Държавната власт и националният въпрос

печат
За разлика от кирпича, който не може да се направи от всяко лайно, това се оказва възможно при „националното строителство“. Пример са не само американците. Населението на днешна България е амалгама от десетки племена и „етноси“. Върху туземните траки се наслояват многобройни славянски племена. През седми век в тази етническа каша се влива и оногундурската орда, която дава „началния тласък“ на държавното и национално строителство. По повод последното си струва да отбележа идеята на един мой познат за създаване на етническа карта на България. Той установява, че народът български, както всеки друг, представлява една мозайка от „етноси“ и успява да наброи над тридесет! Към гореспоменатите той добавя: илири, авари, кумани, печенеги, даки, готи, франки и др. Върволицата може да бъде удължена с тридесетте хиляди перси от Пресияново време, с арменци, цигани, турци, евреи, власи, гърци, без да говорим за хайвера, посян пътьом от германци, руснаци и др. освободители през вековете до днес…
След като Аспаруховата орда завоюва територията до и отвъд Стара планина, тя поставя началото на „асимилацията“ и нивелацията на разнородния етнически материал, който се заселва в тези теми. От тази каша Аспарух, Тервел и последвалите ги оногундурски ханове построяват онова мистично и митологично единство между завоеватели и завладени, господари и роби, известно под името български народ. В следващите векове огънят и мечът прикачват останалите атрибути, които срещаме в енциклопедичните речници, като общност на историята, на традициите, на езика, психологията, културата, икономиката, митническите граници, които следват политическите и т. н., и т. н.
„Династията“ на Крум, която завзема властта след един век „междуособици“, се устремява към Цариград и Солун. С това са създадени „националните идеали“ и военните оси на националната политика, които до днес разпалват крастите и страстите на всеки честен патриот.
Повече територии, с повече поданици! – е девизът на всяка „патриотична политика“. Нейно следствие са десетките, ако не и стотици войни, в резултат на които през вековете, прекарани под свое и чуждо робство, се обогатява етническата карта на българската държава, чрез включването и изключването на всевъзможни миллети, много от които и днес създават тревоги у властници и родолюбци.
Такава е реалната история на стапянето и спояването на разнородните елементи в една „историческа общност“. В нея етническият фактор с неговата расова или племенна хомогенност, както виждаме, не играе никаква роля!
В противовес на действителния процес на раждането на „народа“ от победите на оногундурското оръжие, нашите теоретици и историци държат много на доброволния съюз и почти анархистическото „федериране“ на прабългари и славяни.
Българите, чието истинско име си остава неизвестно, многократно третират славяните като врагове – на живот и смърт (според Чаталарския надпис славяни и ромеи са поставени на една дъска).
Подобна обединителна политика спрямо славяните провеждат и константинополските императори. Чрез нея те успяват да погърчат славянските племена в Пелопонес, Лакедемон (езерци и милинги), стара Елада и Тесалия, след като това отчасти е вече сторено със славянските племена от тракийската и македонската земи, откъдето се набират „най-добрите“ войници на византийските императори. Разбира се, такова асимилиране, с помощта на меча, огъня и кръста се извършва навсякъде и спрямо най-различни племена и орди в границите на християнската цивилизация, вследствие на което изчезват и възникват народи и нации.
Към средата на девети век, в резултат на 33 (словом тридесет и три) освободителни, обединителни и – от само себе си се разбира – прогресивни войни, ханството се простира от Карпатите до Сакар планина и от Черно море до Албания. Под властта на българските ханове са обединени политически повечето славянски племена от богатата като мина славяно-антска група: дакийски, поморавски, мизийски, тракийски и македонски.
Въпреки политическото обединение на племената в оногундурското ханство, проф. Златарски казва, че е създадена само българска държава, но все още го няма българският народ. На новото държавно обединение липсва и онази вътрешна спойка и цимент, която наричат култура, няма го и „морално-политическото единство“.
Циментирането е подпомогнато от християнската религия. Тя ускорява процеса на претопяване на етносите. От 864 г. започнало съществованието на българската народност, която станала основа за формирането на българската нация по-късно – пише на стр. 50 от учебника за 11 клас от далечната 1956 г. марксическият проф. Ал. Бурмов.
Главната заслуга за създаването на тази основа принадлежи на нашия кръстник – византийския император и виден педераст – Михаил III Пияницата, който чрез договора след една победоносна война ни налага християнството и с него – славянизирането на българската държава. От покръстването византийската анаконда очаква мирното храносмилане и абсорбиране на варварското ханство, каквато участ сполетява десетки иноземни племена. Тази политика съвпада и с интересите на царстващата династия в Плиска, защото я отървава от боилските котерии – много по-страшен враг за царската власт (и династия), отколкото „царя на царете“ в Цариград.
В създаването на българската писменост, език и култура главна роля изиграват Кирил, Методий и др. мисионери на византийския империализъм. С подобни приобщителни мисии те са пращани от императора и патриарха Фотий при хазарите, във Великоморавия и Рим. Ако може да се вярва на академиците, „светите братя“ приемат дългосрочните командировки в чужбина… от любов към славянския си произход.
Така завоюваните с меча хетерогенни племенни и етнически съставки са подложени на галванизиращия огън на господарската религия и култура. Към материалните са добавени и духовни вериги, без които всяка „народностна общност“ е немислима!
„Народът“, след като изтече инкубационният период на вмъкналия се в тялото му бацил на властта, обикновено придобива физиономията на своите водачи. Завчера на Гешовци и Буровци, вчера на Червенковци и Живковци, а днес на Иван Костовци, Кобургготови, Станишевци, Бойкоборисовци и др. видни държавни мъже с извинение. В онази далечна епоха неговата физиономия приема чертите на боляри и църквари. Това първо превъплъщение на „народностния дух“ лъха на силна византийска воня. Обстоятелство, което стотина години след покръстването, въпреки всички перипетии, вкарва новото историческо образувание в имперския търбух за цели два века, известни ни от отечествената история като византийско присъствие.
Всред „сложните и преплетени“ исторически процеси възникват македонският и тракийският „въпроси“, от които столетия наред се препитават балканските властници и старши научни лакеи. Най-незавидна е съдбата на „нашите братя“ от Македония и Тракия. През вековете те минават десетки пъти от ръцете на едни благодетели в тези на други освободители. За последен път те са присъединени към една от многобройните си майки – Царство България – по времето на Хитлеровия „блицкриг“. Героизмът на българските окупационни власти достига своя връх по време на т. н. драмски „събития“, когато ежедневно ограбваното и изгладнявано гръцко население на Беломорска Тракия, доведено до просия и проституция, се вдига срещу неканените обединители.
След развихрената националноосвободителна дейност (включително от шарените им черги), обремененото от свободата македонско население стреля по отстъпващите към България „братски“ войскови части. (Фактите са засвидетелствани от покойния командир на Втора българска армия – в първата фаза на последната „отечествена“ война – ген. Кирил Станчев. Между другото, тези му свидетелства са една от причините, поради които Архивът при БАН отказа да откупи мемоарите му.)
Нова буря разрежда етнически двете теми през 1948/1949 г., когато спасяващият се от британския напалм „генерал“ Маркос подкарва на север десетки хиляди мъже, жени и деца, за да ги разпилее из необятната съветска империя, където едни се нареждат сред раждащата се нова класа от партийни патриции, а други оставят костите си в концентрационните лагери на необхватния социалистически ГУЛАГ, в който достойно място заема островът на четирилистните детелини – Белене, където може би в 681 г. се е родила българската държавност.
Днес под скиптъра на републиканските наследници на трите български царства са останали само поданиците от Пиринска Македония – т. е. онзи къс земя, който е служил през вековете като отправна точка на нескончаемите освободителни войни срещу Византия, Сърбия и Гърция, вследствие на които „падналите със смъртта на храбрите“ многократно надхвърлят по брой населението, което всички искат да обединяват.
Така няколкото века войни, плен и грабежи, императорски контранабези и репарации, заплатени със стотици хиляди, дори милиони трупове, ако ги разстелим в столетията, редуващи се с изваждане на очи, удушвания, рязане на глави и проповеди на поповете на победилото християнство за всеопрощение на греховете, спояват с кръв и духовна смрад морално-политическото и културно-религиозно единство между хан, боляри и славяно-български народ.
Да се твърди, че образуването на българската държава и нация е станало по силата на някаква предопределеност, както ни уверяват патриотите, означава да се следва в историята марксическият кретенизъм, който е един вариант на философския детерминизъм или библейския божи пръст. С фатализма си последните са съвършено чужди на съвременното състояние на науката, с нейните вероятностни закономерности.
Множеството загинали държави и народи, чийто брой далеч надхвърля днес съществуващите, не говори в полза на „историческата необходимост“, която съхранява до наше време изтърсаците на оногундурите. В съседство с ханството през втората половина на девети век възниква по средния Дунав Великоморавската държава. Тя води отчаяна борба с „Римската империя на Германската нация“ за място под слънцето, подобна на тази, която води Керамисийска България на Кубер или, 7–8 века по-късно, Бургундското херцогство, притиснато между Франция и Германия.
Днес няма и помен от нито една от тези държави, ни от моравска, ни от бургундска нация. Няма и две български, но затова пък има две китайски, две корейски и т. н., и пред очите ни продължават да се раждат нации, бъдещи членки на Европейския съюз и ООН. Тази нетрайност в божиите и земните дела, това възникване и изчезване на народи и „нации“ привлича отдавна вниманието на философи и историци. През 1332 година, в залеза на втория Рим, гъркът Теодор Метохитос, предчувствайки онзи „злощастен удар на съдбата“, който рано или късно помита всяка държава, пише:
Нациите, които управляват другите, на свой ред биват покорявани. Така асировавилонците станаха поданици на персите, както персите станаха поданици на македонците, а те – на римляните.
Такива неща стават от време на време по волята на случайността и съдбата. Нищо в човешките дела не е ни постоянно, ни вечно. Всеки човек и животно се раждат, развиват, остаряват и загиват. Така и с човешките дела – властите и династиите са в една постоянна промяна и никога не са стабилни. Те се появяват, развиват, след това търпят обрат, агонизират и умират.

Феранте Пала
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *