Вагонни етюди

печат
Пак ме клатушка родното БДЖ. Разнебитен вагон, трака, тресе – само една надежда остава, че колегата с чукче на дълга дръжка, нарича се „ревизор“, е преценил вагона за годен, а не просто е отстъпил на натиска на началниците да пусне влака и да не създава проблеми.
Та шумно е покрай мен, но успявам да чувам приказките наоколо.
И слушам – класика в жанЪра – двамина пенсионери, май са ми набори, които бистрят последните политикономически новини. Слушам тях, но гледам другаде, просто защото гледката е по-приятна.
Понякога правя така и у дома – телевизорът показва някой сериал, дето не ти трябва да ги чуваш какво говорят, а радиото приказва нещо интересно.
Разговорът на наборите ме радва, понеже от моята камбанария разсъждават горе-долу правилно:
– Бесепето с тая инициатива за дедесето – егати лъжата! Като са в опозиция, много знаят, а докато бяха в правителството – защо не го направиха?
– Министъро рече, че и да се намали дедесето, цените нямало да мръднат. Така било в Гърция.
– Лъже. Или не лъже?
– Лъже разбира се, крадливо гербаджийче! Сите са маскари скапани! Ама знаеш ли кое е най-скапаното?
– Синдикалистите. Рипнали и те против намаляване на дедесето. Егати защитниците на работническата класа! Да ги…
– Аз не знам колко и какво още трябва да направят профсъюзниците, та и най-глупавите да се сетят, че са тъпи бюрократи и нагаждачи…
Та слушам аз пенсионерите, а очите ми – в двете жени отсреща. Млади, под или около трийсетте, всяка с по две хлапета. Двете говорят по телефона. За никакви, дребни неща. Разменят си и погледи. Личи, че би им било по-приятно да си побъбрят помежду си, но едната е захапана от явно изкуфяващата си майка, а другата – от „скъпия“, който дава инструкции.
Хлапетата – всяка има момче и момиче, предучилищна възраст или първи клас – са заети с общуване. Момчетата разглеждат и сравняват своите играчки – роботи трансформъри, много сериозни са и двамата, не е шега работа роботехниката. Момиченцата зяпат в лъскаво списание и не са толкова сериозни, кискат се, но са не по-малко съсредоточени от братята си.
Май забравих да уточня. Едната млада майка е циганка. Мургава, с красиво, но с траен отпечатък на умора лице. Бели дрешки, къса пола. Спретната, децата ѝ също спретнати, чисти, гледат будно, не тъпо.
Другата е българка – бледокожа, тъмноока, светлокестенява. Черна рокля, също високо над коляното. И тя спретната, и нейните спретнати, чисти, с жив блясък в очичките.
В един момент телефонните им събеседници се уморяват. Жените ги прибират в чантите.
– Майка ти?
– Съвсем е зле вече, едва се оправям… Ама как да я оставя. Твоят? Все така?
– Все така. Кажи нещо хубаво по-добре, да си оправим настроението!
– Малкият чете вече! Сам! – циганката е горда, малчуганът не ѝ обръща внимание, захласнат е от робота-играчка на приятелчето си, както то – от неговия модел.
– Браво! Моят все успява да ме изнуди да му чета аз, не опитва сам, а знае буквите!
Мили, но банални и неинтригуващи неща.
А наборите продължават от другата ми страна – и все правилни неща редят дума по дума. Кеф да ги слушаш! От гледната точка на анархист агитатор:
– Ти знаеш ли как требе да действа един истински синдикалист?
– Знам! Да не се съгласява с правителство и работодатели! Даже ако нещо са прави, пак да е против!
– Точно така! Тия и да направят нещо правилно, връзват го с вратички и портички, с условийца и дребен шрифт, така че накрая си вътре пак!
– Ред няма. Това е. Отговорност.
Тъжното е, че предчувствам – ще чуя лъжицата катран в качето с мед – във всеки момент ще прозвучи. Повечето съждения с етикет „против“ спадат към категорията „вярно е“. Но тръгне ли словесен поток „за“, тоест рецепти „как да се оправим“ – и край на радости всякакви, чак ми ехти в ушите призрачният глас на Данте Алигиери, който специално за мен го казва на български, понеже италиански не разбирам: Надежда всяка остави, ти който влизаш тук!
Тук – в Ада. Пъклото на нашето всекидневие, сами себе си варим в казаните с бълбукаща наша собствена глупост.
Ще избързам – не чух, не дочаках наборите да изтърсят обичайните дивотии от сорта „трябва ни твърда ръка! – да, Пиночет!“, просто защото влакът пристигна на моята спирка.
Но за сметка на това видях лъжицата. Беше цяло канче. Бяха погледите им към двете жени. Изпълнени с омраза към „черната“ и презрение към бялата „циганолюбка“.
Чак устните им потръпваха от възмущение, особено когато лупите на очилата им фиксираха хлапетата.
И с това всичките верни дотук размишления на глас на двамата вербални борци за социална справедливост се превърнаха в малко по-малко от абсолютно нищо. •

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *