Анархистическата практика в революционна ситуация

печат
Вън от теоретическите разногласия между анархистите по въпроса докъде и докога могат да се прилагат терористичните методи на борба, всички членове на анархистическите организации в една или друга степен са привърженици на политическия терор срещу тираничния режим. Нито една от групите не се съмнява в необходимостта от терористична дейност и различията им са само по незначителни пунктове в теорията и детайлите при избора на обекта.
Убедени привърженици на агитацията и пропагандата сред пролетариата, много анархистически групи се занимават изключително с терор и не хабят сили за други прийоми на антиправителствената и антикапиталистическата борба, които не дават моментални резултати. По думите на един бивш екстремист, „почти нямаше анархист, който, встъпил в редовете на движението, да не се превърна в стопроцентов боец, готов във всяка минута да извърши един или друг терористичен акт. Революционната ситуация, особено през 1905-1906 г., създаде атмосфера на всеобща боеготовност“. С една дума, анархистите са ярки представители на терориста от нов тип, не само в избора на своята мишена, но и в провеждането на терористичните акции.
Даже най-умерените анархосиндикалисти, невярващи, че с политически терор могат да освободят народа от гнета на капитала, поддържат всеки терористичен акт, вписващ се в тактиката на повсеместен икономически терор. След началото на първата руска революция анархистите предприемат терористични акции, които революционерите от XIX век дори не могат да си представят.
Както и членовете на другите революционни организации, анархистите използват всяка възможност да си разчистят сметките с полицейските агенти в своите редове, отмъщават на лицата, помогнали на властта да арестува революционери или дали показания против тях в съда. Анархистите стрелят и хвърлят бомби срещу полицаите, провеждащи обиски или арести. В тези случаи те често предпочитат да запазят последния куршум за себе си, отколкото да се предадат. Убиват и при опитите да освободят арестувани другари, понякога с невероятно рисковани планове. В един такъв случай група анархисти нахлуват в църквата, където арестуваните присъствали на великденската служба, освобождават всички и избиват охраната. Анархистите нападат и печатници и заставят печатарите да отпечатат позивите и прокламациите им. Докато отделни анархисти или групи правят сложни планове за убийства на генерал-губернатори и други видни държавни дейци, включително членове на императорското семейство, повечето анархисти, както и много есери и някои социалдемократи, винаги търсят удобен случай да си отмъстят на местните военни власти, на началниците на Охранката и жандармските управления, на гражданските и затворническите чиновници, както и на свещеници и равини, критикуващи ги в своите проповеди. Анархистите насочват своите индивидуални и групови удари против държавните чиновници, особено от висшите рангове като слуги на самодържавието, достойни за куршума.
Конфликтът между властта и революционерите е толкова дълбок и взаимната ненавист – така силна, че, както си спомня един революционер, някои анархисти не понасят дори вида на офицер от полицията, минаващ по улицата. Не е удивително, че най-чести жертви на нападенията са караулите, които се набиват в очите на всеки, търсещ начин да излее гнева си.
След взрива на революционна активност през 1905 г. много полицейски постове стават жертви на анархистическите изстрели посред бял ден. На 24 април 1905 г. например няколко одески анархисти се събират пред градската Дума, за да атакуват и окажат съпротива на полицията, която е трябвало да ги арестува. Много полицаи, спасили се от куршумите на терористите, са насилствено разоръжени от тях. Властите разбират на каква опасност се подлага полицията в центровете на активност на екстремистите в Одеса и Екатеринослав, а също и в периферията на империята и взимат оригинално решение – да използват армията в защита на полицията. Понякога един полицай на пост пред банка, поща или общинска управа се е охранявал от трима войници. Войскови части охранявали и полицейските участъци.
Анархистите често проявяват безпримерна храброст и готовност да умрат за революционното дело, особено за успеха на масови сензационни атентати срещу държавни служители, защото, както пише анархокомунистическият вестник „Бунтар“, индивидуалният терор не е в състояние да реши стоящите пред анархистите задачи. Типичен случай: на 27 май 1906 г. двама анархисти се възползват от предоставилата им се възможност да си уредят сметките с местните власти в Белосток, като нападат цял полицейски отряд и убиват старшия. Анархистите толкова често нападат казашките конни патрули, на които е наредено да поддържат реда в града, че казаците престават да излизат по улиците от страх да не попаднат в засада. В някои случаи, за да отмъстят на определен полицай, терористите го подмамват с хитрост да излезе от относително безопасния полицейски участък. Дори в участъците обаче полицаите не се чувстват в безопасност, тъй като терористите влизат и в добре охраняваните здания на Охранката или жандармерията и хвърлят вътре бомби и други взривни устройства. С фанатично себеотрицание анархистите ги вдигат във въздуха, заедно със себе си. Нисан Фарбер, един от най-активните членове на Белостокските анархисти, участва в точно такова нападение през октомври 1904 г. Понякога анархистите взривяват църкви и синагоги, където се събират представители на местните еврейски общини, но най-чести са терористичните нападения срещу военните, разквартирувани в местата на най-активните терористи. Такъв център на анархистическото движение е Екатеринослав, откъдето в бурните дни на октомври 1905 г. властта съобщава за чести инциденти, когато революционерите стрелят с револвери и хвърлят бомби в редовете на армейските отряди.
Опасност дебне войниците и офицерите буквално на всяка крачка. В града няма безопасни улици – бомби падат от балконите, взривни устройства се поставят в казашките казарми.
Анархистите считат капиталистическия строй за такъв враг, какъвто е и държавата. Затова извършват нападения срещу директори на фабрики, управители на заводи, едри търговци, земевладелци, притежатели на луксозни магазини и други експлоататори. Симптоматично е, че наред с нападенията над представители на крупния капитал, продължава непрекъснатият масов терор против буржоазията въобще. Не е възможно да се изброят всички терористични актове, извършени от анархисти против представителите на имотните класи, но е известно, че техни жертви са особено онези, които отказват да отстъпят пред исканията на стачкуващите и викат на помощ полицията, налагат глоби и уволняват или просто са известни като врагове на трудещите се.
Анархистите често насочват своите действия не само против собствениците и администраторите на индустриалните или други предприятия, но и срещу принадлежащите към класата на угнетителите по силата на своето служебно положение. Наред с индивидуалните нападения, те планират и извършват масови терористични актове против буржоазията. През януари 1906 г. на своя конференция екстремистите решават да организират сензационен атентат по време на Всеруския конгрес на собствениците от миннодобивната промишленост. На много места приемат подобни резолюции. В Белосток например разработват план за поставяне на „адски машини“ по домовете на главната улица на града, за да „полетят във въздуха всички едри буржоа“. Не са редки случаите на нападения срещу представители на буржоазията, разпознавани по скъпото им облекло. Анархист от Екатеринослав например, воден от класовата си мъст, хвърля бомба в купето на първокласен вагон, пълен с преуспели на вид пасажери. Един от най-известните случаи е от 17 декември 1905 г. в Одеса, когато анархисти взривяват луксозното кафене на Либман. Заедно с характерния избор на мишени, провежданият от тях тероризъм се отличавал и с мотивацията си. Анархистите презират политическите партии с тяхното йерархическо функциониране и поставят на първо място свободното развитие на личността. Затова те, много по-често от привържениците на другите революционни направления, извършват актове по лична инициатива, спонтанно, при сгоден случай, без да се съветват и отчитат пред някакви „отговорни другари“. Това се потвърждава от много примери. В края на 1906 г. анархокомунистът Вениамин Фридман очаква в засада да премине началникът на тюрмата в Гродно (Белорусия), за да го ликвидира. Видял да се приближава един от старши надзирателите, ползващ се с лоша слава, Фридман незабавно решава, „че и този копой напълно е заслужил куршума“ и стреля няколко пъти в него. Александър Колосов, член на анархистическата група в Тамбов, научава, че млада революционерка е изнасилена в тюрмата от надзирателите, незабавно хваща револвера и се втурва да види сметката на началника им.
За разлика от революционерите от XIX столетие с тяхната склонност към абстрактни размишления и теоретизиране, повечето анархисти от началото на XX век произлизат от „низшите“ класи, бедняци от еврейските гета, говорещи зле руски, например Нисан Фарбер. [Какъв ужас! – бел. прев.] Повечето по произход руски анархисти, са от работническите среди, не особено образовани, прочели някоя и друга брошура, но не виждат в това препятствие за революционната си дейност.
Някои актове, извършени от различни анархистически групи и отделни анархисти след 1905 г., могат да се разглеждат като част от икономическата борба на пролетариата против капиталистите. Фарбер например напада с нож и ранява тежко Авраам Коган, директор на крупна текстилна фабрика, затова, че е наел стачкоизменници по време на стачка. Това става в еврейския Ден на изкуплението, Йом Кипур, на стълбите на синагогата. Такива актове не са единични случаи. Анархосиндикалистите също често прибягват към кървави индивидуални актове, за да помогнат на масовото работническо движение, и участват активно в икономическия терор. Завземат фурни и лавки, за да нахранят стачкуващите, или хвърлят бомби в трамваите и влаковете, които продължават да работят по време на стачки. Убиват директора на типография, отказал да изпълни исканията на стачкуващите работници. Одеското пристанище става арена на непрекъснат терор през 1906-1907 г., когато анархосиндикалисти взривяват няколко търговски парахода и убиват двама капитани, тормозили матросите.
Много анархисти, сред които и известният Николай Романов, се възхищават от Сергей Нечаев за неговата привързаност към революционното насилие и настоятелните му препоръки да се сътрудничи с разбойниците – „тези единствени истински революционери в Русия“ (като Стенка Разин и Емелян Пугачов).
По препоръките на Бакунин анархистите приемат с отворени обятия в редовете си декласирани млади хора и престъпници – жертви на престъпната система – и така подчертават огромния революционен потенциал на криминалните затворници, скитници, лумпен-пролетарии и подобни личности. Още през 1903 г., за да превърнат бандитите в борци за делото на революцията, членовете на анархистическата организация в Белосток – интернационална група „Борба“ – започват да провеждат системна революционна агитация сред криминалните, някои от които наистина стават впоследствие активни анархисти-революционери. Много анархисти се занимават с агитация и по време на пребиваването си в тюрмите. Взаимните симпатии между анархисти и бандити се оказват плодотворни за делото на революцията и привличането на нови членове в редиците на борците с правителството. •

Откъс от книгата на Анна Гейфман „Революционният терор в Русия“ (1894–1917 г.)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *