ДЕМОТИВИРАНИТЕ И МОТИВИРАНИТЕ

печат
Преди почти месец по националното радио и други медии екна „сензация“ – над 300 хиляди българи били „демотивирани“ – не учели и не се канели да учат, не работели и не търсели работа.
Сензацията набързо заглъхна, но си струва да направим някои изводи.
Първо, изказването „не възнамерявали да учат“ заобиколи проблема на мнозина поданици на нечистата и несвята наша „република“, че ученето иска пари и време. Даже при многото свободни места във вузовете, за семестъра се плаща. А да си студент и вместо на лекции, да ходиш да работиш, означава, че надали нещо ще научиш. Освен това, ученето у нас като че ли традиционно не е усвояване на знания, а отработване на диплома, когато не можеш си я купиш готова. Дипломата гарантира, поне донякъде, по-добре платена работа, особено в бюджетната сфера, при все орязаните трудови права и изгледите за нататъшно орязване.
Същото е със средното образование. Ако направим експеримент и попитаме учениците как оценяват даскалото, ще научим, че оценката на децата за напъните на възрастните „да подготвят младото поколение за пазара на труда“ е доста ниска. Немалко хлапета ще ви кажат, например, че английският им влиза в главите от телевизията и интернет, а не благодарение на учителите. Младежите и девойките от горните класове пък ще ви кажат, че последните една-две години буквално им губят времето. И най-важното – немалко деца ще ви се присмеят: за какво да уча? Шефът на баща ми е с основно образование, ама кара мерцедес, а татко с неговите дипломи е пред инфаркт как да ми финансира абитуриентския бал!
Прави са, тарикатлъкът да изкарваш пари не се учи в училище, там не го преподават. Ако нещо в този смисъл идва от даскалото, то е търговия с хапчета, с курсови и контролни работи, с резултати от тестове – тоест училището е просто място, а не източник за придобиване на „полезни“ умения.
Същинското учене изисква, както споменах, средства – те трябва отнякъде да дойдат. Иска време – то отнякъде също трябва да се намери, а как да го намериш след като същото време се употребява за бачкане?
Второ, нетърсенето на работа – очевидно хората не търсят легална работа, нито предпочитат да работят за минимална заплата при максимално удължен работен ден и обикновено отвратително отношение от работодателя. Обвинението, че неработещите се лакомят за „социални помощи“ е нелепо, дори да бе изцяло вярно. След като няма читави работни места, за това вината не е на „трудовия ресурс“, а на ползвателите на ресурса. В същото време, щом държавата прибира средства, за да ги преразпределя (задължително заделяйки нещо за себе си, като често това „нещо“ е значителен дял от отпуснатата сума) – кое е лошото да взема човек помощи? В крайна сметка с помощите държавата се опитва да подкупва гражданите да не се бунтуват. Щом не може да отстрани причините и поводите за бунт (сред които е и самата тя), да плаща! И без това връща трохите от иззетото.
Трето, поне част от „демотивираните“, съдейки по техни изказвания, включени в радиорепортажа, е редно да носят определението „здравомислещи“. Защото те отказват да учат неща, които нито са им интересни, нито впоследствие ще гарантират добра работа. Отказват да се подлагат на мозъчно промиване. Отказват да работят по 10-12 часа за половината от нужното за елементарно съществуване, отказват да се наемат при чорбаджии, които задължават работника да си носи инструменти, да поставя личната си кола в услуга на трудовите задължения. Вярно, не е същинска съпротива срещу произвола на работодателя, но поне е отказ да играе по правилата, според които не може да изкара дори реми.
Дано това е признак на зараждаща се „вътрешна емиграция“, натрупване на социален слой, който, при достатъчно запознаване с определени идеи за по-достойно бъдеще, ще започне да развива у себе си повече решителност и яснота какво иска в перспектива, вместо да оцелява ден за ден, вместо да се съгласява с несигурни, зависими от прищявката на началника и от капризите на пазарната обстановка, благини.
От друга страна, радиото премълча за наличието на неустановен брой бая мотивирани люде – мотивирани да удържат сегашното състояние на обществото. Радиото само се изпусна, неволно съобщи за тях. Преглед на печата, в който цитираха публикация в масов вестник – проучване за размера на невзетите до ноември данъци. Проучвателите, без да се усетят какво са издали, твърдят, че с невзетите данъци можело да се построят още еди-колко-си магистрали, или (внимание!) да се изплатят две годишни пенсии или едногодишни заплати на чиновниците. Излишно е да напомняме на редовните си читатели, че държавата – това са бюрократите, а не абстрактното „ние“, използвано от държавната пропаганда за баламосване.
И така, според вестникарското проучване, две години пенсии са равни на една година издръжка на бюрокрацията. Малко сметки: да речем, че пенсионерите наброяват 2 милиона (макар да са повече), а чиновниците – един милион (макар да са по-малко, но неизвестно колко точно, вероятно десетина пъти надолу). Излиза, че бюрокрацията е четири пъти по-лакома от пенсионерите, чието съществуване трябваше да е осигурено от вноските им в пенсионния фонд, от лихвите по тези вноски (напомняме, че банките у нас през тази година от лихви гушнаха сто милиона лева печалба), а не от оскубване на работещите в момента. Четири пъти – това е абсолютният минимум, реално съотношението е по-голямо – по-скоро четирийсет пъти.
Уместен момент пак да се запитаме: каква „производителност на труда“ демонстрира бюрокрацията, щом е толкова глезена от политическите лица, които в „качеството“ си на държавници определят кому колко голямо парче „пица“ се пада?
За довиждане – една подробност, която и сама няма да позволи да я забравим: начело на министерството на геноцида (за благоприличие наричано „министерство на здравеопазването“) застана един пословично стиснат финансист. Прилича, а и пролича от първите му стъпки като министър, че е бая мотивиран. Определено ще довърши онова, което начена по-предишният министър, меркантилният анестезиолог, невеж относно елементарни понятия от политологията. Сегашният тартор на министерството определено ще успее в онова, което не сполучи да стори неговият предшественик – „офицерът с чест“, обгрижвал зетя си с обществени поръчки. По неговия и един друг повод се пръкна прясната демагогема „морален акт“. Морален акт е когато, да си го кажем, се изсереш не където е прието, а после се изнижеш по терлици друг да чисти. Така че, преди и министърът счетоводител с желязна ръка да стигне до своя „морален акт“, ще спретне такова здравеопазване, че свят ще ни се завие. Защото такава му е задачата, защото е мотивиран, защото му е лесно – за него специално и за деятели като него хората са само цифри в табличката с харчове.
Също както в документацията на управлението на концлагерите в Третия райх – бюрокрацията и финансовите „експерти“ не си цапат ръцете.
Затова от век и половина ние, анархистите, повтаряме до втръсване: бюрокрацията е враг и унищожител на народа, тя е държавата, не може се поправи, както не ще крокодил зарупа ряпа, нему трябва месце, желателно живо, пък докато го дъвче, ще пусне по някоя сълза… Избирай, народе – живот или държава? За кое си мотивиран? За кое – демотивиран?

Христо Николов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *