се избивали така, както по времето на тази система!

***

Струва ли си да описваме тук известната на всички отвратителна картина на изборите? Навсякъде – в буржоазна Англия и в демократична Швейцария, във Франция и в Съединените Щати, в Германия и в Аржентинската република – се разиграва една и съща печална комедия.

Струва ли си да разкриваме как застъпниците и разните комитети „подготвят“, „организират“ и „осигуряват“ изборите (за тази цел и те като крадците си имат свой език!); как раздават обещания наляво и надясно – политически на събранията и лични в частни разговори, как се намърдват в семействата, ласкаят майката и детето, милват, ако трябва, страдащото от астма куче или коте на „избирателя“? Как ходят по разните кафенета и кръчми, уговарят избирателите, а по-мълчаливите от тях хващат в мрежите си като започват уж да спорят помежду си – сякаш са нечестни играчи на карти, които искат да ви подмамят да играете, за да ви излъжат. Как след дълго очакване кандидатът се появява най-накрая сред „скъпите си избиратели“ с благосклонна усмивка, със срамежлив поглед и с мазен глас на стара лондонска вещица, стопанка на мебелирани стаи, която иска да подмами наемателя със сладка усмивка и ангелски поглед. Струва ли си да изброяваме демагогските програми, еднакво демагогски, били те опортюнистични или социалреволюционни, на които самият кандидат, ако е поне малко умен и познава камарата, вярва толкова, колкото и предсказателят на хороскопите си, но ги защитава толкова пламенно, с такъв гръмовен глас, толкова прочувствено като че ли е панаирджия, който хвали стоката си.

Струва ли си да изреждаме разходите по изборите? Всички вестници ни съобщават за тях. Струва ли си да изброяваме разходите на един застъпник, сред които фигурират такива като: „за овнешки бутове“, бархетни фланели, шишета с лекарства, изпратени от загрижения кандидат на „скъпите деца“ на избирателите? Струва ли си, накрая, да припомняме разходите за печени ябълки и развалени яйца, използувани за „внасяне на смут“ в противниковата партия; за разходите, които толкова затрудняват бюджетите на кандидатите в Съединените щати, както у нас в Европа разходите за клеветнически възвания и за „маневри в последната минута“ преди изборите.

А намесата на правителството в изборите? „Местата“, раздавани от него на привържениците му, парченцата плат, които наричат ордени, разрешителните за търговия с цигари? Обещанията му да покровителствува рулетките и игралните домове, безсрамната му преса, шпионите му, съдиите му, агентите му…

Не, стига! Стига сме се ровили в тая мръсотия. Само ще попитаме: има ли поне една най-низка, най-гнусна човешка страст, която да не се използува по време на избори? Измамата, клеветата, низостта, лицемерието, лъжата – всичко мръсно, което е дълбоко скрито у човека звяр – ето какво се развихря из цялата страна по време на избори.

***

Така е и така ще бъде дотогава, докато съществуват избори с цел да си избираме господари. Да речем, че сред вас са само работници, само хора, равни помежду си, и да речем, че в един прекрасен ден решат да изберат управници от своята среда – и ще стане същото! Подаръци може би няма да раздават, но ще засипят ласкателства и лъжи, и както преди пак ще използуват гнилите ябълки. Че може ли да се очаква нещо по-добро, когато хората търгуват с най-свещените си права?

Какво искат от избирателите в действителност? Да посочат човек, който да получи право да прави закони, свързани с най-светите за тях неща: гражданските им права, децата им, труда им! И какво странно има в това, че тези царски права си оспорват две или три хиляди мошеници? Става дума затова, че трябва да се намери човек или няколко души, на които да се даде правото да вземат децата ни войници на двадесет и една или на деветнадесет години, ако господа депутатите сметнат за нужно; да ги затварят за три години – пък може и за десет – в казармата, която ги деморализира; да ги изпращат на сигурна смърт по време на война, която самите те ще започнат, но която след това по неволя ще води страната. След това избраните депутати могат да затварят и отварят университети, могат да накарат родителите да пращат децата си на училище или пък точно обратното, да им забранят. Като самодържеца депутатите могат да съдействуват за развитието на някакъв промишлен отрасъл или пък да го унищожат; те могат да жертвуват северната част на страната за сметка на южната или да присъединят към страната нова област, или пък да отстъпят някоя провинция на друга държава. Те ще разполагат с около три милиарда годишно, откъснати от залъка на трудещия се народ. Освен това, ще имат царското право да назначават изпълнителната власт, т. е. такава власт, която, когато няма противоречия с Камарата, е по-голям деспот и тиранин от спокойната кралска власт.

… Какво сега се иска от избирателите? Иска се десет или двадесет хиляди (а при гласуването по списъци и сто хиляди) души, които не се познават, никога не са се виждали, никога не са вършили заедно обща работа, да се споразумеят при избирането на един човек. При това избраният от тях ще получи много големи пълномощия – не за да поставя някакъв определен въпрос или да защитава едно или друго взето решение. Не! Той трябва да може да прави всичко, да се изказва по всякакви въпроси – търговски, агрономически, военни, финансови, медицински и т. н. – и решението му ще е закон. Първоначалният замисъл за избиране на депутати съвсем се изопачи; той стана нелепост.

Такова вездесъщо същество, каквото търсят сега, няма. Да вземем например един порядъчен човек, който отговаря на известни изисквания за честност и здрав разум, има някакво образование. И какво като ги има, мислите ли че ще го изберат? Разбира се, че не. Ще се намерят може би около двадесет или сто души, които да знаят достойнствата му. Той никога не си е правил реклама, за да си създава репутация, презира онези методи, които обикновено се прилагат за осигуряване на популярност, и ще получи не повече от 200 гласа. Няма дори да бъде включен в листата на кандидатите, ще изберат някой адвокат или журналист, сладкодумец или драскач, който ще внесе в парламента адвокатски или вестникарски нрави и ще увеличи с гласа си стадото, което гласува – кой за правителството, кой за опозицията.

… Там, където царят уж „демократични“ права, като в Съединените щати, където лесно се създават комитети в противовес на влиянието на богатството, там на всяка крачка избират най-лошия от всичките – професионалния политик, отвратително същество, станало сега язва за тази велика държава, човек който е превърнал политиката в промишленост и пуска в ход всички похвати на едрособственическата промишленост: рекламата, гръмките статии, подкупите.

Променяйте избирателната система колкото си искате, сменяйте изборите по окръзи с избори по списъци, организирайте изборите в два тура, както в Швейцария (имам предвид предварителните събрания), внасяйте каквито си искате промени, подобрявате системата на изборите с каквито си искате условия за равенство, кройте и прекроявайте избирателните комисии – вътрешните недостатъци на системата при всички случаи ще останат. Спечелилият повече от половината гласове винаги ще  бъде (с много малка изключения на тези от преследваните партии) нищожество, човек без собствени убеждения, които ще успее да се хареса на всички.

Но щом самите избори вече страдат от конституционна неизлечима болест, какво може да се каже за изпълнението на задълженията от страна на избраното Събрание? Помислете си малко – и сами ще се убедите колко е неосъществима задачата, която поставяте пред него.

Вашият представител трябва да има определено мнение и да гласува по цял ред различни въпроси, които възникват в огромната държавна машина.

Всезнаещият и всемогъщият Протей, който постоянно приема всевъзможни образи – днес е военен, утре свинар, след това банкер, академик, каналджия, лекар, астроном, аптекар, кожар или търговец на галантерия в зависимост от въпросите, които следва да се обсъдят – ще решава без колебание всичко, което му каже лидерът на неговата партия. Свикнал като адвокат, като журналист или като оратор на публични събрания да говори за неща, които не знае, той и сега ще се обажда по всички тези въпроси, но за разлика от по-рано, когато статиите му във вестниците служеха за развлечение на греещия се край огъня портиер, когато адвокатските му речи само пречеха на съдиите и на съдебните заседатели да спят, в Камарата мнението му ще стане закон за стотици хиляди души.

А тъй като той няма физическа възможност да си състави мнение по безбройните въпроси, за които ще се гласува и следователно ще се приемат или провалят закони, то докато министърът чете доклад с безброй цифри, извадени от секретаря му специално за този случай, депутатът си клюкарства със съседа, прекарва времето си в бюфета или пише писмо на „скъпите си избиратели“, за да укрепи доверието към себе си. Когато дойде моментът за гласуване, той ще се изкаже за или против доклада в зависимост от това, какъв знак ще му направи лидерът на неговата партия.

Преброяването на гласовете отдавна е направено, още преди гласуването; подчинилите се на положителното решение отдавна са отбелязани и вече на много от тях са им благодарили; неподчинилите се са проучени и внимателно преброени. Речите се произнасят колкото за пред хората: слушат ги само в случаи че имат художествени достойнства или могат да предизвикат скандал.

Печелиш гласуването, но кой организира тези победи? Кой в Камарата дава превес на гласовете от тая или оная партия? Кой сваля или предлага правителството? Кой натрапва на страната реакционна политика и рисковани външни инициативи? Кой решава спора между правителство и опозиция? Онези, на които през 1793 г. са им дали сполучливия прякор „блатни жаби“ – хората без никакви убеждения, които винаги седят между два стола, винаги се колебаят между двете главни партии в Парламента.

Именно тази група – около петдесет човека, без каквито и да е било убеждения. които се обръщат като ветропоказател от либералите към консерваторите и обратно, хора, лесно поддаващи се на всякакви обещания, на перспективи за кресло, на ласкателства, на паника – именно тази група нищожества решава всичко като гласува „за“ или „против“. Те прокарват законите или ги забавят. Те подкрепят или свалят правителства и сменят политиката. Петдесет индиферентни човека, които управляват страната – ето до какво се свежда парламентарната система.

***

Всички ние до такава степен сме похабени от възпитанието, което от ранно детство убива у нас бунтарския дух и развива подчинението на властите; всички ние до такава степен сме развратени от живота с надвисналата над главите ни палка на закона, който всичко предвижда и всичко узаконява; нашето раждане, нашето образование, нашето развитие, нашата любов, дружба и т.н. – че ако така продължава, човек може скоро да загуби всякаква способност да разсъждава, може да загуби всякаква предприемчивост. Нашите общества като че ли са изгубили всякаква вяра, че може да се живее по друг начин, а не под ръководството на закони, измислени от Камарата или Думата и прилагани от стотици хиляди чиновници. Дори тогава, когато хората се освобождават от този ярем, те пак бързат да си го сложат. „Първата година на Свободата“, провъзгласена от Великата френска революция, не продължи повече от един ден. Още на другия ден вече обществото отиваше само под ярема на новия закон и властта.

***

Ето до какво се свеждат политическите права. Свободата на печата и на събранията, святостта на домашното огнище и т.н. съществуват само при условие, че народът не ги използва срещу привилегированите съсловия. В деня, когато народът започне да ги използва, за да подкопава привилегиите на управляващите класи, всички тези така наречени права се изхвърлят зад борда като ненужен баласт.

Иначе не може и да бъде. Правата на човека съществуват само дотолкова, доколкото той е готов да ги защитава с оръжие в ръка.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *