Анархистките в България

печат
Докато 8 март е белязан от борбите на либералните феминистки и социалистките за граждански и трудови права на жените, както и от конфликтите между тези две течения относно „първоизточника“ на потисничество над жените (патриархат или капитализъм), в България анархистките участват в организираната революционна борба за постигане на своя идеал за освобождение на потиснатите маси.
Най-добре запазени исторически документи съществуват за периода на селско-работническите борби срещу правителството на Демократическия сговор и особено от Килифаревското народно въстание.

Мариола Сиракова

Мариола Сиракова е родена на 14 август 1904 г. в с. Килифарево в семейство на чиновник. Баща ѝ е запасен капитан и околийски началник във Велико Търново и директор на Популярната банка в селото. След преврата на 9 юни 1923 г. е председател на военната тричленната комисия в с. Килифарево.
Началното си образование Мариола завършва в родното си село. През 1919 г. записва IV гимназиален клас в Търновската девическа гимназия. В свободното си време участва в театралната трупа „Орфей“ в Килифарево. Още от тогава започва да се увлича по безвластническите идеи и попада под влиянието на анархисти.
Една вечер посещава руските гробища в Търново, където излезлият вече в нелегалност анархист, поет и публицист Георги Шейтанов изнася сказка пред ученици. Сиракова е дълбоко запленена от чара и обаятелността на Шейтанов и между тях пламва любовна връзка, която остава и до смъртта им. Увлечена по идеите на анархизма, тя занемарява училището и е принудена да презапише VII клас, което предизвиква огромен скандал в семейството ѝ. Това обаче не я спира и двамата с приятеля си от детинство Стефан Парасков (Станчо) заминават за Русе, където се включват в дейността на Русенската комуна – малко общество от анархисти, обработващи няколко декара земя и опитващи се да живеят според принципите на самоорганизацията и самоуправлението. За да я откъснат от влиянието на безвластническите идеи, родителите ѝ я записват да завърши образованието си в Плевен.
На 9 юни 1923 г. е обявен военен преврат в България. На места в страната избухват вълнения против него. В родното ѝ Килифарево е обявено народно въстание, което властта смазва с нечувана жестокост. По това време в Плевен Мариола Сиракова продължава да поддържа връзки с анархисти. В нейната квартира се укриват издирваният от властта легендарен безвластник Васил Попов (Героя) и неговият приятел Вълко Шанков. Властта, която от известно време я подозира за тази дейност, я арестува и Мариола е жестоко инквизирана и изнасилена в плевенското полицейското управление. Тъй като до последно не признава нищо, а и разследващите не могат да намерят доказателства, е освободена. През юни 1924 г., след като завършва VII клас, се прибира в Килифарево. В родното си село Сиракова се свързва с действащата в района нелегална анархокомунистическа Килифаревска чета, в която вече са влезли близките ѝ приятели от детинство Стефан Парасков, братя Бълхови, Надежда Попова и др. Тук е и любимият ѝ Георги Шейтанов. Започва активно да ги подпомага, като им носи храна, лекарства и дрехи. Укрива и лекува ранени четници. Заподозряна от властта, Мариола е отново арестувана, но скоро след това е освободена. Този арест я принуждава да мине в нелегалност и да се присъедини към четата.
След атентата в църквата „Света Неделя“ в София и последвалите го кървави априлски събития от 1925 г. четата решава да се саморазтури. Шейтанов и Сиракова заминават за Ямбол, като идеята им е оттам да преминат в Турция. Пристигайки в Нова Загора, се укрива в къщата на Мина Василева. Там Мариола Сиракова си разменя дрехите с нейната дъщеря Марийка Енчева. Марийка ѝ дава и личната си ученическа карта. На 26 май Шейтанов и Сиракова са арестувани край селата Коньово и Младово. Откарани са обратно в Нова Загора. Тук самоличността им е разкрита. Мина и Марийка също са задържани от полицията. Четиримата, заедно с още други арестувани, са качени на конвоиран товарен влак с цел да бъдат изпратени в София. На 28 май влакът спира на гара Белово, арестантите са свалени и закарани в местността „Гайтановец“. Тук полицията и военните ги предават на четници на ВМРО, ръководени от Йонко Вапцаров (баща на поета Никола Вапцаров), които безжалостно ги ликвидират и заравят.
Чак през 1948 г., когато идва „Народната власт“, масовият гроб е отворен. При извършената съдебно-медицинска експертиза е установено, че задържаните са били убивани с тъп предмет (най-вероятно чук), с които са им били смазвани черепите. Новите управляващи, които са били добре запознати с анархистическото минало на Мариола Сиракова, не позволяват костите ѝ да бъдат пренесени и погребани в Килифарево. Препогребват я в общата костница на избити антифашисти в Нова Загора.


Надежда Попова (Надя)

Надежда Попова е родена през 1906 г. в с. Килифарево. Баща ѝ е учител в селото и загива по време на Балканската война през 1912 г. Завършва гимназия в Търново и започва работа като шивачка.
Под влияние на брат си Георги С. Попов и нейни приятели от детинство – безвластниците братя Бълхови, Стефан Парасков и др. – става убедена анархистка. За оформянето на мирогледа ѝ голямо влияние ѝ оказват нейната братовчедка Мариола Сиракова и Георги Шейтанов, който е голям приятел на брат ѝ.
В отговор на военния преврат от 9 юни 1923 г. в родното ѝ Килифарево е обявено въоръжено въстание, чийто ръководител е Георги С. Попов. Надежда се присъединява към въстаниците и става санитарка, като подпомага болните и ранените. След разгрома на въстанието Попова и майка ѝ са задържани в полицията. Подложени са на нечуван тормоз, за да кажат къде се укрива брат ѝ. Тъй като властта не получава никаква информация, двете са освободени и се завръщат в село.
След създаването на Килифаревската чета Надежда Попова става активен неин помагач. В четата, освен брат ѝ, е и нейният годеник Димитър Бълхов. На 16 април 1925 г., след като отново е заплашена от арест, бременната вече Надежда е принудена да премине в нелегалност до началото на май, когато четниците решават, че поради невъзможност да действат трябва да се разпръснат.
Бълхов и Попова известно време се укриват при ятаци в Габровския балкан. За да запази детето от лошите нелегални условия в края на юни 1925 г., Надя се предава на властите. Русенският военно-полеви съд я осъжда на 4 години, които тя излежава в Пловдивския затвор. Там ражда детето си.
Излежава само 3 години и при обявената амнистия, а и вече болна от туберкулоза, е освободена и се завръща в Килифарево. През същата 1929 г. заминава за Югославия.
Там се среща с годеника си Димитър Бълхов, който страда от същата болест. Двамата решават и заминават за Тулуза (Франция), където да се опитат да се излекуват. През 1931 г. Бълхов умира. Надежда е принудена да даде детето си за осиновяване от френско семейство и се завръща в България, където умира на 23 септември 1932 г. в Килифарево, самотна и забравена от всички.


Пенка Стафунска

Пенка Стафунска е родена през 1908 г. в троянското село Борима в бедно селско семейство. Още в ранна възраст остава дълбоко отвратена от социалната несправедливост, разделение и неравенство в обществото.
Въпреки че е слабо грамотна, тя започва да се интересува от идеите на анархизма и тъй като чете трудно, предпочита да слуша разговорите и диспутите по тези теми, които водят нейни приятели безвластници. В средата на 20-те години решава да премине към активна съпротива. Първоначално е ятак и помагач, а в последствие, минава в нелегалност и се включва в четата на легендарните анархисти Васил Попов (Героя) и Тинко Симов.
На 17 август четниците Васил Попов (Героя), Михо Димитров, Пенка Стафунска и Димитър Рачев посещават къщата на своя ятак Захари Раев в село Орешак. Те не знаят, че техният домакин вече ги е предал и след тях са изпратени полицейски части. Не знаят също, че в яденето което им дава, е поставил отрова. Къщата е обградена от полицейски кордон. Въпреки, че са вече под въздействието на отровата, четниците започват престрелка и правят опит да се измъкнат. Хвърлени са ръчни гранати, от които загиват Пенка Стафунска и Михо Димитров. Героя и Рачев успяват да пробият обръча и да се измъкнат. Рачев е ранен и под въздействието на отровата издъхва по-късно. Героя е единственият, който оцелява, и негови помагачи овчари му помагат да се избави от действието на отровата.
Полицаите отрязват главите на Пенка Стафунска и Михо Димитров и ги набиват на колове на площада пред полицейското управление в Ловеч. Жителите на града са принуждавани насила да минават и да ги гледат.
За Пенка Стафунска по-късно Тинко Симов ще напише: Угасна един живот в зората на своето утро, когато първите лъчи руменееха и гальовно милваха буйни къдрави коси.


Рада Дуковска

Рада Дуковска е родена през 1907 г. в с. Борима (Троянско) в селско семейство. Завършва IV отделение в училището в родното си село и се включва работата на семейство си. След априлските събития през 1925 г. брат ѝ Иван Дуковски (член на БЗНС) е принуден да излезе нелегален и се присъединява към троянската чета на Георги Попов. Рада започва активно да подпомага четата, като им носи храна, дрехи, вестници и пр.
Истинското увлечение към идеите на анархизма започва в началото на 1926 г., когато се запознава с превърналия се по-късно в легенда за плевенско-ловешко-троянския край анархист Тинко Симов. Между двамата пламва и голяма любов, която продължава чак до смъртта на Симов. За оформянето на анархистическия мироглед на Рада Дуковска съществена роля изиграва и друг легендарен безвластник – Васил Попов (Героя). Рада със захлас слуша разговорите между двамата, които по това време са издирвани от властта и се укриват в къщата на родителите ѝ.
След обира на Троянската поща през юни 1926 г., извършен от четата на Героя и Тинко Симов, властите предприемат масови арести на ятаците и помагачите. Около 40 души от троянските села са избити без съд и присъда. За да не попадне в ръцете на полицията, Дуковска е принудена да премине в нелегалност и се присъединява към четата. В нея остава до есента на 1926 г., когато заедно с Тинко Симов, Героя и други преминава в Югославия. През 1927 г. Ловешкият съд осъжда задочно Рада на 15 години затвор за нелегална дейност.
Животът ѝ в емиграция е изключително труден. Първоначално лежи в затворите в Ниш и Скопие, след което е прехвърлена в емигрантски лагер. Работи като готвачка в град Орловак, след това – в Нови Сад в цех за коприна, а в последствие и в бомбонена фабрика. Условията на труд са крайно мизерни и затова Рада решава да се завърне нелегално в България. Заловена е от полицията и е предадена на Румънския съд, който постановява нейното екстрадиране в Чехословакия през 1929 г. В Прага е принудена отново да работи тежка и изключително зле платена работа. Първоначално е миячка в гостилница, впоследствие работи в книговезница, млекарница, а накрая е принудена и да слугува на заможно чешко семейство. След обявената амнистия през 1932 г. Рада Дуковска се завръща в България и отива в родното си село, където започва да се занимава с домакинство и работа по нивите и оборите. Често е привиквана от властите в селото „за справка“ с цел да се откаже от анархистическите си възгледи.
През зимата на 1933 г. Дуковска е извикана в полицейското управление в Троян, където и съобщават, че Тинко Симов се е завърнал нелегално в България. Силно зарадвана от новината, Рада прави опит да се свърже с него. Успява и отново преминава в нелегалност. След преврата на 19 май 1934 г. Тинко Симов сформира нова група, в която, освен Рада Дуковска, влизат още Минко Станев (Карата) и Георги Керемидчиев.
През следващата 1935 г. групата разпространява нелегално позиви. На 25 юли групата прави опит да обере касата на мината край село Плачковци. В завързалата се престрелка Минко Станев е убит, а Георги Керемидчиев е арестуван. Рада Дуковска и Тинко Симов успяват да се укрият в къщата на своя ятак Кънчо Босолата в село Ломец. След предателство в къщата пристигат агенти на „Държавна сигурност“. В завързалото се сражение раненият Тинко Симов успява да се измъкне и да се добере до родното си село Българене, където е убит. Ятакът Кънчо Босолата загива в престрелката, а Рада Дуковска е арестувана и откарана в Плевен, където съдът я осъжда на 5 години затвор.
Освободена е от затвора през 1938 г. и се завръща в родното си село. Принудена е три пъти на ден да ходи и да се разписва в кметството като „неблагонадежден елемент“. Тя обаче продължава твърдо да отстоява анархистическите си позиции и дори променя името си на Рада Тинко Симова.
В периода 1942-44 г. в района на село Борима се появяват партизани. Рада Дуковска започва активно да подпомага и тях, като им носи храна и дрехи. След донесение отново е задържана в полицията в Троян, но тъй като не могат да докажат нищо, са принудени да я освободят.
След 9 септември 1944 г. „Народната власт“, която добре познава безвластническите идеи на Рада Дуковска, с неохота ѝ дава званието „борец срещу фашизма и капитализма“. Умира в крайна нищета в родното си село, забравена от всички.


Йонка Корделска (Палето)

Йонка Корделска е родена през 1906 г. в с. Изворче (Ловешко) в заможно семейство. Йонка учи в гимназията в Ловеч, където попада в компанията на бедни ученици, които сериозно се увличат по идеите на анархизма. Там се запознава с братята Нетови, Михо Димитров и превърналия се в последствие в легенда и страшилище за властите – Дочо Узунов. На сбирките им често присъстват и други легендарни анархисти от този край като Вълко Шанков, Тинко Симов и Васил Попов (Героя). Изключително буйната и темпераментна по характер Корделска става убедена анархистка. Скоро след запознанството си с тях Йонка е силно привлечена към единия от братята Нетови – Нано – и между тях избухва бурна и пламенна любов.
В началото на лятото на 1925 г. Нано Нетов е заподозрян, че укрива оръжие и е принуден заедно с Тинко Симов и Михо Димитров да премине в нелегалност. Сформират чета, към тях впоследствие се присъединява и Героя. През септември същата година полицията задържа Йонка Корделска по подозрения, че подпомага нелегалните. След побой и жесток тормоз тя признава, че има среща с Нано в гората край родното ѝ село. На уговорената среща в полунощ Йонка Корделска е придружена от неколцина стражари. Дали поради това, че успява да му подаде сигнал и един от полицаите е принуден да стреля преждевременно, или по друга причина, но опитният нелегален Нано Нетов успява да се измъкне невредим.
След този провал полицията е принудена да освободи Йонка. Тази история предизвиква оживени спорове между четниците и Нано Нетов е принуден да напусне. Той обаче не се отказва от борбата и заедно с братовчеда на Корделска – Ганчо Моев – сформира нова чета. В нея се включват Петър Колев (Чолака) и още няколко души, а след време там идва и Дочо Узунов. В началото на юни 1926 г., за да не попадне отново в ръцете на полицията, Йонка Корделска също излиза в нелегалност и отива при тях.
На 20 юни 1926 г., вече забравили раздорите, двете чети на Героя, Тинко Симов и Нано Нетов организират нападение над Троянската поща. На 20 юли е организирано ново нападение. Целта този път е пощенската кола пътуваща към Плевен. Организирани са и нападения над кметове, бирници и стражари от околните села. Безсилна да се справи с тях, властта започва сериозни репресии срещу ятаците и помагачите на четите. Бащата, майката и брата на Йонка Корделска са арестувани и жестоко пребити в полицията. Стражарите подпалват къщата им и ги завличат до горящата сграда, където ги разстрелват. През октомври същата година е арестуван и братовчед ѝ Ганчо Моев. Пред съда в Ловеч той прави пълни признания. На базата на неговите сведения Йонка Корделска е осъдена задочно на смърт. След разгрома на яташката мрежа в района за четниците не остава нищо друго, освен да емигрират в Югославия.
Заедно с Нано Нетов, са въдворени в емигрантския лагер в Пожаревац, където освен тях има и комунисти и земеделци, избягали от режима на правителството на Александър Цанков. Между тях и анархистите често избухват сериозни спорове, които много често прерастват в сблъсъци. С буйния си характер Йонка Корделска по нищо не отстъпва на мъжете и много често се оказва в центъра на споровете. Тогавашната буржоазна преса пише за няколко случая на сбиване в емигрантските центрове, предизвикани от Нано и Йонка.
Поради недостига на средства Корделска е принудена да започне работа в тютюнев склад. В началото на 1927 г., вследствие на лошия живот, заболява тежко и на 3 март 1927 г. умира. След смъртта ѝ Нано Нетов прави опит да се завърне нелегално в България, но на границата загива в престрелка с войници.


Петра Лисичкова (Рада)

Петра Лисичкова е родена през 1924 г. в Дупница. Още като ученичка започва да се увлича по анархистическите идеи. През 1944 г. излиза в нелегалност и се присъединява към намиращия се в района на Кюстендил партизански отряд „Коста Петров“. В него получава и нелегалното си име Рада.

На 25 юни 1944 г. след предателство отрядът е разкрит от жандармерията и обграден в района на кюстендилското село Еремия. В завързалото се сражение Лисичкова е убита. След 9 септември 1944 г. „Народната власт“ всячески се опитва да преиначи и изопачи политическите убеждения на Петра. В своите спомени обаче Трендафил Марулевски (анархист и партизанин в дупнишкия отряд) и д-р Любен Янкулов (анархист и партизанин в Благоевградско) категорично твърдят, че тя до последно е отстоявала безвластнически идеи.


Рахила Ангелова и Иванка Симеонова

Рахила Ангелова е родена през 1892 г. в с. Църква (днешният квартал Даскалово на Перник).
Иванка Симеонова е родена през 1900 г. в Кнежа. В периода 1924–април 1925 г. участват в софийската анархистическа група на Георги Шейтанов, която е за създаване на единен фронт между анархисти, земеделци и комунисти за борба срещу режима на правителството на Александър Цанков. Подпомагат с пари и оръжие сливенската анархокомунистическа чета „Народен юмрук“.
След атентата в църквата „Света Неделя“ са арестувани, зверски инквизирани и закарани в казармите на Първи пехотен полк, където без съд и присъда са убити.
След 9 септември 1944 г. болшевиките си ги „приписват“ като свои герои и ги вкарват в издаваните от тях албуми на загинали антифашисти. Болницата в Перник е кръстена на името на Рахила Ангелова, даже в двора ѝ има неин паметник.


След 9-ти септември

Анархистките, заедно с други неудобни за режима дейци на революционните движения в България преди 1944 г. като троцкистките, се озовават наравно с мъжете в затворите на новата комунистическа власт. Съхранени са няколко истории за живота в гонения, репресии и издевателства от това време.

Цветана Джерманова

Цветана Джерманова
Цветана Джерманова

Родена през 1928 г. село Лесковец, Пернишко, Джерманова е преминала през два емблематични лагера при управлението на БКП: първият е женският лагер „Босна“, организиран през втората половина на 40-те години в едноименното тутраканско село. Вторият е женската част на лагера „Белене“, създаден в началото на 50-те години на остров „Щуреца“/“Щурчето“ в съседство до остров Персин, където е мъжкият лагер. Книгата ѝ „Спомени от лагерите“ е исторически документ, който за съжаление остава непознат на широката публика.
9 септември 1944 г. заварва Цветана Джерманова едва 16-годишна. Тогава тя е ученичка в Перник. Мнозина от хората в родния ѝ край са повлияни от левите идеи. Баща ѝ е русофил, но в същото време не одобрява българските комунисти. За тях от него е запомнила думите: Вие, комунистите, имате акъл само когато сте в опозиция, вземете ли властта, си сменяте акъла, като че ли си сменяте шапката и я хвърляте. Самата Джерманова е поканена да се включи в Работническия младежки съюз (РМС) и приема. Не след дълго обаче е разочарована, след като от окръжния комитет на БКП в Перник искат насила тя да организира създаването на ремсова организация в родното ѝ село. Партията слага начело човек, на когото никой в селото няма доверие и е свързан с предишната власт. Той обаче слуша компартията, бързо е избран за кмет на селото – пост, на който остава до пенсия. По думите на Джерманова „близо 30 години той определяше съдбата на младежите“. Групата от младежи от нейното поколение са прокудени от кмета-“комунист“ като „врагове на народа“.
Отказът им да учредят ремсова организация в Лесковец се разчува в Перник. Интерес към тях проявяват младежи от Федерацията на анархистите. През 1946 г., когато е последен клас в гимназията, 18-годишната Джерманова влиза в техните среди. Запознава се с младеж, за когото малко по-късно се омъжва. След като през 1947 г. комунистическият режим се разправя с политическата опозиция и ликвидира опозиционните политически партии, идва ред и на Федерацията на анархистите. В края на 1948 г. управлението на БКП нанася удар срещу организацията. Цветана Джерманова е арестувана. Изкарва два месеца в килиите на ДС в Перник. Оттам по етапен път с още една млада жена са откарани в лагера „Ножарево“, откъдето веднага са разпределени за женския лагер „Босна“, Тутраканско.
Ето как тя описва лагера:

Село Босна, където беше женският лагер, се оказа малко добруджанско селце, около тридесет ниски къщурки, покрити със слама. Дворът на лагера беше около 20 декара, ограден от всички страни с телена ограда. … На стотина метра зад общежитието в нивите бяха свинарникът и птицефермата. Между тези постройки оставаше каре, където всяка сутрин се строявахме за проверка и разстановка за работа. В това каре прекарах три години.

Джерманова дава изключително точно описание не само на лагера „Босна“, но и на режима в него, а така също на администрацията и охраната му. Много важни подробности са прилаганите наказания и създаването на „черна рота“ в лагера през 1950 г., както и жените, които са отделени в нея. Едни от най-ценните факти в мемоарите ѝ са жените, които са въдворени в лагера по политически причини – анархистки, земеделки, комунистки, определени към фракцията на троцкистите, жени от Пиринския край, представители на интелигенцията като оперни или кабаретни певици, лекарки, студентки и др.
Една от троцкистките в Босна е Лиляна Пиринчева, която остава в спомените на другарките си с прякора „Мама Бобра“. В лагера анархистките Мария Доганова и Цветана Джерманова са сред няколкото по-млади момичета, с които се сприятелява. Когато пристига колет, Лиляна разпределя пратката. Дори без повод, твърде често тя сядала, а другите се сгушвали около нея. Така им излязъл прякорът „Мама Бобра с малките бобърчета“.
В „Белене“ на остров „Щуреца“
През декември 1951 г. група от над 30 жени, въдворени по политически причини, са прехвърлени от лагера „Босна“ в лагера „Белене“. Женската му част е разположена на остров „Щуреца“ и е разделена от мъжката на остров „Персин“. Както за лагера „Босна“, така и за „Белене“, Джерманова описва режима, охраната, ръководителите на женската част, работата. Една от задачите им е да отглеждат свине, които да не надвишават 40 килограма и да нямат сланина, защото са изнасяни за Англия. Там прекарва общо 4 месеца, след което е освободена. Приятелството между една немалка част от въдворените жени остава цял живот. На свобода жените се откриват из цялата страна и дружбата между най-верните от тях продължава през дългите десетилетия на режима на БКП, а и след падането му.
Приятелство докрай
Именно на тях, на жените, с които дели залък и нарове в лагерите, Джерманова посвещава спомените си:

Посвещавам ги на моите другари и приятели, с които прекарах три години и половина в лагерите „Босна“ и „Щурчето“. Пиша днес, когато първоначалната еуфория от промяната е забравена, успокоени са страстите. Без капка мъст в душата ми и с огромно желание това, което ние преживяхме, да не се повтори никога. Считам, че съм длъжна да разкажа за болшевишката система, която дойде в името на „свободата, братството и равенството“, но, вземайки властта, забрави за тези идеали. Нещо повече – и тази власт продължи да преследва, наказва, дори да убива малко останалите верни на тази идея млади хора. •

Инициатива 100 години ФАБ
fab100.anarchy.bg
2019


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *