Анархизмът на Георги Шейтанов

печат

В началото на януари 2016 г. в НБУ се провежда дискусионна лекция, посветена на Анархизма в лицето на Георги Шейтанов.
Текстът по-долу е фонограма на лекционната част с автор Николай Теллалов.


Изказа се твърдение, че „анархизмът е едно от четирите течения на ЛЯВОТО ДВИЖЕНИЕ в България през първата четвърт от ХХ век, наред с тесните социалисти (комунисти), социалдемократите и БЗНС. Това не е вярно. И самият автор на този тезис знае, че не е вярно. Както е известно, практиката е критерий за истинност. Не думите и декларациите, а делата. Какви са делата на трите „леви движения“ освен анархизма? В световен план – яркият пример на социалдемократическото управление в Германия на Фридрих Еберт. Управление, съпровождано с полицейски репресии срещу работническата класа. Българската социалдемокрация не е управлявала страната, но действията и изказванията на нейните лидери никога не са отивали по-далеч от реформи на капитализма, вместо неговото събаряне.
Комунистите – какъв е техният принос в „лявото“? Жалък би било комплимент. Той бе отрицателен – съграждане на еднопартийна държавнокапиталистическа диктатура, първо в Русия, после разширяване до пределите на Руската империя и над тях, сетне и натрапване на същия модел в половин Европа, включително България.
Тук бегло ще вметна провежданата от БКП кампания за обясняване защо нацистка Германия е „съюзник“ на СССР и че националсоциализмът все пак е социализъм – в периода от подписването на пакта Молотов-Рибентроп и до нападението на хитлеристите на 22 юни 1941 г. …, пардон, до заповедта от Коминтерна близо седмица след това. Тази вметка е камък в градината на „антифашизма“, уж споделян с нас, анархистите.

Теснящината се опря върху робската кръв на нашето племе и върху този терен построи книжна кула. В жилите на тесняшката армия течеше вода, а не кръв; в главата си тази армия носеше суеверието пред закона, в гърдите си носеше страха; армия и генерали бяха пред боя без дързост, без дух и ръката им клюмна под меча. Умря теорията, дойде животът грубо и чакаше силния. Но есенните събития у нас срещнаха само една процесия – тесняшка, набожна, която отстъпи.
Шейтанов, в. „Бунт“, бр. 1, 15 август 1920 г.

А тесните?
За да излъжат себе си, че са революционери, те се занимават с големи работи: проектират да отворят безброй бакалници, хотели и колбасници; с бакалък искат да отвлекат вниманието на пролетариата от задачите на момента. Тесните са практични, както и всички бакали. Избави ги, Господи, от всякакви „авантюри“ – ами ако изгубят колбасницата? Не са те глупави! Нека мислят за революция бохемите!…
Шейтанов, Работническа мисъл – София, бр. 9, 25 май 1919 г.

 

БЗНС няма достатъчно близък аналог в чужбина, но тя е била управляваща партия и е показала достатъчно колко е „лява“, без даже да споменаваме думите на Стамболийски, че мястото на комунистите е в концлагер, а анархистите трябва да бъдат изселени в някое пустинно място, понеже са луди, та нека в един свой „индиански резерват“ изживяват утопиите си на воля. Впрочем, вместо „резерват“ ямболските анархисти получиха клане от властта на БЗНС през март 1923 г.
Разбирам в рамките на едно „движение“ различни „течения“ да си съперничат, да конфликтуват. Не разбирам обаче защо тези течения се оказват с толкова различни посоки, че практическата им дейност да дава коренно противоположни резултати. Може ли изобщо да се говори тогава за общо „ляво движение“?
Освен това, нека изясним съдържанието на това понятие. Що е ЛЯВО?
Анархистите постулираме следната дефиниция: ляво е онова, което максимално буквално се придържа в теорията и практиката си към лозунга „свобода, равенство, братство“, при което под СВОБОДА разбираме възможността на всяка личност да действа според съвестта си; под РАВЕНСТВО разбираме липса на привилегии, равен достъп до материалните и духовните блага на всекиго според индивидуалните му потребности в рамките на физически и производствено възможното към текущия момент (а технологиите се развиват, не стоят на място); под БРАТСТВО – дух и широко разпространени традиции за солидарност и взаимопомощ.
И така, мерейки с този аршин „левите течения“, не само в България, но и по света, стигаме до заключението, че ЛЕВИ са единствено анархистите – и с теорията си, и с практиките, които нашите съидейници от миналото са успявали да започнат, но които са били жестоко и насилствено прекъсвани – и то в много случаи тъкмо от политически сили, които са декларирали привързаност към „социализма“ – но разбиран в извратената форма на държавен капитализъм.
* * *
Второ твърдение засяга бъдещето оттук нататък, а именно – понеже анархисти и марксисти били имали „обща цел“, то трябвало „обединение“, съпроводено с „признаване на грешките“.
Не мисля, че анархистите са длъжни да признават грешки пред някой друг, освен пред народа, не пред партии или НПО.
Не мисля също така, че имаме „обща цел“. ЛЕВИТЕ партии – едно, че отдавна вече не говорят за социализъм – не са представили досега принципно описание на тази „обща цел“. Тази цел е комунизъм, нали така? Освен кратки и обтекаеми формулировки, теоретично комунистическото общество не е изследвано нито от Маркс, нито от Ленин, нито от останалите вождове и теоретици. Повече е обърнато внимание върху „преходната форма“, срещу която анархистите са имали и имат не само възражения, но и активни действия.
Впрочем, днешните социалисти не говорят и за революция, социалдемократите отдавна са я отрекли, а БЗНС практически вече не съществува.
Следователно – нямаме обща цел.

Едното крило на българската социална демокрация открито се нарежда вече под знамето на контрареволюцията и тръгва с градоначалството. Другото крило, поразено от абсурда на тактиката си, тъпче на място. Онази социална демокрация, която бе издигнала раболепието до стратегия, стои сконфузена пред събитията, с които не може да се справи. След като обезличи пролетариата като бунтовническа класа, след като направи от него гувернантка, която чете катехизис и изхвърля нощното гърне на господарите си, социалната демокрация днес стои гузно пред недоносчето на своята банкрутирала педагогика.
Шейтанов, Писмо до анархистите, февруари 1919 г.

* * *

 

* * *
Третото произтича от второто, бяха отправени „пожелания“ как да се развие модерният анархизъм.
Тук ще бъда пределно кратък. Вярно е, че ние, с изключение на ветераните, минали през лагери, затвори, интерниране и емиграция, не можем да стъпим на малкия пръст на Шейтанов. Щом сме тук, в едно помещение с хора като вас, за да говорим и дори обсъждаме нещо – това свидетелства, че сме, учтиво казано, значително по-търпеливи и „благовъзпитани“, отколкото са били Шейтанов и другарите му.
Само че това не означава, че смятаме за уместно първо да споделяме вижданията си за развитието на анархизма и второ, безропотно да приемем наставления (за антиглобализъм, защита на околна среда, правата на хомосексуалистите и други диуретични занимания) от агенти на Държавна сигурност.

Ние не правехме кариера от убежденията си. По пазарите на политическия живот ние не дигнахме маси да демагогстваме пред тълпата. Ние говорихме недвусмислено в лицето на работниците: вашето евангелие е революцията.
Трябваше да банкрутира стадната идеология на „червените благодетели отгоре“, трябваше да се види, че социалната демокрация излезе хермафродит, за да разбере работничеството, че нашата теория за въоръжено въстание не беше утопия, а жребий.
И днес, когато малодушие е обхванало духа на социалистите, когато малария е отровила кръвта на роба, когато хоризонтът е тъмен и погледът пада болно надолу – днес анархистите са онези, които ще ударят като мълния, за да осветят пътя на работническото освобождение.
Шейтанов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *