ДРАМАТА ЧИКАГО: 131 години от Хаймаркет

печат
Умряха нашите братя, убити от буржоазията сред бял ден, на едно публично място, на 11 ноември. Те отидоха на смърт, пеейки Марсилезата и умряха с вика: „Да живее анархията!“
В навечерието на тяхната смърт милиони работници молиха буржоата: „Не ги убивайте!“ Под натиска на своите сърца, те стигнаха до молби. Гласът им бе задушен от рева на ситите зверове: „Смърт!“
Престъплението се извърши. Нищо, никога не ще го изглади. И из гърдите на тия същите милиони работници, които до вчера бяха готови да протегнат ръка на буржоазията и да й простят за много нейни престъпления, днес се чува само този вик:
– Смърт ли? Добре, нека тъй да бъде! Свобода, братство, равенство или смърт, казваха нашите деди. Вие казвате, че не е нужно братството? Тогава, да живее смъртта, която води към свобода и равенство!
– Стига вече разсъждения! Въжето! — викаха буржоата в своите вестници.
Добре. Нека тъй да бъде!
– Не може да има никакво съглашение между нас и тези, които искат да ни лишат от собствеността ни! Смърт! — казаха те в своите комисии.
Нека бъде тъй!
– Нека куршума и взрива, секирата и въжето – нека те да решат спора. И ние ще видим, – казваха те, на чия страна взрива и куршума, въжето и секирата ще наклонят везните!
Ще видим!
– Нека смъртта бъде висшия аргумент!
Нека!
Последните думи на Парсонс, казани публично, бяха думи за мир. При повика на един от участниците на 4 май: „На въжето милионера Джей Гулд!“ Той отговорил:
– „Война с учрежденията, а с хората мир“.
„Не, не! Свирепстваха буржоата. Война с хората, особено с тези, които се съпротивляват на силата на учрежденията! И нека тази война бъде безпощадна. Нека тя всее ужас и смрази въображението!“
Нека е тъй!
– Но хората имат жени и деца! Защо да се нанасят удари на невинните младенци! Защо да се измъчва жената, тази мъченица на човечеството, която ще страда там целия си живот, без да може да намери поне гроба, върху който да изплаче своята горест?
– По дяволите техните жени! По дяволите потомството им! Отговарят ситите.
Добре. Нека тъй да бъде! Ние запомняме и приемаме това буквално. Когато милионите работници от Америка, Европа и Австралия им викаха: „Не убивайте нашите братя! Те са посветили целия си живот на нашето дело; не увеличавайте пропастта, която ни дели от вас, защото колкото по-дълбока бъде тя, толкова повече трупове ще трябват, за да се запълни. Стига вече убийства! Ако самия капитал е бездушен, то ние трябва да имаме душа, вашите жени също трябва да имат!“
Но тогава им отговориха:
– „Идете по дяволите с вашия сантиментализъм! Бомби за черноработниците и въже за водачите им“
Добре, нека е тъй! Нека във всички точки се изпълни вашата воля. Нека всяка ваша дума от урока що давате се вреже с огнени букви в сърцата на работниците! И когато смъртта в качеството си на „висш аргумент“, започне да коси на ляво и надясно; когато се повърнат септемврийските дни — а те ще се повърнат, защото вие го искате това и – когато секирата и въжето минат в ръцете на тези, които са си подлагали главите, ако тогава, при вида на бойните приготовления, някому се облее сърцето с кръв, и каже: „Пожалете тези хора, тези жени и деца! Бъдете състрадателни към човечеството!“ – Тогава ще му отговорят: „Нима ти си забравил 11 ноември 1887 година? Нима ти си забравил дивашкия танц на буржоазията, която тъпчеше труповете на нашите братя и ревеше: „Бомби за вас, каналии, ако вие посмеете да стачкувате, а за вашите водачи — въже!“
Има престъпления, възпоменанията, за които се изглаждат, но има и такива, паметта за които и вековете не могат да изгладят. Това престъпление в Чикаго също не ще се забрави.
Вее се черното знаме! С кръвта на нашите братя, буржоазията написа на него: „Робство или смърт“.
Не, казваме ние, свобода, равенство или смърт!

* * *

Дълъг е списъка на работниците, загинали от 1878 година насам.
Ние сме видели арагонския бъчвар Монкези задушен с испански гердан.
Видели сме Хедел обезглавен от палачи, облечени в рединготи.
Видели сме Нобелинг, който на два пъти си е рязал вените, с надежда да лиши по такъв начин буржоазията от удоволствието да го види заклан, и въпреки това пак отнесен на ешафода. Треперили сме от негодувание при разказите за смъртта на Перовска и на нейните четирима другари, когато пияните палачи на три пъти са бесили Михайлов, докато го умъртвят.
Кръвта ни се е смразявала в жилите, когато от месата на удушената Олива буржоата сечаха монети с изображения, а други буржоа, дами и кавалери, любители на силните усещания, разкъсваха тялото й на хиляди части. Виждали сме и шествието на Рейнфорд към ешафода, което потресе даже и кореспондентите на самите буржоазни вестници.
Целият дълъг ред от убийства и всевъзможни жестокости е минал пред очите на нашето поколение в продължение само на 9 години. С това като че ли сме свикнали: „Няколко минути страдания – туй-то“ — и сме се старали да се успокоим, старали сме се да не мислим за майките, за жените и децата на умъртвените.
Но веднага настъпи общо пробуждане, когато стана известно, че в Чикаго са осъдили пет човека. Пет бесилки за нищо – това бе прекалено даже за нашето поколение, чувствително към най-малките си собствени болки, но напълно спокойно към чуждите страдания.
Смътно почувстваха работниците, че с тези бесилки буржоазията предизвиква народа; те смътно разбраха, че умъртвяването на Чикагските анархисти, трябва да добие историческо значение. Те също тъй смътно разбраха, че ако това умъртвяване стане, буржоазията от всички страни ще добие пълна свобода и от нищо не ще се стеснява да убива работниците.

Това, което прави Чикагското умъртвяване три пъти по-гнусно, то е буржоазната вакханалия, която се разигра около бесилките. Убийството се извърши при такъв отвратителен, грозен, безсрамен рев на буржоата, че даже отслабналото му от разстоянието ехо, стигна до Европа, като предизвика и там негодуванието, даже на английските консерватори офицери, които публично изказаха своя протест.

Всички обесени бяха бедни; всички са се трудили през целия си живот; всички бяха развити, образовани; всички през целия си живот останаха безгранично, безкористно предани на делото, с което се бяха нагърбили; всички умряха братски обичани от работниците: мнозина се бяха отказали от изгодите на живота, за да останат обикновени, неизвестни работници, за да живеят и умрат, като хора, отдадени от душа и тяло на анархията.

Петнадесет месеца агония!
Осъдени бяха на смърт през август 1886 год. Денят за изпълнение на присъдата бе определен. Но американските работници, със своето излишно доверие в законите употребиха нечути усилия, за да предадат делото в по-висша инстанция. И с надеждата, че времето ще уталожи възбудилите се страсти, те го пренесоха в върховния Илинойски съд.
Върховната продажна клика употреби цели месеци, за да се събере, да проучи делото и да постанови присъдата. Делото бе изучено през май, а присъдата се произнесе през септември. Съдът потвърди първата присъда и с една изтънчена жестокост която характеризира цялото това дело, назначи изпълнението на присъдата на 11 ноември!
Прибавиха се още два месеца агония към изминалата вече година. Два дълги месеца на мъка, на борба между надеждата и отчаянието за техните жени. Два страшни, мъчителни месеца на приготовление за смърт!
Това бе вече прекалено! Даже из средата на буржоата някои се възмутиха от излишната жестокост и почнаха да викат: „Стига вече! Сложете край на тази комедия на смъртта!“
Но подобни дреболии не можаха да трогнат американските буржоа и в продължение на два месеца те употребиха всичко за моралното измъчване на жените на осъдените.
Те описваха най-сладострастно всяка подробност при бъдещото изпълнение на смъртната присъда, и не изпускаха случай да тълкуват и разправят постоянно за тази смърт, като по този начин желаеха да измъчват своите жертви.

– „Жените на осъдените анархисти шият смъртните одежди, в които ще бъдат обесени мъжете им“, пишеха продажните драскачи. – „Поръчано е въжето, с което ще обесят анархистите“ – „То е готово вече“. – „Палачът се намира в затруднение: той мисли, че се иска голям труд, за да се обесят и петимата наведнъж“. – „Правят се опити с въжето, на което ще обесят анархистите. То издържа такава и такава тежест. Доста здраво е: до тогава свинете ще поотслабнат“. – „Всичко това е излишен разкош: тях би трябвало да ги обесят на проста връв, която да се скъса няколко пъти преди да умрат“, прибавяха драскачите, които искаха да минат за остроумни. – „Ще ги обесят на два пъти“. – „Кои ли първи да обесят? Парсонс и Шпис ли? – Не, Енгел и Линг. Шпис е нервен, нека той се полюбува, как другарите му ще се люлеят във въздуха“. И все тъй, в продължение на месеци. И всичко това – описване на въжето, плана за ешафода, разправяне за трапа, в който ще ги зарият, подигравките на всички буржоазни сводници – всичко това, всеки ден се поднасяше на осъдените и на техните жени.
Не, ние никога не ще съумеем да предадем целия ужас, отвращението, ненавистта и погнусата, която изпитахме при четенето на тогавашните американски вестници! А при това, всичко четяха те – осъдените и героините – жените на Парсонс, Шпис, Шваб и Фишер.
Работнически жени, вие ще почувствувате всичкия ужас от тия изтънчени жестокости и ако у вас има сърце способно да люби, вие ще се научите да ненавиждате. Вие смъртно ще ненавидите тези господа със златни часовници и тези убийци в скъпи дрехи, които измъчваха вашите сестри с такава нечута гнусна жестокост!
Закълнете се в смъртна ненавист към тях! Възпитайте децата си в същата ненавист!

* * *

Братята ни ги избесиха в петък, 11 ноември, по пладне.
В навечерието пратиха Шваб и Филден (англичанин) в безсрочна каторга: Линг не бе вече между живите и буржоата скърцаха със зъби при мисълта, че ще видят само четири бесилки.
Четирите бесилки бяха издигнати във вътрешния двор на чикагския затвор, чиито стени бяха пазени с повече от три хиляди човека. По-далеч, на 500 крачки от стената, затворът бе ограден с друг кордон от войска и полиция. В останалото свободно пространство между двата кордона не пускаха никого без писмено разрешение от властта.
Още по-далеч, зад двата кордона, бе събрана немногочислена тълпа, двете трети от която се състоеше от преоблечени полицаи, едни от тях постоянни, а други наети специално за случая.
Жените на осъдените минали първия кордон, и поискали разрешение да влязат в затвора, да прегърнат за последен път скъпите си другари. Отказали им грубо и ги изгонили. Жената на Парсонс, дошла с децата си, не искала да си отиде и отчаяно се съпротивлявала, но нея я изтласкали, арестували я и заедно с децата й, я отвели в затвора.
Окончателната присъда била съобщена на осъдените едва към пладне. Когато Шваб и Филден узнали, че смъртното им наказание се заменя с каторжна работа, по лицата им — говори телеграфното съобщение, – се забеляза дълбока тъга. И двамата заявили, че предпочитат моменталната смърт пред бавната. „По лицата на Фишер и Енгел, не трепна нито един мускул“, продължава телеграмата, „Парсонс невъзмутимо се усмихваше, а Шпис страстно говореше против убийците“.
Енгел до последната минута бил весел. През цялата нощ той разговарял със стража, който го пазил, като му разказвал разни анекдоти във връзка с анархистичната пропаганда. „Значи, вие не се боите от смъртта?“ – попитал стражът. — „Вие ще ме видите“, отговорил Енгел. Той и Фишер са изказали съжаление, че не могат да последват примера на Линг** (**самоубил се в затвора за да не достави удоволствие на буржоазията да го обеси), та да лишат буржоата от удоволствието да ги видят обесени.
Парсонс също говорил през цялата нощ, а когато се изморявал да говори, той пеел или ходил. Шпис изгонил свещеника, който дошъл да отрови последните минути от живота му. „Аз ще се помоля за вас“ — казал свещеникът, като излизал. — „Молете се за себе си — вие имате по-голяма нужда от това, отколкото аз!“ — отговорил Шпис и наново седнал да пише писма. През цялата нощ той беседвал с оставените при него двама стражи, върху анархията, обществената борба и съдебното комедиантството.
През всичкото това време, ударите на чука, им напомняли, че в двора, под техните прозорци, дърводелците издигат бесилките. „Всички осъдени, предава телеграфа, много добре чуваха ударите на чука, но нито един от тях не се развълнува“.
На разсъмване всички заспали в съня на праведните.
Сутринта наново се заловили за работа: писали писма и отговаряли на получените от всички краища безбройни телеграми. Енгел завързал теологичен спор с дошлия при него свещеник, като доказвал на последния лицемерието в ролята, която играе. Свещеникът наново отишъл при Шпис, но той си пушил цигарата и писал през всичкото време, докато попа чел своите молитви.
Фишер разказвал на стражата, че в съня си видял себе си дете, у дома си в Германия и непосредствено преживял всички впечатления, останали в паметта му от юношеските години.
В това време, под техните прозорци, палачите опитвали новия механически трап.
Фишер запял Марсилезата; веднага из съседните стаи братята му подели същата песен и с могъщите звуци на революционния химн, те приветствували очакващата ги мъченическа смърт.
Едва в единадесет часа и петнадесет минути дошли да ги отведат. Всичко било нагласено, за да продължат мъките им. Ах, ако някой от тях се бе развълнувал и разплакал, какво тържество щеше да бъде това за буржоата! Когато Шпис, при прочитането на едно току-що получено писмо, се бе замислил за минутка, загрижеността му бе отбелязана от пресата.
Но нашите братя не дадоха на враговете желаното от тях зрелище. До край те останаха спокойни и спокойно отидоха на ешафода. Когато ги наредили под четирите бесилки, Парсонс започнал реч.
– „Мъже и жени на Америка. . .“ Плащеницата и връвта прекъснали думите.
– „Нашето мълчание, извикал Шпис, ще извърши повече отколкото нашия глас, който вие сега душите!“
– „Да живее анархията!“ — силно извикал Енгел.
– „Тази е най-щастливата минута от моя живот! Да живее анархията!“ — тържествено казал Фишер в минутата, когато плащеницата и възелът паднали върху вдъхновеното му лице и закрили кротките му очи.
След една секунда трапа бил открит и четворицата едновременно увиснали във въздуха.
На Парсонс се счупил гръбначния стълб. Енгел, Фишер и Шпис са се превивали в страшни конвулсии.
В дванадесет часа и двадесет минути били обесени, а след четиринадесет минути у тях изчезнал всякакъв признак на живот.
Телата им били предадени на роднините и другарите им и погребани в същия ден.

АРС


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *