Власт и култура

печат
Тези, които са превърнали културата в свой занаят, и онези, които гледат на нея като на прислужница, считат, че търсещият, творчески човешки дух не би могъл да се въплъти в тонове, краски, форми или мисли, ако няма кой да му заповяда и плати в брой за поръчката. Едните и другите явно смесват творчеството с проституцията или сводничеството. Оттам и тяхната апология на ролята на властта в деликатната сфера на културата. Ако ги слушаме, от пирамидите, останалите шест чудеса на античността и Лаокоон, през Сикстинската Капела, „Хамлет“ и „Деветата симфония“ до Теорията на относителността и роботите, всичко е плод на държавната организация.
В известен смисъл това е вярно! Грандиозните паметници на миналото, блестящите фасади на туристическите обекти или великолепието и несметните богатства в музеите на световните градове са плод на вековните кражби и робство върху няколко континента.
Но ако ти, любознателни читателю, не си нито проститутка, нито сводник, не забравяй никога погълнатите от огъня на кладите еретици и изчезналите безследно поети. Не забравяй обезобразяванията и деформациите, нанесени върху културата от меценатстващи деспоти и папи, от търговци и цензори! Не забравяй задавените в глътката гласове от коригиращата ръка на светата инквизиция, на сталинското ГПУ или на Гестапото! Най-после, не забравяй, че осакатената в прокрустовото ложе на официалните или финансираните сюжети, вкусове и канони култура е култура лакейска!
Истинското, голямо изкуство е изкуство на протеста и бунта и следователно е изкуство антидържавно. Затова, който иска да даде на човечеството искри от прометеевския огън, трябва да има дързостта и готовността да плати със забвение, мизерия или смърт. Защото една свободна от властта и парите култура може да бъде дело само на свободни духове.
Нека илюстрираме казаното с нашата езическа култура. Каква е ролята на властта върху нейното раждане и развитие? Ако съдим по измъчените съчинения и измишльотини на историци и „изкуствоведи“, трябва да признаем – убийствена! Ако под култура се условим да разбираме творбите в литература, музика, изобразителни изкуства или наука, трябва да кажем, че в езическия период от нея няма и следа. Нашите херодоти казват, че фокусът на духовния живот тогава бил в религията. Но и тя – подобно официалната философия – е ялова, празна и неоригинална. И тя като марксизма е била държавна религия. Тангра бил бог на множество тюркско-азиатски народи. Първият властник бил и пръв жрец. Ханът завеждал небесните дела и идеологическото ръководство. Той бил единственият посредник между „абсолютната идея“ и „народните маси“. Наместникът на Тангра използвал ритуали, тайнственост и мистицизъм, за да отдалечи властта от поданиците и да я превърне в загадъчен фетиш.
Първоначално обредите, жертвоприношенията, магиите, баенията и прочее „свещенодействия“ се извършвали под открито небе. Ханът, подобно фелдкурата Ото Кац от романа на Хашек, носел със себе си походен олтар, което по-прилягало на разбойниците-чергари от ордата. След като заседнала в непосредствена близост с втория Рим обаче, тя „отпочнала“ строителство на светилища за своето върховно божество. В съответствие със своя народностен гений оногундурските архитекти впечатлявали и парализирали въображението на паството с подръчни материали. Те обърнали в светилище на Тангра големи скални блокове – „даул таш“. Археолозите казват, че в съседство с ханските палати в Плиска са открили стените на светилище около някаква свещена скала, а ла Каабето в Мека. Наред с главния бог имало и второразрядни богчета, които завеждали второстепенни отдели на различни небесни и подземни дела. Всичко това, разбира се, е изсмукано из пръстите на старшите-научни сътрудници.
Божествената йерархия е изкривено отражение върху небесния похлупак на земния рой от ръководни катили, магьосници, шамани и прочее обскуранти и шарлатани, без които ханът не би могъл да осъществи никакво идеологическо ръководство.
На границата на двете епохи – езическа и християнска – трябва да отбележим, че и религиозно-верската общност е продукт на насилието. „Вярата“ в господарските богове е насаждана всякога и навсякъде: във Византия, България, Сърбия, Русия или на „Запад“ (за да се ограничим само в нашата юдейско-християнска цивилизация), с огън и желязо, с рязане на глави и вадене на очи, с инквизиции и аутодафета, с изтръгнати с обещания или с мъчения самокритики и разкаяния.
Когато Константин „Велики“ превърнал християнството в държавна религия, християните не надхвърляли 5% (пет процента) от имперското население. Той обаче забранил другите религии, а имотите на техните следовници предал в ръцете на „Светата църква“.
В българското ханство Галилеянинът победил също чрез държавното насилие. През 864 г. Михаил Трети – Пияницата заставил победения Борис I да „повярва“ в християнството. Кръщелникът от своя страна, по силата на една ренегатска логика, обезглавявал боляри и лишавал от имоти езическите си сънародници. Няма статистически данни за съотношението между пострадалите за църквата християнски мъченици и изгорените, обезглавени или измъчени от нея до смърт еретици. Така се е насаждала в главите духовната измама и се е раждал новозаветният човек. С различни средства и в различни форми битката за душите се води до ден-днешен.
Изследователите на богатото ни със загадки минало съобщават за култови обреди при погребенията. Ако може да им се вярва, оттогава датират надгробните слова за заслугите към народа и военната музика, която придружава отговорните другари и господа до сетното им жилище. Навярно от това далечно време се е запазила и хубавата традиция на гощавки с пиянски оргии при прощаване със скъпите покойници. Пак според учените крематориумите са славянско изобретение. От находките на обгорели скелети в Северна България, Добруджа и Влашката низина те съдят за общата етническа принадлежност на обитателите от трите области. С подобни методи те биха могли да докажат етническото ни роднинство с есесовските шпицкоманди, които също са се ползвали открематориумите.
Изглежда не само културата, но дори и езикът, на който тя се създава, е резултат във висша степен на държавната политика и административно насилие.
Налагането на църковно-славянския език в последвалата покръстването епоха като официален (светски, литературен и религиозен) е целяло изкуственото лингвистично претопяване на племената в ханството. По повод този „световноисторически акт“ нашите патриотки и институтки проглушиха ушите ни с „българската“ писменост и език, но избягват да ни обяснят някои „странности“ в тази афера. Например защо Кирил създал своята странна азбука – която няма нищо общо с „кирилицата“ – години преди покръстването? Била ли е разработена в имперския генерален щаб вече операцията „Кръстовден 864“ за „побългаряването“, та лингвистическите оръженосци на византийския империализъм побързали да снабдят с писмена и книжнина бъдещите богобоязливи братя во Христе? И какъв е бил този „български“ език, на който светият екип от Магнаурската школа превел богослужебните книги и който бил „разбираем“ и за моравските славяни, и за хазарите, за които всъщност първоначално бил предназначен?

Букви от глаголицата, които напомнят неприлични драсканици по стените на обществените тоалетни.


В историята обаче винаги е било така. Достатъчно е да посочим превръщането от победителите на определени наречия в имперски или „национални“ езици като латински, френски, английски, руски и особено испански в 20-те днешни латиноамерикански републики. Или завчерашното народнодемократично побългаряване на цигани, помаци, турци и пр. „инородци“. Следователно, който говори за изкуственост на създадения от титовските мисионери нов македонски език, и мисли, че това е изключение, той нищо не е разбрал от действителната история на културите и езиците!
Тъй като за духовната култура в славяно-българската „федеративна“ държава няма никакви писмени свидетелства, което създава неправилното впечатление, че „културната нива“ на езическа България е запустяла и обрасла в бурени, днешните културтрегери са се заели с патриотически плам и туристическо въодушевление да възстановяват имагинерното каменно величие на епохата и са написали тлъсти монографии за културата, изкуството и архитектурата на оногундурските ни прадеди.
Мостри от тази култура те откриват навсякъде – в и вън от пределите на новата родина. Както знаем, гигантският Мадарски конник, върху който са надраскани вписки от различни векове, е зачислен в каменния фонд на ранната оногундурска скулптура. Неговата тематика възпявала в образи (на коня, кучето и лъва) подвизите на близкия до народните маси герой и тук се извисявала до възхвала на хана владетел и жрец.
Тук-таме откриваните мрамори, колони, капители, орнаменти и пр. били свличани с кервани към ханските резиденции (това е било текуща практика на властващите мародери – короновани или републикански, през всички епохи). Така те се изтръгвали от своя „контекст“ и – пренесени на стотици и хиляди километри – се вплитали в националните форми на самобитната култура на отмъкналите ги плячкаджии. Алеко Константинов е на друго мнение. Ето какво е казал авторът на „Бай Ганю“ по въпроса в своя пътепис „Невероятно, но факт – 300 души на Черни връх“: Защото да заграбиш една изящно изваяна колона от някой гръцки храм, да я дотътриш до Търново, да я забучиш с главата надолу и при това на криво, да заровиш хубавите орнаменти, да издращиш надписите и вместо тях, с букви, подобни на йероглифи, да напишеш: „Цар веем българом и гръком“, едва ли с такъв подвиг ще докажеш високата си културност…
С неуморна упоритост езическите изкуствоведи при БАН ни уверяват, че от нашето изкуство са се учили норманите. Сред осчетоводените колани, токи и чаши се откроява самотното златно съкровище на Нат Сент Миклош (Унгария). За него се твърди, че било на Атила, на аварите, на иранците, печенегите и византийците. Нашите „изследователи“, за да не останат по-назад, го приписват на прабългарите (от 7-и до 9-и век). Те не обясняват самотата му сред остатъците от дивашки българо-славянски „украшения“, нито кога и къде чергарите са практикували златарството, нито кой го е посял в унгарската пуста? Само дребнави буквоеди обаче могат да спират вниманието на устремените към славното ни минало отряди от научни сътрудници върху незначителни подробности.
В замяна на това последните са номерирали научно парчетата на съкровището и са снабдили своята инвентаризационна ведомост с пространни описания за всеки артикул. На една от каните, узнаваме, е изобразена сцена от отвличането на Ганимед от орела – Зевс. (Бидейки първи братовчеди с Тангра, тяхното присъствие върху старобългарското съкровище не предизвиква никакви въпроси у нашите „изследователи“). Същото важи и за спускащата се иранска богиня на плодородието Анахита в натуралистичен стил върху кана № 2 или многобройните кентаври, грифони, пантери и легендарни конници.
Вместо да се обясни разнородният и разноезичен състав на заровеното в пустата съкровище с културната дейност на някой коронован Али Баба и 40 хиляди разбойници, ни се съобщава авторитетно, че то отразявало разцвета и завършека на сложна художествена традиция и значимост (много ми харесва тази дума, Г. К.) сред прабългарската аристокрация. Тъжно става на душата, когато четеш подобни брътвежи, и ти се ще Тангра да мине из академичните институти и си прибере вересиите!
С магарешки инат сред надписите и „културните паметници на епохата“ старши-олигофрените изреждат „Именника…“, после вписките върху скалния барелеф край с. Мадара и многобройните находки от девети век, когато, изглежда, в ханската канцелария били наети повече каменоделци, за да бъдат обезсмъртени господарите и техните хранени хора. Ханската канцелария – казват те – отпечатвала и издавала върху каменните плочи, освен хвалби и комюникета за войни и мирни договори, още и отчети за строителството на узряващия феодализъм. Писмото било гръцко. Останалите тук-таме черти и резки, за които споменава Черноризец Храбър в „За буквите“, си стоят нямо пред отечествените шамполиони.
А какво е положението с материалната култура на езическото ханство? Реставраторите на Плиска и Преслав твърдят, че още с встъпването на Аспарух в длъжност прадедите започнали да издигат палати с тронни зали, бани и басейни, езически храмове, жилища на боляри, крепостни стени с цилиндрични и петоъгълни кули и т. н. По всяка вероятност тази развихрена и развинтена строителна програма е транспониране на днешната епоха върху далечното ни минало. Защото, както се знае, традициите имат две посоки – от миналото към настоящето и обратно! Или е късна реставрация на населените пунктове и укрепления на римските и византийски стратези и фелдфебели, разсети из „изконните наши земи“. Иначе трудно може да се обясни мигновеното превръщане на чергарските и разбойнически „етноси“, живущи в „юрти“ и землянки, в каменоделци, зидари, архитекти и ваятели. Но много-много не трябва да се учудваме, защото и в историята, както в свещените книги, чудесата изобилстват. В порядъка на библейски чудеса ще трябва да възприемем твърденията, че стените и таваните били покрити с фина гипсова мазилка, а в пода и стените имало отоплителна система, която в наше време е позната под името „лъчисто отопление“. Казват още, че от двореца водел навън таен тунел (проход), по който навярно ханът е трябвало да офейка, когато конкурентните родове заграждали седалището на върховната власт.
В керамиката, вместо амфори се изработвали на ръка, без грънчарско колело, гърнета със „странни“ форми. Общо взето, можем да констатираме, че наследявайки образците на гръцко-римската и византийска култура и цивилизация, земите на които било отсъдено да станат България, нашите прадеди по двете линии направили огромни крачки назад към чергарството и пещерната епоха. Следвайки кривата, която водела от Омир, Овидий, Есхил и Праксител, до „културата“ на българските ханове и шамани, чиито достижения разгледахме в галоп тук, можем да стигнем до печални заключения: понякога историята губи върху даден район десетилетия, векове, та дори хилядолетия! Затова, хора бдете! Ако не искате да се върнете в пещерите, землянките или в бараките на концлагерите, не се успокоявайте от локумите, които ви се разтягат за културния разцвет в езическа България, нито с оптимизма на д-р Панглос или вярата в непрекъснатия подем по възходящата спирала на пруския казионен професор [Хегел – б. ред.]! •

Феранте Пала


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *