„Велики“ мисли на „велики“ хора

печат
Три бисера от британски премиер-министър, американски президент и френски император, които мнозина люде приемат прекалено сериозно, като даже се опитват върху тези слова да строят личен мироглед и житейски мотив за действие. Ако биха си дали труда да се замислят какво точно им казват „великите“, биха се разбягали с писъци.
Първият „велик“ е Уинстън Чърчил. За него е известно, че започвал да се налива с алкохол от сутринта и приключвал преди лягане, но успявал да води заседание на кабинета, да държи речи пред парламента, да отмята и работата си с книжа, срещи, доклади и всичката останала дейност на „кормчия на нацията“. Когато го питали как успява да се държи на крака при такъв режим, отговарял небрежно: „Практика, господа, практика“.
Феновете на Чърчил му приписват основната заслуга за спечелването на Втората световна война. Факт е обаче, че същият губи Британската колониална империя под натиска на САЩ.
Едно от най-прочутите му изречения гласи Демокрацията е най-лошата форма на управление, но не е измислено нищо по-добро. Тази фраза е преповтаряна с възхита от доволните от своя начин на живот, особено когато искат да докажат, че представителната, на дело лъжедемокрация е върхът на човешките постижения, идеал, към който не може се добави и капка подобрение, самото съвършенство.
Привържениците на либералната, а фактически и всякаква държавност не осъзнават, че хитрата лисица Чърчил се е подигравал. Бил е достатъчно умен, за да знае, че има измислени „по-добри“ модели, но те не са били добри за неговата класа. Реално „великата“ му мисъл трябва да звучи „нищо по-изгодно за управляващите класи не е измислено“. Наистина изгодно – без постоянно напрежение на репресивната система, само за сметка на илюзията за „участие в управлението“, гражданите послушно следват волята на „вождовете си“, в резултат на което гинат в усмиряване на колонии, в капани като Дюнкерк, че и от глад в собствените си домове, – за да може такива като сър Уинстън от сутрин до вечер да си пийват скъпи питиета, по една работническа седмична заплата за бутилка.


За президента Д. Ф. Кенеди пък се знае, че в традицията на мъжете от своето семейство, той, според думите на мнозина негови съвременници, се държал със секретарки и други служителки в Белия дом като разгонен пръч с млади козички (които пък и не могли да отказват поради положението си на негови подчинени – точно така са постъпвали и южняците робовладелци с домашната си прислуга). Същият, минаващ за „прогресивен“ деец въвлича Америка във Виетнамската война, предприема авантюрата в Куба, разширява пълномощията на тайните служби, а загива не заради мераците си да „оправи нещата“, а заради това, че твърде енергично настъпва интересите на съперническите икономически кланове от елита, към който принадлежи по рождение.
Често цитират патетичния му призив Не питай какво държавата е направила за теб, помисли какво можеш ти да направиш за държавата. От тези думи маса хора изпадат в юношески оргазъм, но опитайте се да им раздъвкате смисъла на призива, покажете им, че ако не са част от въпросната държава (тоест бюрократична машина и прослойката нейно политическо ръководство), следването на този лозунг им бърка… в интересите – дълбоко и болезнено.
Не е нужно човек да е академик по квантова механика, за да забележи, че държавата най-много дава на себе си, а за да даде, го взема от данъконосното население. Оттук призивът на Джей Еф Кей в превод от лицемерния език на политиците е: след като получаваш минимум от нас, стегни се да ни даваш максимума от себе си.
Навярно само индивид, заслепен от пропагандата за „неограничените възможности“ за кариера, може да смята подобно изискване за нормално, а и да се възторгва от него. След което да приеме от държавата безплатна униформа и да отиде „да направи нещо за държавата“ в джунглите от другата страна на земното кълбо, откъдето силно рискува да се завърне, увит като коледен подарък в националното знаме – и то като униформата „безплатно“, а всъщност купено със съдраните от простолюдното население данъци.
Същият заслепен индивид обаче в битова обстановка би сметнал подобно заявление от страна на нелюбим съсед, от бакалина, от шефа си в работата за чиста подигравка. Но щом същото е речено от президент…


Наполеон Бонапарт – много може да кажем за него, но в случая е важно да запомним, че е бил човек, издигнат от революционната вълна, от която се възползвал, а после заложил на контрареволюцията, за да се издигне на безпрецедентна във френската история висина…, откъдето много лошо пада един ден. Най-добре го характеризира начинът, по който се сопвал на верните си генерали: Не гледайте какво правя, правете каквото ви казвам! (по което удивително прилича на българските попове, поне както ги изобразяват в народното саркастично творчество). Освен това искрено смятал за „върховна човешка страст“ стремежа към властване над себеподобните.
Този класически социопат участва в нашата статия с две тясно свързани помежду си самопризнания:
Хората се управляват по-лесно чрез пороците им, отколкото чрез добродетелите им.
Не е достатъчно, че аз успях – трябва всички останали да се провалят.
Неслучайно пак от френски величия са дошли След мен и потоп и Държавата – това съм аз.
Тук наистина не остава много място за коментар – всичко е казано пределно ясно и безсрамно откровено. Вижда се кой е заинтересован да поощрява пороците, вижда се и „формулата на успеха“ на всяка власт. Властничеството покварява и спъва развитието.
Наистина ли го смятате за полезно за вас лично и за останалите лузъри от подвластните народни маси? •

Христо Николов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *