Дъщерята на Щако

печат
Убили са баща ми през 1954 г. и са го изгорили в пещите на Пожарната в град Казанлък, за да не остане ни вест, ни кост от него.
И се започна, обиск след обиск. Покъщнина и дрехи изхвърляха на двора. Майка ми свита на кълбо, плачеше. Не смеех да я попитам нищо, беше ми много мъчно за нея.
Един ден изгориха библиотеката на дядо. Милиционерите хвърляха книга след книга, после запалиха купчината от книги. Очилата на дядо се замъглиха от сълзите му. Бях в IV клас, нямах 10 години. След училище играехме в двора му. Но един ден Румяна ми каза:
– Баща ти е предател, убиец, престъпник и ти няма да играеш с нас!
Бях като гръмната. Прибрах се в къщи и чак тогава се разплаках, питайки дядо:
– Вярно ли е, че баща ми е…
Дядо ме прегърна и каза:
– Баща ти е най-смелият и добър човек, когото познавам. Спомняй си думите ми, когато говорят лошо за него.

Приеха ме в Строителен техникум Стара Загора. Вървяха ми и български, и математика, рисувах добре, направих танцов състав и когато съучениците ми ме предложиха за комсомолски секретар, партийният секретар стана и каза:
– Горяна има лош произход и няма право да заема тази длъжност.
Трети курс в Строителния техникум, час по мостово строителство. Влиза директорката и казва:
– Горяна Несторова.
Аз ставам. Влизат двама милиционери:
– Елате с нас!
Тръгвам и си мисля: „Ако ревна, ще се намразя, няма да плача…“ Заведоха ме до милиционерската кола, спряна пред входа на техникума така, че добре да се вижда. Държавна сигурност, поеха ме двама, единият костюмиран каза да го последвам, другият с брич, ботуши и в ръката му бич тръгна след мен. Слизахме по стълби надолу, видяха ми се безкрайни. Влязохме в стая като килия, само че с бюро. Костюмираният седна зад бюрото, каза да седна. Биячът седна зад гърба ми. Костюмарят започна да плюе баща ми, трябвало да се откажа от него. Мълчах. Буташе ми документ, на който трябвало само да се подпиша. Чух зад гърба си:
– Ако беше момче, досега да са те изяли червеите.
Тези думи сякаш ме събудиха от стреса. Попитах костюмаря:
– Вие имате ли деца?
– Да, две.
– Представете си, че децата ви са на моето място и се откажат от вас. Как ще се почувствате? Хубав, лош, това е моят баща и аз никога няма да се откажа от него.
Костюмираният стана и вдигна ръка, помислих, че ще ме удари, всъщност правеше жест на бияча да спре. Подаде ми някаква бележка и каза:
– Тръгвай! Знаеш изхода. Ако те спрат, покажи бележката.
Не вярвах, че ще изляза. Мислех, че ще ме убият, бях се подготвила вътрешно. Върнах се в техникума. ДС не беше далеч. Когато влязох в стаята, гръмнаха виковете им. Горяна. . . повтаряха името ми, крещейки. Тогава разбрах колко много ме обичат съучениците ми. Хубаво е да си обичан. Моята приятелка Неча ми заразказва трескаво:
„Когато влязоха милиционерите, едва не се напиках от страх, пък Гаша се захлупи на масата и ревна. Мустака (К. Енчев), така казвахме на учителя по мостово, каза: „Ученици, този час ще мълчим, за да помогнем на Горяна“. Не съм очаквала, че и учителите ми държат на мен. Завърших техникума с отличие. Върнах се в Казанлък, но никъде не ми даваха работа. Нямаше да позволя майка ми да ме издържа. Исках и тя да поживее като човек, а не все да пести и гладува. Но не ми даваха работа никъде. Чудех се какво да направя, какво да измисля. И ми просветна, Градски Комитет на Партията, ще вляза да видим как ще ми отговорят. Портиера на ГКП:
– Не може да влизате без уговорен час!
– Предайте, че искам да говоря с шефа ви, ако не, ще вляза с взлом. Ясна ли съм?
Човекът ме погледна учуден, не му се вярваше. Телефонира и влязох. Не можех да повярвам – Копчев, нашият съсед, шеф на Партията. Въпросът бе уреден с едно обаждане по телефона. Така започнах работа в Стройрайона. Шефа ми даваше най-лошите обекти извън Казанлък, просто искаше да се проваля. Аз обаче си купих мотор, за да не се съобразявам с транспорта до обектите ми, а за един ден можех да ги обиколя всичките. Тогава за първи път разбрах какво е да дишаш свободата и то благодарение на моя мотор.

Един ден се прибирам от работа и пак обиск. Беднотията ни изхвърляна на двора, а майка ми свита на кълбо, плаче. Запалих мотора и в Стара Загора при Чочойлу, „партизанин“ познавал баща ми. Влязох в двора му с мотора. Излезе жена му, а той надничаше зад пердето на прозореца. Извиках силно:
– Аз съм дъщерята на Щако, ако още веднъж направят обиск в къщи, ще стрелям на месо и първият ще си ти. Точна съм като баща си. Разбра ли ме, конекрадецо?
Повече обиски нямаше.

Появи се на бял свят дъщеричката ми. Най-хубавото и умно момиченце, което сте виждали. Но още докато бях бременна, разбрах, че баща ѝ е празен, суетен, егоист, който освен за себе си, за нищо друго не мислеше.
Хубаво е да имаш рамо, но мисля, че съм достатъчно силна за да отгледам дъщеричката си сама. Бдях над нея, пазех я, не разреших да има моите проблеми. Исках да бъде Свободна личност. Приеха я в Балетното училище в София. Мислех си, че там ще се докосне до красотата. Нямах правото да оставам в София повече от 2 дни, а се налагаше да живея там. Трябваше да осигуря спокоен живот на Ицето, а как? Нямах никого, братовчедите ми бягаха от мен като от прокажена. Справих се, много трудно, но се справих. Смених 11 квартири, бягайки от едно Районно МВР в друго. Най-гадната ДС бе в Студентски град. По-неприятен човек не бях срещала, мазен, подпухнал от пиене, арогантен. Ако им стана доносник, всичко ще е наред… Е, на 29. XII ме изхвърлиха на улицата. И така, трудно не трудно, изучих детето си. Беше станала една красива, елегантна, образована госпожица, с която се гордеех.
Завърнах се в Казанлък с мисълта да си почина, но не би. Дойде някаква комисия и установи: къщичката ни била „пустеещо място, грозяла града“ и я конфискуват. Реших, ще строя нова къща. Майка ми бе в ужас:
– Ще строиш?! Нямаш една стотинка.
– Да, ще строя, няма да позволя да ни отнемат къщичката.
Майка ми бе наплашена, но силен човек. Така се захванахме да строим, две сами жени без ничия подкрепа. Комисията пак дойде:
– Имате ли право да строите?
– Колега, защо не идеш да видиш какво става в родната ти къща, а се навираш в чуждите? Събирай си парапатките и да те няма! Знам законите.
Така бях ядосана, че едва се сдържах да не го ударя. Построих къщичката, аз си знам с колко мъка и гладуване. Човешката воля постига и невъзможното.

По медиите се гърмеше, че „демокрацията“ разсекретила досиетата. Реших да потърся досието на баща си. От Казанлък ме изпратиха в Стара Загора, от там – в София. Дадоха ми една камара папки. Показания на ятаците на баща ми, псевдоними на хората, които са ни следили и… всичко друго, но не и досието на баща ми. При моето възражение, момичето от гишето ми каза, че само това имат. Поисках да се срещна с началника, бил в отпуск. Ясно, баща ми „няма досие“.
През 1996 г. си загубих зрението, атрофия на очния нерв. Да не мога да чета беше голям удар за мен, книгите бяха най-добрите ми приятели. След година, две, не помня, ми се обади непознат човек, каза:
– Опитаха се да те отровят, но ти излезе жилава като баща си, само си загуби зрението. Казвам ти го, за да знаеш и да се пазиш.
Сега стоя и си мисля: животът ми премина в борба с човешката простотия, а природата ме бе дарила с толкова дарби.

Горяна Несторова


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *