Бакунин против Маркс – Анархия или Държавност

печат
Като използва методите на социалния анализ, Бакунин стига до извода, че концепцията за създаване на държавна диктатура, с която да се строи свръхцентрализирано „социалистическо“ общество, на практика води не към социализъм, а към ново класово общество.
Четейки Маркс, Бакунин с поразителна точност предсказва най-важните, системообразуващи черти на строя, който ще бъде създаден от марксистките партии през ХХ век. Колкото и да се пише, че Ленин и Сталин са нарушили указанията на Маркс, поради което учителят не носи отговорност за учениците си, критиката на Бакунин показва, че строителите на тоталитарната система са взели от Маркс именно това, за което предупреждава „Великият бунтар“.
Главната илюзия на марксизма е временният характер на диктатурата, с която се заемат да управляват икономиката и всички жизнени процеси в страната: Марксистите… се утешават с мисълта, че тази диктатура ще бъде временна, кратка. Те казват, че нейната единствена грижа и цел ще бъде да образова и издигне народа както икономически, така и политически до такава степен, че управлението скоро да стане ненужно, а държавата, губейки политическия си характер, ще се превърне от само себе си в съвършено свободна организация на интереси и общини… Марксистите при това забравят опита на историята, който показва, че всеки управляващ елит защитава своите привилегии.
Бакунин разкрива коренното противоречие на марксисткия проект – между цел и средства: Те твърдят, че такъв държавен ярем като диктатурата е необходимо преходно средство за достигане на най-пълното народно освобождение… И така, за освобождението на народните маси, трябва най-напред да бъдат поробени! … Ние отговаряме, че никаква диктатура не може да има друга цел, освен собственото си увековечаване… Диктатурата е способна да породи в народа само робство, навика да се подчинява на заповедите на централната власт, което също не ще способства за отмирането на държавността.
Маркс не разбира тези възражения на Бакунин и шикалкави, питайки: какво е това „организация отдолу-нагоре“? Нали тя съществува във всяка буржоазна република? С това си непремислено възражение Маркс приема за аксиома мита, че управляващият елит в парламентарната република действително е подчинен на волята на избирателите, тоест, на волята, идваща отдолу. По-късно Маркс формулира своите претенции по-ясно: Нима, например, в професионалния съюз целият съюз образува неговият изпълнителен комитет? Нима във фабриката изчезва всяко разделение на труда и различните функции, произтичащи от него? А при бакунистката постройка „отдолу-нагоре“ нима всички ще бъдат „нагоре“. Тогава нали не ще има никакво „отдолу“?
Аналогична е мисълта на Маркс, с която се въоръжава, защитавайки се от възраженията на Бакунин:
Немците наброяват около 40 милиона. Нима всичките 40 милиона ще станат членове на правителството? Тук се показват магарешките уши на властника, който не може да си представи организация на обществото без правителство! Маркс е централист и затова волята на общините не е източник на вземането на решения при „диктатурата на пролетариата“, а милионите работници са длъжни да се подчинят на неговото правителство, разположено в центъра на тази система и неподчинено на „императивните мандати“ на низините – простото и логично решение на Бакунин. Маркс вярва, че след, като бъдат отстранени икономическите основи на съществуващото общество, изборите ще изгубят политическия си характер, а разпределението на функциите от центъра няма да повлече след себе си „никакво господство“. Тази илюзия ще бъде разсеяна от опита на ХХ век. Затова, може би, си струва по-внимателно да се вслушаме в словата на Бакунин от XIX век.
Най-същественият аргумент на Бакунин против диктатурата на пролетариата е нейната… неосъществимост. Той пише, че цялата работническа класа не може едновременно да бъде диктатор. Очевидно е невъзможно… – четем в едно от неговите писма от 1872 г. – няколко десетки хиляди или даже няколко хиляди души да могат действително да осъществят тази власт. По силата на необходимостта те ще бъдат принудени да я осъществяват чрез своите упълномощени, т. е. да се доверят на група хора, избрани от тях в качеството им на представители и управници. Следователно, това, което наричат „диктатура на пролетариата“, на дело ще се окаже власт на купчина привилегировани избраници или даже неизбрани от народните маси, вкарани в капана на изборите, които никога не знаят защо или кого избират.
Бакунин е възмутен от марксистите, които искат да съхранят държавата за себе си: Според Маркс народът не само не трябва да я разруши, а напротив – е длъжен да я укрепва и усилва, и в такъв вид да я предаде в пълно разпореждане на своите благодетели и учители, на началствата от компартията, тоест, на г-н Маркс и на неговите другарчета, които ще започнат да го освобождават по-своему. Те ще съсредоточат юздите на управлението в силната ръка, защото невежият народ се нуждае от силно попечителство; ще създадат единна държавна банка, която ще съсредоточи всички търговско-промишлени, земеделски и даже научни производства, а масата на народа ще разделят на две армии: промишлена и земеделска, под прякото командване на държавните инженери, които ще съставят новото привилегировано научно-политическо съсловие.
Историята на СССР напълно потвърждава този извод на „анархо-теоретика“. Тук няма никакъв утопизъм – само трезва прогноза.

* * *

Марксистите считат, че държавното ръководство ще се избира демократично. В своята критика на общодържавните избори Бакунин нанася унищожителен удар не само на марксистките, но и на либералните илюзии.
Ако се доверяваме на либералната доктрина, народът сам избира своите ръководители. Бакунин отбелязва, че народът, поради недостиг на специални знания и необходимото свободно време, никога не ще може нито да контролира избраното правителство, нито компетентно да участва в изборите.
Световният опит показва, че парламентарната република предоставя на гражданите възможност само косвено да влияят на изработването на общонационалната политика, избирайки „по-малкото зло“ по време на редовните избори. Бакунин подлага на критика не само парламентаризма, но и т. нар. „пряко народно законодателство“ – системата на референдумите. Той заявява, че подобна система е само нова илюзия и лъжа. За да гласува с пълно знание за законите, които му се предлагат, е нужно народът да има достатъчно време и необходимото образование, за да ги изучи, обмисли, обсъди… Това е рядка възможност и то в тези случаи, когато предлаганият закон предизвиква всеобщо внимание, засяга интересите на всички граждани. Такива случаи са извънредно редки. По-голямата част от предлаганите закони имат специален характер и е нужно да усвоиш политическата и юридическа абстракция, за да уловиш техния смисъл. Те не насърчават внимателното отношение на народа, който гласува, доверявайки се на любимите си оратори. Взети поотделно, тези закони изглеждат съвсем незначителни, за да го заинтересуват, но заедно образуват мрежа, която го оплита.
Тези думи са още по-справедливи в наше време, когато мнението на избирателите все по-силно се определя от сведенията, които постъпват до избирателя от средствата за масова информация, контролирани от държавните, политически и финансови елити.

* * *

Анализирайки съвременните му общодържавни избирателни механизми и програмните предложения на Маркс, Бакунин показва, че демокрацията и при държавния „социализъм“ ще има чисто формален характер: От каквато и гледна точка да се подходи към този въпрос, винаги се стига до един печален резултат – управление на огромното мнозинство на народните маси от привилегированото малцинство. Но това малцинство, казват марксистите, ще се състои от работници. Да, но от бивши работници, които щом веднъж станат представители или управници на народа, ще престанат да бъдат работници и ще започнат да гледат на целия черноработнически свят от висотата на държавността, ще представляват вече не народа, а себе си и своите претенции за власт над народа. Коментирайки тази забележка на Бакунин, Маркс в своя конспект на „Държавност и анархия“ възразява, че работникът, избран в органите на властта на пролетариата, няма да престане да бъде работник, както буржоата, избран в общинския съвет, не престава да бъде буржоа.
От гледна точка на марксистката методология обаче това възражение на Маркс изглежда неубедително. Нали попадналият в общинския съвет буржоа не променя нито характера на труда си (управленски), нито източника на дохода си (той продължава да се заплаща за сметка на принадения продукт), докато работникът в органите на властта променя и характера на труда си, и източника на заплащане.
Пита се, ако пролетариатът бъде господстващо съсловие, то над кого той ще господства? – продължава да разсъждава Бакунин. – Значи ще остане някакъв друг пролетариат, който ще бъде подчинен на това ново господство, на новата държава. Например, селската маса, която, както е известно, не се ползва с благоразположението на марксистите и която, намирайки се на по-низша степен на културата, вероятно ще се управлява от градския и фабричен пролетариат, или, ако погледнем от национална гледна точка на този въпрос, то за немците по същата причина славяните могат да изпаднат пред победоносния немски пролетариат в същото робско подчинение, в каквото последният се намира по отношение на своята буржоазия.
Бакунин разкрива тираничния характер на всяка държава, както марксистка, така и буржоазна. Насилственото господство над обществото от страна на хора, считащи се за притежатели на научната истина: няма да бъде нищо друго, освен най-деспотичното управление на народните маси от една нова и немногочислена аристокрация от действителни или мними учени. И тъй като народът не е учен, той ще бъде напълно освободен от грижите по управлението и изцяло ще бъде включен в управляваното стадо. Хубаво освобождение, няма що!
ХХ век добавя немалко щрихи към този портрет – както към „комунистическия“ модел на тоталитаризма, така и към неговата национална германска разновидност.
Държавата – пише Бакунин – е най-мощното от всички акционерни дружества. Труд, кредитиран от държавата, такъв е основният принцип на авторитарния „комунизъм“, на държавния „социализъм“. Държавата, превърнала се в единствен собственик,… ще бъде и единственият банкер, капиталист, организатор, управляващ националния труд и разпределящ неговите продукти. Държавният „социализъм“ се превръща в свръхмонополистически аналог на капитализма.
Независимо от внесените от Маркс и неговите последователи корекции в „научния социализъм“, прогнозата на Бакунин става реквием и присъда над теорията на „държавния социализъм“.
Центърът не може да намери задоволително решение на проблемите на всички хора. Затова той налага на всеки това решение, което счита за необходимо. Цивилизацията, опитваща се да надмине капитализма по ниво на свободата и на социалните блага, засяда на нивото на същото капиталистическо общество, обременено с архаичните останки от бюрократичния монопол на властта и собствеността. Не може да се каже, че марксистите не са били предупредени…•

Александър Шубин
(със съкращения)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *