Анархия и кино

печат
И така, филмите са пропаганда. Съчетана с развлечение. Посланията на корпоративните интереси преобладават, просто защото корпоративната сфера, в която включвам и държавата – тя е разновидност на корпорацията, – дава повече средства за киноиндустрията.
Да видим един нов филм, римейк (извинете за англицизма, не намерих една благозвучна дума на български) на стар, но не чак толкова стар филм. „Робокоп“. Старият беше предимно екшън с неголяма, но забележима и запомняща се „хуманистична“ част. И сюжетът на стария бе прост, не особено хаплив и социално ангажиран: тежко ранено ченге е върнато към живота чрез поместване на останките му в корпус на робот. След което този „рицар на реда“ разгромява престъпния свят и изобличава един корумпиран чантаджия, който е лъжицата катран в бурето мед на системата на „върховенството на закона“. Примитивно, но гледаемо.
Не очаквах от новата версия на „Робокоп“ нещо повече от по-лъскави и зрелищни ефекти. Изненада ме почти приятно. А през филтъра на анархичните си убеждения видях, така мисля, повече от останалите зрители.
В този филм има всичко, което е нужно за определянето му като „социално ангажиран“: милиардер, който с помощта на високи технологии и публични заявления за благото на обществото просто си разчиства монополна позиция на пазара; наемник с високо самочувствие на незаменим, който с наслада изпълнява и най-гнусните поръчки на господаря, та дори и проявява самоинициатива, за да докаже пред себе си, че струва нещо повече; корумпирани на различно ниво и с уж различни мотиви персонажи от системата на „опазването на закона“ и други институции. И, забележително – добре показана технологията на умело манипулиране на общественото мнение, виртуозната демагогия на медиите – с това започва и с това свършва филмът.
Проблемите на роботизиращото се общество са показани широко, макар и не във всеки аспект виждаме дълбоко заораване. Но ето – военните роботи, които осъществяват „хуманна“ окупация на територия, обявена за нуждаеща се от омиротворяване. Действията им дори за западните стандарти бият към унижение, да не говорим за често докачливите близкоизточни култури. И закономерно – атентати, самоубийствени атаки. Чак се промъква подозрение дали нарочно не са програмирани на „тънко тролене“, дразнене без повод за пряко обвинение в провокация. Така омиротворяването изглежда по-впечатляващо пред репортерските камери.
Любопитна е линията на взаимодействието човек–машина, успоредната, симбиотична работа на жив мозък и компютър, манипулирането на първия от втория, но и способността на манипулирания да се наложи над програмирането.
И накрая – общо взето хепиенд. Злодеите са наказани. Не оставаме обаче с впечатлението като от първия филм, че с това „проблемът е решен“. В новия „Робокоп“ личи изказаното, че не „отделни мърши развалят стадото“, а че системата е порочна. Увисва ням въпрос към зрителя: и какво ще правиш? Ще оставиш нещата „оправени“ наполовина? Един мъртъв „зъл“ милиардер, един пречукан инициативен наемник, няколко мръсни ченгета елиминирани – ами колко още други остават? Един закон е променен веднъж, после върнат в първоначално състояние – и съвсем не от хуманни съображения, а заради груби интереси, вследствие на политически интриги. А не са ли всички закони такива? Не е ли системата на законотворчеството гнила и бълваща отрова?
Както и това с каква лекота бизнесът, политиката и бюрократичните рефлекси жертват човешки личности, щастието и живота им заради гнилото блато, покрито с глазурата „елит“.
Добър филм. Гледайте го и се опитайте да го видите като революционна агитация.
Нищо, че прекият призив към революционно действие липсва.
С него филмът просто не би минал. По-добре да е загатнато, нека и въображаемо от зрители като мен, отколкото да е хитро извратен революционен призив.
В крайна сметка непотъналото в трайна летаргия масово съзнание не възразява на критиките към капитализма и държавността. Проблемът е, че е нарочно залутано в разбирането за революционността. Но игралните филми, които дават адекватни насоки в този смисъл, не са от списъка „блокбастъри“ и „суперпродукции“.
Да се задоволим с това, което са показали – съзнателно или без да искат. Пак с един градус са повишили – надявам се! – готовността на умовете да приемат изхода от омагьосания кръг на днешното ни битие. Нека възмущението от системата расте и помита страха и съмненията. •

Николай Теллалов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *