Гарет Джоунс и истината за Гладомора

печат
– Страшна история – Оруел видимо не намираше думи. Сбърчил вежди, гласът му беше по-скоро колеблив, отколкото предизвикателен. – Може би Съветите все пак правят всичко възможно… Взимат възможно най-добрите решения… Предвид обстоятелствата… А безплатните училища? Безплатните болници?
– Да, но на каква цена? – попита тихо Джоунс.
– Но ето, по-справедливо общество все пак съществува – продължи Оруел, в очите му проблесна искрица, – макар и не съвършено. Не можем да очакваме да бъде. Експериментите искат време, Джоунс.
– Справедливо общество? – Джоунс поклати глава. – Същата система на експлоатация като тук. Само че по-тежка. Невъобразимо по-тежка. Видях го с очите си.
– Разбира се! Разбира се, но… нещата трябва да се представят в съответния контекст.
– Повярвай ми, Сталин не е такъв, за какъвто го мислиш.
– Искаш да кажеш, че няма надежда? – в очите на Оруел вече се прокрадваше отчаяние.

Годината е 1933, Оруел още търси читав издател за първата си книга, 12 години и 85 милиона жертви преди „Фермата“ и нейния „г-н Джоунс“, срещу когото се разбунтуват животните. Неговият събеседник тогава обаче е друг „г-н Джоунс“ – 28-годишният уелски журналист Гарет Джоунс, току-що завърнал се „като на кино“ от съветския „рай“.
През януари и февруари 1933 г. Джоунс прави „журналистически удар“ – успява да се намъкне при Хитлер и Гьобелс в самолета Рихтхофен и да стане един от първите западни кореспонденти, интервюирали току-що назначения канцлер.
Увлечен от „късмета“, Джоунс се решава на още по-голяма авантюра – да вземе интервю от самия Сталин. С находчиви и не съвсем „порядъчни“ маневри успява да стигне до Москва, където се сблъсква със строго охраняваната от чекистите кохорта чуждестранни „кореспонденти“, които послушно предъвкват сталинската пропаганда и я препращат по етапен ред за консумация в „най-авторитетните“ западни издания. След като разбира колко илюзорни са били надеждите му за разговор със самодържеца, Гарет решава, че на всяка цена трябва да стигне до Украйна, за да разбере как Сталин „плаща“ за „модернизацията“. Казват му, че житото е „златото“ на Сталин, а житото идва от юг. Късметът за пореден път помага на Джоунс. С подправено писмо от видния английски политик Лойд-Джордж успява да баламоса НКВД, че ще пише за великите постижения в Харковския танкостроителен завод, успява да се отскубне от пришития към него агент във влака и поема към Чернозема, с когото го свързва не само журналистически интерес. Навремето майката на Гарет е работила като учителка в днешния Донецк, който тогава още е носил името на своя основател – стоманеният магнат Джон Хюз (също уелсец) – Юзовка (Хюзовка), а по времето на пътуването на Джоунс се именува Сталино. От майка си Гарет научава руски.
След няколко дни странстване из преизподнята на Гладомора е арестуван, хвърлен в затвора и впоследствие експулсиран в Берлин като пионка в аферата „Метро-Викерс“. Джоунс решава, че не може да мълчи, въпреки държаните в сталинските затвори като заложници негови сънародници. Купените от Сталин „рицари на свободното слово“ от двете страни на Атлантика се втурват презглава да оплюват своя колега, който пише:
Минах през села и дванадесет колхоза. Навсякъде чувах вопли: „Няма хляб. Мрем.“ Същите вопли ехтяха от всяко кътче на Русия, от Волга, Сибир, Белорусия, Северен Кавказ и Средна Азия. Бродих из Чернозема, защото това навремето беше най-заможната, най-плодородната земя в Русия и защото на кореспондентите беше забранено да ходят там и да видят с очите си какво се случва.
Във влака един комунист отрече пред мен, че има глад. Хвърлих коричка хляб от моите запаси в един плювалник. Един от спътниците ми, селянин, го измъкна и загриза, освирепял от глад. Хвърлих портокалова кора в плювалника и селянинът отново я грабна и погълна. Комунистът отстъпи. Пренощувах в село, където е имало двеста вола, а сега имаше шест. Селяните ядяха храната за добитъка, която щеше да им стигне за не повече от месец. Казаха ми, че мнозина вече са умрели от глад. Двама войници дойдоха да арестуват крадец. Предупредиха ме да не пътувам нощем, защото имало много „прегладнели“ отчаяни хора.
Навсякъде ме посрещаха с „Чакаме да умрем, но пак имаме фураж. На юг върви – там нищо нямат. Много къщи са празни, защото хората са измрели вече“ – плачеха хората.
Филмът на известния полски режисьор Агниешка Холанд „Г-н Джоунс“ (Mr. Jones (2019)) беше представен преди година на Международния кинофестивал в София, а вече може да се намери и в мрежата. •

А. Ванчев


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *