Вагонни етюди (на гарата)

печат
Лято. Времето – чудесно, все едно някой е дал рушвет на синоптика, а онзи е звъннал нейде, откъдето управляват облаците. Ни дъжд, ни буря, само за пожар по Дефилето се чу по радиото. Няма земетресения да усучат релсите, няма срутища да са затиснали линията – поне не са съобщили за нещо такова. Не пътувам и в посока към морето, накъдето се юрват всички по това време на годината. И на ти – отменен влак. Причина – неизвестна, макар че мога да предположа – локомотив навярно липсва. Като подигравка профучава композиция, теглена от лъскава машина, на която пише БЖК. И досега май не се знаят собствениците на тая частна компания, ама съдейки по това какво имат, са прибрани хора, добре са прибрали от депата на старото БДЖ всичко добро и читаво.
И така – кисна на малка гара, от сградичката на която началникът го мързи да излиза да стои мирно на преминаващите влакове.
Нямам какво да правя. Ни вестник, ни книга под ръка, наоколо не виждам и познати – то повечето разочаровани пътници се изнесоха към спирката на автобуса, дето минава на един час, страх ме е да си помисля каква блъсканица ще е вътре.
Меря с крачки перона.
Насреща – чистачка с метла и кофа-лопатка. От нашите, разбира се, мургавите, но не съм я срещал. Блести с маслинени очи и камъче-„пирсинг“ над левия ъгъл на горната устна. Хваща око момичето, комай е на трийсет, дребничка.
– Здрасти, моме! Нова ли си тук?
– Замествам приятелка.
– Да не е болна?!
– Отпуска.
– А, добре. И как е?
– Екстра! За две седмици от пълничка станах позакръглена, мъжете се обръщат! – киска се тя.
– А твоят не се ли ядосва на това?
– Ти па! Гордее се!
– Добро момче значи.
– И хубавец! – жената ми показва на нереално огромен айфон снимка на мъжа си. Симпатяга, ухилен, на около 30, с липсващи зъби. – Арматури прави! Як и добър! Добра заплата.
– Като е добра, ти защо работиш?
– Ех, деде, нали ти рекох! Приятелка замествам, да си изкара хубава отпуска, иначе не дават. Без нас тук знаеш ли какъв ужас ще стане? Мръсотия до уши!… Пък и няма да ми е лев отгоре в повече, малкото училище ще почва скоро. – Показва и снимки на децата, двечки. Спретнати, но с дяволити муцунки. Голямото дете, момиче, прилича на петокласничка.
– Да са ти живи и здрави. Твоят… пие ли?
– Не! Е, само на рождени дни, на сватби, на повод, ама малко. Пестеливец. Що му е да пие? Всичко си имаме, нищо не ни тежи, нищо не ни трябва!
Забелязвам на екрана на айфона „отворено приложение“ – не съм съвсем дивак я.
– Четеш нещо?
– Ми да. Помета, спра да почина, почета, после пак работа.
– И не ти трябва фитнес и диета.
– Право думаш! Не ми трябва! Че и пари ми дават за тоя фитнес! Ха-ха!
– А какво четеш?
– Стихотворения! Виж! Аз обичам да чета още от училище!
– Не виждам без цайсите – признавам смутено, след като претупвам джобовете си. Забравил съм тия за четене, не мислех да ми потрябват докато не се прибера.
Момата казва някакво гръцко име, не го запомням.
– Ти да не го четеш на гръцки?
– Ти па! Преведено е. Хубави са. Обичам стихове, да знаеш…
Кани се да ми чете обичаното, но в този миг бръмчи високоговорителят на гарата, после покрай нас трещи товарен – пак БЖК. След което чистачката се разсейва заради минаващ младеж. Тъкмо е смачкал в подметката фаса си и се озърта за кошче, но близкото е потрошено. Момъкът свива рамене и пъха угарката в джоба. Рус кичур коса се вее пред носа му. Българче.
Аз го поздравявам за жеста, нека може би и продиктуван от това, че е забелязал жената с метлата, но тя не оставя доброто неотчетено и се провиква:
– Господине-е-е! Много ти благодаря! Жив и здрав да си!
– За кое? – изненадва се юношата. Искрено.
– Че не хвърляш фаса.
– Ами… така не е ли редно?
– Хвърли го тук, в кофата ми, не си мърляй джоба.
Младежът кима, използва поканата, отминава по стръмната уличка нагоре от другата страна на линията.
– Не са много, но има добри хора. Уважават работата.
И в този момент по същия път – откъм гарата през релсите по посока на къщите оттатък – се провлачва групичка младоци, пак „бели“. Изръсват празно бирено шише, пластмаса. И опаковка от чипс. Не ни поглеждат, но съм сигурен, че наблюдават реакцията.
Чистачката също не ги поглежда – нарочно. Мълчи. Когато младоците изчезват зад завоя, без да въздъхне, макар че ми се стори, че ѝ идваше, отива и прибира боклука.
И отново като по поръчка – следваща тайфа младежи, но циганчета – на около 15-16 май, запътили са се успоредно на перона. Шумни и също боклуци хвърлят. На тях обаче не им се разминава. Чистачката ги подпуква на цигански, без много да подбира думи, но и без да прекалява.
Спират наежени.
– Ти коя си ма? Не си оттук, що ще ми нареждаш?
Намесвам се:
– Защото утре ти ще се ожениш и твоята ще мете, пък тъпаци като теб ще ѝ създават излишна работа!
Мъж им говори, за тях е авторитет. Мърморят. Най-устатият:
– Да бе! Аз кинти ще правя, няма да съм като вас бедняк загубен!
Неохотно вдигат обаче хвърлените одеве десертни целофанчета и отминават.
– И така всеки ден? – питам чистачката.
– Горе-долу.
Не унива, остава си леко засмяна, пожелава ми приятен ден и тръгва – към центъра, както обяснява на сбогуване, около паметника, където гражданите особено усърдно създават работа на такива като нея.
Докато се отдалечава, я чувам да си тананика, но не мога да позная какво. Айфонът с поезия и снимки на близките ѝ стърчи от джоба на отрязаните до колене дънки. А метлата на рамото ѝ ми маха за довиждане в такт с наперените стъпки на жената.
Лято е. •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *