Стопанисването на земите

печат
автор:Георги Хаджиев
източник:Артиздат, 5 май 1992 г., София принт
електронна обработка:Шаркан

Съдържание

І. ОПИТИ ЗА ЗАДРУЖНО СТОПАНИСВАНЕ В РАМКИТЕ НА СТАРОТО ОБЩЕСТВО

1. ДА СЕ ПРОМЕНИ НАЧИНЪТ НА ПРОИЗВОДСТВО И РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ И ГЛАВНО НАЧИНЪТ НА ЖИВОТ. „КОМУНИ“

Усилия свръх силите.

Бедността на впечатленията.

2. ЗАДРУЖНО СТОПАНИСВАНЕ ВЪВ ВРЪЗКА С АГРАРНАТА РЕФОРМА. МЕКСИКО

3. КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА – СРЕДСТВО ЗА КОЛОНИЗИРАНЕ НА ЕДНА СТРАНА. ИЗРАЕЛ

ІІ. КОЛЕКТИВИЗИРАНЕ ПО РЕВОЛЮЦИОНЕН ПЪТ

1. ПРИ РЕЖИМ НА ДЪРЖАВЕН СОЦИАЛИЗЪМ (КАПИТАЛИЗЪМ). СССР

Как функционират колхозите?

2. КОЛЕКТИВИЗАЦИЯ ПРИ РЕВОЛЮЦИОНЕН РЕЖИМ С БЕЗВЛАСТНИЧЕСКА ТЕНДЕНЦИЯ. ИСПАНИЯ

Организация на стопанския и обществен живот

Организация на труда

Възнаграждение на труда

Разпределение, снабдяване, размяна

Цялостна и солидарна система

Успехите на колективизацията и причините за тях

ІІІ. ПРОИЗВОДИТЕЛНИ КООПЕРАЦИИ

ТРУДОВО КООПЕРАТИВНО ЗЕМЕДЕЛСКО СТОПАНИСВАНЕ. БЪЛГАРИЯ

ПРОБЛЕМЪТ ДНЕС

 

І. ОПИТИ ЗА ЗАДРУЖНО СТОПАНИСВАНЕ В РАМКИТЕ НА СТАРОТО ОБЩЕСТВО

1. ДА СЕ ПРОМЕНИ НАЧИНЪТ НА ПРОИЗВОДСТВО И РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ И ГЛАВНО НАЧИНЪТ НА ЖИВОТ. „КОМУНИ“

Между тези опити най-стари и най-известни са религиозните общежития (манастирите) и такива, създавани от различни религиозни секти. Но като се има предвид особеният им характер, целта, която не е стопански съществена, тези опити, чийто успех не е за отричане, не са предмет на нашия анализ.

Ние се опираме единствено на опитите, свързани със социалистическите идеи и движение, защото само техният опит може да ни даде подходящи поуки за съответни изводи, които ще ни позволят да определим или по-скоро да уточним нашата идеологическа позиция.

Първите инициативи в това отношение са на тъй наречените социалисти „утописти“. По доста различни подбуди – едни, за да намерят изход от безработицата, придружаваща индустриалната революция, други, за да приложат веднага на практика идеала си – тези социалисти идват до едно и също разрешение: създаване на земеделски колонии, наричани „комунистически общини“ или просто „комуни“. Робърт Оуен в Англия виждал в тези „комуни“ единствена възможност за превъзпитание и морално усъвършенстване на хората. Шарл Фурие във Франция смятал, че хората не са лоши и че нямат нужда от съществено изменение; за него само социалната среда е лоша и само тя подлежи на изменение. Затуй той предлагал образуването на комуни – „фаланги“, където участниците в тях да живеят в общи домове – „фаланстери“ (един вид манастири), като най-подходяща социална среда. В тези общежития, където човек можел свободно да проявява всичките си страсти, призванието и способностите си да се занимава с приятен и привлекателен труд, трябвало да се осъществи идеалът на Фурие.

По личната инициатива на Оуен и негови следовници, както и на тези на Фурие, Сен Симон, Кабе и други социалисти, се създават много земеделски колонии, главно в Америка, където по онова време огромни пространства от налични земи привличали хората от стария свят.

Почти във всички тези начинания преобладаването на интелектуалци, на градски работници, на граждани, изобщо не познаващи земеделието, свидетелства за една идеалистическа пропаганда, която подтиква към създаване на комуни. Началото, разбира се, се характеризира с ентусиазъм. Но тъкмо по тази причина, опитите да се измени дълбоко начинът на живот не траят дълго: три, четири и най-много 12 години. Комуната „Икария“, основана от французи малко преди революцията в 1848 г., под влиянието на Кабе, в степите на Тексас, като изключение се е задържала почти половин век.

Всички начинания от този характер, всички без изключение са свършвали с неизбежния провал.

Към края на XIX в. и в началото на този век създаването на „комуни“ имало много привърженици между анархистите в различни страни (включително и България). Това било един вид „пропаганда с дело„. Инициаторите са искали да се покажат последователни, да докажат, че за тях не е достатъчно да разпространяват идеи, но същите да бъдат веднага приложени, за да се „даде пример“. Чудесни жестове, които свидетелствали за висок морал, за беззаветен идеализъм, придружен с преливащ ентусиазъм! Някои от тези смели начинатели се заемат дори да правят стопанска конкуренция, без да държат сметка за „икономическите закони“, които управляват капиталистическия свят, като предлагат на пазара произведения на по-ниски от пазарните цени. (Такъв е случаят с „комуната “ в Русе, създадена след Първата световна война.)

Но всички тези начинания просъществуваха само няколко години, разтурваха се и участниците им се разпръскваха.

След Втората световна война, особено след майските и юнските събития на 1968 г., във Франция отново се подеха тези идеи за малки общежития. Всъщност за тях повече се приказваше. Следователно не заслужава да се говори тук нито за сериозност, нито за очевидния им неуспех.

Като се позоваваме на първите две групи от опити и като държим сметка дори за по-малко очебийния неуспех на най-голямото начинание – това на Духоборите в Канада – руска религиозна секта, на която Толстой и Кропоткин помогнаха да се пресели в тази страна с обширни земи, където се създаде цяла федерация с около 20 села и общо население от 7 хиляди души, уместно е да запитаме:

На какво се дължат тези неуспехи, които ние считаме неизбежни?

Кропоткин е разгледал този въпрос, като подробно е анализирал всички опити в книгата си „Съвременната наука и анархизма“. Ние сме се запознали и с още по-подробните изследвания на руския икономист Туган Барановски и сами сме имали опит и наблюдения. Това ни позволява да представим главните причини за неуспеха на начинанията от този род. Те са следните:

а) Полурелигиозният ентусиазъм, които обуславя основаването на общежитията.

Във всеки акт, който се провежда в кратко време, ентусиазмът има първостепенно значение. Но когато се касае за едно начинание, предназначено, според инициаторите му, да се увековечи, ентусиазмът е съвсем недостатъчен; той не закъснява да се „изпари“, когато се сблъска с грубата действителност, която бързо показва грозния си образ.

б) Същественото на стопанската цел най-често не се вижда, не съществува или идва на последно място.

На преден план изпъква по-скоро желанието да се създаде един съвършено нов начин на живот, една атмосфера на братство, на другарство, които в разпаленото въображение на инициаторите изглеждат напълно осъществими.

Представата за един „нов свят“, олицетворен в малкото общежитие, води по необходимост до надценяване качествата на човека, като се забравя или пренебрегва простата истина, че човек е плод на обществената среда, която е еднакво благоприятна за формирането на претенциозните „реформатори“, както и на всички хора в старото общество.

в) Липсата на възможност за подбор при набирането на членовете на новото общежитие.

Този недостатък се определя отчасти от двете предшестващи причини. Така рядко се случва да се търсят земеделци по професия. Предпочитание се прави на тези, които доброволно изявяват най-силно желание да участват: пропагандисти, деятели, най-често интелектуалци и градски работници.

Земеделието като всяко занятие изисква познания, сръчност, привички, достатъчна приспособеност към едно тежко съществуване, които липсват тъкмо на ентусиазираните интелектуалци и млади граждани, дори и да са физически работници.

г) Комуната взема за модел семейството с претенцията да се създаде „голямото семейство“.

Семейството като модел винаги е било идеализирано в социалистическите и безвластническите среди. Съвкупността от хора, съставляващи организацията, движението и дори цялото общество, често е схващана и представяна като семейство, а членовете като „братя“. Първо, това е погрешно и фалшиво; второ, семейството, взето конкретно, е тъкмо обратен пример с липсата на братство в него. Следователно, изграждането на „новия свят“ в много малък мащаб по модела на семейството води до горчиви разочарования, като създава често задушаваща социална атмосфера. Точно това се е случвало в много от тези общежития.

д) Ограничените по необходимост размери на общежитието.

Тези „комуни“, обусловени от желанието на техните основатели да се „даде пример“ за един коренно различен от този на старото общество начин на живот, за една стопанска и обществена организация, която е много идеализирана в сравнение със съществуващата и която ще създаде много по-добро ниво на живота, не ще увлече широки народни маси. „Комуните“ се явяват по този начин малки островчета сред безбрежния, различен от тях и открито враждебен океан. При тези условия на числена слабост опитите за „комунизиране“, „колективизиране“ по мирен начин, опити в същото време изолирани един от друг, са осъдени на немощност.

е) Изолираност.

Изолираността е двойна: социална и географска. На изолираността, дължаща се на необходимо ограничените размери и на „чистотата“, в сравнение с окръжаващата социална среда, се прибавя, особено при начинанията на социалистите „утописти“, териториалното, географско изолиране. Вместо да организират земеделски общежития в собствените си страни, основателите на комунистически общини се изселват в Америка, където те са напълно изолирани от света, който им е познат и който ги познава.

Усилия свръх силите.

Ограничените размери, недостигът на финансови средства, липсата на технически познания и винаги мъчното начало в такива стопански инициативи ги правят производствено непълноценни в сравнение с частните капиталистически предприятия. Следователно се налагат прекалени усилия.

Бедността на впечатленията.

Ограничените размери, изолираността от обществото осъждат тези „пионери на новия свят“ на една бедност на впечатленията. Това създава скука, неразположение един към друг, препирни сред тези фалшиви братя и води към непреодолими центробежни тежнения, към напущане общежитието и до разтуряне на предприятието, дори и при добри стопански резултати.

Към всички тези съществени и второстепенни причини трябва да се прибави и една, която е много по-важна. Но тъй като тя важи и за другите опити, които ще разгледаме, ще я посочим по-нататък.

Съвкупността на причините за слабост е определяла и винаги ще определя провалянето на такива опити за общежития в рамките на старото общество. Обективността налага да се признае, че някои от познатите и изучавани „комуни“ са получили значителни стопански успехи, други пък са успели да създадат действително братска атмосфера, за която някогашните участници са запазили мили спомени. Но важното е, че в крайна сметка опитите са свършвали с неизбежно разтуряне.

Извлечената от тях поука не ни позволява да съветваме предприемането на нови подобни опити, освен когато поставената им цел е чисто стопанска и начинанията ангажират хора от професията, които така изкарват прехраната си. Но и тогава за препоръчване е те да бъдат свързани с роднинство и с изпитана близост. Дори и в такива случаи не бива да се подхранват прекалени надежди за щастливи резултати.

2. ЗАДРУЖНО СТОПАНИСВАНЕ ВЪВ ВРЪЗКА С АГРАРНАТА РЕФОРМА. МЕКСИКО

Най-старата аграрна реформа в света, доколкото ни е известно, е започнала в Мексико по време на революцията от 1910 и е продължила близо 10 години. Тя дава израз на практика на революционните стремежи на селяните, които участват във въстанието и чийто представител е Емилиано Запата. Неговият „План от Айала“ (28 ноември 1911 г.) – истинска аграрна реформа на революцията , представлява основата на тази реформа. Но истинската причина за аграрната реформа, за политиците, се корени в съществуването на огромни земевладения на църквата, които лишавали държавата от толкова необходимите й данъци. Тази реформа се изразява легално в Декрета от 6 януари 1915 г., който обявява за премахнат Закона за експроприацията от 25 юни 1856 г. Последният имал за претекст създаването на средна класа от дребни земеделски стопани, считани за по-жизнеспособни, а всъщност дезорганизирал и разбил старата общинска собственост на земята в полза на едрите земевладелци. Те не пропущат случая да заграбят обществените земи, за да уедрят своите чифлици.

Член 27 от Конституцията от 1917 г. дава законна сила на обявената с декрет реформа през 1915 г. Но само Законът за Ехидосите от 28 декември 1920 г. придава оригинален характер на реформата, като я уточнява. Този закон е следван от множество правилници и Окръжни за приложението му, най-важните от които са Аграрният правилник от 10 април 1922 г. и Окръжно 51 от 11 октомври 1922 г. Последното третира ехидалното стопанисване под кооперативна форма.

Оригиналността на мексиканската аграрна реформа се състои най-напред в обосновката й като средство за възстановяване на колективната собственост, осакатена от Закона за Експроприация от 1856 г., и след това е оземляване в колективна форма чрез създаване на „ехидос“.

Общинният режим в Мексико е много стар. Той датира от прекортезианската епоха. Терминът „калпулис“ на ацтеките означава „квартални групи“. След завладяването испанците въвеждат термина „ехидо“, което значи излаз, вън от село (от латинското екситос – излаз). Самото явление отговаря на стара традиция, запазена почти до наши дни, на селската община: общински пасища и гори, първите разположени до самото село.

И тъй, според тази реформа, право на оземляване от Националния фонд имат групите, които образуват „ехидо“. Земите остават колективна собственост, стопанисвани под две форми: индивидуално и задружно.

Изискваните от закона условия за образуване на „ехидо“ са:

-да има най-малко 20 кандидат-членове;

-същите да бъдат без земя или с ниски доходи;

-да бъдат мексиканци по рождение;

-да са жители на селището най-малко от 6 месеца.

Триста милиона декара са раздадени по този начин в продължение на 30 години (1915-1945); 1603392 мексиканци стават „ехидатер“ (членове на този вид задруги), със членовете на семействата им те достигат цифрата 4992058 души. Числото на задругите (ехидос) достига 14683, всяка от които има средно 109 члена (8,15% имат по повече от 150 члена).

Прилагането на реформата е бавно и тя още не е приключила след половин век от прокламирането й. Най-силно оземляване става по времето, когато Лазаро Карденос е председател на републиката. За 5 години (1935-1940) са раздадени 160 милиона декара; апогеят е достигнат през 1937 г.: раздадени са 50 милиона декара.

Цялата площ на раздадените земи приближава цифрата 390 милиона декара в 1950 г., от които 12 милиона са поливаеми. Според многоизвестния френски агроном, проф. Рене Дюмон, през 1960 г. броят на ехидосите е възлизал на 20 хиляди с 2 милиона членове.

Ехидосите с индивидуално стопанисване представляват голямото мнозинство – 95% от общия брой; другият тип – със задружно стопанисване (5%) достигат цифрата 700.

„Ехидалната“ система, според бившия председател Карденас, един от най-убедителните привърженици на аграрната реформа и най-популярната и влиятелна личност в Мексико, има следната мисия:

„Ехидо има двойна отговорност: като социална система, той трябва да освободи селянина от експлоатацията, на която той бе подложен както при феодалния, тъй и при индивидуалния режим на стопанисване; като земеделско-стопанска система, той трябва да доставя необходимите продукти за задоволяване нуждите на страната.“

Вътрешната организация на двата големи типа „ехидоси“ в основата си е еднаква. Общото събрание, върховен изразител на колективната воля, съставено само от главите на семействата, избира „комисариадо ехидал“ (изпълнителния комитет) от трима члена – председател, секретар и касиер, и контролен комитет, съставен също от трима члена. Разликата при колективния „ехидос“ се състои в това, че общото събрание избира и един „сосио делегадо“ (член-делегат), който представлява задругата във всички сделки с Националната ехидална банка.

В колективните ехидоси членовете получават месечни аванси срещу извършената работа; окончателното разпределение на доходите става в края на годината след прибиране и ликвидиране на реколтата и приспадане на разходите. Но използването и на наемна работна ръка, противно на установените принципи, не е рядко явление в много от тези задружни стопанства.

Ехидалната банка, основана през 1936 г. с един капитал от 16 милиона песоса, отпуща на стопанствата краткосрочни и дългосрочни кредити, осигурява „ръководството за използване на земите“, търси доставки и пазари на едро (но не се занимава пряко ни с покупки, ни с продажби). Тя има 35 агенции и 212 „зони“. С банката поддържат връзка 6814 „ехидоси“, от които 710 колективни.

Какви са резултатите от тази голяма аграрна реформа и специално от задружните стопанства?

Мненията са противоречиви и отговарят на благоприятно и неблагоприятно отношение у онези, които ги изразяват. Добивите, изобщо, са по-добри при индивидуалното стопанисване и особено в стопанствата, които практикуват една смесена форма: извършване на големите работи задружно, а всички други грижи за обработка и отглеждане – индивидуално. Нивото на живота е леко подобрено, но начинът на живот и специално жилищните условия не са съществено изменени. Стопанските резултати в задружните стопанства, сравнени с тези на едноличните земеделски стопанства, си остават по-слаби, но членовете на задругите показват задоволство, тъй като не са вече роби; освен това, задружните стопанства не са вече в упадък.

И така, първата от двете задачи, които се падат на „ехидосите“, според определението на Карденас, би могла да се счита като относително осъществена: селяните, членове на тези стопанства, не са вече крепостни, нито се чувстват експлоатирани. Колкото до втората задача, тя е още предмет на пожелания.

Някои наблюдатели обясняват непълноценността на „ехидосите“, освен с недостатъчността на вода за напояване, с липсата на способни ръководители и на дисциплина. Недостатъчното образование и слабата техническа култура на мексиканското селско население, по наше мнение, не ще да са незначителна причина за изоставането на задружното стопанисване.

Но и тука, както в предшестващите начинания, има една много по-важна, обща причина, а именно, че аграрната реформа в Мексико, извършена дори под тази оригинална форма, не разрешава въпроса за преобразувание на земеделието чрез задружно стопанисване. На това ще се върнем по-нататък.

Рене Дюмон, чиито проучвания са между най-пресните, отбелязва един любопитен факт: относителният напредък в мексиканското земеделие от 1945 до 1955 г. се дължи непряко на аграрната реформа, която принуждава старите собственици на земите, при страх да бъдат експроприирани, да подобрят и модернизират стопанствата си.

3. КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА – СРЕДСТВО ЗА КОЛОНИЗИРАНЕ НА ЕДНА СТРАНА. ИЗРАЕЛ

Досега няма, доколкото ни е известно, задълбочено проучване, посветено на създаването на задружни стопанства в Израел. От всичко, което ни е познато по този въпрос, се вижда, че произходът на тези начинания в Израел трябва да се търси в едно многообразие на идеи и влияния. В тях има елементи на заимстване от всички социалистически течения, като се започне от това на Фурие и Сен-Симон и се мине през руското народнячество и толстоизма, за да се дойде до безвластническия колективизъм. За по-прякото влияние различните автори отбелязват имената на Теодор Херцл, Франц Опенхаймер, А. Д. Гордон, Густав Ландауер – немски безвластник с еврейска кръв, и други по-малко известни.

Преследванията, честите погроми в царска Русия са били една от съществените причини за емиграцията в Палестина и създаването там на колективистични колонии. Пионерите били идеалисти, които искали да изградят един нов начин на живот в хармония с техните много общи социалистически разбирания. Но в своята цялост колективистичното движение в Израел е свързано, все пак, със ционисткото движение, създадено от Теодор Херцл, Макс Нордау и др., към края на миналия век.

Първият успял кибуц (сдружение за задружно стопанисване и потребление), известен под името Дагания, е създаден в 1910-1911 г. от 10 души емигранти, дошли тук от Крим. Той се характеризира с абсолютно равенство на членовете му, с пълното премахване на частната собственост и с живот в общежития. Неговият пример не закъснява да бъде последван непосредствено след края на войната от 1914-1918 г. Но начинанията се умножават бавно. Броят им достига 18 в 1922 г., 46 в 1936-а, 108 с 30 хиляди члена в 1943 г. и малко повече от 150 в 1946 г., а днес има 200 кибуци в страната.

Кибуците са по-скоро комунистически отколкото колективистични колонии в точния смисъл на тези термини. Те напомнят, както по своята стопанска организация и по комуналния си живот, тъй и по външния вид на селищата, фуриеризма с неговите „фаланги“ и „фаланстери“.

Системната колонизация, ръководена от ционизма, взе и други форми, различни от кибуците, със създаване все на земи, принадлежащи на Националния фонд, било на еднолични стопанства, наричани „мошав овдим“, след 1921 г. (днес техният брой достига цифрата 300), било кооперативни села – „мошав шитофи“, след 1936 г., които на брой са само двадесетина.

Кибуците са свързани с пет различни движения, три от които обхващат 80 начинания, всяко от тях с по 150-200 члена. Има и по-големи кибуци – с по 700-800 участника. Най-близки на първоначалния модел, най-верни на комунистическите принципи са свързаните със социалистическото движение; те не приемат и не практикуват наемен труд – чужда експлоатация.

Доставките и продажбите на трите вида стопанства се извършват кооперативно. Кибуците работят общо, животът им е напълно комунален и разпределението им е комунистическо. В „мошав шитофи“ стопанисването е задружно, но потреблението е семейно – разпределението се извършва според надниците, трудовите дни, отработени в задружното стопанство (сиреч, колективистична форма на разпределение). А в „мошав овдим“ само големите и основни работи се извършват кооперативно, всичко останало е предмет на индивидуални (семейни) грижи.

Сравнението между трите форми на стопанисване позволява да се установи известно превъзходство на кооперативното и семейно стопанисване – „мошав шитофи“ и „мошав овдим“ – от гледище на продуктивност и рентабилност. При кибуците се констатира постепенно отдалечаване от „фаланстеризма“, но социалните им реализации превъзхождат.

Тук ни интересуват главно кибуците, които имат не само един съществено комунистически характер, но и представляват в известна степен пример на самоуправление и на най-убедителна безвластническа реализация.

Голям брой трудове са посветени на изучаване на израелския опит и специално на кибуците. Единодушно е мнението за техните стопански и социални успехи. И ако се касаеше да се търси още едно доказателство към толкова други вече известни такива, за валидността и жизнеспособността в икономическо отношение на комунистическия принцип и за реализируемост на самоуправлението, което значи безвластие, можем да кажем, че няма нужда от повече опити за подкрепа на нашия идеал – безвластническия комунизъм.

Обаче в израелския опит, където пустинни земи бяха превърнати в плодородни градини, благодарение задружното стопанисване, интелигентността, предприемчивостта и изключителната смелост на един народ, който в страдания и чрез страдания кали една несъкрушима воля да осъществи по-добър живот, причините за успех са особени, свойствени на този опит.

Първо, без да се отрича значението на идеализма и духа на самопожертвователност у пионерите, много важна е наличността на огромни финанси, осигурени чрез солидарността на евреите от цял свят.

Второ, фактът, че ционизмът избра с голяма интелигентност колективистичната форма, най-доброто средство за колонизиране, за населяване на една страна, където той трябваше да сложи основите на своята държава, е от изключително значение.

Най-после, в резултат на този избор ционистката стратегия отреди на кибуците мисията на предни постове, на крепости, а оттам и подкрепата, която им дава израелската държава.

И най-важното, кибуците не са само предприятия за земеделско производство, изолирани, тясно специализирани, но представляват една цялостна стопанска и социална система, здраво сплотена мрежа в една организация от национален мащаб– Конфедерацията на работническите синдикати. Тя им осигурява пласирането на произведенията им, доставката на всичко необходимо за общежитията, премахвайки така експлоатацията на посредниците в размяната.

Нужно е да се изтъкне също нещо, което на пръв поглед изглежда парадоксално и в противоречие с изразеното от нас мнение по повод опитите от първата серия начинания: създаването на тези съществено нови предприятия е дело на „любители“, на градска младеж, получила повърхностна подготовка в професионално отношение и съвсем не обикновени селяни, пленници на рутината. Лишени от претенциите на техния „собствен опит“, те по-лесно се подчиняват и доброволно приемат да бъдат ръководени от специалисти, да следват точно съветите и инструкциите, които им се дават.

***

Кибуците изпълниха ролята, която им се определяше от ционизма, макар да продължават да осъществяват полезната си стопанска задача в рамките на една държава и на едно капиталистическо общество, стъпило на пътя на индустриализацията. Те започват да стареят и да проявяват същите признаци на бягство на младежта от селото, присъщи на страни, които бързо се индустриализират и чието земеделие неизбежно отпада. (Не може да не се отбележи, че значителни групи от младежи идеалисти продължават да полагат усилия да поддържат жив пионерския дух в кибуците).

Следователно – и това е вторият важен извод в тази студия – израелският опит, с неговия колективизъм, въпреки всичките му неоспорими успехи, не може да се универсализира, да се препоръча за широко приложение по гореизложените причини и да служи като модел за преобразуването на едноличната земеделска икономика в социалистическа стопанска система, основана на задружно стопанисване, без да се мине през една революция.

ІІ. КОЛЕКТИВИЗИРАНЕ ПО РЕВОЛЮЦИОНЕН ПЪТ

1. ПРИ РЕЖИМ НА ДЪРЖАВЕН СОЦИАЛИЗЪМ (КАПИТАЛИЗЪМ). СССР

Предмет на тази глава е анализът, на колективистичния опит в страните, където след революция са установени режими, които претендират да са социалистически с властнически, държавен социализъм, който всъщност е държавен капитализъм. Такива са СССР, страните с „народна демокрация“ в Европа, Азия, Куба и дори в Африка след деколонизацията (Алжир).

Проблемът е обширен. Много трудове са му посветени. Би било невъзможно да се изчерпи в тази работа, като се опишат всичките варианти със значителните им особености, със цифри за достиженията на колективизацията във всяка от тези страни.

За да дойдем до поуките, които могат да се извлекат от този масов опит, достатъчно ще бъде да се направи един по-задълбочен анализ на колективизацията в СССР и да се изтъкнат само някои отличителни черти на нейните варианти, като се изследва колективизацията в една от страните с „народна демокрация“

Но преди да се навлезе в сюжета, е необходима една обща бележка в отговор на следния въпрос: колективизацията под формите, разглеждани тук, резултат ли е на една добре изработена доктрина или се установява по пътя на прагматизъм, диктуван от обстоятелствата?

Цялата добре оркестрирана пропаганда на болшевишките партии за “победите на марксизма-ленинизма” набляга на държавната мощ – политическа, стопанска, военна и пр., която СССР, страните с „народна демокрация“ или Китай представляват. Тя подчертава също тъй постоянното разпростиране на нейната власт в света, сякаш триумфът на социализма е количествен показател на държавната мощ, където качествените социални изменения са второстепенни неща.

Всъщност, въпросните „победи“ са само свидетелство за големия фалит на класическия марксизъм.

Руската революция и болшевишкият опит, който я последва, разрешиха едно основно противоречие на марксическата доктрина между философската и детерминистичната позиция – историческия материализъм, от една страна, и волунтаристичната й идеалистическа политическа позиция, изразена в преимуществената роля, която марксизмът-ленинизмът отдаваха на партията. Това „разрешение“ бе само едно очебийно проваляне на марксизма на философска почва най-напред и после на конкретния социален терен.

В пълно съгласие с историческия материализъм революцията в Русия не може да бъде друга, освен буржоазна революция. „Революционната“ роля на партията трябваше да се ограничи логически в канализирането на въстаналите маси, за да се дойде до демокрацията. Последната би благоприятствала стопанското развитие в посока на ускорена индустриализация, до израстването на пролетариата – „гробокопач на капитализма“.

А на дело Руската революция се оказва истинска социална революция, спонтанна масова проява в две области: икономическата, с експроприацията на земите от въстаналите селяни и заемането на фабриките, заводите и работилниците от работниците чрез съответните комитети; на политическа почва, със самоуправлението на обществото чрез съветите.

В действителност тази революция бе разширено „възпроизвеждане“ на Парижката комуна – първо историческо опровержение на марксизма, обхващаща този път и руското селячество.

В началото болшевишката партия оставаше вярна на класическия марксизъм, като отдаваше на революцията значение от политически характер, който не ще й позволи да иде по-далеч от установяване на демокрацията. Програмата й за земеделието не бе нито революционна, нито ясна и точна; партията просто приемаше чужди програми за аграрна реформа, която не отиде по-далеч от раздаване на земи.

Едва със завръщането на Ленин – този фалшив бакунист – болшевиките започнаха да се приспособяват към типично безвластническия характер на бушуващата социална революция. И по този начин, от марксистващия бланкизъм, в „незаконен“ брак с безвластническия бакунизъм, осветен от Ленин, се роди обществената система на болшевизма. Но както при неестествено съвкупление, подобно на магарето с коня, новороденият марксизъм-ленинизъм не може да бъде друго, освен муле, характерно с безплодието си.

Първият революционен акт на болшевизма, засягащ земеделието, бе прословутият „Аграрен закон от 26 октомври“, гласуван от Втория конгрес на съветите през нощта на 25 срещу 26 октомври 1917 г. Обяви се национализацията на земята и се прокламира аграрната реформа – законодателен акт, който потвърждаваше експроприацията, извършвана от самите селяни. На експроприираните земи същите организираха своите задружни стопанства, наричани „комуни“.

Узаконената експроприация, с подялбата на земите, която трябваше да последва, засягаше 1525 милиона декара, от които 25 милиона се запазваха за бъдещите държавни стопанства (совхози). Така 1500 милиона декара следваше да се прибавят към 2150 милиона декара, притежание на селяните.

Не ставаше още въпрос за колективизация. След завземането на властта от болшевишката партия нейната главна задача бе заздравяването й, с отстраняване на политическите съюзници и задушаването на всяка опозиция срещу установяващата се пълна диктатура.

Първият период на болшевишката власт носи името „военен комунизъм“, 1918-1922 т. Той се характеризира с проникването на болшевишката партия в селата, чрез партизански и полицейски методи.

Разочарованието на работниците и особено на селяните започваше да се проявява. Безразборните и произволни реквизиции, насилията и несправедливостите предизвикваха вече първите актове на съпротива от страна на селяните. Общото недоволство на работническите и селските маси все повече растеше, като вземаше характер на народни бунтове против диктатурата на партията, за да приключи с работническото въстание в Кронщадт през 1921 г.

Макар и смазано с най-варварска бруталност, обявено в същото време за контрареволюционно, въстанието в Кронщадт принуди болшевиките да направят и отстъпки, като се откри нов период – този на НЕП (Новата икономическа политика, 1922-27 г.).

Направените концесии на дребната буржоазия, на търговците, селячеството, занаятчиите, на частния капитализъм, предназначени за превъзмогване на намалението на производството, на оскъдицата от земеделски произведения, особено на хранителни продукти, на мъчнотиите в продоволстването на градовете дадоха очакваните резултати. Така революцията беше „спасена“, съгласно надеждите на Ленин. Икономическото положение се подобри задоволително, но засили обогатяването на нови елементи в градовете и в селата. Същите се присъединиха към буржоазията. „Спасената“ революция бе изправена пред нова опасност – възстановяване на частния капитализъм.

Любопитен факт, неразбираема изненада за много от тези които изучават колективизацията в СССР: един от факторите, които довеждат до масовата колективизация, повече от марксиско-ленинската доктрина, се корени в произлезлите и наложили се нужди на НЕП, които докараха до безизходност самия режим. Значи, колективизацията, на свой ред, трябваше да „спасява“ революцията от последиците от НЕП.

Една друга причина правеше масовата колективизация „исторически необходима“. Този път от доктринално естество, беше индустриализацията. Историческият материализъм с неговия неотменен детерминизъм отсъстваше в Русия – страна типично селска, с изостанало стопанско развитие. Тук волунтаризмът трябваше да дойде на помощ на историческия материализъм, чрез ускорената индустриализация, за да създаде… фаталния детерминизъм.

Индустриализацията имаше нужда от две неща: капитали и работна ръка. При бягството от село, за да осигури нужната работна ръка, режимът трябваше да създаде големи „социалистически“ стопанства, високо механизирани, за да се освободи „скритата безработица“ и да се прогонят към града големи селски маси. Колкото до капиталите, СССР, като не можеше, при тогавашния „революционен“ етап, да разчита на външна финансова помощ, имаше само един избор – да експлоатира земеделието, за да финансира индустрията. Земеделието стана напълно зависимо от волята на управляващата партия. И обратното – довод от по-малко значение – колективното земеделие, което имаше нужда от механизация за по-бързото си развитие, трябваше да разчита за необходимите оръдия и машини на новата индустрия.

През време на НЕП-а колективизацията бе приспана. През юли 1927 г. колективизацията възлизаше само на 0,8% и се простираше на 1% от обработваемите земи; в края на същата година последният нарасна на 3,7%. Системното колективизиране започна през 1928 г. – 11 години след революцията. Масовата колективизация бе решена през 1929 г. През 1932-33 г. колективното стопанисване се разпростря над 20% от обработваемата площ на страната. Тя достига апогея си в 1930-31 г. и приключи през 1938 г., когато вече 97% от семействата принадлежаха на колективите.

Болшевишката партия мобилизира всичките си сили през 1928 г. Терор, какъвто никога страната не бе чувала и виждала, заля просторната руска земя. Всички административни, политически средства: натиск, насилия, принуда, убийства, масови изтребления и заточения бяха в действие, за да се постигне горният резултат. „Доброволното влизане“ на селяните в колективите, прокламирано в началото, бе завинаги забравено.

Но противодействието на селячеството не закъсня – масова пасивна и активна съпротива, изразена особено в унищожаване на оръдията и клане на добитъка, за да не отидат в колективите.

Днес съветското земеделие се характеризира с три форми на стопанисване: совхози (държавни стопанства), колхози (колективни стопанства) и индивидуални парцели, обработвани от колхозниците и техните семейства. Двадесетте и пет милиона дребни еднолични стопанства отпреди революцията са концентрирани, според официалната статистика на СССР (от 1972 г.), в 32300 колхози и 15500 совхози. Земята е национална (държавна собственост), оставена за ползване от колективите и колхозниците (когато се отнася за малките им парцели). Всеки колхоз разполага средно с 62 хиляди декара, от които 32 хиляди обработваема земя, с 1327 глави едър добитък, 930 свине и 1578 овце и кози; совхозите – средно с 206 хиляди декара, от които 67 хиляди декара обработваема площ, 2000 глави едър добитък, 1200 свине и 3600 овце и кози. Всеки колхоз използва труда средно на 506 работника и всеки совхоз – 558 наемника (сведенията се отнасят за 1970 г.). Общата площ на индивидуалните парцели е над 83 милиона и 300 хиляди декара*.

––––––––––

* декар – за сведение: тази единица за площ се използва само в България, авторът вероятно е пресметнал цитираните цифри в декари за удобство на българския читател; междувременно, преди войната в СССР земеделските земи са пресмятани в “сотки” – парцелчета от по 100 квадратни сажени (1 сажен = 2,1336 м; тоест, 1 сотка е била 455 кв.м). В дореволюционна Русия и до края на 30-те се използва също така мерната единица “десятина”, която възлиза на 10,925 познати ни декара.

–––––––––– бележки на коректора на сканирания текст!

Совхозите, по организация и ръководство, не се различават от едрите капиталистически стопанства, използващи наемна работна ръка. Следователно, те не привличат нашето внимание в тази студия, която има за предмет колективизацията в най-точния й смисъл.

Според официалните статистически данни за 1970 г., посевната площ е възлизала на 2067 милиона декара, от които зърнени 1193 милиона, 628 милиона фуражни, 145 милиона индустриални култури, 101 милиона картофи и зеленчуци. Производството на зърнени храни достигало цифрата 186,8 милиона тона, от които пшеница 99,7 милиона тона, ръж – 13, ечемик – 38,2, овес – 14,2, царевица (зърно) – 9,4 милиона тона. Средните добиви, за периода 1966-70 г., са достигали само 137 кг на декар за зърнените храни и 134 кг за пшеницата.

Индивидуално стопанисваната земя от колхозниците представлява само 3,9 % от общата площ. Със зърнени храни са заети 1,4% от нея, с картофи и зеленчуци 42,4 % и с фуражни култури 1,1 %.

Що се касае до животновъдството, поразява несъразмерното разпределение на добитъка между колхозите и едноличните спомагателни подворни и парцелни стопанства, което се вижда от следната таблица:

вид добитък

в колхозите

в еднолично стопанство

милиони глави

в %

млечни крави

12,8

11,3

47,8

свине

26,8

26,8

27,2

овце

76,6

21,9

22,3

кози

1,2

3,6

75,0

Като се сравни разпределението на земите с това на добитъка, вижда се, че производството на животински продукти в страната зависи в голяма пропорция от индивидуално обработваните от колхозниците парцели, които представляват много незначителна площ (особено заета с фуражни култури) и, следователно, те зависят за продоволстването с фураж от колхозното производство.

Използването на машините в колхозите е коренно различно от всички други опити за задружно стопанисване в целия свят. Машините не принадлежат на колхозите, а на машинно-тракторните станции (МТС). По времето на Хрушчов се прокара важна реформа, която разтури тези станции. Но това беше само една много изгодна за държавата операция, като тя продаде на колхозите амортизирани машини.

Друга отличителна черта на колхозите, критикувана някога от самите съветски специалисти и управници, която те окачествяваха тогава като гигантомания. Касае се до надценяването ползата от големите размери на стопанствата. Но тази критика беше забравена по-късно, защото отново се започна уедряване на колхозите. Първата масова концентрация започна през 1950-51 г., така броят на колхозите се намали на повече от половина. Изглежда, че тази тенденция към уедряване продължава. Ето някои сравнителни цифри за периода 1940-1961 г.:

1940

1953

1960

1961

Брой на колхозите (в хиляди)

236,9

93,3

44,9

41,3

Среден брой на семействата в един колхоз

81

220

383

400

Посевна площ (в млн. декари)

1177

1320

1230

1106

Впоследствие числото на колхозите е още намаляло чрез наложено обединение, и в 1972 г. то е спаднало на 32300.

Как функционират колхозите?

Основното производствено средство – земята – е държавна собственост, оставена на колхозите на вечно и „безплатно“ ползване. Но те плащат данъци и имат задължението да доставят на държавата по-голямата част от производството си, по цени произволно определяни от държавата (значи, друга форма на облагане). Колхозите заплащат на МТС за извършените от тях работи в пари и натура (трета форма на облагане). Следователно, колхозите, в отношенията си към държавата, фактически са наематели и тази форма на наем не е по-изгодна от наемите, плащани в капиталистическите страни.

Административно колхозите са също зависими от държавата, която назначава ръководния им персонал, меси се редовно в организацията и изпълнението на всички вътрешни операции – чрез МТС, чрез централното планиране – властническо и бюрократично, чрез партийните ядра, които контролират живота на стопанството и на колхозниците.

При тези условия може ли да се говори за самоуправление дори в най-ограничена форма? Общото събрание на колхоза, което има формалното право да разисква и взима решения, разбира се, в присъствието на партийните агенти, които заемат отговорните и контролни постове и зад които се таи всемогъщата диктатура, е лишено от всяка възможност за самоуправление. Това важи за всеки тоталитарен режим.

Може ли тогава да се учудваме, че съветската колективизация не отбелязва никакъв успех, с изключение на механизацията по количеството на употребяваните машини, които, впрочем, са зле използвани и са с ограничена ефективност?

Има ли доказателство за това твърдение?

Главно доказателство е отношението на колхозниците: пасивно, безразлично, враждебно. През войната около 5 милиона декара земя, оставена на колхозите (за „вечно и безплатно ползване“), са отстъпвани на частници, което е незаконно, но било толерирано. При германската окупация, когато колхозите не са били разтурени от окупаторите, имало много опити за същото от селяните. Мъчно е да се прецени какъв размер би взело това явление, ако е била дадена свобода за напущане на колхозите.

По времето на Хрушчов, когато пресата се ползваше с известно търпение на критиката, вестниците всекидневно изнасяха разкрития за невероятни злоупотреби в колхозите. Така можахме да научим например, че колхозниците пущали частния си добитък да пасе в колективните ниви и да ги опустошава. Хрушчов разкриваше с живописния си стил неизползването на оборския тор, който се натрупвал в „планини“, които през зимата, покрити със сняг, служели за плъзгане на скиорите.

Добивите от зърнените храни, които са били средно по 82 кг/дка в 1913 г., се „покачили“ на 100 кг/дка през 1961 г. и са достигнали „рекордната“ цифра от 137 кг през 1970 г. Какъв „прогрес“ за високо механизираното „социалистическо“ земеделие! Колко далеч назад остават тези добиви в сравнение с онези на капиталистическото земеделие! Те дори не са надхвърлили добивите на нашето „кравешко“ земеделие от времето преди установяването на „народната демокрация“!

Но най-неоспоримото доказателство за провала на съветската колективизация е пропорцията на производството от едноличните парцели в общото производство на земеделието в страната. „Допълнителните“ стопанства на колхозниците заемат само 3,6% от земите, а произвеждат 33,2% от месото и мазнините, 32,8 % от млякото, 63,4 % от картофите, 53,1% от яйцата, 43,3% от зеленчуците, 67,4% от плодовете, 24,2% от гроздето, 16,3% от вълната от общото производство на страната.

Чудно ли е, че полуфеодалната някогашна Русия, „житницата“ на Европа, с Украйна и нейния чернозем, станала „социалистическа“, трябва да внася милиони тонове пшеница от ултракапиталистическите страни, за да осигури прехраната на населението си?

2. КОЛЕКТИВИЗАЦИЯ ПРИ РЕВОЛЮЦИОНЕН РЕЖИМ С БЕЗВЛАСТНИЧЕСКА ТЕНДЕНЦИЯ. ИСПАНИЯ

Контраударът на военно-фашисткия преврат през юли 1936 г. взе форма на гражданска и после се превърна в национална война за защита на Републиката и на страната от външно нашествие. Тя бе съпроводена от социална революция, с ярко проявена безвластническа тенденция. Огромните опити за колективизиране, обхванали всички клонове на икономиката – индустрия, земеделие, транспорт, услуги – се явяваха наложителна необходимост, за да се осигури нормалното функциониране на стопанството и въоръжената защита на страната. Пускането в ход на парализираните предприятия и стопанисването на земите се явяваше невъзможно при тогавашните условия под друга форма, освен самоуправлението на работниците и селяните.

Колективизацията бе благоприятствана от голямото влияние на анархистите и анархосиндикалистите, от идеологическата подготовка на широки работнически и селски маси, членове на безвластническата Национална конфедерация на труда (СНТ) и от наличността на значителен брой деятели безвластници по места, с ясен поглед за стопанските и социалните проблеми.

Думата „колективизация“ в Испания не съответстваше точно на множеството от форми на работническо и селско самоуправление и на социалното съдържание на новите стопански предприятия. Тя бе понятие с по-широк смисъл. Прилагаше се еднакво към „синдикализацията“, сиреч администриране на производството от работническите синдикати за тяхна сметка, към колективи, които прилагаха принципа на колективно разпределение, т.е. според вложения труд и напълно комунистически принципи (разпределение според нуждите). Колективизацията вземаше също форма на комуналност (муниципиалност), а в някои браншове, свързани с войната – и на национализация. В някои браншове тя обхващаше всички предприятия в областен мащаб – от производството на суровите материали до пласмента на готовия продукт и се сливаше с истинската социализация.

Колективизацията в индустрията, с невиждания си размах и успехите й, е от особено значение. Тя опроверга всички твърдения, изразявани от неприятелите на анархизма, които го представяха като икономическа концепция, отживяла времето си, годна да задоволява повече или по-малко нуждите на една занаятчийска стопанска структура, но съвършено безпомощна за модерния социален и стопански свят. Но този опит заслужава отделно разглеждане. Тук наш предмет е само земеделието.

Колективизацията на земеделието започна непосредствено след първите бойни успехи, които предизвикаха масов ентусиазъм. Тя бързо се проведе особено в областите с едра собственост, като Арагона. Експроприираните земи на „абсантистите“ (едри собственици, които живеят в градовете и експлоатират владенията си чрез управители) и забягналите фашисти послужиха за начало за създаване на колективите. Към тях се присъединиха доброволно дребните собственици.

За няколко месеца се постигнаха първите победи и мрежата на колективите се разпростря във всички области под контрола на републиката. Броят им бе приблизително 2000. Впрочем, нито точният брой на колективните стопанства, нито общата площ, която те обхващаха, можаха да бъдат установени, тъй като фашистката диктатура в Испания не позволяваше проучвания на този толкова богат опит. Но описанието на най-известните начинания в известен брой трудове, позволява достатъчно запознаване с това дело и с поуките от него.

Първите колективни земеделски стопанства се създават в Каталония и в Арагона, където анархистическото влияние бе най-силно.

В Арагона колективизацията беше най-бърза и най-масова, което се дължеше на нещо твърде характерно за тази област, а именно: във всяко село имаше групи от добре подготвени деятели, всяка от които броеше средно по двадесетина души. Освен това ентусиазмът от победата над заговорниците в Барселона, в Каталония и преминаването през района на анархистическите колони, които напредваха към Сарагоса, беше голям подтик към бързо преустройство.

Колективите се разпростряха върху цели села и обхванаха напълно обществения и стопанския живот на населението, като много от тях всецяло се сливаха с общината. Когато републиканското правителство нареди през януари 1937 г. съставянето на нови антифашистки общински съвети, в Арагона те се сляха в много села с административните комисии на колективите. Тези комисии се избираха на общи събрания, където участваше цялото население. В Каспе се състави Областен съвет, който представляваше политическия орган на новото общество. Броят на колективите в Арагона нарасна на 400.

Колективите още с образуването си се съюзяваха по околии, като съставяха околийски федерации, а после областна федерация на колективните стопанства. Околиите ставаха постоянни свързочни центрове, които осигуряваха размяната между колективите, доставките, връзките с чужбина и функционирането на известни служби с околийски характер (болниците, например).

Учредителният конгрес на Областната федерация на колективните стопанства в Арагона, който се състоя на 14 и 15 февруари 1937 г. в Каспе, където участваха делегати на 25 околийски федерации, обединяващи стопанствата на 275 села със 141430 семейства, реши:

Премахването на парите като средство за размяна в колективите и учредяването на общ фонд от стоки и финансови средства, който да обслужва размяната с другите области и с чужбина;

Приемането на общината като основна единица на обществената организация, позволяваща „да се контролира по-добре съвкупността от всички дейности на селата“. Това решение бе допълнено впоследствие с изменение традиционните географско-административни деления, съгласно логиката на социалната икономика.

Колективизацията в останалите републикански области, която започна малко по-късно, взе подобни форми на организация по околии и области. Тя обхвана по-голяма територия в Леванте (областта на Валенсия), с разменна интернационална функция при областната федерация на колективните стопанства. Тя осигуряваше износа на големи количества портокали не само на колективите, но и на частния сектор (касите носеха марка „СНТ-АИТ“).

Според сведенията, които Гастон Левал е събрал и публикувал в своята превъзходна книга „Безвластническа Испания“, аграрната социализация е обхващала 400 колектива в Арагона, 900 в Леванте, 300 в Кастилия, 30 в Естра-мадура, 40 в Каталония. Вън от Арагона, където социализацията се превърна в обща и напълно съгласувана обществено-икономическа система, парите не бяха премахнати. В замяна на това някои колективи прилагаха във вътрешните си отношения един колективизъм, който често се уеднаквяваше с комунизма (разпределение спрямо нуждите) и предприятията ставаха истински безвластнически общини.

Най-отличителната черта на испанската колективизация беше свободата на влизане и излизане на селяните, зачитане желанието за еднолично стопанисване на притежаваните земи, но при условие да не се използва наемен труд. Това зачитане по отношение на „индивидуалистите“ (както бяха наричани частните стопани) вземаше характер на особена благосклонност. Например при размяната на земи, когато някои ниви на частниците попадаха сред колективните обекти, на „индивидуалистите“ се даваха в замяна по-хубави земи, по-близо до селото и до пътищата.

Да видим сега най-съществените особености на испанската колективизация.

Организация на стопанския и обществен живот

Когато пълната колективизация се простираше върху по-голямата част на територията на селището и обхващаше мнозинството от населението, тя се сливаше в своето функциониране с администрацията на общината, като гарантираше всецяло стопанския, социалния и културния живот. Колективизацията в такива случаи се явяваше социализация, като обхващаше не само земеделието, но и занаятите, службите, размяната и консумацията. Училищата зависеха в материално и финансово отношение напълно от колективите, както и болниците, разположени в околийския център.

Организация на труда

Цялото мъжко население от 15 до 60-годишна възраст се задължаваше да участва с труда си в колектива. Жените поначало нямаха такова задължение, с изключение на младите момичета в някои колективи. Тяхната доброволна помощ бе призована само в някои моменти на остро напрежение на полските работи по липса на работна ръка, тъй като младите и работоспособни мъже бяха на фронта.

Съставяха се доброволно, по роднинство и взаимна близост трудови групи от по десетина души. Те избираха свои делегати за съгласуване текущата дейност на целия колектив. Груповите делегати се събираха почти всяка вечер със секретаря на административната комисия, избран от общото събрание. Секретарят носеше отговорност за доброто ръководство на целия колектив. Често същият поддържаше връзките с другите колективи и с околийската федерация. Единствен той във всички колективи, без изключение, нямаше задължение за пряко участие с труда си в стопанските работи. Специална група се занимаваше с животновъдството, а друга с разпределението чрез кооперативния магазин. Ръководството на училището се падаше по право на учителския състав, считан като персонал на колективното стопанство със същите отговорности и възнаграждение като останалите членове на колектива.

Възнаграждение на труда

Навсякъде бе въведена с известни варианти семейната надница като форма за възнаграждение на труда. Това бе решителна крачка към пълното равенство, върховен израз на което е разпределението на благата според нуждите (комунизма). Всички членове на колектива, без разлика на функциите, които изпълняват – работа на полето, отглеждане на животните, лекарска и ветеринарна помощ, просвета, секретарска служба и пр. – бяха възнаграждавани по един и същи начин: семейна надница, чийто размер зависеше от броя на лицата, които лежат на издръжката на работещия. Освен това, продуктите в изобилие – зеленчуците например, в някои колективи се ползваха безплатно и според нуждите. В колективите, където парите не бяха в обращение и служеха само като резерви за размяната навън, имаше местни пари (прости картончета) с определена стойност, която оставаше неизменна. Чрез тях ставаше „заплащането“ на труда.

Разпределение, снабдяване, размяна

Един общ кооперативен магазин с множество и различни складове осигуряваше снабдяването и разпределението срещу заплащане в местни пари и по определени цени. Постъпленията на кооперацията се внасяха периодично в общинския съвет, който авансираше със същите местни пари колектива, за да заплаща на участниците за труда им в стопанисването и във всички служби. С получаваните семейни надници населението си доставяше всичко необходимо от същия магазин. Такова беше „паричното обращение“ на местна почва.

Размяната със селяните „индивидуалисти“ се извършваше също чрез кооперацията.

Когато селяните отиваха в други области или в други селища, където националната монета бе в обращение, те получаваха срещу местните си „пари“ от общината официални пари, за да покриват нуждите си при това пътуване.

Медицинските грижи в колективните болници, както и лекарствата бяха безплатни за всички хора, независимо от това членове ли са или не на колективите.

Размяната между колективите, както и с другите области се извършваше посредством околийските федерации на колективните стопанства, където се водеше най-прецизно счетоводство. Известен процент от печалбите при външната размяна служеше за набиране средства в общия фонд, предназначен да подпомага по-слабите колективи, предимно за доставка на машини за механизиране на стопанството. Самата размяна на произведенията от колектив с колектив ставаше направо, без да минават през складовете на околийската федерация, която само осчетоводяваше операциите. Но същата имаше и свои складове, където държеше известни резерви, за да обслужва размяната.

Посредник за размяната с други области и с чужбина, която напомняше старата търговия, бе Областната федерация на колективните стопанства. Тя нямаше нито складове, нито водеше някакво счетоводство. Ролята й се изчерпваше да поставя във връзка заинтересованите страни, когато се обръщаха към нея.

Цялостна и солидарна система

Всеки колектив принадлежеше по федеративен път на една общност, на една система, която осигуряваше солидарността на територията на Областната федерация.

Първо, земята, обявена за социална собственост, не принадлежеше на всеки колектив, взет отделно, а чрез изменението на традиционните географско-административни разграничения задоволяваше нуждата от земя на онези съседни колективи, на които разполагаемата земя не бе достатъчна.

Второ, Общият фонд подпомагаше по-малко облагодетелстваните, по-слабите колективи и допринасяше, ако не да се премахне напълно, то поне да се намали диференциалната рента.

Най-после, широко практикуваната взаимопомощ надхвърляше границите на земеделието и на разните стопански клонове. Например земеделските колективи получиха в един момент голяма финансова помощ от синдикатите на обществените забавления (кина, театри и пр.), за да се снабдят с машини. Земеделските колективи, на свой ред, подпомагаха в голям мащаб снабдяването на фронта. Те изпращаха доброволно и безплатно земеделски продукти на армията, извън продажбите, които правеха на държавата.

Успехите на колективизацията и причините за тях

Като сравняваме резултатите от този чудесен опит, проведен в разгара на една война сред толкова трудности, опит, който катастрофалният край на войната прекъсна, с тези на принудителната колективизация в страните с държавен социализъм, лесно е да видим и изброим предимствата им.

Изпъква на първо място фактът, че успехът на тази колективизация като стопанска система се състоеше в това, че тя с бърз темп печелеше присъединяването на земеделските маси. Инициативите за колективизиране идваха от безвластническите среди, от анархистичните групи и от синдикатите на националната конфедерация на труда. Селяни, които не споделяха техните философско-социални възгледи – социалисти и дори републиканци, които не бяха си поставяли за цел подобни реализации, доброволно се присъединяваха към колективите, създавани от безвластници или сами основаваха свои колективи. А после някои от тях дори се федерираха с първите.

Привързаността към колективизацията бе тъй силна, че след насилственото им разтуряне и разграбване в Арагона от бандата на Листер, те отново се създаваха след оттеглянето на тези болшевишки разбойници.

Разширяването на обработваемите площи, като се включваха целини, и подобрението на производството с увеличение на продуктивността бяха друго доказателство за този успех, който никакъв заговор на мълчанието не може да заличи.

Интензифицирането на експлоатацията, широката употреба на машини и торове, въвеждането на подобрени сортове са други доказателства.

Количественото и качественото подобрение на храната даде на селяните съзнанието за реално социално освобождение. Безплатните медицински грижи в околийските болници, организирани бързо за сметка на колективите, тяхната достъпност за всички, заедно с подобрението на хранителния режим, бе истинско повдигане нивото на живота.

Организирането на началните училища при колективите, с въвеждането на най-модерни педагогически методи на обучение откриваше нови перспективи за селяните, били дотогава полуроби на някогашните чорбаджии.

Всички тези неоспорими постижения се явяваха резултат на добрата и твърда воля на безвластническите деятели, на тяхната идеологическа, културна и морална подготовка, на тяхната структурирана организация, на превъзходството на безвластническия комунизъм – на неговото зачитане на човешката личност и свободата на всеки човек, на федерализма като метод на организиране и функциониране и основа на човешките отношения. Трябва да се изтъкне най-после духът на равенство, който въодушевяваше испанските безвластници в това грандиозно дело на коренно социално преустройство. Благодарение на този дух на солидарност между колективите, само за една година на тяхното съществувание, нямаше неравенство между тях, дължащо се на диференциалната рента. В Съветския съюз след половинвековна принудителна колективизация още има богати и бедни колхози, според официални изявления.

ІІІ. ПРОИЗВОДИТЕЛНИ КООПЕРАЦИИ

ТРУДОВО КООПЕРАТИВНО ЗЕМЕДЕЛСКО СТОПАНИСВАНЕ. БЪЛГАРИЯ

Дребният характер на собствеността, разпокъсаността на земите и маломерността на нивите, както и свръхнаселеността на земеделието в България наложиха между двете войни прегрупирането и кооперативната обработка като техническа необходимост. Действително, 63% от стопанствата разполагаха с до 50 декара и средните размери на парцелите (на брой 11862159 – средно 13 на стопанство) беше 3,5 декара.

От друга страна, значително развитото в страната кооперативно движение благоприятстваше инициативите за задружно стопанисване. По-будните стопани разбираха и сами търсеха изхода в това направление.

Политическите режими, които се редуваха след преврата от 1923 г., никак не бяха благоразположени към такива начинания.

Но многобройната интелигенция на България (напредничави агрономи, стопановеди, различни техници и пр.) заемаше отговорни постове въпреки реакционността на режимите в различните служби и институции. Това й позволяваше да упражнява известно полезно влияние. Няколко земеделски камари, областни служби по земеделието и Земеделската банка се показаха благоразположени към инициативите за кооперативно стопанисване.

В навечерието на Втората световна война и по време на войната възникнаха тридесетина производителни земеделски кооперации и производителни отдели към съществуващи общи кооперации за задружно стопанисване земите на кооператорите. Успехът и добрият им пример благоприятства по-късно провеждането на колективизацията, която режимът на „народна демокрация“ предприе след 1944 г.

За разлика от мексиканския опит тук земите си оставаха по закон частна собственост и само стопанисването им ставаше задружно (кооперативно).

Поуките от съветския опит и тези от по-малко известния опит на колективните стопанства в Испания по време на Гражданската война от 1936-1939 г. оказваха, безспорно, известно влияние върху горните процеси.

Марксизмът в СССР се сведе от социалистическа, философска и политико-социална доктрина до прост „индустриализъм“, какъвто всякакъв режим може да приведе в изпълнение. Веднъж индустриализацията, поставена като първостепенна задача на стопанското развитие на страната, оставаше да се намерят средствата за това: финансите и работната ръка. Най-подходящият източник за целта в националните ни граници е земеделието.

За страните, пример на които е съветският опит и които носят името „народни демокрации“, пътят за колективизация на земеделието е напълно отъпкан. Моделът се представя по следната схема: държавни стопанства, колективни стопанства (с различна степен на колективизация според страните), малки „спомагателни“, „подворни“ стопанства на участниците в колективните, паралелно с традиционните еднолични стопанства, чиято ликвидация е на различна степен за отделните страни. В някои от тях преобладават колективните стопанства, наричани както у нас „кооперативни“. В други държавните стопанства заемат първо място. В трети мнозинството – старите частни стопанства, устояват на колективистичното поглъщане, търпени са и си остават по брой и по стопанисвана площ основна форма на стопанисване.

След 1953 г. за известно време колективизацията бе приспана, с изключение на България и Китай. В България тя не закъсня да стане тотална. Колкото до Китай, колективизацията, макар и да взема по-широки размери, приема по-прости и междинни форми на малки еднолични стопанства и на колективи от съветски тип. Те практикуват традиционната взаимопомощ под ръководството, разбира се, на управляващата партия. Различните междинни форми намират приложение също и в други страни.

Политическите събития, произлезли в няколко от страните от съветската орбита, наложиха отстъпления в колективизацията (Югославия, Полша, Унгария). В първите две колективизацията бе с толкова нищожни размери, че не заслужава да се говори за нея. Там общата, универсалната кооперация характеризира „социалистическото“ земеделие.

Съветският съюз служи за модел, който бе следван при колективизирането в другите страни. Започва се с аграрната реформа, сиреч с раздробяване чрез раздаване земите на Националния фонд, за да се дойде след това до принудителна колективизация чрез гамата от насилствени средства, с каквито е тъй богат съветският опит.

По-задълбоченият анализ на колективизацията в България, която най-отблизо и най-вярно следва съветския пример, ще ни позволи да илюстрираме хода на колективизацията и резултатите от нея в целия „социалистически лагер“.

Комунистическата партия взе властта на 9 септември 1944 г. с нахлуването на Червената армия.

За разлика от това, което стана в Русия през 1917 г. и по-късно в другите страни с „народна демокрация“, в България аграрната реформа нямаше такова голямо значение и не можеше да служи за отправна точка на колективизацията. Наличността на земи за преразпределение никога не е била значителна. Освен това, имаше вече съществено приложение на същата реформа между двете войни. До 1943 г. 3516060 декара бяха раздадени на 184472 семейства от Националния фонд, който разполагаше с 3781480 декара. Оземляването от новия Национален фонд, съставен до 45% от земите на църквите, на манастирите, на училищата и общините, към които се прибавяха експроприираните земи на по-големите частни стопанства, не можеше да разреши аграрния проблем. Този фонд разполагаше само с 2,3 милиона декара. Затуй правителството не бързаше да пристъпи към оземляване. В действителност нямаше истинско приложение на аграрната реформа. Тя беше смотолевена с раздаване на 1 милион и 600 хиляди декара на държавните стопанства и на партизаните на режима.

Колективизацията взе като отправна точка реализациите при стария режим, за които вече говорихме.

Множество и различни причини определяха относително доброто разположение на българските селяни към задружното стопанисване на земите. Следователно, не беше мъчно да се разширят и умножат съществуващите инициативи, без да се прибягва до давления. От есента на 1944 г. до пролетта на 1945 г. броят на производствените кооперации нарасна на 400 предприятия с 40 хиляди семейства и 1,5 милиона декара.

Това начало беше обещаващо и за увличането на земеделските маси по този път насърчаващият пример беше достатъчен. Но режимът не виждаше така „историческата“ си задача. Той трябваше, съгласно „доктрината“, да пристъпи бързо към лишаване „класовия враг“ от неговата „материална база“. Съветският пример на принудителна колективизация започна да се прилага рано през пролетта на 1945 г.

Пристъпи се към първите серии от давления, принуди, насилия, за да се ускори колективизацията. Втората вълна, която взе характер на „разкулачване“, сиреч на експроприация на политическата опозиция, се надигна през 1948 г. Третата и най-силна вълна обаче заля страната през 1950 г., когато за два месеца (септември и октомври) повече от 15% от частните стопанства трябваше насила да влязат в колективите. Така, за една година броят на стопанствата (наричани винаги „кооперативни“) нарасна на 1045. В 1952 г. колективизацията обхващаше 60% от обработваемата земя на България. През 1955 г. 600 хиляди семейства участваха в колективните стопанства. Колективизацията фактически беше завършена с включването на 90% от селяните в 1956 г. Тя приключи напълно в края на 1957 г., когато броят на колективите достигна цифрата 3209.

В 1965 г. обработваемата земя на страната се разпределяше така:

– в колективните стопанства – 74,6%,

– в държавните стопанства – 8,6%,

– в едноличните допълнителни стопанства на членовете на колективите – 10%

– и в частните стопанства – 0,5 %.

Остатъкът се падаше на стопанствата към различни учреждения, организации, заводи и др.

Мерките на давление, принуда, насилие вземаха форма на заплахи, нощни изчезвания, лишаване от някои продукти, за които имаше дажбена система (сол, петрол, цървули и пр.), изготвяне на списъци на селяни, враждебни на колективизацията, които бригади от младежи-комунисти разнасяха по домовете им и ги заставяха да се подписват, с което ги задължаваха формално да членуват, а след това вече те не можеха да се отказват. Известни са неизпълнимите доставки за държавата, лишаване от дажбени карти, трудности за децата на селяните да влизат в училищата, лоши замени на земи при опростената комасация, концлагери и пр.

Всяка вълна на насилие предизвикваше ожесточена съпротива, която понякога се превръщаше в бунт, например през 1950 г., когато наказателни отряди на армията бяха плъзнали по селата. Партията се виждаше принудена при тези случаи да си прави византийска самокритика, да спира давленията и временно тактически да отстъпва.

Организацията и функционирането на колективите в България са същите като тези в СССР, с тази разлика, че земите не са национализирани, а формално принадлежат на членовете, за които те получават, под различна форма, минимален наем „рента“. Но после зачитането на правото на частна собственост постепенно отпадаше по „доброволно“ решение на болшинството в общите събрания. По този начин разпределението на доходите става според направените през годината „трудодни“. Тази форма на разпределение също се премахна, като се замени с обикновени надници. Доходите са толкова ниски, че селяните бягат и в селата остават само старците и жените. За свързване на двата края се прибягва към най-интензивно стопанисване на дворовете, които изчезнаха и се превърнаха в ниви и градини сред селата.

Политиката на правителството към подворните и допълнителните стопанства, както и в СССР, е непостоянна – те ту се насърчават, ту се ограничават, в зависимост от неуспехите на колективното производство и в реализирането на плановото производство и износа, от една страна, и от постоянно колебаещите се изисквания на „доктрината“, от друга.

За отбелязване е едно явление, присъщо само на България: прекалената концентрация на колективните стопанства, която много пъти се подема и която достига до гигантски и абсурдни размери. Тя започна в 1958-59 г., когато броят на стопанствата се намали чрез наложеното им обединение на 840, със средна обработваема площ, надминаваща 40 хиляди декара.

През 1970 г. пленумът на ЦК на БКП реши да се намали още този брой, като се създадат 152 гигантски „аграрно-индустриални комплекса“, обхващащи всички колективни и част от държавните стопанства. Стопанисваната от един „комплекс“ земя достигна средно стотици хиляди декара. Например този във Враца обхваща територията на 30 села, а знае се, че българските села са големи – от 2 до 3 хиляди жители.

В 1973 г. друг пленум на ЦК на БКП решава да се допълни тази концентрация, като се създадат „индустриално-аграрни комплекси“ с национален характер, обхващащи множество „аграрно-индустриални комплекси“. Първият от тях носи името „Българска захар“ и има за обект, от една страна, цвеклопроизводството, от друга, производството на захар.

Във всички тези прегрупирания, сливания и обединения не се касае за създаване на една федеративна връзка, както би могло да се помисли, а за изграждане на общи предприятия с централно ръководство.

Защо е тази безумна концентрация, каквато дори СССР не се решава да провежда и която самите комунистически специалисти не одобряват, когато са на „четири очи“?

Официалните обяснения изтъкват технически доводи: по-голяма ефективност и рентабилност на механизацията.

Причините вероятно са, според нас, от политически характер: концентрацията на властта в ръцете на по-малък брой ръководители, верни на Москва, за която контролът „отгоре“ – чрез правителството и ЦК на БКП – не е достатъчен и иска да има контрол и „отдолу“ – чрез местните ръководители.

ПРОБЛЕМЪТ ДНЕС

(тоест през 1992 година – Бел. коректор)

Днес проблемът за земестопанисването у нас не се поставя нито във връзка с опити за нов начин на живот – в „комуни“, нито в условията на аграрна реформа в Мексико и с колективизацията като средство за колонизация в Израел. Не сме също и в период на революционно преустройство като в СССР и Испания. Ние сме в момент на хаос и катастрофа на земестопанисването, създадени от тираничното управление на страната от болшевизма-комунизма на БКП в продължение на близо половин век.

Анализът на реалното положение на земеделието след катастрофата и мерките, които се предвиждат за спасителен изход, поуките, които ни оставят всички опити за земестопанисване, разгледани в предшествуващата част на тази студия, определят становищата, които ни предстои да изложим пред общественото мнение в тази втора част.

Откъслечните опити за задружно стопанисване, като производителни кооперации и отдели за такова стопанисване при общите кооперации в селата, много време преди установяването на комунистическата власт вземат положителен характер и довеждат до желаното от мнозина трудово кооперативно земеделско стопанисване, утвърдено законодателно. Но провеждането на реформата от диктаторската власт доведе до положението, което анализирахме и е добре познато на всички.

Какви мерки следва се предвидят, за да се намери изход и каква цел се поставя с тези мерки?

Управлявалата БКП, новоосветената й наследница и остатъците от нейното още забавено разложение са, разбира се, за запазването на тъй наричано кооперативно стопанисване. Това е желание за запазването на политическата им власт по пътя на наложените привилегии и узаконения страх сред селячеството, поробено чрез ръководствата на съществуващите ТКЗС.

Всички други политически среди, та дори и новите „социалисти“ приемат „по принцип“ връщането на земите на техните бивши собственици.

За България, за българския народ, граждани и селяни, работници и земеделци – за всички, абсолютно всички, въпросът над въпросите днес не е толкова за собствеността на земите, а този за стопанисването им. То трябва да е разумно, интелигентно и в общ интерес, като се поддържа едно ниво на производство, което задоволява напълно нуждата от земеделски произведения и осигурява от тях съответна част за износ – абсолютно необходим за страната.

Бившите собственици и представляващата ги нова коалиционна формация на настоящата власт са за законно премахване на ТКЗС, с предвиждане и надежда (често тайничко стаявана), че може с продажбата на земите да се добият желани парични средства, като в същото време задоволяват откритите аспирации за власт с ликвидирането на болшевишко-комунистическата партия. Законът, който ще се приема и може би ще влезе в изпълнение преди излизането от печат на настоящия текст, може би ще постигне целта си. Ние не сме нито за него, нито против него. Това не е наша работа. Нас ни интересува какви биха могли да бъдат последиците от тази законна мярка. Не нам се пада да леем сълзи на гроба на минали в историята диктатори, против които сме били едни от първите в борбата.

Но питаме: ще се постигне ли бързо заличаване последиците на тяхното престъпно дело? Второ и по-важно питане: не би ли могъл да се намери друг начин за ликвидирането им? Без да се оспорват правата на бившите собственици върху земите им, законното право на всеки човек в едно собственическо общество, биха могли да бъдат задоволени интересите на страната и на народа като общност.

При тези условия, изисквания и права, във всички случаи една нова реформа с отстраняване на недоумрялата власт на престъпните диктатори е абсолютно необходима. А това не би ли могло да се постигне с отстраняването им от командните им постове чрез закон? По-нормално би било тяхното отстраняване да беше станало по най-естествен път чрез прякото действие на поробения народ. Но това за съжаление не стана. Какво недемократично би имало в един законен акт на властници в качеството им на правителство да поставят диктаторите там, където им е мястото. И ако това правителство реално има власт и желае да стори това, не би ли могло да осигури свободата на кооперираните стопани на земите им, за и да разтурят неприемливото от тях ТКЗС и да създадат такова задружно стопанство, което да отговаря на техните разбирания и което да уреждат чрез самоуправление и със свои свободно избрани дейци.

Така би се създало едно друго кооперативно стопанисване на земите, което е съдба и бъдеще на страната ни в епохата, в която живеем. Паралелно с него, в отговор на същите нужди на епохата, би могло да се премине към втора форма на стопанисване чрез уедряване на стопанските единици като частни предприятия. За целта ще се премине към райониране по размери на тези частни предприятия според производственото направление на различните райони: стопанствата с 200-300 декара за даден зърнопроизводителен район например, и такива със 100 декара в друг район на по-интензивно стопанисване и дори с 50 декара в трети такъв район и т.н. и т.н.

Бягството от село е всемирно явление и е резултат от различни фактори, които намират главно своето икономическо оправдание. То се осъществяваше и у нас, но по-бавно. Тоталитарният режим на маркс-лениниско-българските тесняци, в най-широк смисъл на думата, прогони селяните. Нови частни стопани земеделци мъчно ще се намерят у нас. Тяхното набиране ще изисква една добре обмислена общопрофесионална и културна подготовка с покровителствена подкрепа на техните инициативи.

Обикновено всички хора говорят за реализъм и претендират да са реалисти. Тези, които решават законното разтуряне на съществуващите ТКЗС, дават ли си сметка за разширяването и усложняването на хаоса при провеждането на тази крайно остра реформа?

Реализмът налага, независимо от отношението към престъпното дело с наследените му недостатъци след относително задоволяване на бившите собственици, да се подготви едновременно и организирането на новото земестопанисване. При настоящото положение законното разтуряне на ТКЗС ще смути безгранично пролетната сеитба и прибирането на реколтата не би могло да се извърши в необходим ред. Така към незасетите и необработени земи, които се наследяват, ще се прибавят нови загуби, увеличаващи мизерията в досегашното земестопанисване.

За трудово-кооперативното земестопанисване, за неговото изграждане, устройство и функциониране схващанията ни вече са изразени*. Остава само да ги припомним, защото те се потвърдиха от драматичния опит на целия български народ, а и да дадем някои уточнения.

–––––

* Правилно изграждане на Трудово кооперативни земеделски стопанства в България, София, 1947 г., 234 стр., инж. агр. М. Попов и инж. агр. Г. Хаджиев

–––––

Правилното изграждане ще трябва да се ръководи от редица основни правила, които могат да осигурят неговия успех.

Такива са:

1. Свободно организиране на селяните, които доброволно членуват с пълна лична отговорност и свободно на пущат кооперативното стопанство при условия, приети при встъпването им в членство.

2. Запазване на трудовата им частна собственост.

3. Задължително влагане на всичките им обработваеми земи, инвентар и работен добитък, но доброволно внасяне на продуктивен добитък и запазване на такъв в частното стопанство в размери, които позволяват отглеждането му, и с право на лично и семейно стопанисване на части от земята по решение на кооперативното стопанство.

4. Участие с личен труд в размери, нужни за кооперативното стопанство.

5. Свободно определяне на начина и формулата за разпределяне на общия доход на кооперативното стопанство при заплащане за земята като рента и възнаграждение на вложения труд – натурално и парично, по формула, установена от общото събрание на сдружението.

6. Права на подпомагане от държавата по различни начини, уточнени от закона.

7. Демократичност с прилагане на самоуправление, при което всички по-важни въпроси се решават от общите събрания.

8. Пълна безпартийност.

9. Компетентна пропаганда за създаване и развитие на кооперативното стопанисване.

10. Компетентни професионални ръководни кадри.

11. Минимален и оптимален размер на стопанството.

12. Собствен кооперативен инвентар, а при използване на големи машини, чрез машинно-тракторни станции, последните да имат кооперативна форма с членство на кооперативните стопанства и да притежават също собствени машини. Станциите да извършват главно нужните репарации.

13. Темп на изграждане на кооперативното земеделие: да не се бърза и да не се пресилват възможностите.

14. Организационни форми на самостоятелни производствени кооперативи или производствени отдели при съществуващи общи кооперации.

15. Да се работи колективно, но да се живее семейно.

Най-отличителна особеност на българското задружно стопанисване, която му осигуряваше исторически и ще му осигурява и в бъдеще успех, бе от психологически характер. Човекът-животно, преди да дойде до нивото на Хомо сапиенс, проявява по-силно социалността си в колективното трудолюбие, дори в най-ограничена степен, макар да проявява съревнователност и свършва с взаимопомощ. Така най-слабите в трудовата си дейност, които със закъснение приключват селскостопанските процеси, не са презирани, а получават другарска подкрепа. В резултат колективният труд, освен удоволствието, което го придружава, дава по-висока стойност в количествено отношение.

Но с приключване усилията на трудовия ден, човекът-човек чувства нужда от интимност и от индивидуален живот в семейна обстановка. Така колективността, задружността като икономическо условие и фактор на напредък в обществения живот се проявяват в задружния труд. А животът – не е в гигантски общежития в духа на фуриеризма и на казармеността на марксизмо-ленинизма, а в собствени, дори недостатъчно комфортни жилища в старото селище представлява решителен психологически фактор за успеха на задружното стопанисване като социал-икономическа реалност.

Подсилването на този психологически фактор се проявява до голяма степен благодарение на ограниченото лично парцелно стопанисване за частни нужди, където хората се проявяват в отличие един от друг със способностите си на личности. И това е втората надеждна особеност, в която не закъсня да се манифестира задружното земестопанисване в България, осигуряваща успеха му.

При уедряване на земестопанисването под кооперативна форма трябва да се държи сметка в бъдеще за този положителен психологически фактор.

***

Законът за земеделските земи скоро ще бъде в сила.

Читателите са наясно, че цялата негова тежест пада върху собствеността. Няма никакво съмнение, че той ще задоволи частнособственическите претенции и чувства на мнозина. Не е нужно обаче пророчество, за да се предвиди хаосът, които ще съпътства прилагането му, започнал вече, без да урежда разумното стопанисване на земята. Нямаме основание да оспорваме правото на законодателите, които имат амбицията да бъдат защитници на това общество, да доказват неговата наложителност. Но претенциите им на реформатори на заварената катастрофа е напразна. Никаква реформа няма реална стойност, ако не се държи сметка за повелята на епохата. Днес самата собственост на земите, паралелна с хармонията и начините на тяхното стопанисване, има нов облик с предимствено социален характер. Кооперативното стопанисване (поне на думи) се приема от всички на първо място.

Приема се и частното стопанисване, но при уедрени стопански единици, при значително големи размери, със семейно трудов характер. Към този аспект на съвременното земестопанисване законодателите-реформатори се отнасят със завидно мълчание. За кооперативното стопанисване се изказахме. Сега думата ни е за частното стопанисване. За него се налага изработването на глобална политико-икономическа и социална система, провеждана последователно от обществото днес и в бъдеще. Тя трябва да започва с ясно отношение към заварената действителност и историческата обстановка. Същата изисква на първо място намирането и привличането на нужните нови стопани в село. По-нататък следват мерките, благоприятствуващи частното стопанисване.

Ако нам се падаше тази задача, ние бихме изисквали заедно с други, които имат същите разбирания, първо и главно:

– осигуряване новите предприятия с необходимия машинен и животински инвентар, построяване на стопански сгради чрез дългосрочни безлихвени заеми;

второ по важност – обслужване с машинно-тракторен обществен инвентар с нисък наем и с ремонт на частния машинен инвентар от специални кооперативни центрове;

трето – създаване на безплатни областни образователни центрове за професионална и обществено-икономическа подготовка на кандидати за бъдещи стопани;

четвъртоосвобождаване от данъци, такси, мита и пр. на създадените частни стопанства за период от 5 до 10 години, както и пътувания с намаление на стопаните по някои поводи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *