Речта на Емил Анри

печат

Защитна реч на анархиста Емил Анри произнесена пред парижкия съд, 1894г.

henry
Емил Анри

„Господа съдии!
Вам е добре известно, в какво съм обвинен. Първо за произвеждане на взрив в улица “Бон-з-Анфан”, който уби пет човека, и стана причина за смъртта на още един, второ за взрив в кафенето „Терминюс“, който уби един и рани няколко души, и най-накрая за шест изстрела от револвер срещу онези, които ме преследваха след покушението.

Вие знаете от следствието, че напълно признавам своята отговорност за тези действия. Но, за това, което направих, признавам само един съд – моят собствен – и решенията на всеки друг съд, ще бъдат за мен безразлични.

Единственото, което искам е да обясня своите действия и разясня причините, които ме подбудиха за да ги извърша.

Отскоро станах анархист. Едва през 1891г, се присъединих към революционното движение, до тогава бях част от една среда, изцяло напоена от съвременната нравственост. Поставен в тази среда, аз бях свикнал да уважавам отечеството, семейството, властта и собствеността.
Но, възпитателите на съвременното поколение забравят твърде често, че животът с неговите борби, несправедливости и престъпления, сам отваря очите на невежите и им показва действителността.
Това се случи и с мен. Казвах си, че животът е лесен и вратите му са широко отворени за интелигентните и енергични хора – опитът ми доказа, че само безсрамниците и блюдолизците сядат на неговата богата трапеза. Вярвах, че обществените учреждения почиват върху равенството и справедливостта, а видях около себе си само хитрост и лъжа.

Всеки нов ден откъсваше от мен по една излишна илюзия. Накъдето и да обръщах своя поглед, виждах все едно и също: радост и наслаждения при едни, скръб и немотия при други.
Аз скоро разбрах, че великите думи като чест, дълг, саможертва, които бях научен да почитам, не са нищо друго освен маска, която прикрива най-срамните мръсотии.

Фабриканта, който създава колосално състояние от труда на своите работници, които в същото време търпят ужасни нужди, се счита за честен човек;

депутатите или министрите, всякога готови да се продадат – за предадени на общественото благо.

офицери, които стрелят срещу седемгодишни деца – за хора, които са изпълнили своя дълг, а министър-председателя се обръща към тях в парламента с поздравления.

Всичко това ме възмущаваше и аз започнах да критикувам обществения строй. Критиката тъй често се повтаряше, че считам за излишно да я възпроизвеждам тук. Достатъчно е да кажа, че аз станах враг на това обществото, което считах за престъпно.

За кратко време бях привлечен на страната на социализма, но бързо напуснах тази партия. Хранех твърде много любов към свободата, изпитвах твърде голямо уважение към личната инициатива, и доста силно ме отвращаваше пробирането на хората, за да бъда съгласен да стана един номер от четвъртото съсловие. При това аз видях, че социализма всъщност не изменя нищо от съществуващия ред на нещата; той запазва принципа на властта, а този принцип – каквото и да казват онези, които наричат себе си свободомислещи – не е нищо друго освен стар остатък от вярата във висшата сила.
Чрез науката аз се запознах с действащите сили на природата. Станах материалист, безбожник, узнах, че вярата в Бог се отстранява от съвременната наука, като непотребна вече.
Но, каква трябва да бъде новата нравственост, която е в хармония с природните закони и която има за цел да промени стария свят и да направи човечеството щастливо?

Тогава аз се срещнах с няколко другари анархисти. По-добри хора не бях виждал преди. Още в началото ме привлякоха техните нравствени принципи. Аз исках да се сближа с тях. Пълната им искреност и дълбокото презрение към всички предразсъдъци бяха оценени от мен и аз поисках да се запозная с идеала, който бе направил тези хора тъй неприличащи на тези, които бях срещал по-рано.
Тази идея намери в мене почва, напълно подготвена от моите собствени наблюдения и размишления. Благодарение на нея моите мисли, неясни и объркани до тогава, приеха определена форма – аз станах анархист.
Тук аз няма да развивам теорията на анархизма. Ще кажа само няколко думи за неговата революционно-разрушителна страна, заради която сега стоя пред вас.
Във времето на яростна борба между буржоазията и нейните врагове, аз съм готов заедно със Суварин от „Жерминал“ да кажа: „…всички разсъждения за бъдещето са престъпни, защото пречат на чистото разрушение и забавят настъпателния ход на революцията…“
Щом известна идея е изяснена и оформена, незабавно трябва да се намери практическото и приложение. Аз се убедих, в цялата несъстоятелност на съвременния строй и встъпих в борба с него, за да се ускори неговото разрушение. В тази борба вложих цялата си, дълбока, омраза, разпалвана всеки ден от вида на това мръсно общество, където всичко е направено така, че да пречи за проявата на най-хубавите страни на човешката душа, на благородните стремления на сърцето, на свободното развитие на мисълта.
Аз се трудих за да нанеса мощен удар, колкото се може по-ясно и по-силно. Но, да преминем, към моето първо покушение, към взривът на улица „Бон-з-Анфан“.

Внимателно следях за всичко, което ставаше в Кармо. Моето сърце се изпълни с радост при първите известия за стачката: струваше ми се, че миньорите са се отказали най-после от безполезните мирни стачки, при които работника търпеливо очаква победа от жалките си сантими над милионите на акционерната компания. Струваше ми се, че те, ще тръгнат най-сетни по пътя на насилието – нещо което се случи на 15 август 1892г. Канторите, зданията на рудниците се наводниха от революционната тълпа, уморена, от страданията и жадна за отмъщение. Те щяха да се разправят с омразния директор…Но тук се намесиха едни личности. Що за хора бяха те?
Това бяха същите тези, които пречат на революционното движение, защото всъщност се страхуват от народа, който скъсал оковите си, бе престанал до ги слуша; онези, които карат народа да търпи всякакви лишения, за да могат самите те експлоатирайки неговите страдания, да печелят популярност – да, аз говоря за тях, водачите – социалисти.Точно тези хора застанаха начело на движението. Тази тълпа от мазници се появи изведнъж, кой знае от къде и започна да организираха подписки, да държи речи и се обръщаха на всички страни за парични помощи. Миньорите им предоставиха воденето на всичките си работи. Всеки знае как свърши всичко това. Стачката продължи, миньорите все по-често се срещаха с техния стар другар – глада; те използваха малката сума на своя синдикат и след два месеца печално се върнаха в своите ями, в много по-тежко положение, от онова, в което бяха преди.
А между другото – колко лесно би било да се нарани компанията в най-чувствителното за нея място – в джоба! Трябваше само да се изгорят материалите , да се изпочупят машините, да се унищожат тулумбите. Няма съмнение, че компанията бързо би отстъпила. Но „поповете“ на социализма не признават „анархистически средства“, защото за тях човек рискува да иде в тъмница, а и да получи куршум, но не и да получи кресло в народното събрание или в общинския съвет. С една дума резултатът беше: възстановяване на реда в Кармо, нарушен за малко.
Компанията, чувствайки се по-силна от всякога, продължи с грабежа, а господа акционерите се поздравяваха един други с благополучния край на стачката – хвала за всекиго от тях, ще има дял от келепира.

Тогава, към този концерт от щастливи гласове, аз реших да прибавя още един глас, чут вече от буржоазията, но който тя считаше за замлъкнал заедно с Равашол – гласът на динамита.
Исках да покажа на буржоазията, че отсега нататък, за нея не ще има безоблачни радости, че нейното нахално тържество, ще бъде винаги и навсякъде смущавано, че нейния златен телец винаги ще трепери върху своето подножие, до тогава, докато последния удар не го хвърли вовек и веков в кръв и кал.
В същото време аз исках да покажа на миньорите, че единствените хора, които искрено съчувстват на техните страдания и са готови да отмъстят за тях, са анархистите; че те не заседават в парламенти, но умеят да се качват на гилотината.
Тогава приготвих бомбата. През главата ми за един миг мина обвинението хвърлено на Равашол – ами невинните жертви?
Но бързо реших този въпрос. В къщата, където се помещаваше канцеларията на компанията, живееха само буржоа, следователно, не би имало невинни жертви. Цялата буржоазия живее от ограбването на нещастните, затова и цялата ще отговаря за своите престъпления.
Сложих бомбата пред вратата на дружествената канцелария, като бях напълно уверен в своето право. По време на следствието, вече обясних, че ако бяха открили бомбата преди да избухване, аз се надявах тя да избухне в полицията, за да съсипе моите врагове и в този случай.
Ето причините,които ме подбудиха да извърша това първо това покушение.

a14-367_re
Ваян, Равашол, Емил Анри

Да минем прочее, към второто, към взрива в кафенето „Терминюс“.
Аз дойдох в Париж, по време на Ваяновото дело и бях свидетел на онова ужасно притеснение, което бе последвало от взривът в Пале Бурбон, бях свидетел на онези драконовски мерки, които правителството взе против анархистите.
Навсякъде ги преследваха, обискираха, затваряха. Много хора, просто заподозрени, бяха насила изтръгнати от семействата им и хвърлени в тъмница. Какво ставаше с жените и децата на тези другари, когато те бяха затворени? Никой, разбира се, не се интересуваше. Анархистът престана да бъде считан за човек, той беше звяр, когото търсеха да заловят. Навсякъде буржоазния печат, този презрян слуга на властта, по всякакъв начин искаше неговата смърт. Всички анархистически вестници бяха конфискувани, а на анархистите беше забранено правото на събрания.
Но не само това – когато буржоата искаха да се отърват от някого от нашите другари, те измисляха следното нещо: полицейският агент внасяше надвечер в неговата стая пакет с танин, а на другия ден му правеха обиск, въз основа на донос направен два дена преди това. Намираха кутията с подозрителните прахове, осъждаха другаря и го пращаха в затвора – припомнете си за „презрения“ бунтовник издаден в Мершо.
Според всички, тези средства бяха правилни, защото с тях се унищожава „врагът“, от който толкова се страхуват, освен това от пъзльовци, сега искаха да се покажат храбри.

И в края на този кръстоносен поход срещу еретиците, господин Рейнал, министърът на вътрешните работи, заяви от трибуната на Народното събрание, че взетите от правителството мерки дали добри резултати, като всели ужас в лагера на анархистите. Но и това беше малко; и ето че осъдиха на смърт човека, който не беше убил никого; и тъй като трябваше да се показват храбри до край, в едно прекрасно утро те гилотинираха Ваян.
Но вие господа буржоа, бяхте много самонадеяни, вие изпоарестувахте стотици, вие обискирахте много квартири, но останаха и много свободни хора, които вие не познавате и които очакват само удобния момент за да започнат от своя страна лов на ловците… Думите на господин Рейнал бяха предизвикателство, хвърлено към анархистите. Ръкавицата беше вдигната. Бомбата хвърлена в хотел „Терминюс“, е отговор на всичките ви обиски, арести, извънредни закони, цензура на печата, масови екстрадирания на чужденци, на всичките гилотинирания…
Но, ще ме попитате, защо да се избиват мирни посетители на кафенето, които слушат музика и които може да не са нито администратори, нито чиновници?
Защо? Много просто. Буржоазията не прави разлика между анархистите, един от тях Ваян – хвърли бомбата, и ако девет десети от неговите другари не знаеха плановете му, то все пак се преследваше всеки, който имаше някаква връзка с анархизма.
И какво? Ако вие правите цяло едно движение отговорно за действията на един, ако избивате всички – и ние ще отговорим със същото!
Нима трябва да нападаме само депутатите, които издават закони против нас, само съдиите, които ги прилагат и само полицаите, които ни арестуват? Аз не мисля така. Всички тези хора не са нищо друго освен оръдия, които действат от чуждо име; богатите са ги създали за своя защита, те не са по-виновни от самата буржоазия.
Всички тези буржоа, които не заемат длъжност, но получават пари от лихви и облигации и които живеят без да работят за сметка на работническия труд, трябва също да получат това, което им се пада от отплатата. И не само те, а всички онези доволни от съвременния ред на нещата; всички онези, които ръкопляскат на правителствените разпореждания; всички онези чиновници, които получават по 300-500 франка на месец и които мразят народа повече от самите буржоа; цялата тази сган, която взема страната на силните, тази вечна утайка събираща се в кафене „Терминюс“ и другите големи кафенета. Ето защо хвърлих бомбата там, без да подбирам своите жертви.
Буржоазията трябва да разбере, че страданията дотегнаха на страдащите, че те вече показват ноктите си и ще започват да си отмъщават и то много по-зверски. В тях няма уважение към човешкия живот, защото го няма и в самите буржоа. И не може, убийците, които направиха „Кървавата Неделя“ и Фурми, да наричат другите хора „убийци“. Анархистите не жалят нито жените, нито децата на буржоазията, защото и тя не жали жените и децата на онези нещастници, които ние обичаме. Нима не са невинни жертви тези нещастни деца от предградията, които умират от бавна смърт, от малокръвие, защото нямат хляб? Или тези жени, които пожълтяват и се изтощават във вашите работилници, за да изработят някакви си 2 франка на ден, и които са щастливи ако не са принудени да продават себе си за тези 2 франка. Тези старци, на които вие гледате като на машини през целия им живот и които после изхвърляте в болниците или на улицата, щом ги напуснат силите.

Имайте прочие поне това мъжество, господа буржоа – да признаете своите престъпления и да се съгласите, че нашите нападения са напълно справедливи.
Аз не си правя илюзии. Аз зная, че моите постъпки не ще бъдат разбрани от тълпата, която все още не е достатъчно подготвена. Даже сред работниците, за които се борих, ще има мнозина, които вкарани в заблуждение от вашия печат, ще ме взимат за свой враг. Но и това много малко ме смущава, защото чуждото мнение ми е безразлично.

Аз зная също, че има хора, които се наричат анархисти, но които в същото време, се отказват от солидарност с онези, които прибягват към „пропаганда чрез дело“; те искат да сложат граница между теоретиците на анархизма и неговите терористи. Те са много страхливи, за да рискуват живота си и укоряват онези, които го правят. Но затова и влиянието, за което претендират е нищожно. Сега е настанало време за работа – не трябва да има слабост, нито отстъпление.
Руския революционер Херцен е казал: „Едно от двете: или ще наказваме и ще вървим напред, или ще прощаваме и ще буксуваме насред пътя…“
Ние не искаме да прощаваме, нито да буксуваме посред път, а ще вървим напред до тогава, докато революцията – цената на нашите усилия, не увенчае нашето дело, създавайки един свободен свят.

052
Залавянето на Емил Анри

В тази безпощадна война обявена от нас на буржоазията, ние не искаме за себе си милост. Ние убиваме, но и сами знаем как да мрем.
Аз равнодушно чакам вашата присъда. Зная, че моята глава не ще падне последна. Ще паднат и други, защото тези, които умират от глад, започват вече да намират пътя към кафенета като „Терминюс“. Към кървавия списък на нашите мъртви вие ще добавите и нови имена. Но и на вашето царство скоро ще му видим края…
Бесихте ни в Чикаго, клахте ни в Германия, трошихте ни костите в Херес, стреляхте по нас в Барселона, качвахте ни на гилотината в Париж – но вие никога не ще унищожите анархизма.
Неговите корени са дълбоко. Той се роди като силна реакция против съществуващия ред на нещата в едно общество, което се разпада. Той олицетворява стремлението към свобода и равенство, което е направило широк пробив в принципа на господството. Той е навсякъде, не може да бъде уловен и всичко ще свърши с това, че той ще ви убие.
Ето господа съдии всичко, което исках да ви кажа. Сега вие ще чуете моят защитник. Понеже вашите закони изискват всеки да има защитник, моето семейство избра господин Горкобостел. Но това, което ще ви говори той, не трябва да намали значението на онова, което ви казах аз , тъй като изложих истинските си мисли и не отстъпвам от нито една дума.

Емил Анри

Емил Анри е роден на 26 септември 1872г, в Барселона, Испания. Произхожда от богато семейство, проявява се като блестящ ученик, има възможност да следва във Висшето политехническо училище, където учи голяма част от децата на френската управляваща класа.

Вместо това, той започва да обикаля различни градове на Франция, където работи мръсна и лошо платена работа. Заминава за Венеция, където изучава часовникарския занаят. По-късно това ще му е от полза при направата на бомби със закъснител.

063
Убийството на френския президент Карно

В началото на 90-те години на 19 век, борбата на терористите-анархисти във Франция е в разгара си. След ареста и гилотинирането на Равашол, атентатите продължават. През 1892г, бомба със закъснител е заложена пред вратата на рудодобивната компания „Кармо“. Бомбата е открита и занесена в полицията, където при обезвреждането и избухва. Убити са петима полицаи, има и ранени. По-късно в болницата умира още един човек. Атентаторът Емил Анри успява да се укрие.

След около година анархистът Леонтие стреля и убива сръбския посланик Джорджевич. Заловен е и е осъден на каторга, където е убит при участие в масов бунт.

Месец по-късно бомба е взривена в Бурбонския дворец, където заседава Парламента и ранява няколко души, без да предизвика големи щети. Атентаторът-анархист Огюст Вайан е заловен, съден и изпратен на гилотината. Пред Ешафода той отправя следния призив: „Смърт на буржоазното общество! Да живее Анархията!“

Седмица след смъртта на Вайан избухва нова бомба, заложена в парижкото кафене „Терминюс“. Емил Анри този път е заловен от полицията. Властите го осъждат на смърт. На 21 май 1894г. той е гилотиниран. Неговите последни думи също стават послание към последователите: „Смелост приятели, да живее Анархията!“

А последователи не липсвали. Броени дни след това, анархистът Повел прави опит да взриви парижката катедрала „Мадлен“, като отмъщение заради убийството на Емил Анри, опитът му е неуспешен, а италианският анархист Санто Касерио убива в Лион френския президент Мари Франсоа Сади Карно. Санто Касерио е гилотиниран на 16 август 1994г, като последните му думи са „Напред, другари! Да живее Анархията!“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *