Ганчо Петришки: Обичам родината, мразя държавата

печат
Ганчо Петришки е на 37 години, роден и живеещ в Пазарджик, женен, с едно дете.
Баща му е „българин, от село, създадено от сърби“, майка му – „полякиня, от край, за който спорят поляци и немци“. Завършил средно образование и веднага започнал работа – като хамалин, пекар, барман, продавач на вестници. В момента работи в парк-остров „Свобода“, обслужва количките под наем за деца.
Един от нас – Ганчо е приятел на онези, които живеем част от живота си във Фейсбук. Той ще посвети стих с повод и без, по всяко време, на всеки. Разпознаваем с обръщението си „Камарад“. Радикален и романтичен, поетичната пропаганда на анархизма в архипелага на интернет. Повод за настоящия разговор е първата му стихосбирка „Гняв“, събрала малка част от неговите стихове.

Кой е Ганчо Петришки?
Отговорът е в две части. Първата – Рицар от Ордена на празната каса.
Втората – … за себе си е трудно да говоря. Разсъждавам дали съм добър човек. Ако съм съгласен с тоя свят, не съм добър. Ако съм съгласен със системата, не съм, със сигурност. Когато се роди синът ми, хората пожелаваха да е лекар, инженер. Казвах – пясък да носи, добър човек да е. По-добре да е добър и безработен, отколкото плужек, но инженер.
А по-кратко – Ганчо Петришки е човек, който за себе си е открил истината. Израсъл долу в пирамидата държава. Не иска да е горе, а да се събори тази пирамида. Наполовина поляк, в момента поет в парка. Или драскач в парка. Това работи. Един камарад, който ще умре с усмивка.
Кога за първи път „се сблъска“ с идеите на анархизма?
Преди седем или осем години. Със Зори, като се сгодихме и си купих компютър. Като младеж имах гребени, анархии нарисувани, ала-бала, но не знаехме анархията какво е. С интернет, та даже и с Фейсбук, видях Федерацията, че има организирани даже анархисти. Разбрах какво е аджеба анархия. Поръчах си книги допълнително. Прочетох, за мен достатъчно. Но че не е достатъчно – не е. С идеите реално се запознах в интернет и социалната мрежа. Иначе, като ученик, бонбон за пет стотинки не давах на по-голям от мен, с власт сред съучениците. Въпреки че знам, че за пет стотинки ще изям як бой. Но аз съм решил да не дам. Та ми се смеят и приятелите…
Какво те вдъхновява и кое те гневи?
Вдъхновява ме синът ми и сигурността ми, че той може да е свободен. Гневи ме лицемерието и навеждането.
Какво трябва да бъде изкуството, което е посветено на борбата за свобода?
Трябва да е „право, куме, та в очи“.
Социална сила ли са думите и може ли стихът да бъде пропаганда и лозунг на анархистките идеи?
Не че имам опит голям. Но да. Сила са. Има песни, с чието пеене хората отиват на сигурна смърт. С един стих някой поет може да накара човек да се замисли. Да види този човек, че и други мислят като него.
Какъв е според теб съвременният образ на безвластничеството?
Разбира се, крайната цел са трите думи, които всички ги знаем. Съвременният образ според мен не е еднозначен. Променя се, защото околната среда се променя. Още има роби и господари, но едни анархисти са за бомбите, други – против бомбите.
Кои са важните въпроси днес?
Каквито са били винаги. За безвластничеството хората да разберат, че не сме утописти. Иначе, като цяло, децата да разберат, че за да получиш – трябва да дадеш. Да разберат, че може да дадеш и да знаеш, че няма да получиш. И че общо сме тук и от това следва всичко.
Кога човек трябва да замълчи?
Много често. Между никога и винаги.
Ти си много активен във Фейсбук. Какво е мнението ти за „социалните мрежи“ и „социалните активисти“?
Социалните мрежи са нещо, което е много полезно. Например и баща ми е писал стихове, но те са отишли в нищото. Моите са в книжка, чрез социалната мрежа.
А клавиатурните бомбаджии – и без интернет са били бомбаджии под лозето.
Клавиатурните бомбаджии?
Не ги ли знаеш?! Тия по интернет, дето са „готови“. Дето щели да… ала-бала. Но само пред клавиатурата. На барикадите няма да ги има. Патриоти на маса им викат, национално отговорните елементи. Та – мъже само на приказки. И преди интернет ги е имало. „Питай“ Ботев.
Аз в Пазарджик, с хората, които сме правили нещо, се запознах на протест против АКТА (организиран във Фейсбук) и станахме приятели. Един от тях в момента ми казва факти за анархизма, които не съм чел. Та Фейса – можеш да го ползваш само за манджи и да се хвалиш. И за клюкарстването, и за борбата, и за… Зависи какво ти е светоусещането.
Кои са слабостите и кои са силните страни на твоето поколение? Има ли надежда за различно бъдеще?
Машината ни втълпява, че всеки трябва да е зает само със себе си. Щом не е лично – не ме засяга. Силните са… не знам. Мисля, че разлика в поколенията голяма няма. Все някой мисли вместо теб. Разлика има в околната среда. Сега може да ги псуваш (господарите), но това не е разлика в съзнанието на поколението.
Има надежда за различно бъдеще. Защото иде поколение, което може да побеснее.
А сега накъде?
Към камарадите. Много хора още не знаят за какво се борим. Като разберат, казват – хубаво, но как така? Самата схема на осъществената анархия трябва да се разясни. Кратко и ясно. За решения, блага, институции. Че не им се чете дълго на хората. По-млад като бях и си мислех – да се почва борбата и или ние, или те. Сега… ами всеки човек си е анархист реално. Но сме малко – това също е реално. •

СМ


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *