Власт, опозиция и революция в България

печат
След 10 ноември 1989 г. страната беше заляна от „опозиционни“ митинги. За един от провинциалните – в град Карлово – Г. Хаджиев публикува дописка в „Наш път“, придружена от речта на неговия кореспондент „Дъб“ или „малкия“ Христо Колев. В нея последният изказваше условна поддръжка на новия генерален секретар на БКП – др. Петър Младенов – и безусловна – на преустройството.
Тази реч, най-меко казано, свидетелстваше за пълното неразбиране на историческия момент и от някои анархисти, за които като че ли прекараните в лагери и затвори години бяха… недостатъчни. Вбесени от опортюнизма им, искахме – може би безнадеждно – да коригираме отдалече мерника с помощта на статии като тази, която следва, предадена им от нашия Георги Илиев при посещението му в „Н“РБ в края на 1989 г.:

ВЛАСТ, ОПОЗИЦИЯ И РЕВОЛЮЦИЯ В БЪЛГАРИЯ

И друг път сме казвали, че повечето от революциите са започвали „отгоре“ – във върховете на господстващата класа и сред заобикалящите ги клубове и салони на „формални“ и „неформални“… екскременти на отиващия си стар режим и на „другояче“ виждащите изход от надвисналата вътрешна и международна криза.
Разбира се, дворцовите „революции“ на върхушката са започвали тогава, когато революционната криза е давала на всички да почувстват, че нейният призрак няма да напусне вече техния безгрижен и задружен пир, а мрачното отчаяние и недоволство на народа, колкото и приглушено да е било в предшестващите периоди на свирепост и репресии, е започнало отново да вселява вледеняващ страх в душите на властниците и на техните шутове.
Така е било с Великата френска революция, която започна с Мирабо и Сийес, така беше с Руската от 1917, в която абдикацията на Николай Романов бе поискана от верните му довчера царедворци, за да бъде оглавено новото „републиканско“ правителство от… княз Лвов. Така генералите и полковниците на Салазар наченаха „революцията на карамфилите“ от 1974 г. в Португалия, за да не изброяваме други по-близки или по-далечни илюстрации на тоя „закон“ на революционните кризи.
През какви етапи ще мине една започваща революция, кои нейни „деца“ ще бъдат изядени и от кого, до каква дълбочина ще стигне тя или ще започне „успокояването“ ѝ, откритото връщане или маскираната реставрация под една или друга форма, зависи най-вече от два фактора:

1) От съзрялостта или достатъчността на условията за революционно решение на материалните, духовните и моралните проблеми на обществото и 2) от степента на готовност на масите да отидат отвъд пределите и хоризонтите на днешния „ред“.

Последното зависи не на последно място и от опита, качествата и жертвоготовността на революционерите и тяхната организация, от способностите им да формулират задачите на революцията, да превърнат стихийните стремежи и искания на трудовия народ в мобилизиращи лозунги, да го организират в бойни и професионални организации, да преодолеят с тях колебанията у масите и тяхната доверчивост към политическите шарлатани, които ще се опитват с всички средства да спрат започналата революция на един от предишните ѝ етапи, за да могат по-добре да я задушат в някой от следващите и я препарират във формите на някаква „нова“, „временна“, „учредителна“ и дори „работническа“ власт, в която ще се разиграва кадрилът на водачите на новопоявилите се и на „историческите“ партии и групировки, спорещи за броя на министерските кресла, за процентите частна и държавна собственост, за участието на чуждите капитали във „възстановяването“ на икономиката, за сроковете на изплащане на лихвите им и разпределението на печалбите между „новите“ актьори на стопанския и политически живот.
Тези исторически констатации напомняме отново във връзка с разливащата се революционна криза из съветската Империя и нейните колониални периферии (от които „НРБ“ е интегрална част). Със своите социални и интернационални „аспекти“ тази криза доведе до днешните промени и в българската върхушка. „Под мъдрото ръководство на БКП“ тя води страната към поредната катастрофа и народа към студ, глад и кървави бунтове. (Бележка на автора (2019): народът получи всичко изброено, освен последното, което единствено можеше да го спаси от студа, глада и цялата задушаваща и давеща го мръсотия.) Тази криза разтърсва цялата имперска машина и поражда страховете на Кремъл, че движещите се с различни скорости нейни колела, части и масиви, могат да я дезинтегрират. Затова, между другото, Горбачов подаде оставката на своя софийски слуга. Той и неговите агенти от ЦК на БКП се опитват да удължат агонията на системата и собственото си пребиваване на власт.
И в България не измислиха нищо друго, освен познатия трик със смяната на „генералния секретар“. Едно нищожество бе заменено от друго. Подавайки оставката на бившия милиционерски началник и „виден деец на международното раб. и ком. движение“, Москва назначи отгледания в инкубатора на своите шпионски школи „дипломат“ и старши научен сътрудник на ВИНПРОМ Петър Младенов, дългогодишен външен министър и член на командваното от Живков политбюро. Както е обичаят в подобни ситуации, западната преса го обяви за умерен или потенциален „реформатор“.
Въпреки отправените благодарности към злополучния предшественик, Петър Младенов и компания се опитаха да ни накарат да повярваме, че е имало „държавен преврат“, резултат на драматична и рискована борба преди и по време на пленума от 10 ноември. Всъщност впиянченият нов „вожд“ не е трябвало да крие в нелегалност семейството си, нито Живков се е съпротивлявал пред верните си копои Джуров, Йотов и пр. негодяи. Всичко е станало с един банален телефонен звън от Кремъл, чийто нов господар е „посъветвал“ стария български лакей да се оттегли без шум и глъч от софийската сцена. Живковата самонадеяност се е спукала като сапунен мехур. Изчезнал е циничният хумор за дълголетието на рода и властта, с които правешкият деспот забавляваше чуждите журналисти. Останала е само вкиснатата ѝ безжизнена, не от мира сего физиономия, с която Живков присъстваше само телом на „радостното събитие“. „Съратниците“ с механично вдигане на ръка оформиха изработения в кремълските кабинети смъртен акт.
С това една „епоха-кърмачка“ – ако не най-тежката в Българската 13-вековна история, то сигурно най-срамната – приключи като… фарс. Епохата на тридесет и петгодишното владичество в българския политически, обществен и културен живот на една жалка фигурка, която при нормални условия би могла да стигне най-много до поста на старши общински стражар в родното му село Правец. Колкото и нищожна да е тази уродлива фигурка и мизерни да са сценарият и контекстът, в който се разигра нейната лична „драма“, тя може да се окаже начало на българската революция, ако получи ускорителни тласъци от започналата вече в другите източноевропейски страни развръзка и най-вече от надвисналата над Русия социална буря. (Бележка на автора (2019): „Скрити вопли…“)
У нас сега в ход е дворцовата революция, защото „върховете не могат да управляват по старому“, но масите не са дали още достатъчни доказателства, че не желаят да търпят ни старите, нито новите обитатели на партийния дом и държавните канцеларии.
Ще бъде ли приключилият на 10 ноември в София срамен фарс последван от нови? Мнозина вътре и вън от страната вече работят за това. Ролите се разучават трескаво, сменя се декорът и скоро ще се вдигне завесата, за да се разиграе поредната сценка пред очите на още несъвзелата се и прекалено дълго оглупявана от всички публика, която следи със затаен дъх играта, без да разбира достатъчно нейния „исторически смисъл“. А той е елементарен.
Имперската и социална политика на Кремъл претърпя фалит по всички линии. Сега новият екип на Горбачов, в най-тясно сътрудничество с „големите“ от света на капитала, търси ново равновесие и контрол над разразилата се върху Евразийския континент революционна криза.
Либерализиращите се сталинско-брежневски апаратчици се стремят с помощта на реформистични кръпки да съхранят възможно по-големи късове власт и привилегии в метрополията и перифериите ѝ. Постепенно, някакво подобие на прословутото британско общежитие на народите става техен идеал. Към това ги тласка и фактът, че Империята се превръща все повече в губещо предприятие. Контурите на замислената „перестройка“ стават все по-размити и неудържими. Не е далече моментът, когато паниката в стана на властниците ще бъде пълна.
Използвайки това състояние на нещата, „свободният свят“ търси от стария военновременен „съюзник“ едно ново, този път мирно преразпределение на картите на властта и процентите владичество над всяка от страните на Източна Европа, подобно на ялтенската спогодба, която имаше за своя „юридическа“ основа изписаните от Чърчил върху една хартийка и одобрени от Сталин проценти.
Разбира се, апетитът на западния капитал – особено в условията на разгръщащата се у него роботронна революция – днес надхвърля далече някогашните проценти, но теренът на Изток е така миниран и опасността от взаимодействие между източноевропейската и руската революция толкова голяма, с всички непредвидими последици за цялата планета, че американският президент Буш е готов да предостави великодушно (срещу приличен лихвен процент) на своя колега Горбачов не само храни, за да преживее „съветската“ власт настъпващата тежка зима на 1990 година, но и картбланш за умиротворяване на руския народ с помощта на армията, както това стана в Китай през месец юни (1989). Още повече, че днес единственият гарант за изплащане на многомилиардните задължения на СССР е „Горби“.
Успехът на тази политика обаче се нуждае от средства и от инструменти.
Дворцовите преврати или смените във върхушката под напора на непредвидената, но за съжаление дезориентирана народна стихия, реалните или мними реформи отгоре, западните капиталовложения и „помощи“, оглупяващото търсене на рай в небесата или в далечни, екзотични страни, хвърлянето на банани сред изгладнялата берлинска тълпа, като на шебеци в зоопарка, насочването ѝ срещу символи, а не срещу институциите и реалните властодръжци, подготвяната икономическа, социална и политическа конвергенция между частния и държавния капитализъм, са средствата за съхраняване на контрола над започващия на Изток революционен процес и матирането му. Инструментите, „задните окопи“ и „резервните части“ на своята „нова“ политика в днешната обстановка както Москва, така и Вашингтон намират в лицето на различните дисидентски организации, групи и личности. От тях, чрез селекция, реклама, манипулация, обработка, отстраняване на непригодните или неподдаващи се на третиране елементи, се подготвят „опозиционните“ партньори на партийните „реформатори“ за някакви нови издания на различните „патриотични фронтове“, каквито нацъфтяха на другия ден след края на Втората световна война.
Този процес се вижда много ясно в България, тъй като тук той не е маскиран от мощни стихийни народни движения, каквито са случаите в Полша, ГДР или Чехословакия. С настаняването на П. Младенов в овакантеното от Живков кресло настъпва часът и на различните „неформални“ групички, за чиято популярност и кредит еднакво грижливо поработиха както ДС с нейните средства за масова дезинформация, така и „гласовете“ на западните радиостанции – от „свободна Европа“ до BBC. Първите – чрез създаването на мъченически ореол с разните уволнения, няколкочасови или седмични арести, експулсирания с паспорти и откриване на възможности за връщане на „изгнаниците“, ако по време на късото си пребиваване на Запад не са излезли вън от коловоза на „националното помирение“ и легалното опозиционно скудоумие. Вторите (гласовете) – с опитите да създадат една опозиция по свой образ и подобие: умерена, опитомена, празнословна и най-вече послушна, както подобава на една политическа мозайка от наследници на бивши безпартийни фашисти и покаяли се сталинисти, преминали на служба от един господар на друг. Тази инфилтрирана от всякакви агенти „опозиция“, заедно с „петата колона“ в нея от бивши, реабилитирани или настоящи партийни членове, днес ликува в София.
Това, което ще последва, може да се предскаже почти безпогрешно:
След взаимни „отстъпки, компромиси и самопречистване от „екстремистки елементи“ с помощта на явната и тайна „милиция“, „борците“ от различните „неформални“ клубове, дружества, форуми и пр. ще бъдат легализирани, ще се обединят помежду си, а може би и с някои от дублиращите ги казионни организации (властта също има своите „правозащитници“, „еколози“ и т. н.), след което ще седнат на кръглата или четвъртита „зелена маса“ заедно с палачите на българския народ, за да обсъдят „най-належащите реформи“, получат „кесаревото“ под форма на някое и друго министерско кресло в „плуралистичното“ правителство и изпратят за зелен хайвер надеждите на народа за свобода и хляб.
Но километрическите сметки, заедно с мизерията на народа, стоят открити и едва ли „зелените маси, демократическите игри, комбинациите и премахването на членове от конституцията“ ще спрат народната съпротива и радикалното разчистване на натрупаните авгиеви обори във всички сфери на живота. Напразно и прибързано казионни „философи“ от рода на заместник-държавния секретар на САЩ Франсис Фукуяма се поздравяват с края на историята и на социалните революции. Те предстоят – континентални революции, които ще обхванат във всеочистителните си пламъци трите свята на насилие, измама, разгул, банкети, кръв и мизерия, светове на властници и богаташи, за да бъде човекът свободен!
Ние, анархистите, не храним илюзии, че идейната, психологическа, организационна и техническа подготовка на масите за такава революция ще бъде лесна, нито че утре ще бъде „последният и решителен бой“. Достатъчно е да анализираме събитията и крачките напред и назад в Полша, Унгария, СССР, ГДР и Чехословакия, за да се убедим в това. Революцията ще премине през горнилото на разрушаващите се една след друга илюзии на масите и кореспондиращите им отделни етапи. У нас тя се намира в своя зародиш и никой не може да каже колко дълго ще трае всеки от етапите, през които тя ще премине. Единственото, за което може и трябва да се работи, е тяхното съкращаване.
Какви са задачите ни във връзка с тази непосредствена цел?

  • Възстановяване на дейността на ФАКБ и нейния печатен орган – седмичник или ежедневник.
  • Свикване на конгрес или национална конференция за ясно формулиране на организационните задачи, стратегическата и тактическа линия и изработване на Програма.
  • Набиране на средства, създаване на мрежа за разпространение на програмата, вестника, брошури и книги и определяне на апостоли и организатори за изграждане на идейни организации в предприятия, учреждения, учебни заведения и войнишки поделения.

Програмата, която ще бъде разработена и приета от конгреса, трябва да води масите към реализиране на анархистическия идеал, чиято цел е свободата, равенството и братството между всички труженици, между всички народи. Същевременно тя трябва да обясни ясно и лаконично принципите на функциониране на свободното общество, съставено от свободни хора, към което се стреми нашата революция и да посочи пътя към нея, тръгвайки от днешното състояние на българското общество. (Бележка на автора (2019): И за кой ли път – отново скицирах революционни програми и апели, които щяха „да преминат тихо, като през пустиня“.)
Ние сме абсолютни привърженици на свободата на всеки и всички и затова отхвърляме всякакви референдуми, избори и други форми на „народния вот“, докато концентрацията на властта е факт и средствата за информация и съществувание са в ръцете на държавните институции.
По същите причини ние считаме, че ползването на свободата от всеки гражданин или група, възможността за свободна волеизява и вземане на решения по всички въпроси на социалния, икономическия и културния живот е измама, докато съществуват неравенството и експлоатацията, монополът и господството, осъществявани чрез държавната или частната капиталистическа собственост.
За да не бъде мъжът роб, а жената проститутка, както казваше нашият Шейтанов, ние анархистите сме врагове на държавата, капитала и духовната власт над човека, осъществявана от агитпропи и попове, маскирани като „историческа необходимост“ или „пръст божий“.
Ние сме врагове на държавата, защото тя е апарат на паразити, които с насилие и измама разделят човешкия род на властници и изпълнители, на бюрократи и командвани. Държавата и свободата са несъвместими.
Ние сме врагове на капитала – държавен или частен и на експлоатацията на наемния труд, защото той разделя човешкия род на експлоататори и наемни роби. Капиталът и социалното равенство се изключват взаимно.
Затова ние сме за разпускането на държавните институции и органи, за унищожението на монополите, експроприирането на собствеността и имуществата им, поставянето им под контрола на въоръжения народ и едва тогава пристъпване към изграждането на структури във всички сфери на живота и изработване на правила за функционирането им пак под контрола на същия този народ, който ще остави оръжието настрана, само когато правилата на свободното и равно общуване бъдат приети като норма от всички, когато никой няма дори да посмее да помисли, че може да третира човека като слуга, роб или впрегнат добитък.
Ние сме за самоуправляваща се организация на обществото, за свободен съюз на автономните общини, в които инициативите и решенията ще принадлежат на тружениците, които чрез общите си събрания и излъчените от тях делегати за конференции и конгреси, снабдени с императивни мандати, отразяващи волята на мнозинството, ще решават пряко и открито всички въпроси на своя обществен живот и провеждат взетите решения. Тези делегати, както броят на работещите в различните обществени служби, ще бъдат определяни – отзоваеми и сменяеми по всяко време – от общите събрания. Там ще се решава и размерът на техните възнаграждения, който няма да надхвърля този на останалите труженици.
Ние сме привърженици на колективизма в производството и разпределението на благата, на организирането и осъществяването им от свободните производствени и потребителски съюзи на тружениците и считаме, че развитието в посока на автоматизирането и роботизирането на тези човешки дейности създава нужната инфраструктура за решаването на социаликономическите проблеми, съобразно най-справедливия принцип: от всеки според възможностите, всекиму според потребностите. Докато естественото развитие на науката и техниката направи възможно реализирането му и дори излишен всякакъв обществен контрол над човешкия труд и разпределение на плодовете от него, ние сме за гарантиране пълната свобода на колективните и лични инициативи във всички сфери на икономиката, науката и изкуството с премахване на експлоатацията на наемния труд. Ние сме за абсолютна свобода на духовното творчество и следователно за ликвидирането на всеки монопол – политически или финансов, на всякаква цензура, регламенти и казионност в тази сфера.
За създаване на равни възможности за обучение и образование на всеки и на всяка, за техния достъп до училищата и университетите, до науката, изкуството и останалите достижения на общочовешката култура и гарантирането им от обществото.
За решението на тези задачи на социалната революция, както и на непосредствените, свързани с излизането от кризата, разрухата и надвисналата катастрофа, до които диктатурата на БКП доведе българското общество, за спасяването на народа от мизерията, студа, безработицата и инфлацията, които властта му готви с „перестройката“ на прогнилата държавнокапиталистическа пирамида, ние сме за незабавното прилагане на следните мерки:

  • Създаване на революционни комитети за мобилизиране на хората от предприятия, учебни заведения, учреждения и казарми за избиране на органи на народното самоуправление във всички териториални, производствени и войскови единици в страната.
  • Самовъоръжаване на народа и разоръжаване на ДС, милицията, офицерския корпус и останалите бастиони на диктатурата и насилието над трудовите хора, които трябва да бъдат разпуснати и последвани от интегриране на войниците във всеобщата милиция на въоръжения народ във всеки населен пункт! Само въоръженият народ може да гарантира своята свобода и защитата на революционния ред. Ако са необходими специалисти криминалисти, те ще бъдат назначавани, издържани и пряко подчинени на общините, лишени от власт над гражданите, от униформите си и другите символи на полицейщината и милитаризма.

Ако международното положение налага, ще се изградят бойни единици от въоръжения народ, подобни на швейцарските, като се въведе изборност, отзоваемост и сменяемост на техните съвети и комитети от военни специалисти и преподаватели, без всякакви чинове и отличия. С възнаграждения, равни на тези на останалите въоръжени граждани.
Ликвидиране на държавния и партиен апарат, от горе до долу, чрез уволнение на цялата бюрокрация – от държавния съвет, правителството и парламента, през областните ѝ звена до кметствата и местните филиали на държавните и партийните институции.

  • Разпускане на съществуващата административна, партийна и профсъюзна бюрокрация във всички сфери и от всички нива на стопанския живот.
  • Разпускане на съдилищата, прокуратурата и адвокатурата и създаване в териториалните и производствени единици на революционни трибунали на въоръжения народ.
  • Свободно съюзяване на общините в самоуправляваща се федерация с право за напускането ѝ.
  • Избиране на общински съвети и делегати за областните и федералните конференции и конгреси от събранията на въоръжения народ в общините или техните райони.
  • Избиране от въоръжените труженици във всяка стопанска единица на производствени съвети за непосредствено управление и разпределение на отделните трудови задачи между работещите в съответния колектив.
  • Избиране от тези колективи на представители за създаване на стопански координационни съвети към общините за изработване на производствени планове, съобразени с нуждите на населението и съществуващия производствен капацитет, за организиране на транспорта, снабдяването и разпределението с оглед задоволяване нуждите на гражданите от предмети за потребление и услуги и тези на стопанските единици – от машини, инструментариум и суровини.
  • Включване на всички уволнени държавни и партийни бюрократи и паразити в общественополезен труд по преценка и с взаимодействие между координационния съвет на общината и производствените съвети на стопанските единици в общината, под контрола на техните колективи от въоръжени труженици.

Бидейки привърженици на равенството при разпределението на трудовите задължения и възнаграждения, ние анархистите следва първи да дадем пример. Единствените корективи могат да бъдат продиктувани от интелектуалните и физическите възможности на тружениците, опасния характер на техния труд и числеността на техните семейства. Интегрирането в трудовия процес и възнаграждението на всеки труженик е резултат от решението на трудовия колектив с участието на желаещия да поеме определени функции в него.
Трудовите колективи избират своите делегати за икономическите конференции и конгреси по браншове, области и за страната, за решаване на икономическите, научно-техническите и производствените проблеми, надхвърлящи тези на отделната община, на основа на същите принципи, валидни за териториалните единици на федерацията.
В името на солидарността и взаимопомощта ние ще участваме в тези конференции и конгреси при разработването на перспективни планове с оглед общите интереси на народа, за ускорено развитие на изостаналите стопански единици, общини и райони в страната.

  • Чрез перспективните икономически планове ние сме за отделяне на значителна част от обществения доход за модернизиране на селското стопанство, което си остава един от най-важните сектори за удовлетворяване на жизненоважните нужди на обществото и отделните граждани.

Паралелно с тези разрушителни и съзидателни задачи на социалната революция, ние анархистите сме за:

  • Завземане на всички средства за информация и разпространението ѝ от въоръжения народ и предоставянето им за ползване от всички обществени групи, организации и съюзи във всички населени пунктове.
  • Конфискация на сградите, жилищата, вилите, имуществата и вътрешните и външни влогове на номенклатурата и забогателите под нейно покровителство мафии и спекуланти, след ревизия от революционните трибунали на нотариалните им актове, банкови влогове и касетки.

Ние сме за поставяне на конфискуваните недвижими и движими имущества, суми и богатства в разпореждане на общинските съвети на въоръжения народ за ползването и разпределението им с оглед обществените нужди и тези на най-онеправданите граждани.
Ние сме за подвеждане под лична отговорност пред революционните трибунали:

  • на всички престъпници от партийния и държавен апарат – от горе до долу, – виновни за терора и насилието, за екзекуциите, процесите, изпращанията в концлагери, арестите, побоищата и интерниранията на всички, които са се съпротивлявали срещу диктатурата, експлоатацията и мракобесието през изтеклите четиридесет и пет години.
  • на всички номенклатурчици и техните протежета, обогатили се със „законни“ или не грабежи и от корупция.
  • на всички, които с перо, слово или доноси са подпомагали палачите в техния кървав и безкръвен терор срещу народа.

Само след провеждането на тези революционни мерки в българския обществен и стопански живот у нас може да има свобода и справедливост за всички хора на труда.
Анархисти, настъпват решителни моменти! Всеки от нас, където и да се намира, трябва да отиде сред народа и да изпълни своя РЕВОЛЮЦИОНЕН ДЪЛГ!

Послепис (2019 г.)

Така преди 30 години виждахме „запазването на гражданския мир“ и завършването на нескончаемия „мирен преход“ от диктатурата на държавния капитал към свободния комунизъм. И когато нашият призив не предизвика отзвук сред анархистите от вътрешността на страната, ние го адресирахме до официалните медии, които го публикуваха… осакатен и окарикатурен. Въпреки това, оцелелите „отговорни деятели“ на ФАКБ се разграничиха от провокаторския и екстремистки тон на апелите, идващи – както казваше Жорж Балкански – „Хаджиев“ – от топлите парижки кафенета. И този път „победи разумът“ и… опортюнизмът.
Като че ли има още един, шести фактор, с който трябва да се допълни дефиницията на революционна ситуация – куражът. Май неслучайно един друг Жорж беше изрекъл: De l‘audace, encore de l‘audace et toujours de l‘audace! (Дързост, пак дързост и винаги дързост! – Дантон).
Да се надяваме, че следващия път връх ще вземат „бесовете“! •

Георги Константинов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *