Интелектуалците и властта

печат

Струва ми се, че политическото ангажиране на интелектуалеца по традиция е било винаги в резултат на две страни от неговата дейност: от една страна, положението му на интелектуалец в буржоазното общество, в системата на капиталистическото производство и в рамките на идеологията, която тази система създава или налага (с нейната експлоатация, с бедността, с отритнатите от обществото,

с преследванията, с обвиненията в подривна дейност, безнравственост и пр.) и от друга страна с неговото правилно говорене, в смисъл на показване на определена истина, на разкриване на политически отношения на неподозирани места. Тези две форми на политизиране не се изключват взаимно, но тъй като са от различен порядък, не съвпадат. Едните интелектуалци ги класифицират като “отритнати от обществото”, а другите – като “социалисти”.

 

При ожесточена реакция от страна на властите тези две състояния лесно се преливат: след 1848, след Комуната, след 1940. Интелектуалецът става отритнат и преследван точно в мига, в който фактите стават неоспорими, когато става забранено да се каже, че царят е гол. Интелектуалецът казва истината в очите на онези, които още не са я видели, в името на онези, на които им е забранено да казват истината: той е съвест, съзнание и красноречие.

По време на последните размирици (“Събитията” във Франция през 1968, бел. прев.) интелектуалецът обаче откри, че масите нямат вече нужда от него, за да придобият познание. Те знаят прекрасно, без да си правят илюзии, знаят много по-добре от него и могат много добре да се изразяват. Това е така, но все пак съществува една система на властта, която препятства, забранява и обезсмисля това говорене и това познание. Власт, която не се проявява само в явната цензура, а която дълбоко и неуловимо прониква в цялата тъкан на обществото. Самите интелектуалци стават проводници на тази система на властта със своето схващане, че те са отговорни за “съзнанието” и говоренето – тази представа формира част от системата. Ролята на интелектуалеца вече не е да се поставя “малко напред и встрани”, за да изрази задушената истина на колектива, а да се бори срещу всички форми на власт, които го превръщат в неин предмет и оръдие в областта на “познанието”, “истината”, “съзнанието” и “говоренето”.

В този смисъл теорията нито изразява, нито превежда, нито пък обслужва практиката: тя е практика, но практика местна, със свое място, не е всеобхватна. Тя е борба срещу властта, борба, насочена към разкриването и отслабването на властта там, където тя е най-невидима и коварна. Не става дума да се “пробуди съзнание”, че се борим (масите знаят от доста време, че съзнанието е форма на познание, а съзнанието като основа за субективност е прерогатив на буржоазията), а да се източи властта, да се вземе властта; това е дейност, която се води заедно с онези, които се борят за власт, а не тяхното просвещение от безопасно разстояние. “Теория” е системата на тази борба на местно ниво. •

Michel Foucault, Gilles Deleuze, Intellectuals and Power, в: Language, Counter-Memory, Practice, Ithaca, 1977. p. 205.
Превод от L’Arc, No. 49, 1972, pp. 3-10
Превод А. Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *