Нравствените основи на анархизма

печат

I | II | III | IV | V | VI | VII | VIII | IX | X 
  
  

I

Историята на човешката мисъл напомня движението на махало. С тази разлика, че всяко едно нейно движение продължава цели векове. Мисълта ту дреме и застива, ту отново се събужда след дълъг сън. Тогава тя разкъсва веригите, в които са я оковали заинтересуваните от това: управници, законници, духовенство. Строшава собствените си окови. Подлага на строга критика всичко, на което са я учили, и разобличава предразсъдъците – религиозни, правни и обществени – сред които е вегетирала дотогава. Открива пред научното дирене нови пътища, обогатява нашето знание с непредвидени открития, създава нови науки.

Но изконните врагове на свободната човешка мисъл – управникът, законникът, жрецът – бързо се съвземат след поражението. Малко по малко те започват да събират разпилените си сили; обновяват религиите си и законите си, приспособявайки ги към някои съвременни изисквания. И като използуват робското покорство на характерите и мислите, което самите те са възпитали, като използуват временната дезорганизация на обществото, нуждата от почивка на едни, жаждата за забогатяване на други и излъганите надежди на трети – особено излъганите надежди – те незабелязано отново се заемат с предишната си дейност, като най-напред вземат в свои ръце възпитанието на децата и юношите.

Детският ум е слаб, много е лесно да го покориш с помощта на страха. И те използуват това. Сплашват детето като му разказват за ада: описват му мъките на грешника в задгробния живот, мъстта на божеството, което не знае пощада. И тук между другото ще споменат за ужасите на революцията, ще се възползуват от някои извършени зверства, за да вселят в детето ужас от революцията и да направят от него бъдещ "защитник на реда". Свещеникът го приучава към мисълта за закона, за да може по-лесно да го подчини на "божествения закон", а законникът говори за божествения закон, за да го подчини по-лесно на наказателния закон. И така постепенно мисълта на следващото поколение придобива религиозен оттенък, оттенък на раболепие и властвуване – властвуването и раболепието винаги вървят ръка за ръка – и у хората се развива навикът да се подчиняват, което ни е много добре познато, тъй като го срещаме на всяка крачка в съвременното общество.

В такива периоди на застой и дрямка на мисълта изобщо трудно може да става дума за нравствени въпроси. Мястото на нравствеността се заема от религиозната рутина и лицемерието на "законността". Никой не критикува, хората живеят по силата на навика, спазвайки традициите, преобладава равнодушието. Никой не ратува нито за, нито против общоприетата нравственост. Всеки се старае по някакъв начин да нагоди външната форма на постъпките си към привидно признатите нравствени устои. И нравственото ниво на обществото пада все по-ниско и по-ниско. Обществото достига нравствеността на римляните от времето на разпадането на империята им или на френското "висше" общество преди революцията и на съвременната разлагаща се буржоазия.

Всичко, което е било добро, велико, великодушно в човека, малко по малко се притъпява, ръждясва, както ръждясва неупотребяваният нож. Лъжата става добродетел, извършването на подлости – задължение. Да забогатееш, да си поживееш до насита, да пропилееш някъде, без значение къде, ума си, дарбата си, силите си става цел в живота на имотните класи, а след това и на масата бедняци, чийто идеал е да изглеждат като хора от средното съсловие…

Но постепенно развратът и разложението на управляващите класи – чиновници, съдии, духовенство и богати хора изобщо – стават толкова възмутителни, че в обществото започва ново, обратно движение на махалото. Младежта се освобождава от старите вериги, отхвърля предразсъдъците си; критиката се възражда. Извършва се пробуждане на мисълта – отначало у малко хора, но постепенно техният кръг все повече и повече се разширява. Започва движението, създава се революционно настроение.

И в такива случаи всеки път се повдига отново въпросът за нравствеността. "Откъде накъде трябва да се придържам към тази лицемерна нравственост? – се пита умът, който се освобождава от страха, внушаван му от религията. – Откъде накъде нравствеността, пък каквато и да е тя, трябва да бъде задължителна?"

И тогава хората се опитват да си обяснят нравственото чувство, което те на всяка крачка срещат у човека и което досега никой не е обяснил, а това е така, защото то все още се смята за особеност на човешката природа, макар че за обяснението му трябва да се обърнем към природата: към животните, растенията, скалите…

И най-учудващото е, че колкото повече хората подкопават основите на общоприетата нравственост (или, по-точно, на лицемерието, заемащо мястото на нравствеността), толкова по-високо се издига нравственото равнище на обществото: именно през тези години, когато най-много критикуват и отричат нравственото чувство, то постига най-бързите си успехи: то расте, възвишава се, шлифова се.

Това много добре е било изразено през XVIII век. Още през 1723 г. Мандевил – авторът на анонимно издадената "Басня за пчелите"1 – предизвиква ужас в правоверна Англия със своята басня и тълкуването й, в която напада безпощадно цялото обществено лицемерие, известно под името "обществена нравственост". Той посочва, че тъй наречените нравствени обичаи на обществото не са нищо друго, освен лицемерна маска и че страстите, които искат "да подчинят" с помощта на общоприетата нравственост, придобиват впоследствие друга, много по-лоша форма. Подобно на Фурие, който пише почти сто години по-късно, Мандевил проповядва свободна изява на страстите, чието отсъствие ги превръща в пороци: и плащайки данък на тогавашната непълнота в познанията по зоология, т.е. без да взема предвид нравствеността при животните, той обяснява нравствените понятия в човешкото общество изключително с умелото възпитание: на децата – от техните родители, а на обществото – от управляващите класи.

Да си спомним също силната, смела критика на нравствените понятия, която отправиха в средата и края на XVIII век шотландските философи2 и френските енциклопедисти, и да напомним на каква висота те поставиха в трудовете си нравствеността изобщо. Да си спомним също и онези, които наричаха "анархисти" през 1793 г. по време на Великата френска революция3 и да попитаме у кого нравственото чувство е достигнало по-голяма висота: дали у законниците, дали у защитниците на стария ред, които проповядват подчинението на волята на Върховното Същество, или пък у атеистите, които отричат задължителността и върховната санкция на нравствеността и в същото време, въпреки това, отиват на смърт в името на равенството и свободата на човечеството?

"Какво задължава човека да бъде нравствен?" Ето, това е въпросът, който си поставяли рационалистите от XII век, философите от XVI век, философите и революционерите от XVIII век. По-късно същият въпрос възниква пред английските утилитаристи (Бентам и Мил)4, пред немските материалисти като Бюхнер5, пред руските нихилисти от 60-те години, пред младия основател на анархическата етика (наука за обществената нравственост) Гюйо6, който, за нещастие, умря много рано. Същия въпрос си поставят сега и анархистите.

И наистина – какво?

През шестдесетте години същият този въпрос вълнуваше изключително много руската младеж. "Ставам безнравствен – казваше млад нихилист на приятеля си, като понякога в постъпките си даваше израз на измъчващите го мисли. – Ставам безнравствен. И какво може да ме спре?

Библията ли? Та нали библията е само един сборник от вавилонски и юдейски предания, събрани по същия начин, както някога са събирали песните на Омир или както сега събират песните на баските и приказките на монголците? Нима и аз трябва да разсъждавам като полуварварските народи от Изтока?

Или трябва да съм нравствен, защото Кант ни говори за някакъв "категоричен императив" (основно предписание), който произтича от дълбините на моята същност и ми предписва да бъда нравствен? Но в такъв случай защо признавам по-голямата власт на категоричния императив над мене, а не някакъв друг императив, който понякога може би ми заповядва например да се напия? Та нали това е само дума, също като думата Провидение или Съдба, с които ние прикриваме своето незнание.

Или трябва да бъда нравствен, защото така е угодно на Бентам, който твърди, че ще бъда по-щастлив, ако се удавя, спасявайки удавника в реката, отколкото ако гледам от брега как той се дави?

Или защото, в края на краищата, така са ме възпитали? Защото майка ми ме е учила да бъда нравствен. Затова ли? Но в такъв случай длъжен ли съм да правя поклони пред картината, изобразяваща Христос или Богородица, да уважавам царя, да се прекланям пред съдията, дори когато може би зная, че той е рушветчия? И всичко това – само защото моята майка, нашите майки, прекрасни, но, в края на краищата, слабо ерудирани жени, са ни учили на цял куп различни глупости?

Всичко това са предразсъдъци и аз ще направя всичко възможно да се освободя от тях. Ако не ми харесва да съм безнравствен, ще си наложа да бъда такъв, също както през юношеските години си налагах да не се страхувам от тъмнината, гробищата, привиденията, умрелите, с които бавачките ме плашеха. Ще направя това, за да унищожа оръжието, с което религиите извличат полза за себе си; ще направя това, дори само за да протестирам против лицемерието, което ни налага задължения в името на някаква си дума, наречена от тях нравственост."

Така разсъждаваше руската младеж по онова време, когато отхвърляше предразсъдъците на "стария свят" и развяваше знамето на нихилизма, всъщност на анархическата философия, и казваше: "Не се прекланяйте пред никакъв авторитет, колкото и уважаван да е той; не приемайте на вяра нито едно твърдение, ако то не е доказано от разума".

Едва ли е нужно да добавяме, че като отхвърли уроците на своите родители по нравственост и като се отказа от всички без изключения етически системи, същата тази нихилистична младеж формира в своята среда ядро от нравствени обичаи, обичаен ред, много по-дълбоко нравствени от начина на живот на техните родители, формиран от евангелието или от "категоричния императив" на Кант, или от "правилно разбраната лична изгода" на английските утилитаристи.

Но преди да отговорим на въпроса "защо да бъда нравствен?", нека първо да разгледаме мотивите на човешките постъпки.

II

Когато нашите предци са се опитвали да си изяснят какво кара човек да действува по един или друг начин, те са го правили много просто. И досега могат да се намерят католически книжки с картинки, на които е изобразено това обяснение. По полето върви човек и без да подозира, носи дявола на лявото си рамо, а ангела – на дясното. Дяволът го тласка към злото, а ангелът се опитва да го предпази от злото; и ако ангелът победи и човекът си остане добродетелен, тогава три други ангела ще го подхванат и ще го отнесат в облаците. По-добре не може и да бъде обяснено.

Нашите стари бавачки, добре осведомени по тези въпроси, дори ще ви кажат, че детето никога не трябва да се слага да спи, без да му се разкопчае яката на ризката. Трябва гръдната кост под шията му да е открита; тогава ангелът хранител ще може да се приюти в нея. Иначе дяволът ще мъчи детето, докато то спи.

Разбира се, всички тези обичайни, наивни вярвания постепенно изчезват. Изчезват старите думи, но същността им си остава.

Хората, получили някакво образование, вече не вярват в дявола; но тъй като най-често тяхното разбиране за природата в никакъв случай не е по-рационално от разбирането на нашите бавачки, те просто скриват дявола и ангела зад схоластични думи7, които при тях минават за философия. Вместо дявол сега казват: "Плът, лоши страсти". Ангела сега са го заменили с думите "съвест", "душа" – "отражение на мислите на Твореца" или пък с "Великият зидар", както казват франкмасоните. Постъпките на човека пак се представят, както и някога в старото време, като следствие от борбата, но не на две враждебни същества, а на две враждебни начала – доброто и злото. И човек се смята или не се смята за добродетелен в зависимост от това, кое от двете начала – душата, съвестта или пък плътските страсти – ще надделее.

Лесно можем да разберем ужаса, който са изпитвали нашите дядовци, когато английските философи от XVIII век, а след тях и френските енциклопедисти започнали да твърдят, че ангелите и дяволите нямат нищо общо с човешките постъпки; че всички постъпки на човека – добри и лоши, полезни и вредни – имат една и съща подбуда: желанието за лично удовлетворение.

Вярващите, и най-вече огромната маса фарисеи, вдигнали тогава голям шум, обвинявайки философите в безнравственост. Всячески са ги оскърбявали и анатемосвали. И когато по-късно, през XIX век, същите мисли били изказани от Бентам, Мил, а след това и от Чернишевски, и от много други, и тези автори започнали да доказват, че егоизмът, т.е. желанието за лично удовлетворение, е истинският двигател на всички наши постъпки, проклятията на религиозно-фарисейския лагер зазвучали с нова сила. Започнали да наричат тези автори невежи, развратници, а книгите им отминавали с мълчание.

А може би твърдението им наистина е било неправилно?

Да вземем например човек, който отнема и последния залък от гладуващите деца. Нали всички единодушно ще го сметнат за непоправим егоист, воден само от любовта към самия себе си.

И друг, когото всички смятат за добродетелен. Той дели и последния си залък с гладуващите, дава и дрехата от гърба си на онзи, който мръзне на студа. И моралистите, говорейки с езика на религията, в един глас твърдят, че в този човек любовта към ближния стига до саможертва, че той се ръководи от друга наклонност, съвсем различна от тази на егоиста.

А между другото, ако се замислим малко, няма да е трудно да забележим, че макар и последствията от тези две постъпки да са съвсем различни за човечеството, движещата сила и на едната, и на другата е една и съща. И в единия, и в другия случай човек търси удовлетворение на своите лични желания – следователно удоволствие.

Ако човекът, който дава и ризата от гърба си на друг, не изпитва от това лично удовлетворение, той не би го направил. И обратното, ако той изпитва удоволствие да отнеме и последния залък от децата, той би постъпил именно така. Но ще му е неприятно, тежко да постъпи така; и точно обратното, ще му е приятно да раздели всичко, което има, с другите – и той дава своя залък на другия.

И ако ние не се откажем да употребяваме в нов смисъл думи с установено вече значение, за да избегнем объркването на понятията, бихме могли да кажем, че и единият, и другият човек действуват под влияние на егоизма (себелюбието) си. Някои автори говорят така, за да откроят мисълта си, да я изразят в по-драстична форма, която поразява въображението, и заедно с това да опровергаят измислицата, според която подбудите и в двата случая са съвсем различни. А в действителност подбудата е една и съща: да се изпита удовлетворение или да се избегне тежко, неприятно чувство, което всъщност е едно и също.

Да вземем например най-големия негодник Тиер8, който е избил 35 хиляди парижани при разгрома на Комуната; да вземем убиеца, който е изклал едно цяло семейство, за да се отдаде на пиянство и разврат. Те постъпват така, защото в дадения момент желанието на Тиер за слава и жаждата на убиеца да се сдобие с пари са надделели над всички останали желания. В този момент жалостта, дори състраданието в тях са убити от друго желание, друга жажда. Те действуват почти като машини, за да удовлетворят потребностите на своята природа.

Или да оставим хората, водени от силни страсти, и да вземем малкия човек, който мами приятелите си, лъже и извърта на всяка крачка или за да получи пари за пиене, или за да се перчи, или просто защото обича да лъже. Да вземем буржоата, който ограбва работниците си грош по грош, за да купи дрехи на жена си или на любовницата си. Да вземем който и да е друг долнопробен мошеник. Всички те еднакво се подчиняват само на своите наклонности; всички те търсят удовлетворение на потребностите си или се стремят да избягнат онова, което за тях би било мъчително.

Да се сравняват такива дребни мошеници с този, който отдава живота си за освобождението на угнетените и се изкачва на ешафода, както се изкачва руската революционерка, е почти срамно. До такава степен са различни резултатите от живота на тези хора за човечеството: толкова привлекателни са едните и толкова отвратителни другите.

А между другото, ако попитате дори една минута преди екзекуцията революционерката, която се жертва, тя ще ви каже, че не би сменила живота си на преследван от царските псета дивеч и дори смъртта си с животеца на дребния мошеник, който краде работниците си. В своя живот, в борбата си срещу властващите чудовища тя намира най-висше удовлетворение. Всичко останало извън борбата, всичките дребни радости и скърби на "еснафското щастие" й се струват толкова нищожни, толкова скучни, толкова жалки! "Вие не живеете – би казала тя – вие живуркате, а аз живях!"

Ние, както се вижда, тук говорим за обмислените, съзнателните постъпки на човека; за неволните, почти машинални постъпки и действия, представляващи една огромна част от живота на човека, ще поговорим по-късно. И така, в съзнателните, обмислените постъпки човек винаги търси това, което му дава удовлетворение.

Някой се напива всеки ден, защото търси във виното нервната възбуда, която не намира в изтощената си нервна система. Друг не се напива, макар че това му доставя удоволствие, отказва се от виното, за да запази жива мисълта си и непокътнати силите си, за да се наслаждава на нещо друго, което предпочита пред виното. Но като постъпва така, не постъпва ли той точно по същия начин, както човекът, който обича да си похапва, но се отказва по време на обяда от едно ядене, за да се наяде с друго, любимо ядене?

Каквото и да прави човек, той винаги търси удовлетворение на своите желания или се старае да избегне нещо неприятно.

Когато една жена, като Луиза Мишел9, дава последния си залък на първия срещнат и сваля последната дрипа от гърба си, за да завие една друга жена, а самата трепери на палубата на кораба, отвеждащ я на каторга в Нова Каледония, тя постъпва така, защото би страдала много повече само от вида на гладния човек или на треперещата от студ жена, отколкото когато тя самата трепери или чувствува глад. Тя избягва неприятното чувство, силата на което могат да разберат само тези, които сами са го изпитали.

Когато австралиецът, за когото разказва Дарвин, линее при мисълта, че все още не е отмъстил за смъртта на своя роднина; когато той слабее с всеки изминат ден, измъчван от съзнанието за своята страхливост, и се връща към нормален живот едва след като изпълни дълга на родовата мъст – този австралиец извършва постъпка, често пъти геройска, за да се избави от измъчващите го угризения на съвестта, и отново да опознае вътрешния свят, който създава висшата наслада.

Когато стадо маймуни, виждайки, че една от тях е убита от куршума на ловеца, въпреки страха от насочената към тях пушка, накуп се приближават до палатката му и искат от него да върне трупа; когато старият самец от това стадо се решава да дойде съвсем близо до палатката като отначало заплашва ловеца, а след това го моли и накрая с воя си постига своето и получава трупа, след което стадото отнася убития си другар, огласявайки въздуха с вопли (факт, разказан от Форбс), в този случай маймуните се подчиняват на чувството си за съболезнование, което надделява над всякакви съображения за лична безопасност. Чувството за съболезнование и взаимност потиска всички останали чувства: самият живот губи смисъл за тях, докато не се убедят, че е невъзможно да върнат живота на другаря си. То действува на бедните животни толкова угнетяващо, че те пренебрегват дори явната опасност, само и само да се избавят от него.

Когато хиляди мравки се хвърлят в огъня на горящия мравуняк, запален за развлечение от това зло животно – човека, и стотици умират в огъня, спасявайки личинките си, те също така се подчиняват на дълбоко заложена в тях потребност: да спасяват потомството си. Те рискуват всичко, за да запазят личинките, които са отглеждали – често с много по-големи грижи, отколкото майката буржоазка отглежда децата си.

И накрая, когато микроскопичната инфузория отплува от светлината на палещите лъчи и търси умерено топли лъчи, когато растението обръща цвета си към слънцето, а през нощта свива листенцата си – всички тези същества се подчиняват на потребността да избягнат неприятното и да се насладят на приятното, точно така, както правят мравката, маймуната, австралиецът, мъченикът християнин, мъченикът революционер.

Да се търси удовлетворяване на потребността, да се избягва това, което е мъчително – такъв е всеобщият факт (някои ще кажат "закон") на живота. В това е самата същност на живота.

Без това търсене на удовлетворението животът би станал невъзможен. Организмът би се разпаднал, би се прекратило съществуването.

Следователно каквато и да е постъпката на човека, какъвто и начин на действие да избере, той винаги постъпва по един или друг начин, подчинявайки се на потребността на своята природа. Най-отвратителната постъпка, както и най-прекрасната или най-незначителната в еднаква степен са следствие от потребността на дадения момент. Човек постъпва по един или друг начин, защото намира в него удовлетворение или така избягва (или си мисли, че избягва) неприятно усещане.

Това е точно установено. То е същността на онова, което са нарекли теория на егоизма.

И така. Постигнахме ли поне нещо с посоченото по-горе обобщение?

Да, разбира се, че постигнахме. Завоювахме си една истина и разрушихме един предразсъдък, който лежи в основата на всички останали предразсъдъци. И тъй като цялата материалистическа философия се отнася за човека, то тя се съдържа в това заключение.

Но следва ли от това, че постъпките на човека са незначителни, какъвто извод побързаха да направят доста хора? Нека го анализираме сега.

III

Видяхме, че обмислените и съзнателни постъпки на човека – по-късно ще поговорим за неосъзнатите навици – всички те имат еднакъв произход. Постъпките, наричани добродетелни и онези, които наричаме порочни, великите прояви на саможертва и дребно мошеничество, привлекателните и отвратителните постъпки – всички те имат един и същ източник. Всички се извършват, за да се отговори на потребността, която зависи от природата на личността. Всички имат за цел да доставят удовлетворение на потребността, т.е. удоволствие, или пък да отговорят на желанието да се избегне страданието.

Видяхме това в предната глава, която представлява сбито описание на огромна маса от факти; а такива, потвърждаващи казаното, могат да се посочат още безброй много.

Ясно е, че подобно обяснение озлобява тези, които още са обсебени от религиозни мисли. То не оставя място за свръхестествените сили: то изключва мисълта за безсмъртието на душата. И наистина, ако човек винаги се подчинява на потребностите на своята природа, ако той, тъй да се каже, е само един "съзнателен автомат", къде е тогава мястото на безсмъртната душа? Какво е станало с безсмъртието – това последно убежище на онези, които много са страдали и малко са се радвали и които по тази причина вярват, че ще бъдат възнаградени в другия, задгробния живот?

Разбираме, че хората, израснали сред предразсъдъци, невярващи в науката – тя толкова често ги е лъгала – и в много по-голяма степен водени от чувството, отколкото от разума, отхвърлят това обяснение. То им отнема и последната надежда.

Но какво да кажем за революционерите, които, като се започне от XVIII век и се стигне чак до наши дни, щом се запознаят за пръв път с естественото обяснение на човешките постъпки (ако щете, с теорията на егоизма), веднага бързат да си направят от нея извод, какъвто си е направил и младият нихилист, когото споменахме в началото, т.е. казват: "Долу всякаква нравственост!"

Какво да кажем за тези, които след като са се убедили, че както и да постъпва човек, той постъпва по точно определен начин, за да отговори на потребностите на своята природа, бързат да направят от това извода, че всички постъпки са незначителни; че няма нито добро, нито зло; че да спасиш давещия се или да удавиш човек, за да му отнемеш часовника, са две равнозначни постъпки; че мъченикът, умиращ на ешафода, след като е работил през живота си за освобождението на човека, и дребният мошеник са една стока, защото и двамата са търсили удовлетворение на потребността, търсили са щастие!

Ако тези хора биха добавили, че на света няма пито приятни, нито неприятни миризми; че ароматът на розата и вонята на асафетидата10 са еднакви, защото и едното, и другото са само колебания на частиците на веществото; че няма нито добър, нито лош вкус, тъй като горчивината на хинина и сладостта на гуаявата11 са пак само колебания на частиците; че на света няма нито физическа красота, нито грозота, нито ум, нито глупост, защото красотата и грозотата, умът и глупостта са също резултат от колебанията, химически и физически, в клетките на организма – ако те биха добавили всичко това, то би могло да се каже, че говорят глупости, но поне разсъждават от гледната точка на формалната логика на лудия.

Но те не твърдят такова нещо. Те признават за себе си и за другите разликата между добрия и лошия вкус, между приятната и неприятната миризма, те знаят разликата между ума и глупостта, красотата и грозотата… И какъв извод можем да направим от това?

Нашият отговор е много прост. Работата е там, че Мандевил, който е писал през 1723 г. своята "Басня за пчелите", руският нихилист от 60-те години и съвременният френски анархист разсъждават така, защото сами не си дават сметка колко са затънали в предразсъдъците на християнското си възпитание. За каквито и атеисти, материалисти или анархисти да се смятат, те продължават да разсъждават по въпроса за нравствеността буквално както са разсъждавали отците на християнската църква или основателите на будизма.

Тези добродушни старци са казвали: "Постъпката ще бъде добра, когато душата е победила плътта; тя ще бъде лоша, ако плътта е победила душата, и тя ще бъде незначителна, ако не е нито едното, нито другото. Само по този признак можем да съдим добра ли е постъпката или лоша". И нашите млади другари повтарят след отците на християнството и будизма: "Само по този признак можем да съдим добра ли е постъпката или лоша. Щом него го няма, тогава няма нито добро, нито зло".

Отците на църквата са казвали: "Погледнете животните – те нямат безсмъртна душа. Техните постъпки просто отговарят на потребностите на природата им; и затова при животните не може да има нито лоши, нито добри постъпки. Всички техни постъпки са незначителни. Ето защо за животните няма да има нито ад, нито рай; нито наказание, нито награда".

И нашите млади другари повтарят след свети Августин12 и свети Шакямуни13: "Човекът също е животно; неговите постъпки също отговарят само на потребностите на природата му. И затова не може да има нито добри, нито лоши постъпки. Те всички са незначителни".

Навсякъде, винаги се сблъскваме с все същата проклета идея за наказанието и наградата, която се изпречва пред разума. Навсякъде все същото нелепо наследство от религиозното обучение, по силата на което излиза, че постъпката е добра, само когато се извършва чрез внушение свише, и е незначителна, ако отсъствува свръхестественото внушение. Дори и у тези, които най-много се присмиват на дявола и ангела, намираме дявола на лявото им рамо, а ангела на дясното.

"Прогонихте дявола и ангела, не ви е по силите да ни кажете кое е добро и кое е зло, а аз нямам друга мярка и не мога да съдя за постъпките."

В това разсъждение още са живи старите вярвания с техния дявол и ангел, въпреки външната им материалистична окраска. И най-лошото е, че и съдията, който раздава камшици на едни и награди на други, също присъства тук, и дори принципите на анархията не са в състояние да изкоренят това понятие за наградата и наказанието.

Но ние веднъж завинаги се отказахме и от свещеника, и от съдията. Изобщо нямаме нужда от тях. И затова разсъждаваме така: "Когато асафетидата ми мирише отвратително, когато змията хапе хората, а лъжецът ги мами – всички в еднаква степен се подчиняват на природна необходимост. Това е вярно. Но и аз също се подчинявам на такава природна необходимост, когато мразя растението с отвратителна миризма, мразя змията, убиваща хората с отровата си, и мразя хората, които понякога са по-вредни и от змиите. И аз ще действувам според това чувство, без да се обръщам нито към дявола, с когото, впрочем, не се познавам, нито към съдията, когото мразя повече от змията. Аз и моите съмишленици също се подчиняваме на потребностите на нашата природа. И ще разберем на чия страна е разумът, а следователно и силата".

Именно това ще разгледаме сега и ще видим, че ако свети Августин не е намирал друго основание да разграничава доброто от злото, освен внушението свише, животните си имат свои, много по-реални основания за такова разграничаване. Животните изобщо, като се почне от насекомото и се стигне до човека, прекрасно знаят кое е добро и кое лошо, без да се обръщат нито към евангелието, нито към философията. Причината да го знаят е отново в техните природни потребности: в условията, необходими за запазването на вида, които от своя страна, водят до осъществяването на възможно най-голямото щастие за всяко отделно същество.

IV

За да разграничат доброто от лошото, юдейските, будистките, християнските и мюсюлманските богослови винаги са се позовавали на божественото внушение свише. Те виждали, че човек, цивилизован или дивак, учен или неграмотен, развратник или добър и честен, винаги знае, кога постъпва добре и кога – лошо, особено, кога постъпва лошо. И тъй като не можели да обяснят този всеобщ факт на човешката природа, те са го приписвали на чувството, съзнанието, внушено на човека свише.

След тях и философите метафизици говорят за същата вродена съвест, за мистичен императив, което, впрочем, нищо не обяснява и е просто замяна на едни думи с други.

Но нито богословите, нито метафизиците14 са успели да открият простия, феноменален факт, че всички животни, живеещи на общества, могат да разграничават доброто и злото също както човека. И най-важното, тяхното разбиране за доброто и злото е съвсем същото, каквото е и при него. При най-развитите представители на всеки клас животни, т. е. при висшите насекоми, висшите риби, птици и млекопитаещи тези представи са дори тъждествени.

Някои мислители от XVIII век вече са обръщали внимание, макар и бегло, на това съвпадение, но то е било забравено и пред нас сега стои задачата, да покажем голямото му значение.

Видните изследователи на мравки, Хубер15 и Форел16, чрез много наблюдения и опити са доказали, че ако една мравка, която си е напълнила гушката с мед, срещне други гладни мравки, те веднага почват да я молят да им даде. И при тези малки умни насекоми се смята за дълг ситата мравка да повърне мед и да даде възможност на гладните си другарки да се нахранят.

Попитайте мравките, дали е добре да откажат да дадат мед на мравките от своя мравуняк? И те ще ви отговорят с факти, смисълът на които е напълно ясен – да се откаже е много лошо. С мравката егоистка другите от мравуняка биха постъпили по-лошо, отколкото с враг от друг вид. Ако една мравка откаже да даде мед на своите мравки по време на сражение с мравки от друг вид, то нейните "роднини" биха напуснали сражението, за да накажат егоистката. Този факт е бил доказан с опити, които не пораждат никакви съмнения.

Или пък попитайте врабците, живеещи във вашата градина, добре ли постъпва този от тях, който е видял, че сте хвърлили трохи и не е предупредил другите за това приятно събитие. Ако врабците можеха да разберат вашия въпрос, сигурно биха ви отговорили, че това никога не се случва. Или ги попитайте, добре ли постъпва еди-кой си млад врабец, откраднал от мързел няколко сламки от гнездото, което строи друг врабец. На този въпрос врабците, нахвърлили се върху крадеца, заплашвайки да го изкълват до смърт, много ясно ще ви отговорят, че това е много лошо.

Попитайте мармотите17, добре ли е да отказваш на другите мармоти от колонията достъп до подземния си склад за храна? И те пак ще ви отговорят, че е много лошо, тъй като по всякакъв начин ще тормозят скъперника.

Накрая попитайте първобитния човек, например чукчата18, дали е добре да влезе в чума19 на друг чукча, когато там няма никой, и да си вземе храна? И той ще ви отговори, че ако чукчата може сам да си намери храна, той постъпва много лошо, като я взема от друг. Но ако е много изморен или изобщо е изпаднал в беда, тогава е задължително да вземе храната, без значение къде е тя. Но в такъв случай той ще постъпи добре, като остави шапката си или поне късче от ремък със завързан възел, за да разбере стопанинът, когато се върне, че не е идвал враг или някакъв скитник. Това ще го избави от съмнението, че някъде наблизо се е появил лош човек.

Хиляди подобни факти могат да бъдат посочени. Цели книги могат да бъдат написани, в които да се покаже колко са сходни понятията добро и зло при човека и животните.

Нито мравката, нито птицата, нито чукчата са чели Кант, отците на Църквата, Мойсеевия закон. Но всичките имат еднакво разбиране за доброто и злото. Защо е така? И ако помислите малко по този въпрос, веднага ще разберете, че добро при мравките, мармотите, християнските проповедници и при отричащите религията учители по нравственост е това, което е полезно за запазване на рода, и че зло е това, което е вредно за него. Не за личността, както твърдят Бентам и Мил (утилитаристите), а непременно за цялата раса, за целия род.

Никоя религия, никоя тайнствена представа за съвестта няма нищо общо с това разбиране за доброто и злото. То представлява естествена потребност за всички животински видове, оцеляващи в борбата за съществуване. И когато създателите на религиите, философите и моралистите разсъждават за божествените или метафизичните "същности", те само повтарят това, което всъщност практикува всяка една мравка, всяка една птица в своето мравешко или птиче общество.

"Полезно ли е това за обществото? Следователно в такъв случай е добро. Вредно ли е за обществото? Следователно е лошо".

Това понятие може да бъде много ограничено при низшите животни или пък много се разширява при висшите, но същността му се запазва.

При мравките то много рядко се проявява извън пределите на мравуняка. Наистина срещат се федерации от неколкостотин или няколко хиляди мравуняци, но това са изключения. Обикновено всички обществени обичаи на мравешките общества, всичките норми за "порядъчност" са задължителни само за членовете на дадения мравуняк. Трябва да делиш запасите си от мед, но само с членове на своя мравуняк. Два мравуняка няма да се обединят в едно общо семейство, ако не се появят някакви изключителни обстоятелства – например обща беда. Същото е и при врабците от Люксембургската градина (в Париж), които нападат жестоко всеки чужд врабец – например от градината Монж, ако той се вмъкне в "тяхната". И чукчата от един род се отнася към чукчите от друг род като към чужди: за тях не важат обичаите, възприети от неговия род. Така например на пришълеца се разрешава да продава стоката си (да продава, според техните разбирания, винаги означава да обереш в една или друга степен купувача: или единият, или другият винаги е на загуба); обаче вътре в своя род те не допускат никаква продажба: на своите просто трябва да даваш без всякакви сметки. И накрая, истински образованият човек разбира скритата и незабележима на пръв поглед връзка между него и последния дивак и той разпростира кръга на действие на понятията си за солидарност върху целия човешки род и дори отчасти върху животните.

По този начин понятието се разширява, но същността му се запазва.

От друга страна, понятието за добро и зло се изменя съобразно с развитието на ума и натрупването на знания. То не е неизменно.

По време на периодичните гладувания първобитният дивак е можел да смята за много добро, т.е. полезно за рода, изяждането на старците, станали бреме за роднините си. Той е можел да смята също така за много добро, т.е. полезно за рода, "изгонването", т.е. убиването на част от новородените деца, и запазването за всяко семейство само по две или три, които майката е хранела до тригодишна възраст и изобщо се е грижела за тях с голяма любов20.

Ясно е, че сега ние не постъпваме така. Нашите понятия са се изменили. Но и нашите средства за живот не са такива, каквито са били при диваците от каменния век. Цивилизованият човек вече не е в положението на малкото племе диваци, което е трябвало да избира между две злини: или да изяжда труповете на старците, когато те са се принасяли в жертва на своя род и са умирали за общата полза, или целият род да гладува и в един момент да се окаже, че не е в състояние да нахрани нито старците, нито децата.

Трябва мислено да се пренесем в онези времена, които трудно можем да си представим, за да разберем, че при тогавашните условия полудивият човек може би е разсъждавал доста правилно.

Разсъжденията могат да се променят. Разбирането за полезното и вредното се изменя с течение на времето, но същността му се запазва. И ако се опитаме да изразим с едно изречение цялата философия на животинския свят, ще видим, че за всички – за мравките, птиците, мармотите и хората – важи едно и също.

Християнските учители ни казват: "Не прави на другия това, което не искаш да направят на тебе". И добавят: "В противен случай ще отидеш в ада".

Разбирането за нравствеността, което произтича от изучаването на животинския свят, не е на по-ниско, а по-скоро на по-високо равнище от горепосочената. Тя просто казва: "Постъпвай с другите така, както искаш при същите обстоятелства те да постъпват с тебе".

И бърза да добави: "Ще отбележим, че това е само съвет; но този съвет е плод на много дълъг опит, изведен от живота на огромно множество животни, живеещи на общества; и за цялото това множество животни, живеещи на общества, включително и за човека, да се постъпва по посочения начин е станало навик. Впрочем, без него нито едно общество не би могло някакси да преживее, нито един вид животни не би могъл да се справи с природните трудности, с които трябва да се бори".

Истина ли е обаче, че именно това начало се откроява в резултат на наблюденията над общуващите животни и човешките общества? Приложимо ли е то? И по какъв начин това начало се превръща в навик и се развива постоянно? Точно това ще разгледаме сега.

V

Ясно е, че понятието за добро и зло съществува в човешкото общество. Колкото и да е ниско равнището на развитие на човека, колкото и да са замъглени мислите му от най-различни предразсъдъци или съображения за лична изгода, той все пак смята за добро онова, което е полезно за обществото, в което живее, и за зло онова, което е вредно за това общество.

Но откъде се взема у човека това понятие, което понякога е толкова смътно, че трудно може да се различи от обикновеното чувство? Да вземем например милионите човешки същества, които никога не са мислили за цялото човечество. Всяко едно от тях познава най-вече собствения си род, много рядко нацията си и как може то да смята за добро онова, което е полезно за цялото човечество? А като се имат предвид и неговите тясноегоистични инстинкти, дори възниква въпросът как то може да достигне до мисълта за единство, макар и само със своето племе?

Този въпрос е занимавал много мислителите от всички епохи. Той продължава да ги занимава и досега, не минава и година, без да излязат поне няколко труда по този въпрос. И ние на свой ред се опитваме да изложим нашите възгледи. Между другото ще отбележим, че ако тълкуването на факта се мени, самият факт си остава неизменен; и ако пък нашето тълкуване се окаже неправилно или непълно, фактът, че човекът притежава нравствено чувство с произтичащите от него последици си остава непоклатим. Ние може да даваме неправилно обяснение за произхода на планетите, които се движат около слънцето, но планетите си се движат и една от тях ни носи в пространството. Така е и с нравственото чувство.

Вече споменахме за религиозното обяснение. "Ако човек е способен да различава доброто и злото – казват религиозните хора – значи, Бог им е внушил това разбиране. Дали са полезни или вредни някакви постъпки, не е нужно да се разсъждава – човек е длъжен да се подчинява на волята на своя творец". Няма да се спираме на това обяснение – то е плод от страха и невежеството на първобитния човек.

Други (например Хобс)21 са се опитвали да обяснят нравственото чувство у човека с влиянието на законите. "Законите – казват те – са развили у човека чувството за справедливото и несправедливото, доброто и злото". Едно такова обяснение читателите сами могат да преценят. Те знаят, че законът не е създавал обществените наклонности на човека, а ги е използвал, за да може наред с нормите за нравственост, които хората признавали, да им наложи допълнително такива предписания, които са от полза само за управляващото малцинство, поради което хората не са искали да ги признават. Законът по-често е изопачавал, отколкото да е развивал чувството за справедливост. Затова и не можем да приемем такава теза.

Няма да се спираме също така и на обяснението на утилитарните философи, извеждащи нравственото чувство на човека от съображенията за ползата му от една или друга постъпка. Те твърдят, че човек постъпва нравствено заради личната си изгода и не вземат предвид чувството за общност на всеки един с цялото човечество; а междувременно такова чувство съществува, независимо от това какъв е неговият произход. Следователно в тяхното обяснение има известна доза истина; но я няма цялата истина. И затова ще продължим по-нататък.

Пак при мислителите от XVIII век намираме първото, макар и непълно обяснение на нравственото чувство.

В една прекрасна книга, която духовенството от всички религии отминава с мълчание, затова и малко известна дори на нерелигиозните мислители22, Адам Смит23 е посочил истинския произход на нравственото чувство. Той не се е опитвал да го търси в религиозните или мистични внушения, видял го е в най-обикновеното чувство на взаимна симпатия.

Пред очите ви бият дете. Вие знаете, че детето страда: вижда се от измъченото личице и сълзите; и човешкото ви въображение ви кара самият вие почти да усещате неговата болка. Ако не сте страхливец, вие се нахвърляте върху злосторника и измъквате детето от ръцете му.

Този пример обяснява почти всички нравствени чувства. Колкото по-силно е развито въображението ви, толкова по-ясно си представяте това, което чувствува страдащото същество и толкова по-силио, толкова по-изтънчено ще бъде вашето нравствено чувство. Колкото по-добре умеете да се поставите на мястото на другия и да почувствувате причиненото му зло, нанесеното му оскърбление или проявената към него несправедливост, толкова по-силно ще бъде желанието ви да направите нещо, за да попречите на злото, обидата, несправедливостта. И колкото повече различните житейски обстоятелства или заобикалящите ви хора, или пък силата на собствената ви мисъл и собственото ви въображение развият у вас навика да действате, в смисъл накъдето ви тласка вашата мисъл и въображение, толкова повече у вас ще расте нравственото чувство, нещо повече – то ще стане навик.

Такива са били идеите, които развивал и подкрепял с множество примери Адам Смит. Бил е млад, когато е писал тази книга, много по-добра от труда му "Богатството на народите", написан някъде към края на живота му. Освободен от религиозни предразсъдъци, той е търсил обяснението на нравствеността във физическите свойства на физическата човешка природа и затова в продължение на сто и петдесет години светските и духовните защитници на религията са отминавали и продължават да отминават с мълчание тази книга.

Единствената грешка на Адам Смит е била, че той не е забеляза същото това чувство на симпатия, станало вече навик, при животните.

Каквото и да говорят привържениците на Дарвин, които обръщат внимание само на мисълта му относно борбата за съществуване, заимствувана от Малтус24 и развита в "Произход на видовете", те не забелязват писаното от него в последния му труд "За произхода на човека" за чувството на взаимна поддръжка като изключителна черта в живота на всички обществени животни. Канята убива врабеца, вълкът изяжда мармотите; но каните и вълците си помагат при лова; а врабците и мармотите умеят така добре да си помагат, когато се защитават от хищните животни, че само глупавите могат да пострадат. Във всяко животинско общество взаимната поддръжка е закон (всеобщ факт) на природата, много по-важен от борбата за съществуване, чиито прелести ни възхваляват буржоазните автори, за да ни измамят по-лесно

Когато изучаваме животинския свят и се вглеждаме в борбата за съществуване, която всяко живо същество води против враждебните материални условия и против враговете си, забелязваме, че колкото повече е развито началото на взаимност в дадено животинско общество и колкото в по-голяма степен то се е превърнало в навик, толкова повече са шансовете на това общество да оцелее и да победи в борбата с материалните несгоди и враговете си. Колкото е по-голямо чувството за взаимозависимост между членовете на обществото, толкова по-добре се развиват у всеки един от тях две качества, които са залог за победата и прогреса: мъжество и свободна инициатива на отделната личност. И обратното, ако при някакъв животински вид или малка група от този вид, се загуби чувството за взаимна поддръжка (а това понякога с случва в периоди на особено голяма нищета или на изключително изобилие от храна), резултатът е отслабване на двата основни двигателя на прогреса – мъжеството и личната, инициатива; ако пък те съвсем изчезнат, обществото запада и загива, тъй като не е в състояние да се бори с враговете си. Без взаимно доверие не може да има борба; без мъжество, без лична инициатива, без взаимна поддръжка (солидарност) няма победа. Поражението е неизбежно.

По-нататък пак ще се върнем към този въпрос, и тогава ще имаме възможност да докажем с маса факти, че законът за взаимната поддръжка е закон за прогреса; че взаимната помощ, а следователно и мъжеството, и инициативата, възпитавани от нея, осигуряват победа на онзи вид, който по-добре я прилага в практиката. Тук е напълно достатъчно само да посочим този факт. Неговото значение за въпроса, който ни интересува, е очевидно.

Сега нека си представим, че такова чувство за взаимна поддръжка съществува и се практикува вече милиони векове, изминали от времето, когато първите зачатъци на животинския свят започват да се появяват на земното кълбо. Да си представим, че това чувство постепенно се е превръщало в навик и се е предавало по наследство, като се започне от най-простия микроскопичен микроорганизъм и се стигне до съвременните животински видове: насекомите, земноводните, птиците, млекопитаещите и човека. И тогава вече ще ни стане ясен произходът на нравственото чувство. За животното то е същата необходимост, каквато е храната или дихателните органи.

И така, без да се впускаме в подробности (защото, тогава ще трябва да говорим как сложните животински видове първоначално са произлезли от "колонии" едноклетъчни), виждаме какъв е произходът на нравственото чувство.

Наложи се да се изразяваме много кратко, за да можем да изложим този голям въпрос само на няколко странички; но казаното е достатъчно, за да се види, че в произхода на нравственото чувство няма нищо тайнствено и сантиментално. Ако не е съществувала тясната връзка между индивидуализма и вида, животинският свят никога не би се развил и не би достигнал по-съвършени форми. Най-развитият организъм на земята щеше да бъде едно от онези топчета пихтиесто вещество, които плават във водата, и едва се забелязват с микроскоп. Но би ли могъл един такъв организъм да съществува, след като най-простите струпвания на клетки представляват вече съобщества за борба с външните условия?

VI

И така, ако наблюдаваме животинските общества, но не от гледище на пристрастния буржоа, а като обикновени мислещи наблюдатели, ще трябва да признаем, че нравственото начало "Отнасяй се към другите така, както искаш те да се отнасят към тебе при същите обстоятелства" се среща навсякъде, където има общества.

И ако изследваме по-подробно постепенното развитие на животинския свят, ще забележим (както са забелязали зоологът Кеслер25 и икономистът Чернишевски), че взаимната поддръжка е имала много по-голямо значение за прогресивното развитие на животинския свят в сравнение с всички приспособявания на организмите, които са се появили в резултат на борбата между отделните индивиди.

Няма никакво съмнение, че същата взаимна поддръжка се среща в още по-голяма степен в човешките общества. Още при маймуните, които са висш тип в развитието на животинския свят, откриваме широко развита практика на солидарност. А човекът прави още една крачка напред в тази насока и само благодарение на това той успява да запази сравнително слабата си природа, въпреки природните препятствия, които са стояли на пътя й, и в много голяма степен да развие разума си. Дори при най-първобитните народи, останали и досега на равнището на каменния век, живеещи на малки общини, откриваме най-високо развитие на взаимност, практикувана от всички членове на общината.

Затова и чувството за солидарност (взаимност), и навикът за него никога не изчезват от човешкото общество, дори и в най-мрачните периоди на историята. Дори тогава, когато по силата на някакви временни обстоятелства – потисничество, робство, експлоатация – това велико начало на обществения живот запада, то продължава да живее в мислите на мнозинството и в края на краищата предизвиква протест срещу несправедливите, егоистични учреждения – революция. И това е напълно естествено: без него обществото ще загине.

За огромното мнозинство от животни и хора чувството за взаимност си остава и трябва да си остава вечно живо като придобит навик, като начало, което е присъщо на ума, макар и човекът често да му е изменял с постъпките си.

У нас говори еволюцията на целия животински свят. А тя е много дълга. Тя продължава вече стотици милиони години.

Дори да поискаме да се освободим от това чувство, няма да можем. Човек по-лесно би свикнал да ходи на четири крака, отколкото да се избави от нравственото чувство, защото в развитието на животинския свят нравственото чувство се е появило по-рано от ходенето на два крака. Нашето нравствено чувство е природна способност, също както осезанието или обонянието.

Що се отнася до закона и религията, които също проповядват това начало, ние знаем, че те чисто и просто го използват, за да покажат откъм добрата страна своите предписания, обслужващи завоевателите, експлоататорите, свещениците. Ако този принцип за солидарност, чиято справедливост всички охотно признават, не съществуваше, те нямаше да имат такава голяма власт над човешките умове. Те се ползуват от него; те се прикриват зад него точно така, както държавната власт се е внедрила в обществото, използвайки човешкото чувство за справедливост и представяйки се за защитник на слабите от силните.

Отхвърляйки закона, религията, властта, човечеството отново си възвръща нравственото начало и, подлагайки го на критика, го пречиства от фалшификациите, с които духовенството, съдиите и всякакви други управници са го тровели и досега го тровят.

Но да се отрича нравственият принцип, защото Църквата и Законът са го използували за своите цели, ще бъде толкова неблагоразумно, колкото да се обяви, че човекът никога вече няма да се мие, че ще яде свинско месо, заразено с трихинин и ще отхвърли общинското владение на земята, само защото Коранът предписва умиваме, хигиенистът Мойсей забранява на евреите да ядат свинско, а шериатът (сборник на Мюсюлманското обичайно право – допълнение към Корана) изисква земята, която не е обработвана три години, да се връща на общината.

Трябва да отбележим, че принципът, по силата на който сме длъжни да се отнасяме с другите така, както искаме да се отнасят с нас, не е нищо друго, освен начало на Равенството, т.е. основното начало на анархизма. И не е възможно да си анархист, ако не го прилагаш на практика.

Ние не желаем да ни управляват. Но с това не заявяваме ли, че от своя страна не желаем да управляваме другите? Ние не желаем да ни мамят, ние искаме винаги да ни казват само истината; но с това не заявяваме ли, че не искаме никого да мамим, че се задължаваме да казваме истината, цялата истина? Ние не искаме да ни отнемат плодовете на нашия труд; но с това не заявяваме ли, че ще уважаваме плодовете на чуждия труд?

И наистина, откъде-накъде ще искаме да се отнасят с нас по един начин, а в същото време самите ние ще се отнасяме с хората по съвсем друг начин? Да не би да сме "бяла кост"26, както казват киргизите, и това да ни дава право да се отнасяме с другите, както намерим за добре? Само една такава мисъл е достатъчна, за да се разбунтува чувството ни за равенство.

Равенството във взаимоотношенията и произтичащата от него солидарност – това е най-могьщото оръжие на животинския свят в борбата за съществуване. Равенството – това е справедливостта.                              I

Обявявайки се за анархисти, с това ние предварително заявяваме, че се отказваме да се отнасяме с другите така, както не искаме те да се отнасят с нас; че не желаем да търпим повече неравенството, което би позволило на някои от нас да използуват силата, хитростта или съобразителността си в наша вреда. Равенството във всичко е синоним на справедливостта. Това е анархията. Ние не приемаме "бялата кост", която смята, че има право да използва простосмъртните. Хората от "бялата кост" не са ни нужни и ние ще успеем да ги направим равни с другите.

Ставайки анархисти, ние обявяваме война не само на абстрактната троица – закона, религията и властта. Ние започваме борба с целия мръсен поток от лъжа, хитрост, експлоатация, разврат, пороци – с всички видове неравенства, които са насадени в сърцата ни от повелителите на религията и закона. Ние обявяваме война на техния начин на действие, на начина им на мислене. Угнетеният, маменият експлоатираният, проститутката и т. н. оскърбяват най-вече чувството ни за равенство. В името на Равенството ние искаме да няма повече нито проституция, нито експлоатация, нито мамени, нито угнетени.

Може би ще ни кажат, пък и много пъти са ни казвали: "Щом мислите, че винаги трябва да се отнасяте с другите така, както искате те да се отнасят с вас, с какво право ще използувате сила, ако това се наложи? С какво право ще насочите оръжията си срещу варварите или някоя цивилизована нация, нахлуваща в родината ви? С какво право ще убиваме не само тиранина, но и змията?

С какво право ли? Но какво искате да кажете с тази мъглява дума "право", взета от законниците?

Може би искате да попитате, дали ще съзнавам, че съм постъпил добре в един или друг случай? И дали ще одобрят постъпката ми тези, които уважавам? Да не би това да питате? Ако е това, отговорът ще е много прост.

Да, разбира се, че да! Защото нашето желание е да ни убият като отровна змия, ако тръгнем да нахлуваме в чужда страна в Манджурия или при зулусите, които никога не са ни причинявали зло. Ние казваме на синовете си и на приятелите си: убий ме, ако премина на страната на завоевателите.

Разбира се, че да! Защото, ако някой път, изменяйки на принципите си, вземем наследство (дори паднало ни от небето) с цел да го използуваме за експлоатация на другите, бихме искали то да ни бъде отнето.

Разбира се, да защото истински искреният човек предварително ще поиска да го убият, ако той се превърне отровна змия, да го поразят с кинжал, ако в един момент реши да заеме мястото на сваления тиранин.

От сто човека, женени и с деца, сигурно ще се намерят деветдесет, които, чувствувайки, че полудяват (т.е. губят контрол над постъпките си), ще се опитат да се самоубият от страх да не би в припадък на безумие да причинят някакво зло на тези, които обичат. Всеки път, когато истински добрият човек чувствува, че става опасен за близките си, той предпочита смъртта.

Веднъж в Иркутск бясно куче ухапало местния фотограф и един заточен полски лекар. Фотографът обгорил силно раната си с нажежено желязо, а докторът – съвсем леко Той бил млад, красив, жизнен. Току-що го освободили от каторгата, където бил заточен от руското правителство заради предаността си към народното дело. Сигурен в силата на знанията и изключителния си ум, той лекувал с учудващи успехи. Болните го обожавали.

След шест седмици той видял, че ухапаната ръка започва да се подува. Като лекар той разбирал какво означава това: започвала болест, която завършва с бяс. той изтичал при приятеля си, също лекар, също заточеник: "Моля ти се, дай ми веднага стрихнин! Виждаш ли тази подутина, разбираш какво означава това, нали? След час, а може би и по-рано, ще побеснея и ще се опитвам да ухапя теб, приятелите ни – не губи време! Дай ми стрихнин – трябва да умра".

Той чувствувал, че се превръща в отровна змия; той молел да го убият.

Приятелят му не се решавал. Искал да опита да го излекува. Заедно с една смела жена започнали да се грижат за болния… и след един или два часа лекарят с пяна на устата се нахвърлил върху тях, опитвайки се да ги ухапе; след това идвал в съзнание, молел за стрихнин – и отново изпадал в бяс. Умрял в страшни мъки.

Много подобни факти бихме могли да посочим само от собствения си жизнен опит. Добрият, честният човек предпочита сам да умре, вместо да стане причина за нещастие на другите.

Ето защо можем да твърдим, че той ще съзнава, че е постъпил добре и че ще заслужи одобрението на тези, които уважава, ако убие отровната змия или тиранина.

Перовска и приятелите й убиха руския цар Александър II27. И въпреки вроденото си отвращение към проливането на кръв, въпреки чувството на известна симпатия към човека, който освободи крепостните селяни, човечеството призна това право на революционерите. Защо? Не защото сметна това за полезно: огромното мнозинство се съмнява в ползата от това убийство, а защо то почувствува, че Перовска и нейните приятели за нищо на света не биха се съгласили да заемат царския трон и да станат самодържци и тирани. Дори тези, които не знаят цялата драма на това убийство, са почувствували, че то не е било обикновено младежко предизвикателство, не е било дворцов преврат, не е било сваляне на властта с цел нейното завземане. Водела ги е омразата към тиранията, прераснала в самоотверженост, в презрение към смъртта.

"Тези хора наистина имаха право да му отнемат живота" – такава беше общата присъда; също както са говорили във Франция за Луиза Мишел: "Тя има право да влезе в хлебарницата и да раздава хляб на народа". Или: "Те могат да организират грабеж" – са казвали за терористите, които, прокарвайки тунел под кишиневското казначейство28. са се задоволявали само с корички хляб; и които, рискувайки живота си, са вземали всички възможни мерки да не падне вината върху часовия.

Човечеството признава правото да се използува сила на тези, които са извоювали това право. За да направи силно впечатление актът на насилие, необходимо е да извоюваш това право с цената на своето минало. В противен случа всеки акт на насилие, бил той полезен или не, ще си остане обикновено насилие, което няма да повлияе на прогреса на човешката мисъл. Човечеството ще види в него едно обикновено разместване на силите: сваляне на един експлоататор или един управник и замяната му с друг.

VII

Досега през цялото време говорехме за съзнателните постъпки на човека – за постъпките, за които той си дава сметка. Но наред със съзнателния, ние живеем много по-пълнокръвен несъзнателен живот, на който не обръщахме голямо внимание в изложеното дотук. Достатъчно е обаче да си спомним как сутрин, обличайки се, опитваме да закопчаем скъсаното копче, за което знаем, или как протягаме ръка към някой предмет, който преди това сами сме преместили, достатъчно е да си спомним тези дребни факти, за да разберем каква роля играе несъзнателният живот в нашето съществуване.

Много голяма част от отношенията ни към другите хора се определя от несъзнателния живот. Начинът, по който говорим, усмихваме се, мръщим се, горещим се в споровете или запазваме спокойствие – всичко това, един път усвоено, ние продължаваме да го правим, без да си даваме сметка, по силата на навика, който или сме наследили от нашите предци – хората и животните (спомнете си само колко си прилича изразът на човека и животното, когато се сърдят), или сме придобили понякога съзнателно, понякога несъзнателно.

По такъв начин нашето отношение към другите се превръща в навик. И човекът, който придобива повече нравствени навици ще стои, разбира се, по-високо от онзи християнин, който казва за себе си, че дяволът вечно го тласка към злото и че той се предпазва от изкушенията, само като си спомня за мъките на ада и радостите на райския живот.

Да постъпва с другите така, както иска да постъпват с него става навик на човека и на всички общуващи животни; обикновено човек дори и не си задава въпроса, как да постъпи в даден случай. Без да мисли много, той постъпва добре или лошо. Само в изключителни, случаи, в някоя сложна ситуация или когато го обземе изгаряща страст, противоречаща на обичайния начин на живот, той се колебае и тогава отделните части на мозъка му започват борба (мозъкът е сложен организъм, чиито отделни части работят в известна степен самостоятелно).

Тогава човек мислено се поставя на мястото на другия човек; той си задава въпроса, дали ще му е приятно, ако с него постъпят еди-как си; и колкото по-добре той се отъждестви с онзи, чието достойнство или интереси едва не е засегнал, толкова по-нравствено ще е решението му. Или ще се намери някой приятел и ще каже: "Постави се на неговото място; нима ти би позволил да се отнасят с тебе така, както ти сега постъпи?" И това е достатъчно.

Следователно човек се обръща към принципа за равенството само в моменти на колебание. А в деветдесет и девет от сто случая ние постъпваме нравствено по силата на навика.

Както се вижда от казаното дотук, ние не се опитвахме да даваме предписания. Ние само излагахме онова, което става в света на животните и хората.

Някога църквата плашела хората, за да ги накара да бъдат нравствени и резултатът е известен: заплашвайки, тя развращавала хората. Съдията заплашвал с мъчения, камшик, бесилка и всичко това в името на същите тези принципи за общественост, които той преиначавал в своя полза – и развращавал обществото. И досега различните привърженици на властта изпадат в ужас при мисълта, че заедно с духовенството изведнъж ще изчезнат от лицето на земята и съдиите.

А ние изобщо не се страхуваме да се откажем от съдията и неговите наказания. Както френският философ М. Гюйо, дори се отказваме от каквото и да е утвърждаване на нравствеността свише и от признаването на задължителния й характер.

Ние не се страхуваме да кажем: "Прави каквото искаш, прави както искаш", защото сме сигурни, че огромната маса хора, доколкото ще се развива и освобождава от старите окови, ще постъпва по начин, по-добър за обществото; в това сме сигурни така, както сме предварително сигурни, че детето ще ходи на два крака, а не на четири, защото принадлежи към вида, наричан човек.

Всичко онова, което можем да направим, е да дадем съвет; но веднага добавяме: "Този съвет ще ти бъде полезен само тогава, когато самият ти от опит и наблюдения се убедиш в правилността му".

Когато виждаме някой младеж да се прегърбва и по този начин да стяга гърдите и белите си дробове, ние го съветваме смело да вдигне глава и да изпъчи гърди. Съветваме го да вдишва въздух с пълни гърди, да ги раздвижва, защото това е най-добрата гаранция против туберкулозата. Но в същото време не забравяме да го учим на физиология, за да знае функциите на белите дробове и сам да разбере, как е най-добре да стои.

Това е всичко, което можем да направим в областта на нравствеността. Можем само да дадем съвет, без да забравяме, впрочем, да добавим: "Направи го, щом го одобриш".

Но предоставяйки правото на всеки да постъпва както намери за добре и отричайки правото на обществото да наказва когото и да било за противообществени постъпки, ние не се отказваме от способността си да обичаме това, което смятаме за добро, и да изразяваме тази любов и да мразим това, което смятаме за лошо, и да изразяваме тази омраза. Не отричаме само любовта и омразата, тъй като те са напълно достатъчни животинските общества да запазват и развиват в своята среда нравствените е чувства, а за човешкия род те са повече от достатъчни.

Ние искаме само едно – да премахнем всичко, което в сегашното общество пречи на свободното развитие на тези две чувства, да премахнем държавата, църквата, експлоатацията, съдията, свещеника, експлоататора.

Сега, когато научаваме, че лондонският убиец Джак Рипър за няколко седмици е заклал десет жени от най-бедното и изпаднало съсловие, които в нравствено отношение с нищо не отстъпват на много от добродетелните буржоазки, първото чувство, което ни обзема, е чувството на злоба. Ако го бяхме срещнали в деня когато е заклал нещастната жена, която се е надявала да получи от него пет петачета, за да плати квартирата, откъдето са я гонели, ние бихме му теглили куршума, без дори да си помислим, че по-подходящото място за куршум е главата на собственика на тази квартира-бърлога.

Но когато си представяме всичките безобразия, които са принудили Джак да убива, когато си представяме тъмнината, в която той е бродил, преследван от образи, навеяни от мръсни книги, или от мисли, почерпени от нелепи съчинения – когато си представим всичко това, чувствата ни се раздвояват. И в деня, когато разберем, че Джак е в ръцете на съдия, който е умъртвил повече мъже, жени и деца, отколкото всички Джаковци взети заедно, когато разберем, че той е в ръцете на онези тихи луди, които, без много да му мислят, изпращат невинния на каторга, за да покажат на буржоата, че ги пазят, тогава злобата към Джак изчезва. Тя се пренася върху други – върху обществото, подло и лицемерно, върху неговите официални представители. Всички безобразия на всички Джаковци изчезват сред безкрайния низ от безобразия, извършвани през вековете в името на закона. Ето, това общество ние наистина мразим.

Сега нашите чувства постоянно се раздвояват. Чувствуваме, че ние всички, малко или много, волно или неволно, сме съучастници на това общество. Ние не смеем да мразим. А дали се осмеляваме да обичаме? В обществото, основано на експлоатация и потисничество, човекът издребнява.

Но с изчезването на робството и потисничеството, ние постепенно ще станем това, което трябва да бъдем. Ние ще почувствуваме в себе си сили да обичаме и мразим дори и в такива заплетени случаи, като посочения по-горе.

В нашето ежедневие и сега ние даваме известна свобода на чувствата си на симпатия или антипатия; ние непрекъснато правим това. Всички обичаме нравствената сила и презираме нравствената слабост, страхливостта. Нашите думи, нашите възгледи, нашите усмивки непрекъснато изразяват радостта ни от постъпките, полезни за човешкия род – от онези постъпки, които ние наричаме добри. И непрекъснато изразяваме отвращението, внушавано ни от страхливостта, лъжата, дребнавите интриги, отсъствието на нравствено мъжество. Не можем да скрием отвращението си дори тогава, когато под влияние на насадените ни от възпитанието "добри маниери", т.е. лицемерието, ние се опитваме да скрием чувствата си с лъжливи похвати, които ще изчезнат, след като установим отношения, основани на равенството.

Само това е достатъчно да задържим на определена висота понятието за добро и зло и взаимно да си внушаваме това понятие. Но в още по-голяма степен то ще е достатъчно когато обществото се освободи от съдиите и поповете, в резултат на което на нравствените принципи, загубили задължителния си характер, ще се гледа като на обикновени, естествените отношения на равни с равни.

А в същото време с установяването на тези отношения в обществото ще се формира нова, по-възвишена представа за нравствеността, която сега ще разгледаме.

VIII

Досега във всичките си разсъждения ние излагахме обикновените начала на равенството. Ние самите се опълчвахме и предлагахме на другите да се опълчат против тези, които си присвояват правото да се отнасят с хората така, както в никакъв случай не биха позволили да се отнасят с тях, против тези, които не искат да допуснат спрямо себе си измама, експлоатация, грубост, насилие, но допускат всичко това спрямо другите.

Лъжата, грубостта и т.н. са отвратителни, казвахме ние, не защото законите ги осъждат: какви са тези закони е известно на всички; те са отвратителни, защото лъжата, грубостта, насилието и пр. възмущават нашето чувство за равенство, разбира се, ако равенството за нас не са някакви празни приказки. Те особено възмущават тези, които наистина са анархисти по начин на мислене и начин на живот.

Но дори само това начало на равенство, толкова просто, естествено и очевидно начало – ако, разбира се, последователно се прилагаше в живота – би създало много висока нравственост, обхващаща всичко, на което някога са учили проповедниците на нравствеността.

Принципът за равенство обхваща цялото учение на моралистите. Но той съдържа и нещо повече. И това нещо е уважението към личността. Провъзгласявайки нашия анархистичен нравствен принцип за равенството, чрез него ние се отказваме да си присвояваме правото, за което винаги са претендирали проповедниците на нравствеността – правото да рушим човешката природа в името на какъвто и да било нравствен идеал. Не признаваме, че някой има това право; не го искаме за себе си.

Ние признаваме пълната свобода на личността. Искаме пълноценпост и цялост на съществуването й, свобода в развитието на всичките й способности. Ние не искаме нищо да й натрапваме и по такъв начин се връщаме към принципа, който Фурие противопоставяше на религиозната нравственост, като казваше: "Оставете хората съвсем свободни; не ги осакатявайте – религиите вече достатъчно са ги осакатили. Не се страхувайте дори от страстите им; в свободното общество те ще са съвсем безопасни".

Само вие самите да не се отказвате от свободата си; само вие самите да не позволявате да ви поробят другите и на буйните, противообществени страсти на една или друга личност да противопоставяте вашите също толкова силни страсти. И тогава няма защо да се страхувате от свободата29.

Ние се отказваме да осакатяваме личността в името на какъвто и да било идеал; единственото, което си позволяваме, е искрено и откровено да изразяваме симпатиите и антипатиите си към онова, което смятаме за добро или лошо. Някой мами приятелите си. Такава е волята му, характерът му. Добре! Но нашият характер, нашата воля е да презираме измамника! И щом е такъв характерът ни, ще бъдем искрени. Няма да се хвърляме да го прегръщаме, няма да се ръкуваме приятелски с него, както правят сега! На енергичната му страст ще противопоставим нашата, също така енергична и силна страст – омраза към лъжата и измамата.

Ето това е всичко, което можем и сме длъжни да направим за внедряването и поддържането на принципа за равенство в обществото. Това е все същият принцип за равенството, приложен в живота30.

Разбира се всичко това ще се осъществява изцяло само тогава, когато престанат да съществуват главните развращаващи причини: капитализмът, религията, правосъдието, правителството. Но в определена степен това може да се прави и сега. И то вече се прави.

А между другото, ако хората знаеха само един принцип за равенство, ако всеки, ръководейки се само от принципа за търговската справедливост и винаги равностойната размяна, постоянно мислеше, как да направи така, че да не дава на другите повече, отколкото самият той ще получи от тях – това щеше да бъде смърт за обществото.

В такъв случай принципът за равенство ще изчезне от нашите отношения, тъй като за поддържането му в живота трябва постоянно да съществува нещо по-голямо, по-прекрасно, по-силно от обикновената справедливост.

И това нещо наистина съществува.

Досега в човешкото общество никога не са липсвали велики хора със сърца, изпълнени с дълбока нежност, с ум или воля; и тези хора щедро са отдавали чувства, разум, активна сила в служба на човечеството, без да искат в замяна нещо за себе си.

Продуктивността на ума, чувствителността или волята приемат най-различни форми. Това може да бъде страстен търсач на истината, който се отказва от всички удоволствия на живота и всецяло се отдава на търсене на онова, което, въпреки твърденията на заобикалящите го невежи, той смята за истина и справедливост. Или пък това е изобретател, който едва свързва двата края, забравя дори да яде и едва се докосва до храната, с която преданата му съпруга го храни като дете, докато той е погълнат от своето изобретение, на което е съдено, както си мисли той, да преобърне целия свят. Или това е пламенен революционер, на когото насладата от изкуството, науката и дори от семейните радости му се струват невъзможни, докато те не се споделят от всички, и който работи над преобразяването на света, въпреки нищетата и гоненията. Или накрая – това е юноша, който, слушайки разказите за ужасите от вражеското нападение и възприемайки буквално патриотичните легенди, се записва в доброволчески отряд и крачи с отряда, затънал до колене в снега, гладува и най-накрая пада, сразен от куршум.

Или това е може би момченце от някоя парижка улица, надарено със способността по-свободно да мисли и по-добре да осъзнава своите симпатии и антипатии; то отива с по-малкото си братче да защитава барикадите на Комуната, остава там под града от снаряди и куршуми и умира като шепне "Да живее Комуната!" Това е човекът, който се възмущава от всяка неправда и я изобличава; тогава, когато всички покорно свеждат глави, той, без да се замисля за последиците, поразява експлоататора, малкия тиранин на фабриката или по-големия тиранин на държавата. Това накрая е цяла огромна маса хора, които в живота си извършват самоотвержени постъпки – по-незначителни и затова малко известни – почти винаги недостатъчно оценени, но които постоянно срещаме, особено сред жените, ако си направим труда да се вгледаме в това, което представлява основата на живота в човечеството, което му помага по един или друг начин да се справя с несгодите и да се бори с надвисналата над него експлоатация и гнет.

Тези хора коват – едни в полумрака, в неизвестността, други на по-широка арена – истинския прогрес на човечеството. И човечеството знае това. Затова то обкръжава техния живот с ореола на уважението и поезията. То го украсява с легенди, прави ги герои на своите приказки, песни и романи. То харесва у тези хора смелостта, добротата, любовта, самоотвержеността, които липсват на мнозинството. То предава спомена за тях от бащи на деца.

То помни дори тези, които са действували в тесен семеен и приятелски кръг и тачи паметта им в семейните предания.

Тези хора създават истинската нравственост, т.е. онова единственото, което би трябвало да се нарича с това име, тъй като всичко останало е обикновена размяна на равностойното с равностойно, докато без тази смелост, без тази самоотверженост човечеството би затънало в блатото на дребнавите сметки. Тези хора в края на краищата подготвят нравствеността на бъдещето, онази, която ще стане нормална, когато, преставайки "да се съобразяват", нашите деца ще растат с мисълта, че най-добре е да използуват всяка енергия, всяка храброст, всяка любов там, където потребността от тази сила е най-голяма.

Такава храброст и такава самоотверженост са съществували във всички времена. Те се срещат и при всички животни. Те се срещат при човека дори по време на най-голям упадък на обществения живот.

Във всички времена религиите са се стремили да направят тези качества свое достояние и да ги експлоатират в своя полза, доказвайки, че само религията е способна да създава такива; и ако религиите са все още живи, то е защото – като изключим невежеството – те винаги са призовавали именно към тази самоотверженост, към тази храброст. Към тях се обръщаме и ние, революционерите, особено революционерите-социалисти.

Що се отнася до обяснението на тази способност за саможертва, представляваща истинската същност на "нравствеността", то всички моралисти – религиозни, утилитарни и други – са допускали грешки, които вече отбелязахме. Само младият френски философ Гюйо (всъщност, без да съзнава може би това, той е бил анархист) е посочил истинския произход на тази храброст и на тази саможертва. Той няма връзка нито с някаква мистична сила, нито с някакви меркантилни сметки, не особено сполучливо предложени от английските утилитаристи. Там, където философията на Кант, утилитаристите и еволюционистите (Спенсър31 и други) се оказа несъстоятелна, анархическата философия намери правилния път.

В основата на тези прояви на човешката природа – пише Гюйо – лежи съзнанието за собствената й сила. Това е живот, който кипи, стреми се да се разкрие. Или както казва Лермонтов: "Ту кипва кръв, ту сила дива". "Чувствувайки вътрешно, какво сме способни да направим – казва Гюйо – ние по този начин осъзнаваме какво трябва да направим".

Нравственото чувство за дълг, което всеки човек е изпитвал през живота си и което са се старали да обяснят с най-различни мистични причини, става разбираемо. "Дългът – казва Гюйо – е само излишък от живота, стремящ се да се превърне в действие, да се отдаде. В същото време това е чувство за мощ".

Всяка сила, натрупвайки се, оказва натиск върху препятствията, поставени пред нея. Да си в състояние да действуваш означава да си длъжен да действуваш. И цялото това нравствено задължение, за което толкова много е писано говорено, очистено от мистицизма, се свежда до следното просто и истинско понятие: животът може да се поддържа, само когато щедро се раздава.

"Растението не може да си попречи да цъфти. Понякога за него цъфтенето означава смърт. И какво от това! Все едно соковете ще се всмукват!" – така завършва младият философ анархист своето забележително изследване.

Същото е с човека, когато той е изпълнен със сили и енергия. Силата се натрупва в него. Той щедро раздава живота си. Дава, без да си прави сметки. В противен случай той не би живял. И ако трябва да загине, както загива цветето, цъфтейки – какво от това! Соковете се всмукват, щом има сокове.

Бъди силен! Раздавай енергията на страстите и ума, за да може твоят разум, твоята любов, твоята активна сила да завладее и другите. Ето до какво се свежда цялото нравствено учение, освободено от лицемерието на източния аскетизъм

IX

Какво предизвиква възхищението на човечеството от истински нравствения човек? Неговата сила, излишъкът от жизненост, който го подтиква да отдава своя ум, своите чувства, своята жажда за действие, без да иска нищо в замяна.

Човекът със силна мисъл, човекът, у когото кипи мисловният живот, непременно се стреми да я раздава. Да мислиш и да не съобщаваш мисълта си на другите – в това няма нищо привлекателно. Само ограниченият човек, с мъка открил нова за себе си мисъл, старателно я крие от другите, за да може след време да й постави клеймото на своето име. Умният човек не цени мислите си, той щедро ги разпилява във всички посоки. Той страда, ако не може да сподели своите мисли с другите, да ги разпръсне във всички възможни посоки. В това е смисълът на неговия живот.

Същото е и при чувствата. "Ние не сме създадени само за себе си: ние имаме повече сълзи, отколкото са ни нужни за нашите лични страдания, повече радости в запас, отколкото са нужни за нашето собствено съществуване" – казва Гюйо, резюмирайки по този начин целия въпрос за нравствеността в няколко реда – толкова верни, взети направо от живота. Самотното същество страда, то изпада в някакво безпокойство, защото не може да сподели своите мисли, своите чувства с другите. Когато изпитваш голямо удоволствие, ти се иска да съобщиш на другите, че съществуваш, че чувствуваш, че обичащ, че живееш, че се бориш, че воюваш.

Точно по същия начин ние чувствуваме необходимостта да проявяваме волята си, активната си сила. Да действуват, да работят е станало такава потребност за огромното мнозинство от хора, че когато нелепи обстоятелства лишават човека от полезна работа, той измисля работи, задължения – нищожни и безсмислени – за да открие макар и някакво поле за дейност на своята активна сила. Той си измисля какво ли не: създава някаква теория, религия или "обществени задължения" – само и само да убеди себе си, че и той върши нещо нужно. Когато такива господа танцуват, те го правят заради благотворителността; когато харчат пари за дрехи – заради "поддържането на подобаващата на аристокрацията висота"; когато нищо не правят – заради принципните си съображения.

"Ние постоянно чувствуваме потребност да помогнем на другите, да дадем рамо на каруцата, която с такъв труд мъкне човечеството, или поне да вдигнем шум около нея" – казва Гюйо. Тази потребност да се помогне поне с нещо – е толкова голяма, че я откриваме при всички обществени животни, колкото и ниско да е равнището на тяхното развитие. А цялата тази огромна дейност, която така безполезно се разпилява всеки ден в политиката – не е ли потребност да се даде рамо на каруцата или поне да се вдигне шум около нея?

Безспорно е, че ако тази "продуктивност на волята", тази жажда за дейност е съпроводена само от бедна чувствителност и слаб ум, неспособен за творчество, тогава ще се получи само някакъв Наполеон I или Бисмарк, т.е. маниаици, които искат да върнат света назад. От друга страна, продуктивността на ума, ако не е придружена от високо развита чувствителност, създава бездарници – онези учени например, които само спъват прогреса на науката. И накрая чувствителността, която не се ръководи от достатъчно голям ум, създава например жена, готова да пожертвува всичко за някакъв негодник, комуто отдава цялата си любов.

За да бъде наистина плодотворен, животът трябва притежава в изобилие едновременно ум, чувство и воля. Именно плодотворността във всички посоки е животът – тя е единственото нещо, което заслужава това име. За един миг такъв живот онези, които веднъж са го изпитали, дават години вегетиране. Онзи, който няма това изобилие на живота, е същество, състарило се преждевременно; той е изсъхващо, без да е разцъфнало, растение.

"Да оставим на гниещата плесен този живот, който не може да се нарече живот!" – възкликва младостта – истинската младост, изпълнена с жизнени сили, стремяща се да живее и да сее живот около себе си. И всеки път, когато обществото започне да се разлага, натискът на тази младост разрушава старите форми: икономически, политически и нравствени, за да даде простор на новия живот. Какво от това, че някой ще падне в борбата! Соковете все пак ще се всмукват! За силните хора да живееш означава да цъфтиш, независимо от последиците на цъфтежа! Те няма да се оплакват.

Но като оставим настрани героичните епохи в живота на човечеството и се обърнем към ежедневието, нима можеш да кажеш, че това е живот, щом живееш в несъгласие с идеала си?

В наше време често се случва да наблюдаваме подигравателно отношение към идеалите. Разбираемо е. Идеалите толкова често са били смесвани с будистките и християнските фалшификации, тази дума толкова често са я използували, за да мамят наивните, че една такава реакция е нещо неизбежно, дори благотворно. Ние също бихме искали да заменим думата "идеал", опошлена от мръсотията, с нова дума, съответствуваща в по-голяма степен на новите възгледи.

Но каквато и да е думата, фактът си е налице: всяко човешко същество си има идеал. Бисмарк си е имал идеал, колкото и нелеп да е бил той, тъй като се свеждал до управлението на хората с огън и меч. Всеки еснаф си има идеал – например да притежава поне сребърна вана, каквато е имал Гамбета или да му прислужва известният готвач Тромпет, а също така да има много-много роби, които да печелят, без да се мръщят, и за ваната, и за готвача, и за още много други неща.

Но наред с тези господа има други хора – хора, осъзнали висшите идеали. Тях скотският живот не ги удовлетворява. Раболепието, лъжата, липсата на честност, интригите, неравенството в отношенията между хората ги възмущават. Могат ли такива хора от своя страна да станат раболепни лъжци, интриганти, поробители? С чувствата си те разбират колко прекрасен би могъл да бъде животът, ако между тях се установят най-добри отношения. Те усещат в себе си достатъчно сили, за да установят най-добри отношения с онези, които срещат по своя път. Те са осъзнали, преживяли са това, което ние наричаме идеал.

Откъде се е появил този идеал? Как се формира той – чрез приемственост, от една страна, и чрез сумата от впечатленията от живота – от друга? Ние почти нищо не знаем, как става това формиране. Най-многото, което можем да направим, когато пишем биографията на човек, живял в името на идеала, е да разкажем приблизително вярната история на неговия живот. Това е половината от несъзнателното усещане за онова, което ни дава най-голямата жизненост, най-голямата радост от битието.

И животът само тогава е мощен, плодотворен, богат на силни усещания, когато отговаря на това чувство за идеал. Постъпвайте без да се съобразявате с него и вие ще почувствувате, че вашият живот се раздвоява: той вече не притежава цялостност, той губи своята мощ. Започнете често да изменяте на своя идеал и ще отслабите волята си, способността си да действате. Постепенно вие ще почувствувате, че вече я няма оная сила, оная непосредственост в решенията, която сте притежавали но-рано. Вие вече сте безсилен човек.

Всичко това е ясно. В него няма нищо тайнствено, щом разглеждаме човека като съставен от действуващи в известна степен независимо един от друг нервни и мозъчни центрове. Започнете постоянно да се колебаете между различните чувства, които се борят у вас – и скоро ще нарушите хармонията на организма; вие ще се превърнете в болен, лишен от воля човек. Интензивността на живота ще се понижи и каквито и компромиси да правите, повече няма да бъдете онзи цялостен, силен, могъщ човек, който сте били по-рано, когато вашите постъпки са съответствували на идеалните представи на вашия мозък.

Х

А сега, преди да завършим нашия очерк, ще споменем два термина: алтруизъм и егоизъм, които постоянно се употребяват от съвременните моралисти.

Досега в нашия очерк все още нито веднъж не сме споменали тези думи. И това е така, защото не виждаме разликата, която се опитват да установят моралистите при употребата на тези две думи.

Когато казваме: "Ще се отнасяме с другите така, както искаме те да се отнасят с нас", какво проповядваме: егоизъм или алтруизъм? Отивайки по-нататък, ние казваме: "Щастието на всеки един е тясно свързано с щастието на всички, които го заобикалят. Можеш да бъдеш относително щастлив в общество, основаващо се върху нещастието на другите, но това щастие е построено върху пясък. То не може да продължи дълго; и най-незначителната причина е достатъчна, за да бъде то разрушено, самото то е нищожно, дребно в сравнение с щастието, което е възможно в общество от равни хора. Затова всеки път, когато имаш предвид благото на всички, ти постъпваш правилно. Като казваме това, какво проповядваме ли? Нищо! Просто констатираме един факт.

Веднага след всичко това добавяме, перефразирайки Гюйо: "Бъди силен, бъди велик във всичките си постъпки; развивай живота си във всички насоки; бъди колкото е възможно богат на енергия и за тази цел бъди най-общественото и най-общуващото същество – ако, разбира се, желаеш да се наслаждаваш на пълноценен, цялостен и плодотворен живот. Постоянно, ръководейки се от широко развитите умствени способности, бори се, рискувай – рискът има своите огромни радости; смело хвърляй сили, отдавай ги, без да искаш нещо в замяна, докато ги имаш, за всичко онова, което смяташ за прекрасно и велико, и тогава ще се насладиш на възможно най-голямото щастие. Живей заедно с масите, и тогава каквото и да ти се случи в живота, ще чувствуваш, че заедно с тебе туптят същите онези сърца, които уважаваш, а срещу тебе туптят онези, които ти презираш. Когато казваме това какво проповядваме: алтруизъм или егоизъм?

Да се борите, да пренебрегвате опасностите, да се хвърляте във водата, за да спасите не само човек, но и дори една обикновена котка, да се храните със сух хляб, за да сложите край на възмущаващата ви неправда, да се чувствувате заедно с онези, които са достойни за любов, да се чувствувате обичан от тях – всичко това е може би и жертва за някой болезнен философ като Спенсър; но за човек, изпълнен с енергия, сила, мощ, младост, това е огромното щастие да съзнаваш, че живееш.

Егоизъм ли е това? Или алтруизъм?

Изобщо моралистите, които градят своите теории въз основа на мнимото противоречие между егоистичните и алтруистичните чувства, стоят на неправилни позиции. Ако това противоречие съществуваше в действителността, ако благото на индивида беше противоположно на благото на обществото, човешкият род изобщо не би могъл да съществува; нито един животински вид не би достигнал своето сегашно развитие.

Ако мравките не получаваха голямо удоволствие от общата работа в полза на мравуняка, мравунякът не би съществувал и мравката нямаше да бъде това, което е сега; тя нямаше да бъде най-развитото насекомо – насекомо, чийто мозък, който едва се вижда с увеличително стъкло, е почти толкова развит, колкото средния мозък на човека.

Ако птиците не получаваха голямо удоволствие от прелитанията, от грижите за възпитанието на своето потомство, от общите действия за защита на своите общества от хищниците, те никога нямаше да достигнат равнището на развитие, на което са сега. Разредът на птиците би регресирал, би се влошил вместо да се усъвършенствува.

И когато Спенсър предвижда времето, когато благото на индивида ще се слее с благото на рода, той забравя едно нещо: че ако те не бяха винаги тъждествени, самата еволюция на животинския свят не би могла да се извърши.

Винаги, във всички времена, както в животинския, така и в човешкия род, е имало голям брой същества, които не са разбирали, че благото на индивида и благото на рода по същество са тъждествени. Те не са разбирали, че целта на всеки индивид е да живее интензивен живот и че най-голяма интензивност на живота той намира в най-високата степен на общуване, в най-пълното самоотъждествяване с всички онези, които го заобикалят.

Но това е било само липса на разбиране, липса на ум. Във всички времена е имало ограничени хора; във всички времена е имало глупаци. Но никога, нито през една историческа, нито дори геологична епоха благото на индивида не е било и не е могло да бъде противоположно на благото на обществото. Във всички времена те са били тъждествени и онези, които по-добре от другите са разбирали това, винаги са живели най-пълноценен живот.

Ето защо според нас разликата между алтруизма и егоизма няма смисъл. Поради тази причина ние нищо не казахме и за компромисите, които човекът, ако се вярва на утилитаристите, винаги прави между егоистичните си чувства и алтруистичните си чувства. За убедения човек такива компромиси не съществуват.

Съществува само онова, което е действително при съвременните условия; дори тогава, когато се стремим да живеем в съответствие с нашите принципи за равенство, ние чувствуваме, как тези принципи страдат на всяка крачка. Колкото и скромна да е храната ни, леглото ни, ние все пак сме ротшилдовци в сравнение с онези, които спят под мостовете и които много често нямат дори къшей сух хляб. Колкото и малко да се отдаваме на интелектуални и артистични удоволствия, ние все пак сме ротшилдовци в сравнение с милионите хора, които се връщат вечер от работа, изтощени от физическия труд – еднообразен и тежък; с онези, които не могат да се наслаждават нито на изкуството, нито на науката и ще умрат, без да изпитат поне веднъж тези висши удоволствия.

Ние чувствуваме, че не сме осъществили докрай принципа на равенството. Но ние изобщо не искаме да правим компромис с тези условия. Компромисът е полупризнание, полусъгласие. Ние им се противопоставяме. За нас те са угнетяващи. Те ни правят революционери. Ние не се примиряваме с това, което ни възмущава. Ние отхвърляме всеки компромис – дори пряко примирие – и се заричаме да се борим докрай против тези условия.

Това не е компромис и затова убеденият човек отхвърля компромиса, който би му позволил спокойно да си дреме в очакване всичко да се измени към по-добро от само себе си

***

И така, стигнахме края на нашия очерк за нравствеността.

Казахме, че има епохи, когато нравственото разбиране коренно се променя. Хората изведнъж започват да забелязват, че това, което са смятали за нравствено, се оказва крайно безнравствено. Тогава те се сблъскват с някакъв обичай или почитано от всички предание, но безнравствено по същество. В него те откриват поука, създадена изключително в изгода на една класа. Тогава те отхвърлят и поуката, и преданието, и обичая и казват: "Долу тази нравственост!" – и смятат за свой дълг да постъпват безнравствено.

Ние приветствуваме такива времена. Това са времена на сурова критика на старите понятия. Те са най-точният признак за извършващата се в обществото значителна мисловна дейност. Протича формиране на по-висока нравственост.

Каква ще бъде тази висша нравственост, ние се опитахме да покажем въз основа на изучаването на човека и животните. И отбелязахме онази нравственост, която вече се очертава в умовете на масите и на отделните мислители. Тази нравственост нищо няма да предписва. Тя съвсем ще се откаже от изкривяването на индивида в угода на някаква отвлечена идея, ще се откаже също така да го осакатява с помощта на религията, закона и подчинението на правителството. Тя ще предостави на човека най-пълната свобода. Тя ще стане обикновено утвърждаване на фактите – наука.

И тази наука ще каже на хората: "Ако не чувствуваш в себе си достатъчно сили, ако твоите сили са достатъчни само за поддържане на стария монотонен живот, без силни усещания, без големи радости, но и без големи страдания – ами тогава придържай се към обикновените принципи на равенството и справедливостта. В отношенията си с другите хора, основани на равенството, ти ще намериш най-много щастие, достъпно за тебе при твоите посредствени сили".

"Но ако чувствуваш в себе си силата на младостта, ако искаш да живееш ако искаш да се наслаждаваш на живота – цялостен, пълноценен, кипящ, ако искаш да изпиташ най-висшата наслада, за която може само да си мечтае едно живо същество – бъди силен, бъди велик, бъди енергичен във всичко, каквото и да е то.

"Сей живот около себе си. Обърни внимание, че да мамиш, да лъжеш, да правиш интриги, да хитруваш – това означава да унижаваш себе си, да издребняваш, предварително да се признаеш за слаб: така постъпват робите в харема, чувствувайки се по-долу от своя господар. Какво пък, постъпвай така, щом ти харесва: обаче предварително знай, че и хората ще те смятат за такъв: малък, нищожен, слаб; така и ще се отнасят с тебе. Не виждайки твоята сила, те ще се отнасят с теб в най-добрия случай като със същество, което заслужава снизхождение – само снизхождение. И тогава не хвърляй вината върху хората, щом ти самият по такъв начин си пречупил силата си".

"Точно обратното – бъди силен. Веднага щом видиш неправда или веднага щом я разбереш – неправдата в живота, лъжата в науката или страданието, причинявано на другия – възпротиви се на тази неправда, на тази лъжа, на това неравенство. Започни да се бориш! Борбата – това е животът; животът е толкова по-бурен, колкото по-силна е борбата. Тогава ти ще живееш и няколко часа такъв живот ти няма да замениш за години вегетиране в тинята на блатото."

"Бори се за възможността всички да живеят този живот, богат, кипящ; и бъди сигурен, че ще намериш в тази борба такава голяма радост, каквато няма да срещнеш в нито една друга дейност."

"Ето това е всичко, което може да ти каже науката за нравствеността."

"Изборът е в твоите ръце."

 

1. Мандевил, Бернар (1670-1733) – англ. автор на стихотворен памфлет за ролята на моралния "егоизъм" за обществения напредък.
  2. Главен представител на "шотландската школа" е Томас Рид (1710-1796) с участието на здравия смисъл (common sense), против скептицизма на Д. Хюм. Последователи на Рид са: Д. Стюарт, Т. Браун и др.
3. Идеологема на жирондистката пропаганда срещу радикализма на якобинците.
4. Етическият утилитаризъм издига принципа за полезността като морален регулатор за избягване на личните страдания по пътя към общото щастие.
5. Бюхнер, Лудвиг (1824-1899) – лекар и естествоизпитател от школата на "вулгарния" материализъм.
6. Гюйо, Жан Мари (1854-1888) – застъпник на позитивизма и утилитаризма, професор в лицея "Кондорсе" (Париж). Разглеждал нравствеността като принцип на жизнения хомеостазис.
7. Средновековен тип философствуване, нарицателен заради неговия догматичен формализъм.
8. Тиер, Адолф (1797-1877) – френски политик и историк, президент на Третата република.
9. Мишел, Луза (1833-1905) – наречена Червената дева на Монмартър заради участието й в Парижката комуна. Впоследствие сътрудничи с П. А. Кропоткин на базата на анархизма.
10. Асафетида – смола от растителния вид Ferula със специфична миризма.
11. Гуаява (Psidium Guajava) – вечнозелено дърво в тропическа Америка със сочни и ароматни плодове.
12. Св. Аврелий Августин (354-430) – теолог и философ с емблематичен за западнохристиянската патристика характер.
13. Шакямуни (Синхартха или Гаутама) – проповядвал "дхарма", нравствените добродетели на будизма.
14. В случая "метафизици" означава "философи".
15. Хубер (Huber) (1750-1831) – швейцарски ентомолог.
16. Форел, Август (1848-1931) – швейцарски психиатър, невропатолог и ентомолог, изследвал живота на мравките.
17. Мармот (Marmota) – млекопитаещо-гризач, подобно на лалугер.
18. Чукча – представител на коренното население на полуостров Чукотка.
19. Чум – преносима шатра при сибирските номади.
20. Амурският и камчатски епископ Инокентий всяка година посещавал чукчите, за да ги снабдява с барут и олово за лов. "Откакто започнах да правя това – ми разправяше този известен в поречието на Амур човек – детеубийството бе прекратено". – Бел. авт.
21. Хобс, Томас (1588-1679) – англ. философ, изследвал битието през призмата на категорията "тяло". Застъпник на теорията за "обществения договор".
22. Теория нравственнык чувств, или попытка рассмотрения начал, которыми обыкновенно руководствуются люди в суждениях о поведении и характере, сперва – своих ближних, а потом – самих себя. Лондон, 1759.
23. Смит, Адам (1723-1790) – професор по морална философия и логика в Глазгоу. В България е известен като икономист.
24. Малтус, Томас Робъртс (1766-1834) – англ. икономист, свещеник, защитник на демографската теория за абсолютното свръхнаселение.
25. Кеслер, Карл Фьодорович (1815-1881) – руски зоолог.
26. Синя кръв
27. Атентатът бил извършен на 01.03.1881 г., подготвен от група "народоволци", сподвижници на С. Л. Перовска.
28. Финансова служба
29. От съвременните автори най-добре е формулирал тези идеи норвежецът Ибсен в своите драми. Той също е анархист, без сам да подозира това. – Бел. авт.
30. Но веднага възниква въпросът: "A какво ще правим с убиеца? А с този, който изнасилва деца?" Ще отговорим кратко убиецът, който убива само от жажда за кръв, се среща рядко. Това е болен човек, който трябва да се лекува или да се избягва. А що се отнася до развратника отначало ще се опитаме да направим така, че обществото да не развращава чувствата на нашите деца и тогава няма да има защо да се страхуваме от тези господа. – Бел. авт.
31. Спенсър, Хърбърт (1820-1903) – Виден представител на позитивизма и еволюционния прогрес от "организмична" гледна точка.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *