Анархия и кино

печат
Филмите, както казах в предишните статии, са вид развлекателна пропаганда. Често обаче се получава любимото в съдебната система „чистосърдечно признание“, което юридически „намалява вината“ уж. Точно за такива случаи се е появил афоризмът „признат грях – двоен грях“, макар че народната мъдрост звучи и значи друго: „признат грях – половин грях“. Може някога и да е било така, но практиката на този формат свят, който обитаваме, води до извода, че признанието влошава нещата. Ако не беше така, правителствата никога не биха се притеснявали да си посипват главите с пепел, когато се налага, и така всеки път да излизат невинни за каквито и да е „гафове“. Но не би. Отричат до последно всяка своя мерзост, защото самите те не вярват и не уважават прошката за покаянието.
Филмът Bastille Day от 2016 е едно от тези неволни самопризнания. Френско-американско производство, типичен екшън. Има доблестни „борци за правосъдие и справедливост“, накрая лошите за наказани, но…
… Но неубедително. Уж е възстановен негово светейшество Законът (да не забравяме – роден за сплашване на робите и в служба на господарите им), а злостно корумпираните персонажи отиват „където им е мястото“, само че „добрите“ герои са прекалено щампирани и то не от живота, а от комиксите, от измислицата за реалния живот, съответно украсена, за да бъде достатъчно развлекателна, та да се изръсим да я купим.
Тъкмо корумпираните специални агенти от елитната жандармерия изглеждат истински. Също в клише, но клише неизфантазирано. У нас го виждаме пряко и не в художествена кинематография – десетки „кадри“ от системата на МВР се изявиха кариерно като успешни бандити, а за предишните им постижения като „пазители на обществото“ или нищо не се чува, или пълзят легенди… за тъкмо „мръсна“ дейност, незаконна.
От наша гледна точка, дори най-законната дейност на ченгетата остава мръсна. В случаи, когато следовател преследва истински злосторник и нещата изглеждат „благородно“ и даже „правилно“, мръсотията пак присъства, защото следователят е част от една машина, чиято задача е да държи обществото покорно на властта. Преследването на убийци и насилници, от които си патят обикновените редови граждани, в крайна сметка не е основната дейност на институции като МВР.
Не „мръсните ченгета“ обаче са интересното в този филм.
Интересни са две неща. Първо, показан е механизмът на манипулиране на хората, провокиране на безредици и използване на тези безредици за свои цели. Филмът ни разказва за „престъпници в униформа“, които пускат в ход тези технологии за манипулиране и провокация, но го правят по протокол. Не импровизират, не изобретяват нещо ново. Правят това, което са правили и по заповед, само че този път в свой личен интерес.
Създателите на „Деня на Бастилията“ са искали да покажат как системата се справя с „грешките“ си, но вместо това са издали, че системата действа точно като групата „мръсни ченгета“ – в свой интерес, политически или икономически. За престъпно смята, само когато интересите не са нейни.
Разлика между мафия и държава забелязвате ли? Ако не – не ви е нужен очен лекар, зрението ви е наред. Ако държите да забележите – сменете очилата или се обърнете към друг специалист, психиатър.
Второто интересно нещо е виждането на филма относно „ролята на масите в историческите събития“. По сценарий протестиращите, някои от тях доста бурно, доста радикално, фактически остават кукли на конци, без даже да подозират, че са марионетки.
Така и моето поколение не се усети през 1989-1991 как му дърпат конците. Повечето от моето поколение. Аз също. Трябваха ми 20 години цицини, преди да се усетя. Имах късмет. Повечето – нито късмет, нито акъл, нито кураж да си признаят, а признавайки – да се поправят. Предпочетоха отчаянието, оставиха се на течението.
Така и елитите мислят за народа – че той е податлив на разиграване – и не грешат много. Уви, вярно е. Само че, ирония – филмът носи названието на историческо събитие, в което народът е скъсал конците на кукловодите и е постъпил така, както е сметнал за правилно. Във филма марионетките също малко оплетоха конците и препънаха кукловодите,… но не ги хванаха за гушата. Екшънът остана екшън, шоу. Все пак от него се разчита да спечелят пари, а не да имат неприятности за призиви към революционно насилие срещу контрареволюционните перманентни насилници, включително онези с униформите, представени като „чисти“.
Мисля, че това високомерно подценяване е позитивен факт. Нека ни подценяват.
От своя страна пък ние не бива да се надценяваме – щом все още полицейските техники за провокиране и извличане на полза от безредици действат, значи не сме толкова дорасли даже до нивото на парижките граждани от края на 18-ти век. И заслужаваме подценяването.
Добре би било да променим ситуацията. Без да го показваме на ония отгоре. •

Николай Теллалов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *