Една провокация в провокацията

печат
За атентата на 16 април 1925 г. в катедралата „Свети Крал“ има различни свидетелства и следи, но те са недостатъчни за достоверното изложение на неговата история. Причината е в това, че документите от руските архиви на политбюро на ВКП (б), на тайните ѝ служби и на Изпълнителния комитет на Коминтерна са недостъпни за изследователите, а архивът на БКП за годините 1923–1925 е унищожен. Този на българските спецслужби е откъслечен и манипулиран.
Затова в статия с настоящите размери е невъзможно да се анализират решенията, привеждането им в изпълнение и отговорностите за този акт. И това не е нейна цел. Само ще посочим неоспоримия йерархически ред и зависимости на различните звена и нива в чужбина и у нас между плановиците и извършителите, носещи отговорност за атентата и последиците му. От руската страна, която е доминираща, решаваща (и най-вече плащаща в брой), това са гореспоменатите институции на Москва, а от българска – ЦК на БКП, нейната Военна организация (ВО) и Задграничното ѝ Бюро (ЗБ) във Виена, оглавявано от избягалите там след поражението му „вождове“ на Септемврийското въстание от 1923 г. Димитров и Коларов. Нужно е също да се отбележи динамично променящият се ход на борбите за властта в Кремъл между фракциите във ВКП(б), тяхното тегло и тяхното отражение върху действията на нелегалните структури на БКП. След извършването на несполучливия от гледна точка на целта атентат, отговорностите на по-ниското българско ниво се прехвърлят между тройката ЦК, ВО и ЗБ и отделни лица с цел избягване на наказанието на Москва.
В България водеща е ролята на ВО с нейните ръководители Коста Янков, Иван Минков и различни „трети лица“ в различните моменти. Шеф на операцията по взривяване на катедралата е Димитър Златарев, а командващ изпълнението – Петър Абаджиев. Обесените Фридман, Коев и клисарят Задгорски нямат пряко участие с изключение на последния, който дава ключовете от тавана на църквата на атентаторите, за да поставят там взрива.
Нужно е да се отбележат и сложните игри, които се разиграват между тези и официалните фактори в страната. Участващите в „единния фронт“ БКП и „левицата“ на БЗНС чрез о. з. генерал Никола Жеков водят преговори с двореца за смяна на Цанковото с правителство на „лявата“ буржоазия, а „стратезите“ на БКП щели да го инфилтрират и превземат отвътре в хода на събитията. Говори се и за евентуален преврат на Жеков срещу превратаджиите от 9 юни, както и за ново въстание за установяване на „работническо-селско“ правителство на „единофронтовците“, за което трябвало да се провеждат „военни маневри“ на „бойните единици“, а атентатът, избивайки „елита“ на царството, трябвало да послужи като сигнал за започване на второто въстание.
Няма да анализираме сметките и променливите решения на Кремъл и на неговите български агенти, нито фантасмагориите, бойната готовност на БКП и на нейната ВО. Само ще отбележим свидетелствата на шефа на „Южната военна зона“ (пловдивската) Димитър Гачев с псевдоним „Хамър“ (като името на приятеля на Ленин и на всички останали вождове на Русия до Горбачов – прословутият американски милиардер, гешефтар и меценат на болшевиките – Арманд Хамър). Та нашият „Хамър“, който е натоварен с военната подготовка на въстанието в Пловдивско, твърдеше, че когато призовал дадените му по списък 1800 бойци на партията, разделени на петорки и шесторки, да започнат маневри в Родопите, на апела му се отзовали… трима „революционери“.
При такава широка разгласа и протакане е напълно разбираемо, че копоите на полицията и нейната „обществена безопасност“ (ОБ) са били информирани както за подготовката на „въстанието“, така и за тази на атентата. Освен това, предпоследният директор на царската полиция Димчо Соколов твърдеше, че няма нито един ЦК на БКП от 1923 до 1944 г., в който да нямахме свои агенти…
Има достатъчно факти, свидетелстващи за това, че величеството е било също известено за часа и деня на готвещия се атентат в катедралата „Свети Крал“. Във вестник „Пряпорец“, брой 84 от 16 април 1925 г. (sic!), има две къси съобщения за две погребения – на убития генерал Константин Георгиев, чието опело в катедралата „Света Неделя“ („Свети Крал“) е трябвало да послужи като примамка за правителствения и полицейския „елити“ по време на атентата и за това на Делчо Илчев, убит при атентата срещу царя на 14 април 1925 година в прохода „Арабаконак“:
Днес в 2 и пол. часа след обед ще се извърши погребението на убития завчера нар. представител и о.з. генерал К .Георгиев. Тялото ще се вдигне от дома на покойния на ул. „Цар Шишман“, а опелото ще се извърши в „Света Неделя“.
И втория цитат:
Погребението на Делчо Илчев, загинал при нападението срещу царя, ще се извърши днес в 3 и половина часа след пладне, когато тленните останки на покойния ще бъдат вдигнати от дома му в Ботаническата градина. Опелото ще стане черквата „Св. Седмочисленици“.
Както е известно, Борис III отива на второто опело на Илчев, което доказва, че е нямал никакво намерение да отиде на първото на генерала в „Свети Крал“, което е с час по-рано!
Не е установено кой пръв го предупреждава – ОБ или организаторите на атентата. И едните, и другите имат своите основания. Политическата полиция не се намесва превантивно, защото иска да използва взривяването на църквата за окончателната ликвидация на БКП – нещо, което тя постига във висша степен: след 1923 и най-вече след 1925 година, от 40-хилядната партия на тесните социалисти остават… 400 „комунисти“. Коста Янков и Минков мислят, че като избият правителството на Цанков ще улеснят… заговора и преврата на генерал Жеков. За отбелязване е, че и Жеков не отива на погребението в „Свети Крал“…
От една страна, вследствие борбите през периода 1923–1925 година между фракциите в Кремъл за властта, облечени теоретически в схващанията на Троцки-Ленин за перманентната революция и „строителството на социализма в една отделно взета страна“ на тройката Сталин-Зиновиев-Каменев, и от друга, поради объркаността и колебанията във върхушката на БКП – резултат от предателствата на висши нейни функционери, от полицейските провокации и кървавите репресии на цанковата власт, „Мозъчният тръст“ на Коминтерна и неговия филиал БКП страдат от запек и разстройство, спецслужбите на Москва действат постфактум, координацията е разрушена и липсва какъвто и да е синхрон в заповедите и действията на йерархията на „деликатната машина на демократическия централизъм“.
Атентатът, както е известно, не постига целта си – правителството и полицейските шефове оцеляват. Избити са запасни офицери, граждани, жени и деца. След като целта се проваля, ВО, ЦК и ЗБ започват да замитат следите и да си прехвърлят отговорността, страхувайки се от наказващата ръка на Москва, още повече, че нейните спецслужби са инвестирали значителни суми в „българския проект“.
В заключение, всички атентатори, потърсили спасение в „страната на строящия се социализъм“, са разстреляни.
За нас в случая са по-важни следните факти: във фототипното издание „Атентатът в храма Св. Неделя“ (1925), в показанията пред съда Евгени (Eugène) Леже, дал подслон на двамата ръководители на Военната организация на БКП и членове на нейния ЦК Коста Янков и Иван Минков, свидетелства:
Влизайки в къщи, заварих двамата ми квартиранти в обедната стая и им казах пак има убийство, а те ме запитаха: кой е убитият, отговорих им че е генерал Георгиев. Тогава те ми казаха,… че то е дело на анархокомунистите. (стр. 88, ред 13 отдолу-нагоре).
В деня на погребението (на генерал Константин Георгиев на 16 април 1925 г.): В краткия разговор, който ставаше по атентата, те всякога казваха, че това са действия на анархокомунистите, а понякога ми казваха: генерал Жеков е един от нашите приятели и щял да бъде повикан да образува кабинет и несъмнено разбрах, че в него ще влезат земеделци… (стр. 93, ред 19 отдолу-нагоре).
В документалните си спомени „Надвечерието на атентата“ (велики четвъртък 1925 г.) началството на Обществената безопасност Пане Бичев отбелязва, че в доклада пред Изпълкома на Коминтерна за дейността (на БКП) през 1924-1925 год. Васил Коларов е повторил: Атентатът в катедралата не е дело на Комунистическата партия, а е дело на анархисти, които бяха недоволни и се отцепиха от Комунистическата партия и извършиха атентата. (стр. 145, ред 10 отгоре-надолу).
Това е положението, другари „единофронтовци“! •

Георги Константинов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *