Анархизмът като организация и нефелните му критики

печат
В един форум се присмях на премиера. Веднага ме репликираха с осезаемо възмущение да не би да искам друг управник, например като „бездетната комсомолка“ Меркел. И други унищожително поднесени примери, които не си дадох труда да запомня.
Отвърнах, че не искам ни детни, ни бездетни, ни комсомолци, ни легионери за управляващи. Нито от Брюксел, нито от Москва, нито от Берлин, нито дори от София.
Това май силно счупи стереотипа на опонента и той с неподправено недоумение ме попита какво тогава искам, изглежда не можеше да си представи как така не искам никакви управници.
Имах време за пилеене и отвърнах:
Искам пряка демокрация без компромиси; искам истински федерализъм, който е обратното на централизма и унитарщината; искам не национализирана (одържавена), не приватизирана, а социализирана собственост върху предприятия, земи, ресурси и инфраструктура; искам солидарна икономика, планирана отдолу (потребителите поръчват, производителите изпълняват, като водят диалог за оптимално съгласуване).
Последва дълга пауза, през която опонентът явно си превеждаше казаното от мен на вместим в тесните му клишета език.
След което изригна. Беше дълго и отначало не го прочетох, защото видях включване на втори опонент, той бе написал кратичкото: „Хората не са такива, за да се получи нещо от исканията ти. Всеки човек има в ума си нещо като морален бележник, в който отбелязва кой какво е направил добро за него и кому да отвърне със същото. Нарича се репутация.“
Затова първо реагирах на лаконичния. Възразих му, че сметкаджийството не е природен факт (закон); че „в ума“ съществува „нещо като“ съвест, а тя е гласът на инстинктите, които хората сме наследили от стадните си животински предци, а най-важните инстинкти на стадото са тези за взаимно погаждане, оказване на помощ, споделяне.
После ми стана любопитно какво е натракал многословният. Беше скучно и вече много пъти виждано при подобни спорове.
Опонентът първо ме подкачаше, че повече референдуми биха объркали държавата, защото невежото простолюдие ще се води по акъла на ефтини (така го написа) популисти.
Въздъхнах – май стотици пъти ще се наложи да повтаряме, че пряката демокрация по нищо не прилича на правителствено управление, което разрешава референдуми.
Нататък се опитваше да ме просвети, че федералната система е лоша, а за доказателство ми сочеше Русия и „затъналата в хрантутници мигранти“ Германия.
Стана ми ясно, че на такъв не може му се обясни, че федерализмът е нещо съвсем различно от табелката, прикачвана към повече или по-малко унитарни държави. Усъмних се, че ако му дам линк към труда на Рудолф Рокер „Федерализъм и централизъм“, ще сколаса да го прочете, а ако го прочете, навярно пак ще възприеме изопачено нещата – хората със закостеняло мислене просто деформират реалността, за да им пасне на възгледите. Краткото определение на федерализъм („както един доброволен колектив е федерация на свободни и равни помежду си личности, така федерацията е свободен колектив на свободни колективи“) пък сигурно щеше да мине през междуушието на опонента като птичка през небето, без да остави следа.
Нататък тонът на многословния стана направо прокурорски. За социализираната собственост – това вече „сме го сърбали при комунизма“; за плановата икономика – редяхме се на опашки и карахме таралясници. И така нататък в същия дух.
Очевидно за господина бе неизвестно, а сигурно и непобираемо в акъла, че говори за болшевишкия държавен капитализъм, при който собствеността бе предимно държавна, а значи в разпореждане на бюрократите (по определение обособена от народа група хора със специфични служебни задължения да правят живота на останалите „интересен“), при който пак държавата бе основен работодател и като такъв определяше доходи, условия на труд и т. н., без да имаш дори теоретичната възможност да ѝ възразиш. А аз му говорех за отричането на системата, която той с жар громеше с пиперливи думи. Думата „планова“ бе отприщила у него ураган емоции и бе немислимо да приеме, че е възможно тази дума да има друг смисъл, а онзи, който той знае, приляга на „командно-административна“.
Накрая, за моя изненада опонентът показа, че ме е идентифицирал като анархист (вероятно докато пишел, направил справка в гугъл), но това за него не значеше нищо, защото спомена „анархистките вождове“ Бакунин и… Троцки. Посъветва ме заедно със съмишлениците си да се натоварим на един кораб, да намерим необитаем остров и да си правим там каквото ни скимне, пък ако нормалните хора надникнат и намерят нещо свястно, ще го вземат за ползване…
Тъкмо се чудех какво да отговоря на тия глупости, от кой край да подхвана камарата стоварени ми дивотии, и пристигна нова реплика от лаконичния. Той държеше да ми съобщи, че „ако няма власт, никой не ще може защити индивида от произвола на групата“.
Потропвах по ръба на клавиатурата. Погледът ми попадна на датника – 11 април 2018.
Стогодишен мрачен юбилей – на този ден болшевишката ЧК атакува анархистите в Москва. Тъкмо с желанието да прати незастреляните при акцията анархисти на „някой самотен остров“, пък ако нещо там се появи ценно, да „си го вземе за ползване“ – изкопаната руда например или нарязаният дървен материал.
Атаката в Москва е предхождана от публикацията на Ленин „Актуалните задачи на Съветската власт“, в която е обоснована необходимостта от създаване на мощна държавна машина. Народният комисариат по продоволствията (болшевишко министерство) получава извънредни и широки пълномощия да разпределя продуктите – тоест да контролира населението със сопата на глада. В предприятията е затегната трудовата дисциплина, заплащането на труда е обвързано с персонално произведеното количество продукция или извършени технологични операции, което прехвърляло последиците от некадърното управление на предприятието върху гърба на работниците. Все неща, срещу които анархистите сме възразявали, ама май недостатъчно остро и дейно, щом накрая натикаха оцелелите в „острови“. С благословията на „вожда“ Троцки.
Насетне болшевиките все по-успешно превръщаха свободните колективи в групи за мачкане на личности с „неправилни“ възгледи и нерегламентирани от ръководството желания.
С какви думи да обясня всичко това на незнаещите, които и не искат да знаят?
Та в крайна сметка се отказах да отговарям и на двамата. Безполезно ми се стори, а и времето за пилеене ми беше свършило, бях си планирал други задачи за деня.
Стори ми се все пак полезно да загубя още половин час, за да споделя с читателите на „СМ“ опита си – челно сблъскване със стената на невежество, армирано със самочувствието на всезнаене, само защото има под ръка достъп до уикипедии и гугъли, а употребата на клишета го е избавила от усилието да мисли.
Актуалната задача на сегашното анархическо движение у нас е пропаганда – разясняване на идеи. Издаването на вестника е част от изпълнението на тази задача. В същото време е и покана към читателите да се включат като пропагандисти. Популяризиране на анархическата идеология и привличане на хора – това целим.
Освен това, както виждаме, самото представяне на идеите има и ефекта на филтър – отсява онези, за които не си заслужава да губим време. •

Николай Теллалов


 

1 коментар

  • Ето добра идея oт млад съвременен анархист – https://www.youtube.com/watch?v=_OReGYJtnTE англ.
    Във властово доминирана културна рамка идеите на анархизма не биха могли да се разгърнат именно защото самото познанието не остава неутрално и не търси истината , а бива изкривявано насочвано и систематизирано по такъв начин че да оправдава , легитимира и „доказва“ неизбежността от съществуването на властта.Самият проблем има философското си измерение и не бива разкриван именно защото философите също са и подвластни и драскат неморални егоистични философии които властта използва като тази на грозноватата Айн Ранд , но преди това и на Хайдигер , Хегел , Маркс etc…пък даже Сартр ,Камю ,Симон дьо пунтар и тъй до най-дълбока древност.
    това което куца на анархизма е не толкова теорията колкото практиката
    https://www.youtube.com/watch?v=Dj_b3QOEFYU

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *