Гордостта на куката

печат
Традиция стана – току лъсне в ефирните медии някой дългогодишен служител на Държавна сигурност и започва изтърканата си сказка: недейте да смесвате 6-то на ДС с външно разузнаване! Външното разузнаване служеше на националните интереси! Рискувахме си живота за държавата! Ние не сме доносниците! Нямам от какво да се срамувам, даже се гордея!
Никой не се съмнява, че се гордеят и са страшно доволни от себе си – бяха подвили опашка само в началото на „прехода“ и то не задълго. Гордеят се публично и неуморно обясняват, че „разузнаването не са доносниците“. Служехме на държавата!
Тъй де, на държавата. Да забравим за момент казаното от Ботев що е то „всяко правителство“, СИРЕЧ държавата. Служели на държавата, мамини юнаци. А държавата КОМУ служеше?
Журналистите вече престанаха да задават този въпрос. И то доста преди да се появи министър, и то на военното ведомство, който също се гордее, та се пука – почти буквално, макар че може би е заради поглъщаните почерпки по разни събития с гощавка на аванта.
А би трябвало да го задават.

Приказките за „националните интереси“ влизат в противоречие с приетата официална идеологема за „престъпността на режима на БКП“. Горделивото „служех на България“ не се връзва с политиката на предишната еднопартийна власт – нали тази власт „унищожаваше България“? Проста логика: султануването на „комунистите“ е отдавна и категорично обявено, съвсем основателно, за „антибългарско“ – следователно е невъзможно да „служиш на родината“ през тогавашните държавни и партийни органи, защото те съсипваха тази родина.
Държавният апарат бе управляван от Партията, по-точно от нейната върхушка. Партията бе филиал на КПСС. Единствено в болшевишка България на СССР не му се налагаше да държи военен контингент, който да демотивира всякакви самостоятелни, „национално суверенни“ движения.
Като че ли по този въпрос в голяма част от обществото има съгласие, нали? Или поне имаше, докато безкрайният „преход“, съпровод с мизерия за мнозинството от населението, не събуди носталгии по „онова време“, когато „бях електроженист и вземах 500 лева заплата“.
Тогава обаче се налага ревизия на официалното становище за „престъпния режим“, щом хората съжаляват за него, и то хора, които са били „потискани“. Най-малкото следва, пак официално, признаване, че „не всичко е било лошо“. Полуофициално настоящите държавници не от вчера са го казали вече, но решението за „престъпния режим“ си стои – като плашило, което вместо да плаши гаргите, им служи като място за кацане и отмора.
Получава се, че „антибългарската диктатура“ не била чак толкова антибългарска, поне надали по-антибългарска от сегашната „демокрация“, през царуването на която досега се изгубиха 2-3 милиона души, културата е завряна там, където слънце не грее, познаването на родния език и литература е същински „нейшънъл дизастър“ сред етническите българи, най-вече понеже наблягат на изучаването на чужди езици.
Не, казват ми. „Онзи режим“ е бил лош към най-будната част от поданиците си и репресивните служби тормозели интелигенцията и целия народ, но външното разузнаване работело за родината все пак!
Как ли се получава и тако, и вако? Хем да тероризираш родината, защото родината – това са гражданите, а не „твойте планини зелени“ – тях не можеш тормози, въпреки че демокрацията успя и планините все по-малко зеленеят след сеч, свлачища и застроявания, – хем да ѝ правиш добро с шпиониране на „вражеските държави“.
Невъзможно е. Невъзможно и по една още по-проста причина – както кормчиите на държавната машина бяха подчинени на съветската партийна линия, така и службите изпълняваха поддържаща роля в операциите на КГБ.
Службата като подизпълнител на мероприятията на КГБ равнозначно ли е на „служба на родината“, която, повтарям, уж била озлочестявана както от същото КГБ пряко, така и чрез неговия филиал ДС?
Има и още нещо. Питали сме и в предишни статии: що е „национален интерес“, „национална сигурност“ според разбиранията на гордите службаши и изобщо всякаквите измекяри на властта? Не са ли това интересите на народа, неговото добруване, неговата безопасност и увереност в утрешния ден? А за тези интереси не е ли нормално народът сам да си ги казва какви са, вместо от негово име да ги огласяват разни гордеещи се с участието си в машината за потискане на народа? Тази машина нима е спирала, впрочем? Не, само ѝ избърсаха петолъчката от герба и лепнаха корони – короната ли символизира „чистата и свята РЕПУБЛИКА“?
Безочието на „служилите на родината“ не е изненадващо. Те са си такива.
Тревожно е приемането от населението за нормално това идиотско твърдение, че външното разузнаване било за благото народа, докато останалата част от СЪЩОТО ведомство държала този народ за гушата.
И е странно как практически никой не пита: хубаво, правили сте само добрини, я се похвалете с някоя де! От каква беда сте спасили „родината“? От „злата част“ на ДС пробвахте ли да я спасявате, господа заслужили разузнавачи?
Допреди десетина години все още се мяркаха подобни въпроси. Днес вече увехнаха.

Тревожно е примирението с лъжата. Тревожно е все по-честата липса на заяждане с подобни изяви. Тревожно е преглъщането им. Лъха на безнадеждна, пълна капитулация на онази маса хора, която би трябвало да е „народ“.

Хасан Девринджи


 

2 коментара

  • Сговорни

    Приемам едно към едно признанието на заплатаджиите при ДС, че „служели на родината“, то си е повече от откровено. В един от вестниците на Христо Ботев и Любен Каравелов има карикатура на преяло същество с издут тумбак, на който е изписано ОТЕЧЕСТВО. Те предано служеха именно на своята си родина, гмуцаха непрестанно и яко издържаха на аванта. Противно на уставите им не се криеха, ачик го даваха и нерези. В една статия за жаргона прочетох израза “ да изгрухам“ за плътско прелъстяване, друга многозначна дума беше къпя, с нея можеше всичко да се изрази. За разглеждания случай звучи много красноречиво:“Къпеха си заплатата и паднеше ли им чуждо, отмах го изгрухваха“. Позастаряха неологизмите на Пенчо Славейков „фасулковци“ и „уригвалници“, дядо Вазов им викал службаши, техен си кадър Б. Райнов ги нарече „господин никой“. Да накараш мързеливия на работа, та да те спретне като враг на родината, в пет кашона харатия да те изрисува с тайната мисъл дано се гътнеш преди него, че да издаде тези си доноси като „искрени мемоари“. В бившия писателски съюз имаше група пишещи към военното министерство, профсъюзите, текезесетата, неколцина престарали се ги водеха направо на заплата в държавния съвет с едно едничко задължение да ходят на лов с табладжията от Правец , ала никой не споменаваше онази хонорарна чета, дето възпяваше невидимите герои на тихия фронт . И от само себе си се ражда изтърсаче, някакъв си витиеват клеветник спретва донос за самия себе си с цяла система от предварително разработени хватки за опровергаване, което е много хитро замислена хвалба и изтъкване на заслуги. Все пак не губя надежда и дано в някой неработен ден тези защитници на родината си се прикрепят в някой гей парад и с настояване да защитават правата си. Ето така в миналото са плъзвали легендите, а днес умерено тъпите разработки на ДС.

  • Сговорни

    „Швейк, това никак не е дребна работа“, думи на стария сапьор Водичка след тъпотиите на военния съд. Ходиш, щураш се, дори тарикатееш, но все някой ден ще се изпречиш на тясната пътечка. А сега накъде? И отново дебелоочие, тъкмо тарикатите от службите се опитват да пласират плоските си лъжи, уж оправдания, но така и не са се научили да се поглеждат отстрани, а тъкмо сега мязат на убоги дечица, дето търкалят аспирини по асфалта. Питаме се и ние заради тях: а де го сияещия балама от плакатите на „социализма в действие“ да им заръкопляска. През душното пладне на тоталитарния режим излязоха две книги, изолирано споменаване на заглавията им е красноречиво като илюстрация за подетия разговор:“Един наивник на средна възраст“, „Балсам за наивни очи“. Обща стратегия при милиционеросоциализма беше да се полага изключително тъпа насрещна страна, когато им се съобщава „реалната истина за света“, така действаха от бойци на тихия фронт чак до техните разработки в писателския съюз. Гнусаво привнесена тактика от артилерията, че най-лесно се поразява групова цел. Да, но тъкмо скупчените в калабалъка хич не ги беше еня какво им таралянкат по масмедиите, а реалните мъдреци онагледяваха израза:“ Сиромах, като прогледне, през камък вижда“, синоним на „“Умният е нещастен-знае крайния резултат“. И сега отговорно им се отвръща на тези, които “ защищавали родината си“. Те даваха скришом характеристики и погубваха човешки съдби, действени клюкари, събирачи на битов фолклор, никога не се разписваха под констатациите си. Но на практика са подчертавали нелоялност, спрямо какво, не се казва, или под сурдинка техните ибрикчии в отдел „Личен състав“ брулваха в лице на нещастниците, че били неблагонадеждни. Добре, приемаме, така да е, но след като тъкмо този контингент основно влачеше всякаква повинност, това не са ли на практика наемници. Пример: две години задължителна военна служба, после непрестанни запаси и особено интелигенцията, минала през НШЗО „Христо Ботев“, тя беше малтретирана до безобразие с ненужни привиквания. Немалко са случаите на навършили 50 години зад гърба си да имат близо две години запас: мобилизации, двумесечни курсове във Враца или Ботевград, че и във военната академия, лагери на средношколци за военно обучение, те също се проточваха по два месеца, годишно най-малкото по две седмици методически сборове в подделенията, където се водят на отчет…. Та да попитаме тези „герои“ защо не изплатят дан като на наемници на тези, които преследваха и тъпо си измисляха врагове , за да оправдават заплатите си, по данни на някои радиостанции в чужбина за това време репресивният апарат в България е съответствал за осемдесет милинно население . След като „врагове на родината“ са влачели задълженията заради синчетата на връзкарите, редно е подобаващо да им се отчетат, пък те ще си намерят „родина“ според разбиранията си. Животът опроверга всички бръщолевения на прежния режим у нас, ето я наличната миграция в странство. П.П. В тия служби мразят да четат каква да е художествена литература, бихме се зачудили, ако са разлиствали „Швейк“ на Ярослав Хашек, чиста проба анархист, където Йозеф Швейк отива по нужда в селски клозет , а там отпред и отзад стоят на пост двоица стражари с надянати щикове. А бе, нужникари недни, не се ли разпознавате в тази знаменита карикатура на големия Йозеф Лада? И една малка просба: що редколегията на вестника не помести тази карикатура . Би било празник също да се кажат няколко думи за чаровницата Фани Ардан, която, освен че е много умна и задълбочено чете, винаги подчертава привързаността си към това нравствено учение като анархизма , нея също отдавна я душат службите. Парен каша духа, а даже и таратор. Ето и днес мнозинството заеква от уплах и не помисля дори честно и откровено да си каже мнението за угнетителите си…..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *