Анархия и кино

печат
Откакто се е появила филмовата индустрия, тя служи за забава и за успешна пропаганда на определени послания. Често в смесена форма – забавлява и внушава „правѝ това, не онова, вярвай на това, не на другото“. Филмовата реалност е изчистена – в живота рядко говорим толкова стегнато и точно. Събитията и явленията на екрана също концентрират, изпъкват едно и тушират, пренебрегват друго. Филмите са илюзия и показват илюзорен свят. Понякога той се припокрива с действителния, друг път изобщо не се доближава. Филмовият свят е метафоричен, съставен от притчи, даже „документалният“ – особено той. Няма значение сюжетът – една фентъзи картина може да е убедителна и зрителите да се разпознаят в нея, а друго, уж заснето „от самия истински живот“ да ни се стори – и да е – пълна лъжа.
В тази поредица от статии ще говоря за филми, не непременно нови. Ще ги покажа през филтъра на анархичното мислене. Мисленето е и виждане – биологичен факт е, че гледаме с очите, но виждаме с мозъка, той обработва нервните импулси от светлочувствителните клетки. Затова илюзиите толкова силно присъстват в света на хората. Въпросът е да отделяме илюзиите, които ни отдалечават от обективната истина, които я изопачават, от илюзиите, с помощта на които си я обясняваме, така че да реагираме адекватно – например да не падаме в трап, въобразявайки си, че под нозете ни има мост.
Филмът The Brave One (2007), кой знае защо преведен на български като „Другата в мен“, е от успешните – хем харесвани от зрителите, хем напълнил касите на киносалоните, а оттам и на инвеститорите и създателите. За щастие има скъпи филми да се провалят на прожекциите, публиката все още не е дресирана автоматично да смята високобюджетния филм за хубав. За жалост, добри филми остават неоценени от същата публика. Но темата е друга.
Филмът разказва за радиожурналистка, нападната от хулигани в парка, докато със съпруга си разхождат кучето. Мъжът не оцелява след нанесения побой, жената едва се възстановява. Полицията „прави каквото може“ без особено старание. Чиновническото бездушие съсипва журналистката допълнително. Ченгетата са притръпнали, жертвата не е от онези среди, пред които стражниците се изправят мирно, козируват и хвърчат да изпълняват капризите им. Не си дават труда дори да покажат лицемерно съчувствие, за да си „пазят имиджа“ на защитници на обществото. А и защо да го правят? Законът заповядва на обикновените граждани да се подчиняват на полицията и да я смятат за закрилник, даже когато палките на „защитниците“ играят по гърбовете на протестиращи граждани. И да правят мили очи пред обществеността, и да не правят – силата остава в тях. Отделно, че сблъсквайки се с проявите на най-долната човещиния, редовите полицаи стават дебелокожи. Гледат си изгодата – лична и кланово професионална, включително до активно търсене на изгода, официално заклеймявана като „корупция“, при все че не се налага неистово напъване на разума за достигане до извода, че корупцията не е „грешка в системата“, а тъкмо нормалният режим на нейното функциониране. От ченгето се иска да слуша началството и да се пази да не го хванат в издънка. Мнението на гражданите е без значение. То може да бъде управлявано – и откъслечни примери за това масово манипулиране виждаме в същия филм.
Отчаяна да получи „справедливост“ – неслучайно в напредналата в държавничеството англоезична култура думата е същата като „законност“, самите думи служат за измама, – журналистката просто купува пистолет. Пробва първо в легален магазин, но ПРАВИЛНИКЪТ изисква месец изчакване, въпреки че жената настоява, страхува се за живота си. И тогава си набавя „незаконно оръжие“. Нелегалният търговец в кадрите проявява повече човечност и разбиране от „законопослушните“. Да, срещу добра сума – тройно по-висока цена. Търговецът обаче не се ограничава да си пласира стоката и да изчезне. Вижда, че жената наистина е на ръба. Обучава я да борави с пистолета, вдъхва ѝ кураж, заръчва ѝ да внимава – за себе си, не да не издъни него.
Честа нишка в американските филми – „системата не работи, обикновеният човек взема нещата в свои ръце“. Характерно е и че тъкмо квалифицираните като престъпници типове изиграват положителна роля, докато бюрократите – „без тях обществото ще се срине в хаос!“ – в най-добрия случай нехаят и пускат хаоса да вилнее, понеже „има си процедури“ и никаква човечност в тях, въпреки рекламата, че в човешки интерес са съставени.
Всъщност героинята на филма не търси справедливост, а възмездие. Справедливостта, както и свободата, не се случва на парче, на порции. Отмъщението е максимално възможното за единака. Ако успее, ще „поправи“ мъничко късче в морето от злини и неправди.
Винаги този момент – „обикновеният човек взема нещата в свои ръце“ – в американските филми ми се е струвал като първа стъпка в произнасяне на присъда над „системата“ – толкова често „не работи“, че трябва да се запитаме кога изобщо работи и дали работата ѝ съвпада с официалното представяне. След тази стъпка обаче сценаристи и режисьори спират. Най-много да направят още половин или една цяла. Намек за призив към сриване на системата не звучи в повечето случаи даже прикрито. Има апели „да я ремонтираме“ – тоест да поправяме непоправимото, гнилото още от „чертожната“ му дъска.
Журналистката, със своя опит да издирва сюжети за репортажи, намира убийците на мъжа си. Започва да ги избива един по един. Реакцията на обществеността е разнопосочна.
Във филма се появява и полицейски следовател. Образ по-скоро симпатичен, което се дължи и на обаянието на актьора. Добросъвестен, наранен от пропадналия си брак, професионално тесногръд, но с остатъци от съвест, която му подсказва, че справедливо и законно не е едно и също.
Започва преследването на „отмъстителя“ – и тук пак лъщи като въшка на чело порочността на системата. Полицията хвърля повече енергия да залови отмъстителя, отколкото преди това е полагала усилия да открие убийците, тласнали жертвата към „саморазправа“. Обяснението е просто – баналните престъпления не застрашават установения ред толкова, колкото инициативата на гражданина да изземе правомощията на институциите. В огромната си част престъпността е бизнес – бизнесът е и „свещената основа“ на съвременното общество. Посягането на привилегиите на държавата обаче вече е бунт, който трябва да бъде унищожен, преди да се е разраснал, преди да е покълнал като нагласа за революция.
Анархическата мисъл впрочем също не приветства „индивидуално правораздаване“. Личните дела се решават от индивида, обществените – от обществото. Именно от обществото, не от самоизбрани привилегировани лица и назначени изпълнители. Антисоциалното деяние е обществен въпрос, който трябва да бъде решаван прякодемократично от всички. В решението основната тежест следва да се падне не толкова на наказанието, колкото до разбирането за причините защо се е случило така. Затворите не превъзпитават, гоненето на апаши не изкоренява мръсотията, просто е повод за бюджетно финансиране. Различни от сегашните обществени отношения и условия – това е рецептата. Даже далечните от такива идеи отмъстители във филмите се докосват повече или малко до този извод.
Няма да развалям удоволствието на онези читатели, които още не са гледали филма. Струва си да видят сами дали ченгето ще се пребори с натрапената му „истина“, че трябва да постъпи „правилно“. Сблъсъкът у него между човека и социалната му роля на полицай не е нещо ново в киното, но заслужава да бъде осмислена като нещо важно, като доказателство, че нормалната човещина никога няма да е в мир с институционалността, която използва насилие и принуда. •

Николай Теллалов


 

1 коментар

  • Nihilismo o muerte

    Искам да припомня на всички че човешкото животно притежава стаден инстинкт и винаги ще се групира по един или друг начин ,но не притежава социален инстинкт , затова злия паяк независимо как плете мрежите си винаги ще се проваля в стремежа си да впримчва хората в така наричания „социален начин на общуване“ , и ще трови всички които искат да избягат от мрежата.И до днес за тези си провали не раздава лакомства , а насилие , затоври etc…
    Ето два добри социални филма заслужаващи си времето
    Blood In, Blood Out (1993) dir. Taylor Hackford
    Loveless (2017) dir. Andrey Zvyagintsev

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *