Гъливер на 295 години

печат
Корабният лекар Лемюъл Гъливер е достатъчно простоват по волята на създателя си – в различните ситуации проявява максимум неразбиране, за да провокира пространни обяснения от другите герои и да не остави и капка съмнение „какво е искал да каже“.

Самият автор Джонатан Суифт явно трудно е намирал разбиране – например в памфлета „Скромно предложение“: щом като уж не сме в състояние да се погрижим за гладуващите деца на ирландските сиромаси, ами да ги избавим от мъките им, като ги заколим за месо за продан, а от одраната кожа направим ръкавици!

Неразбрана според него останала и книгата Пътешествия в някои отдалечени страни на света, съчинение в четири части от Лемюъл Гъливер, отначало хирург, а насетне и капитан на няколко кораба. Знаем я просто като „Пътешествията на Гъливер“, често съкращавана и опростявана за детска аудитория, макар да е за хора зрели и способни да виждат живота такъв, какъвто е.

Гъливер е единственото дете на Суифт, който към момента на появата му е вече популярен автор на памфлети, общественик и уважаван в Ирландия и цяла Великобритания човек. Гъливер е роден в първите два тома на „Пътешествията“ преди 295 години. Докато пише романа, Джонатан Суифт, настоятел на катедралата Св. Патрик в Дъблин, споделя с приятеля си, поета Александър Поуп:

Мизантропи стават онези хора, които са смятали себеподобните за по-добри, отколкото са в действителност, и са останали излъгани в тези си сметки… аз не мразя човечеството, защото никога не съм хранил илюзии за него … ти и други мои приятели сте свидетели, че недолюбвам света не заради възрастта си, от двайсет- до петдесет и осемгодишен чувството ми към него е все едно и също.

 

Суифт не смята, че хората прогресират, нито че ще им помогне науката и техниката да станат нещо, което не би деградирало с лекота до отвратителна диващина.

В друго писмо към Поуп четем:

Винаги съм мразел всички нации, професии и всякакви съобщества; цялата ми любов е обърната към отделни хора – може да мразя породата законници, но мога да обичам адвокат Еди-кой-си … същото се отнася и за лекарите, а за собствения занаят няма да говоря, за войниците, англичаните, шотландците, французите и останалите. Преди всичко обаче презирам и ненавиждам животното, именувано човек, макар от все сърце да обичам Джон, Питър, Томас и така нататък. Такива са моите разбирания, които следвам много години, макар и да не ги изказвам, и ще ги следвам в същия дух, докато имам работа с хора.

 

По това Гъливер не прилича на баща си. Не носи толкова горчилка. Задачата му е да предизвика въпроси.

Когато чете за лилипутските игри на политика, споровете от коя страна да се чупи вареното яйце, човек би следвало да се запита не са ли толкова нелепи „нормалните“ човешки политики, религии, цели и стремежи? Не само в Англия от 18-ти век – нима дребнавостта не ни залива и днес?

При великаните (страната им носи подчертано утопични черти) Гъливер разбира какво е буквално да те подмятат като играчка. Като описва славните постижения на човешката цивилизация, среща недоумението на великаните: леле, колко свирепи и кръвожадни джудженца… какво ви липсва, че сте толкова злобни? Всеки, който вместо един житен клас успее на същото място да отгледа два, оказва на човечеството по-голяма добрина, отколкото всичките ви държавници взети заедно…

На свой ред Гъливер е учуден, че всеки закон при великаните не бива да съдържа повече от двайсет и две думи, точно колкото са буквите във великанската азбука, а всички закони трябва да се побират в една неголяма книга, разбираема за всекиго и с приемливо за всекиго съдържание.

Когато след инцидент с пирати Гъливер е прибран от летящ в небето остров, заварва там общество, поне този път съставено от хора с обичайните размери, но иначе доста чудато: всички знатни жители на летящия остров са вманиачени по наука, обсебени от налудничави проекти, заради което са разсеяни, грозни и немарливи; единствено с простолюдието и с жените е възможно водене на нормален разговор…

Накрая пътешествието в страната на разумните коне и гнусните диви човекоподобни силно разклаща вярата на героя в човечността.

От всички пороци Суифт не е могъл да прости единствено самонадеяността, големеенето. Всичко друго се преглъща, освен самодоволната глупост, която е горда от себе си и се превъзнася, а което не разбира, гледа да го смачка.

Суифт сам е написал епитафията за надгробния си камък още през 1740. Тя гласи:

Тук лежи в покой тялото на Джонатан Суифт, настоятел на катедралата, и суровото негодуване вече не къса сърцето му. Върви, пътнико, и подражавай, ако можеш, на оногова, който мъжествено се бори за делото на свободата.

Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *