Властта и класовата пирамида

печат
» » » продължава от миналия брой

Научните тахтаби не са единодушни помежду си при определяне статута на голяма част от селяните в ханството, за които не се знае дали са участвали в строителството на феодализма като крепостни, с ангария, дължима на поземления собственик, или като „свободни“ с ангария в полза на държавата.
Колкото и различни да ни изглеждат на пръв поглед, тези методи водят до издигането на крепостничеството в ранг на „национална институция“, в която мястото на многото разпокъсани и дребни феодали е заето от един-единствен, така както в недалечното минало отделните частни капиталисти са погълнати от държавата, при който процес на концентриране и централизиране на политическата, икономическата и духовната власт даренията, сладкият живот, разкрепостяванията и командировките вън от ханството си остават привилегия само за хранените хора на председателя на ДС (Държавния съвет) и техните изтърсаци, за тайните и явните шпиони, дипломати и културтрегери.
Освен двете основни класи – аристократи и селяни, – в българското ханство има и роби. Нашите академически хлебарки твърдят, че робството у нас след настаняването на ордата на Балканите не приема онзи масов размер, какъвто има да кажем в Древна Гърция или Римската империя (в Атина на един свободен гражданин се падат по 18 роби, а в Рим съотношението е 1:2). При това, добавят те, у нас робството има „мек и домашен характер“ (явно още от древни времена славяно-българското племе е предразположено към народнодемократичните порядки). Съобразно марксическата схема това става така, защото високият ръст на производителните сили в езическото общество направило робския труд непроизводителен, неосигуряващ необходимия принаден продукт и робството отмряло!
Ако съдим обаче по фактите, че в САЩ чак до края на втората трета на 19 век се съхранява робството и американските плантатори не могат да създадат робски „производствени отношения“ с местните индиански племена, поради което им се налага да внасят срещу заплащане негри от далечна Африка за своите робовладелски мероприятия, или че крепостничеството съществува до наши дни в останалите „страни на строящ се комунизъм“, то очевидно ще бъде пресилено да се твърди, че технологическото ниво и производителността на труда в ханството определят характера на социалните отношения в него.
Робите като правило се набират сред пленниците. Част от затворниците, престъпници срещу държавата, собствеността и религията, също са превръщани де факто или де юре в роби и са използвани по различни обекти с тежък и опасен труд, както това е ставало и става в „социалистическото“ съвремие. Една идея за броя на робите може да ни даде разгърналото се строителство на дворци, крепости, пътища, мостове, строеж на диги или копане на канали и окопи, които опасват местещите се граници на ханството. При това с техника, която не е по-модерна от египетската или китайската. Най-после, роби са използвани в рударството, занаятите, оръжейната индустрия, както и в каменоделството и надписите. Строежът на такива колосални за времето обекти като столици и окопи или занаятчийско-манифактурното изработване на въоръженията на Крумовата армада, с която той се готви да превземе града на василевсите, изискват немалко работна ръка, при това концентрирана, надзиравана и производителна.
Очевидно икономиката в ханството е „смесена“ като в тази смес процентите и съотношенията се изменят в зависимост от многобройни вътрешни и външни фактори. Така че, ако под феодализъм разбираме закрепостяване на селянина, натурално стопанство и йерархически построена зависимост, то българският феодализъм от езическата епоха си има своите „национални“ особености.
Сведенията за социалните структури в ханството и йерархическите напластявания са фрагментарни, често противоречиви и позволяващи всевъзможни спекулации. В българската политическа история се кръстосват трите съдбоносни влияния:
Турско – по оногундурска (или тюркска) линия, византийско – по съседство и руско – по роднинство. В резултат на това сблъскване на Балканите на ориенталския деспотизъм, на „азиатския начин на производство“, на римско-византийското робовладелство и на разлагащите се родови отношения, в българското ханство се създава някакъв политически, икономически и социален хибрид, който само с известни изнасилвания може да се завре в разработените схеми на исторически цивилизации и социално-икономически формации.
Желаещият да се добере до истината читател може да се запознае с пребогатата литература, посветена на ориенталския деспотизъм, руските общинни и крепостнически „отношения“, византийските социални структури и тези у турците преди появата им в Мала Азия. Тогава може би ще се окаже, че у нас сме били много по-близко до извадения от обръщение „азиатски начин на производство“, съчетан с източната деспотия, при засилващото се влияние на византийщината, отколкото до западноевропейския феодализъм. Това, което можем да отбележим тук, като доминираща тенденция през езическия период, е засилващата се централизация на политическата власт, която още при хан Крум води до абсолютната монархия, чиновническата аристокрация и съответстващите им форми на собственост и социални отношения, с гореспоменатото „национално“ своеобразие.
Поради силата на централната власт, особено в края на езическата ера, социалните отношения и форми на зависимост са доста далече от познатите ни в западния феодализъм отношения между сюзерени и васали, с цялата тяхна многостепенност, имунитети, йерархическа оплетеност, „частно“ закрепостяване и пр.
У нас главният помешчик или крепостник е самият хан. Ханството е неговият феод, принудата, обезземляванията и надзорът върху ангарията се извършват пряко от държавната – административна и военна – власт, данъците се събират и разпределят по волята на върховния крепостник, а селяните – „свободни“, зависими или роби – са негова собственост. Той се разпорежда – с помощта на чиновническата си аристокрация и бюрокрация – с тяхната съдба, живот, имот, труд и доходи. В този смисъл те са негови крепостни в едно огромно помешчическо имение, наречено Ханство България. Именно в границите на ханството те са закрепостени, а не в едно село или град. Израз на борбата срещу тази форма на крепостничеството са непрекъснатите бягства – единични или групови – през българските граници, нескончаемите договори със съседните властници за връщане на бегълците, както и откъсването или бягството на цели племена и области от „майката отечество“ през почти всички векове на родната ни история.
Цялата българска „аристокрация“ след първия век на „междуособици“ е чиновническа, назначавана и сменяна от централната власт и лично от хана. След като за век и половина родовата аристокрация е смазана, ханът като единствен представител на бога раздава службите, титлите и „гювечите“. Той назначава на различните длъжности в столицата или в провинцията, в администрацията или армията. Той посочва, уволнява или „оземлява“ своите помощници. Така собствеността, привилегиите и самото социално или класово положение на българските „аристократи“ зависят от късовете власт, които те получават от ръцете на хана.
Така се създава строй, който в много отношения наподобява „соца“, за който пък още в юношеската си възраст, след като бях минал в школските курсове през марксическите интерпретации на историята на робството, феодализма и капитализма, направих „изумителното“ откритие, че този строй е една комбинация и концентрация на всички свинщини и отвратителни черти на миналите епохи и „цивилизации“. •

(следва)
Феранте Пала


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *