Великият сводник е разтревожен за бъдещето на Америка и световния „ред“, а ние можем да злорадстваме

печат
Става дума за Хенри Кисинджър – бившият държавен секретар на САЩ в администрацията на Ричард Никсън (1969–1974) и оттогава постоянен съветник на президентите от двете партии по въпросите на „националната сигурност“ и външната политика. Защо го наричам сводник, ще стане ясно по-долу.
Завършил Харвард, неговата докторска дисертация е на тема Вестфалската система на равновесие на европейските сили, в чиято политика той е блестящ ученик на канцлера на Австро-унгарската империя Клеменс фон Метерних – строител на „Свещения съюз“ срещу рецидивите на Великата френска революция и нейния изтърсак – Наполеон Бонапарт.
Както нерядко се случва, ученикът надминава своя учител в съхранението на „най- добрия от всички възможни светове“: докато арената на Метерних е Европа, Кисинджър се подвизава върху планетарната сцена. Няма значително събитие или заплашителна криза в световната история през последните 50 години от нашата епоха, от началото на 70-те години на ХХ век до днес, в които доктор Кисинджър да не е участвал, най-вече като „сват“ на невероятните и на пръв поглед противоестествени, еднополови бракосъчетания между „големите“.
Той провежда подготвителните работи за срещата на Никсън и Мао в Пекин през 1972 г., на която се сглобяват клещите за стягането на СССР от НАТО на Запад и „китайската народоосвободителна армия“ от юг, независимо от „различните социални системи“ на САЩ и „комунистически“ Китай. Следващата стъпка е прекратяването на Виетнамската война, за да се разтовари южната граница на Китай и китайските армии да се съсредоточат на север срещу Москва (за което Кисинджър получи… Нобелова награда… за мир). В резултат на оказаната подкрепа на по-слабия от двата противника (Китай и СССР) и редица други дипломатически – и не само – ходове (като войната в Афганистан, „Солидарност“ в Полша, кризата на Москва и перифериите ѝ и др.), двадесет години по-късно „Империята на злото“ слиза от историческата сцена „не с гръм и трясък, а със скимтене“ по поетичния израз на Уайнбъргър (перифразиращ последната строфа от стихотворението „Кухите хора“ на Т. С. Елиът – б. ред.) – военен министър през първия мандат на Рейгън.
Четиридесет години по-късно (през 2015 г.) старият сводник като че ли се готви да изиграе същата партия с черните фигури: той е на път да стане архитект на политиката на сближение между бившите съперници в „Студената война“ – САЩ и Русия, респективно Тръмп и Путин.
Кисинджър изглежда се оказва най-подходящ за тази роля, а и тя му пасва идеално. Той е стар познайник с Путин още от времето когато почти никой не е чувал за него. В многочасов „дружески разговор“ между двамата през далечната 2000 година, Путин му признава, че е работил в разузнаването, на което бившият държавен секретар отвръща: Всички достойни хора започват от там своя път. И аз в това число. (Минаваме метър странното схващане на шпионите за достойнство!) По този повод настоящият държавен секретар на САЩ Рекс Тилърсън казва, че Кисинджър е един от малцината американци, които се срещат редовно с Путин (както на времето с Мао, Брежнев и пр.).
Та в новия исторически момент старият сводник, със съгласието на Тръмп, се опитва да сближи САЩ и Русия, както навремето, но сега срещу по-опасния им конкурент – Китай. Това не би било безпрецедентно: ще припомним съюза на Сталин с Рузвелт и Чърчил срещу Хитлер през Втората „гореща“ война.
Подобни политически и идейни салтоморталета свидетелстват за това колко кухо звучат в устата на циници приказките „за правата на човека и демокрацията“ и борбата срещу „тоталитаризма“. За „поддържане на равновесието в света“ нито Крим, нито Сирия или Северна Корея няма да представляват проблем. Проблемът е в задкулисните пазарлъци и там като че ли „високодоговарящите“ удрят на камък.
В реч на погребението на Примаков (друг „достоен“ руски шпионин – шеф на Първо главно на КГБ и министър-председател на Русия от времето на Елцин) през февруари 2016 г. д-р Кисинджър заявява: Дългосрочните интереси на нашите две страни ни диктуват да създадем свят, в който днешните вълнения и колебания ще се преобразуват в ново многополюсно равновесие на силите. Русия трябва да се възприема като незаменим участник в новия глобален баланс, а не като заплаха за САЩ.
Бившият посланик на Вашингтон в Украйна Стивън Пайфър поставя въпроса: Ще съумее ли Тръмп да подобри отношенията си с Русия, като получи от нея по-приемливо поведение? Ако ние си затворим очите за това, което те правят в Сирия, Крим и Източна Украйна и пожертваме тези си интереси, още не е ясно какво ще получим в замяна.
Военният министър Джеймс Матис, бивш генерал от морската пехота, счита, че Русия е сериозна заплаха, а Тръмп може да стигне до заключение, че Русия няма какво да му предложи.
Кисинджър явно се опасява, че подобна колебливост може да торпилира метерниховата му политика и затова бърза с комплиментите си и за „двамата големи“. Според него „идиотът в Белия дом“ има всички шансове да влезе в историята като достоен президент, а за да се разбере малкият подполковник от КГБ, трябва да се чете Достоевски, а не „Майн Кампф“ и Путин прилича на герой от романите му „Престъпление и наказание“, „Идиот“ (по-скоро трябва да се четат Гоголевите „Ревизор“, „Мъртви души“, „Шинел“…). Това е човек – продължава „патриархът на световната политика“, – който усеща тясната, вътрешна връзка с руската история в този ѝ вид, в който той я разбира.
Русия е много по-слаба от САЩ, но Путин е шеф на държава, която дълги години е била олицетворение на имперско величие, но след разпада на СССР се сблъсква със заплахи по всяка от своите граници: демографският кошмар на Китай, идеологическият на радикалния ислям от юг и Европа на Запад. Въпреки това, в навечерието на американските избори през 2016 г. той увещава бъдещия президент на САЩ да съхрани историческото достойнство на Русия… Тя е огромна страна, която преживява тежка вътрешна травма и се нуждае от усещането, че си остава велика държава. Ние вероятно можем да спечелим една нова студена война, но искаме ли, имаме ли интерес да получим още една обхваната от конфликти Югославия, простираща се обаче от Петербург до Владивосток?
Когато списание Форчън пита д-р Кисинджър не се ли смущава от една „крепка мъжка дружба“ между Тръмп и Путин, той отговаря, че не само, че няма нищо против тази дружба, но се надява те да се сближат още повече и че между САЩ, Европа и Русия е нужен диалог, който да се съобрази с новите военно-политически реалности и завършва, че именно президентът Путин ще обезпечи равновесието в света.
След малко повече от година, на срещата в Давос през януари 2018 г., докторът е принуден да се откаже от розовите си мечти. Вглеждайки се в последните му снимки, като изключим тлъстината, неговото изражение напомня „Рицаря на печалния образ“ и има защо – „световният ред“, в чието създаване е участвал видимо и невидимо, по собствените му думи се… разпада.
Вместо пророкувания от Фукуяма „край на историята“, тя тепърва започва.
Кисинджър предупреждава сенаторите във Вашингтон, че страната се сблъсква с потенциални и катастрофални конфликти. Според него – на изслушване пред сенатската комисия по отбраната – САЩ трябва да се подготвят за глобална дестабилизация. Международното положение, в което се намираме, е безпрецедентно… Съединените щати са изправени пред непосредствен проблем с ядрената програма на Северна Корея, задълбочаващи и разгръщащи се конфликти в Близкия Изток в по-средносрочен план и все по-силни предизвикателства пред текущото състояние на световните сили. (По-важни са дългосрочните заплахи най-късно след 25 до 30 години, за които не му се и говори.)
Същевременно 94-годишният стратег твърди, че САЩ изостават по отношение на развитието „на оръжията на бъдещето“, сред които е и изкуственият интелект. (Това вече е предназначено за уплах на американските еснафи, които трябва да развържат кесиите си за военния бюджет.)
Надвисващото разпадане на световния ред се засилва през последните две десетилетия. Традиционните белези на противопоставянето на великите сили се завръщат. Това, което усложнява тази динамика е скоростта на развитието на технологиите (разбирай Роботронната революция (РР)), чийто необикновен прогрес заплашва да надмине нашето стратегическо и морално (!) въображение. Той създава нов потенциал за действително катастрофални сблъсъци между нациите – завършва Кисинджър.
С две думи Tout va très bien, Madame la Marquise (Всичко е наред, маркизо – б. ред.), както се пее в един прочут френски шлагер от времето между двете световни войни.
Наистина всичко си върви по реда, защото към времето, в което ще настъпят „катастрофалните сблъсъци между нациите“ и ще разрушат интернационалното статукво, след 25–30 години РР ще пропука социалното такова във водещите страни и същевременно се създаде всички необходими условия за заместването на скъпия за сърцето му „световен ред“ с простия, железен ред на анархията и комунизма. Тогава днешното общество ще се намери в точката на бифуркация, когато всичко ще зависи не от „елитите“, а от масите и от нашата готовност да им помогнем в извършването на Великата световна социална революция. •

Георги Константинов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *