ЕДНА ИЗПОВЕД

печат
– Те изхабиха българския народ! – така рече Лиляна Пиринчиева на осемдесет и две години, която все още вярва в човещината и се мъчи да се пребори със забравата.
Благородни и обречени усилия! Защото забравата не е само облекчение за претоварения от информация мозък. Просто животът се самоподдържа, като потулва миналите страдания и скърби. Рано или късно тя надделява и над народната памет.
Клетвата към жертвите от миналото „Никой не е забравен и нищо не е забравено“ е гузна!
На раздяла Лиляна Пиринчиева ми даде да прочета едно обръщение, написано от Димитър Мих. Гачев, секретар на секцията на Четвъртия Интернационал – троцкисткият.
То носеше дата 16 април 1990 г. Прочетох го и не мога да се въздържа да не приведа няколко реда от него:
„С решение на Народното събрание от 30.III.1990 година е обявена политическата и гражданската ми реабилитация. Сега съм на 91 години, болен, самотен, остават ми броени дни…
Роден съм в Брацигово. Ентусиазмът от Октомврийската революция ме въвлече в революционните борби. До 1920 година бях в групата на Харлаков, след това до 1923 година бях член на германската комунистическа партия във Франкфурт на Майн, където следвах инженерство. След завръщането ми бях на разположение на военната организация на Българската комунистическа партия… Пътувах нелегално до Одеса за връзка с Интернационала, за тази ми дейност бях осъден на смърт чрез обесване по Наказателно Общ Характер Дело № 622 от 1925 година на Софийския военно-полеви съд. В последствие присъдата ми бе заменена със строг тъмничен затвор, където лежах 7 години и 4 месеца.
Политическите борби в Болшевишката партия разделиха още в затвора българските комунисти. Аз застанах на страната на Лев Давидович Бронщайн – Троцки и против Сталин, за което след 9 септември 1944 година прекарах в лагери и затвори без прекъсване 15 години 2 месеца и 18 дни.“
За Димитър Гачев е отредена жестока участ, години той живее изолиран, в продънена колиба, разбира се в пределите на лагера.
„Свалиха керемидите и ме оставиха есента и зимата без покрив. През нощта виждах звездите. Местех нара, където валеше по-малко.
По-късно покриха колибата със слама, извадена от постелята на кравите и стана още по-лошо: при дъжд в помещението валеше пикоч и крави изпражнения… След като дъждът престанеше, вътре продължаваше да вали. Направиха печка, но не ми дадоха дърва и кюнци. И така, през страшните добруджански студове и североизточни ветрове със стени от леси, измазани с кал, през които в далечината се виждаха останалите светлини на лагера, трябваше да живея през зимата без печка, без огън, без дърва, без светлина, без достатъчно завивки и топли дрехи, с двеста и седемдесет грама хляб и попарен зеленчук, без никаква връзка с когото и било, освен с мъчителите ми. През късната пролет понякога ме пускаха навън, можех да се движа само с тояга, берях лапад около „къщичката“ и листа от рапица и ги ядях. Просто пасях.
Когато ми съобщиха, че и жена ми, и другите ми другари са откарани във затвора, прерязах вените си. Кръвта ми изтичаше и повикаха медицинско лице, което беше чужд човек за лагера. Но понеже брадата ми покриваше целите гърди – шест години не бях бръснат – и тъй като външното лице не трябваше да ме види в такъв вид, обръснаха ме…“
През 1954 година Димитър Гачев получава присъда от 20 години лишаване на свобода заради троцкистка дейност – наказателно, общ характер, дело № 49/54 година от Софийския Градски съд. На 31 август 1961 година го освобождават.
„Заварих съпругата си болна от рак, настанена в една полусрутена таванска стая. Тя също беше лежала в затвора – само защото бях неин мъж.“
Преследвани и изпратени в затвора са и дъщерите на загиналия през войната брат на Димитър Гачев, без да имат каквато и да е политическа връзка с чичо си. По-голямата братова дъщеря умира от туберкулоза, а по-малката прекарва 4 години в лагерите в Добруджа и Белене.
„Аз, който прекарах 7 години и 4 месеца във фашистките затвори и опознах сталинските на Димитров, Червенков и Живков заявявам: сравнение и равенство между тях няма!!! При най-тежкия затворнически режим на фашистките тюрми, все пак достойнството на човека затворник бе запазено…
БКП носи отговорност за всички, които заедно с мене бяха измъчвани – хиляди и хиляди жертви. Смяната на името не може да измие позора.
Реабилитацията не ме радва. Тя е само формално признание за извършените беззакония, насилия и оклеветявания. Скърбя, че целият ми живот премина под знака на вярата в социализма, а той се оказа компрометиран и зловещ. Вярвам в демокрацията, социалната справедливост и хуманизма!“

Няколко месеца по-късно Димитър Гачев умира. •

Георги Данаилов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *