Анархистическата практика в условия на революционна ситуация

печат
» » » продължава от миналия брой

Престъпници или борци за свобода, анархистите активно спомагат за ескалацията на кръвопролитията в Русия и за пълното обезценяване на човешкия живот в атмосферата на бушуващото насилие. [Г-жа Гейфман не казва нищо за хилядократно по-голямото обезценяване на живота във войните на господарите! – б. пр.) Екатеринославският анархист Феодосий Зубар напада работник, член на местната социалдемократическа партия, и едва не го убива, защото се опитвал да разкъса разлепената по стените анархистическа прокламация.
Насилието, към което анархистите прибягват, е обяснено в некролога на Моши Шпиндлер, написан от неговите другари. Неговата дейност се „отличава с удивително разнообразие“. Той не само разпространява позиви и нелегална литература сред фабричните работници и помага в нелегалната печатница, но и доставя оръжие и участва в една експроприация и няколко терористични акции. Заедно с двама другари, при изпълнение на план за убийство на началника на тюрмата в град Гродно, освобождава другар и ранява няколко войници от затворническия конвой. Той хвърля бомба в каляската на генерал-губернатора на Белосток – Богаевский. Даже след като е принуден да избяга от Белосток, при всяко свое завръщане убивал по някой друг шпионин. Загива от последния свой куршум в стълкновение с полицията при обиск на квартирата му.
Разбира се, има и анархисти от съвсем други слоеве на обществото, с друго минало и интелектуални интереси [като чуя за интелектуални, посягам към кобура си! – б. пр.], техните етични понятия се отличават от понятията на Шпиндлер и подобните му. Източниците, в това число мемоарите на някои революционери, свидетелстват, че сред анархистите има и много принципни хора с твърди идеологически убеждения, но те странят от организациите на анархокомунистите, предпочитат да се обединят със синдикалистите, по-малко склонни към системен тероризъм. Даже полицейските чиновници, често виждащи във всички екстремисти закоравели престъпници, признават дълбоката вяра на отделни анархисти в революционната утопия, беззаветната им преданост към делото, която ги кара да проявяват безпримерна храброст и безкористен стремеж да живеят в съответствие с анархистическия идеал. Офицерът от Охранката, ротмистър Пьотър Заварзин, човек, когото никой не би заподозрял в симпатии към екстремистите, признава, че през времето на службата си е виждал много такива „анархисти – фанатици и аскети“, облечени в дрипи, ядат, колкото да не умрат и не си разрешават никакви удоволствия и развлечения, дори само намекващи за някакъв разкош.

ЕКСПРОПРИАЦИИ

Някои анархистически, малко известни революционни организации, се опитват искрено да изработят убедителна теоретична обосновка на своята експроприаторска дейност. Вместо да се унижават пред либералите и да просят за парична помощ или да зависят от пожертвованията на и без това мизерстващите пролетарии, те смятат, че революционерите трябва да живеят за сметка на капиталистите – богати индустриалци, търговци, земевладелци и други буржоа-експлоататори. Експроприирайки парите и имуществото им, те са длъжни да се самоиздържат като професионални революционери и да се снабдяват с оръжие и експлозиви, необходими за борбата с държавата и буржоазията.
Сред анархистите липсва общо разбиране за това колко настойчиви трябва да бъдат в начините за провеждането на програмата си за икономически терор. Докато чернознаменците твърдят, че работниците са длъжни да продължат да работят и да се борят във фабриките и работилниците, независимо от експлоатацията и несправедливостта, привържениците на „Безначалие“ заявяват, че действителният анархист не е длъжен да взима участие в капиталистическото производство, защото с това се засилва буржоазията, която подлежи на безжалостно унищожение. Нещо повече, те настояват, че последователният революционер не трябва да поддържа съществуващата икономическа система дори с покупката на необходимите му стоки; вместо това той е длъжен да придобива средствата за съществуване чрез експроприацията на частната собственост на експлоататори и угнетители. Подобни мнения съществуват и в други групи анархокомунисти, а също и в малко известни, близки до тях екстремистки групировки като „Непримиримите“ в Одеса. Когато изтъкват необходимостта от обирите, те заявяват, че „грабежът… е само продукт на съществуващия политически ред [и затова] не е престъпление“. Не е възможно да се каже точно какви суми са експроприирани от анархистите в цяла Русия през първото десетилетие на XX век, защото много малко от групите, които се занимават с експроприации, считат за нужно да водят отчет за приходите и разходите. Можем все пак да съдим за размерите на щетите, причинени от анархистическите експроприации, по многочислените вестникарски съобщения за крупните грабежи като обира на почти 80 000 рубли от пощенския вагон в бесарабския град Хотин в Украйна на 17 октомври 1908 година от анархосиндикалисти. При подобен случай група анархокомунисти задига 60 000 рубли държавни средства от Горноднепровската железопътна гара. Трябва да се вземат под внимание и сериозните парични загуби на държавата, вследствие нападенията над казионни винени магазини, а също и в резултат на разграбването на оръжия и експлозиви от оръжейните складове и военните арсенали. Загубите, причинени от нападенията на анархисти срещу държавната собственост, са особено значителни в покрайнините, където сред създадения след 1905 година хаос анархистите извършват системни експроприации на средства от всякакви учреждения. За мнозина екстремисти всяко образователно, културно или благотворително заведение е част от ненавистния социално-политически строй. В писмо до другарите си един грузински анархист пише с гордост, че „грабежите вървят по-старому. На 20 септември в Тифлис ограбихме маса учреждения, в това число и… гимназията“. Болшинството анархистически експроприации обаче са резултат от нападения срещу частни лица и частна собственост, които не се охраняват толкова строго, колкото финансовите учреждения, и рискът от провал не е голям. В същото време и печалбите от такива експроприации на буржоазни имущества са значително по-малки, отколкото при нападенията на държавни банки и пощенски митници. Разбира се, терористите понякога получават значителни суми от нападения на крупни частни предприятия като захарния завод в Киевска губерния, откъдето отнасят десетки хиляди рубли.
Анархистите насочват своите усилия основно срещу представителите на буржоазното общество, които считат за виновни за явната експлоатация. На 21 март 1908 година във Варшава например анархокомунистическата група „Интернационал“ поставя взрив пред вратата на жилището на търговеца Люцер Царкес и взима от него 2800 рубли. В същия град анархисти осъществяват подобно нападение срещу кантората на банкера Бернщайн, когото под дулата на два пистолета заставят да им даде 12 000 рубли. В Централна Русия анархистите действат по същия начин. Сред многобройните постижения на избягалия матрос Филипов е нахлуването с взлом в дома на възрастна богата вдовица от Калуга, от която взима крупна парична сума и много скъпоценности.
Може до безкрайност да се продължи списъка с експроприации на пари и имущества от лица, които анархистите считат за угнетители на народа. В други случаи те даже не се затрудняват с формални писма, просто застават на прага на домовете на своите жертви, размахват револвери и крещят: „Парите или живота!“ Не е удивително, че гражданите, считащи себе си за потенциални жертви на „ексовете“, бързо съобразяват, че е по-безопасно да съхраняват парите си в банките и да държат в себе си само необходимите суми за ежедневни разходи. Затова на експроприаторите рядко се удава да получат много пари при първа визита, но те предявяват своите искания, като се договарят за повторно посещение. В общия случай жертвите предпочитат да приемат исканията на екстремистите, тъй като отказът означава незабавно възмездие, често във вид на бомба, хвърлена в дома или в кантората на упорития богаташ за наказание и назидание. Анархистите прибягват към шантаж не само спрямо експлоататорите на бедните, но и спрямо интелектуалци и специалисти.
Макар руските анархисти да представляват „разнолико множество от независими групи, без ясна програма или система за ефективна координация на действията“, тяхната роля в разгара на политическото насилие през революционното десетилетие е много по-значителна от тази на всяка организирана антиправителствена групировка в империята.

Из книгата на Анна Гейфман „Революционният терор в Русия (1894–1917 г.)“


Послеслов

Ако сме врагове на властта и то по принцип, а не тактически, ние сме врагове на вчерашната, днешната и особено на утрешната власт. Защото, в условията на революционна ситуация, се подготвя смяната на властниците, за да се съхрани „редът“. При това, най-големите врагове, срещу които трябва да се действа безпощадно, включително с превантивни терористични удари, са „революционните“ хамелеони, способни да приемат черно-червените цветове, за да излъжат революционната стихия и да приспят тези, чийто дълг е да я организират. (Спомнете си Държавата и революцията на Ленин.)
Както казва Бакунин в своята Програма на Интернационалното братство:
Истинската, единствено легитимна революция е тази, чиято цел е ПЪЛНОТО СОЦИАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ НА МАСИТЕ И ВСЯКА ДРУГА РЕВОЛЮЦИЯ, ЕВОЛЮЦИЯ, РЕФОРМА ИЛИ ТРАНСФОРМАЦИЯ ћ СА АБСОЛЮТНО ВРАЖДЕБНИ… ЗАТОВА, ВСЕКИ МЕЖДУ НАС, КОЙТО ЩЕ ПОДАДЕ РЪКА НА ЕДНА ДРУГА РЕВОЛЮЦИЯ, ЩЕ БЪДЕ СЧИТАН ЗА ПРЕДАТЕЛ СПРЯМО СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ.
Изводът, който се налага, е очевиден: в момента, в който на сцената излязат кандидат-заместниците на поваленото самодържавие, както и да се предрешват, трябва да се практикува твърдо, системно, педантично, последователно и безотказно нашата теория за разрушаване на държавата и на ембрионите ѝ. Особено в случай като руския (и не само), когато сме разполагали с бойци, имащи практическия опит, които са били в състояние да променят хода не само на руската история…
За жалост, поради различни причини, сред които най-важни са опортюнизмът, дезорганизацията и пренебрегването или неразбирането на бакуниновите препоръки, руските анархисти (и не само те) изневеряват на анархистическата теория. В каскадата от точки на бифуркация те започват да се колебаят, тяхното око примигва, ръката, държаща револвера или бомбата, трепва и те спират на… полупът, за което плащат най-високата цена, която могат да заплатят непоследователните революционери.
Нека тяхната трагична съдба служи занапред като урок на всички, които се стремят към най-великия идеал. •

Георги Константинов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *